Моят път към себе си
Д-р Ялом: Обикновено тези години са време на потискане на сексуалните импулси. Ървин
Изтегляне 3.96 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Ървин
| Д-р Ялом: Обикновено тези години са време на потискане на сексуалните импулси.
Ървин: Да, чувствам се полуобезумял, а понякога, че съвсем губя ума си, тъй като през повечето време мисля за секс. Но какво мога да сторя? Не мога да поканя някое момиче на среща и да ѝ кажа: „Влюбен съм в друга, която е много далеч оттук, и от теб искам само секс“. Трябва ли да лъжа? Не ме бива в това. Не съм от хладнокръвните прелъстители и засега съм обречен на фрустрация. Постоянно фантазирам, че се запознавам с красива, сластна, жадна за секс съседка, чийто съпруг често отсъства от къщи. Това би била идеалната ситуация. Особено ако живее съвсем наблизо – така не бих губил време в път. Д-р Ялом: Ървин, убеден съм, че дискомфортът ти е далеч по-силен, отколкото би трябвало. Мисля, че ще ти се отрази добре, ако започнеш психотерапия – имаш доста работа: да разбереш защо животът ти е така небалансиран, защо изпитваш нужда да учиш прекомерно, защо смяташ, че няма какво да предложиш на Мерилин, защо задушаваш тази жена до такава степен, че рискуваш да я отблъснеш от себе си. Вярвам, че мога да ти помогна, и ти предлагам да започнем да се срещаме два пъти седмично. Ървин: Два пъти седмично! Имам почти половин час път дотук и половин час връщане. Това прави четири часа седмично. А почти всяка седмица имам изпити. Д-р Ялом: Подозирах, че може да ми отговориш така. Затова искам да ти кажа нещо друго. Не си изрекъл подобно нещо, но имам силното предчувствие, че по-нататък в обучението си по медицина ще развиеш силен интерес към психиатрията, и ако съм прав, сесиите ни ще са ти от двойна полза: те не само ще ти помогнат в личен план, но ще задълбочат разбирането ти в тази сфера. Ървин: Оценявам ползата, но бъдещето ми изглежда толкова... толкова... футуристично. Непосредственият ми враг сега е тревожността и се боя, че ако се лиша от четири часа учене седмично, вероятно ще увелича тревожността си в по-голяма степен, отколкото бих я уталожил с разговорите тук с вас. Нека си помисля! Размишлявайки от сегашната си гледна точка, ми се иска по онова време да бях започнал терапия, но през петдесетте години на миналия век не познавах някой, който се беше подлагал на психотерапия. Някак избутах трите ужасни години. Голямо облекчение ми носеше фактът, че с Мерилин прекарвахме летата заедно като наставници в детски лагери. Времето, прекарано в детските лагери, бе лишено от академичния стрес и аз се наслаждавах на любовта си към Мерилин, грижех се за своите млади подопечни, играех тенис и дружах с младежи, които имаха интереси, различни от моите. Едно лято лагерен наставник заедно с мен беше Пол Хорн, който впоследствие стана известен флейтист. Приятелството ни продължи до смъртта му. Като се изключат тези летни интерлюдии, колежанските ми години бяха неизменно безрадостни, време, прекарвано в препълнени аудитории и почти лишено от по-близък контакт с преподавателите. Въпреки напрежението и скучните лекции обаче всички научни дисциплини ми бяха много интересни. Това важеше с особена сила за органичната химия – бях запленен от простотата и красотата на бензеновия пръстен, от удивителните му свойства – и две лета припечелвах джобни пари, помагайки на други студенти по този предмет. Любимите ми курсове обаче бяха трите ми избираеми – всичките литературни: Съвременна американска поезия, Световна драма и Възход на романа. Те ме караха да се чувствам жив и аз с радост четях произведенията и пишех курсовите си работи. В паметта ми се откроява курсът по Световна драма. Той беше най-малочисленият – посещаваха го само четирийсет студенти, а съдържанието му беше много увлекателно. По време на този курс имах единственото си паметно лично съприкосновение с преподавател – привлекателна жена на средна възраст, която носеше русата си коса на стегнат кок и веднъж ме покани в кабинета си. Тя по възможно най-добронамерения начин направи разбор на писмената ми работа върху „Прикованият Прометей“ на Есхил, похвали ме, че пиша добре и мисля оригинално, и ме попита дали не съм се замислял за кариера в хуманитарните науки. И до днес си спомням лъчезарното ѝ лице – тя единствена от всички преподаватели знаеше името ми. С изключение на оценката „Много добър“ по немски език в един от семестрите, всичките ми оценки в колежа бяха отлични, но при все това влизането ми в медицинско училище до последно беше под въпрос. Кандидатствах в деветнайсет медицински училища и получих осемнайсет отказа и само едно одобрение (от медицинското училище на университета „Джордж Вашингтон“, който не можеше да отхвърли кандидат от своя колеж с почти отличен успех). Не приемах антисемитизма на квотата за евреи като оскърбление – тя беше повсеместна, бе съществувала преди мен, и следвайки примера на родителите си, просто я взимах за даденост. Никога не възнегодувах, не се обявих против крещящата несправедливост на системата. Сега съм убеден, че това се дължеше на липсата на самоуважение – бях възприел светогледа на своите потисници. И до днес ме обземат радостни тръпки, като си припомня момента, в който получих писмото от „Джордж Вашингтон“, с което ме уведомяваха, че съм приет: по-силно вълнение в живота си не съм изпитвал. Тутакси телефонирах на Мерилин. Тя се опита да откликне на новината с въодушевление, но всъщност никога не се бе съмнявала, че ще бъда приет. От този миг нататък животът ми се промени – изведнъж вече разполагах със свободно време. Взех един роман на Достоевски и възобнових четенето. Пробвах силите си в университетския отбор по тенис и дори изиграх един мач на турнир по двойки, присъединих се към шахматния отбор на университета, в няколко междууниверситетски турнира играх втора дъска. Смятам първата година в медицинското училище за най-лошата в живота си, не само заради тежките изпити, а и защото Мерилин я прекара, учейки във Франция. Аз здраво залягах над учебниците и учех може би дори по-усилено, отколкото в колежа. Единственото ми удоволствие по това време бяха отношенията с Хърб Коц и Лари Зароф, мои доживотни приятели. Те ми бяха партньори в анатомичната лаборатория, заедно дисекцирахме труп, който кръстихме Агамемнон. Тъй като не желаех да търпя и миг повече раздялата с Мерилин, към края на първата година реших да се прехвърля в Бостън и – о, чудо! – бях приет в медицинското училище на Бостънския университет. Когато Мерилин се върна от Франция, се сгодихме. В Бостън наех стая в голямо четириетажно общежитие на улица „Марлборо“ в квартал Бек Бей. За първи път бях далеч от дома си и животът ми – и вътрешният, и външният – започна да се променя към по-добро. Някои мои състуденти медици живееха в същото общежитие и аз скоро си намерих приятели. С трима или четирима от тях всеки ден ходехме заедно на занимания. Единият – Боб Бърджър, остана мой близък приятел за цял живот. По-нататък ще разкажа повече за Боб. Изтегляне 3.96 Mb. Сподели с приятели:
|