ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА.
БРАК С МЕРИЛИН
През 1954 г., когато сключихме брак, Мерилин беше вече закоравял франкофил. След прекараната във Франция година тя мечтаеше за меден месец в Европа, докато аз, провинциалист, който никога не бе напускал североизточните Съединени щати, нямах никакво желание да излизам в чужбина. Но тя подходи много изкусно:
– Какво ще кажеш за меден месец във Франция на мотоциклет? – Тя знаеше, че много обичам мотопедите и мотоциклетите, а също и че в Съединените щати такова превозно средство не можеше да се наеме. – Погледни – подаде ми тя рекламна брошура за скутери „Веспа“ под наем в Париж.
И ето ни в Париж, където аз, обзет от възбуда, избрах голяма „Веспа“ в една агенция за скутери под наем само на пресечка от Триумфалната арка. Въпреки че никога не бях докосвал, та какво остава да карам „Веспа“, аз трябваше да убедя подозрителния управител, че съм опитен моторист. Възседнах скутера и с възможно най-небрежен вид попитах къде се намират стартерът и педалът за газта. Управителят ме погледна сериозно разтревожен, показа малкия стартерен бутон и ми обясни, че газ се подава и отнема със завъртане на ръчката.
– O – отвърнах аз, – в Съединените щати е различно.
И без дума повече потеглих, за да се поупражня, докато Мерилин благоразумно реши да ме изчака в едно близко кафене. Уви, намирах се на еднопосочна улица, която ме изведе директно на изключително натоварения десетлентов булевард около Триумфалната арка. Това деветдесетминутно каране беше едно от най-мъчителните преживявания в живота ми: от двете ми страни профучаваха автомобили и таксита, пискаха клаксони, сваляха се стъкла, от които се сипеха ругатни и се размахваха юмруци. Не разбирах и дума френски, но усещах, че отправяните към мен фрази не бяха приветствия заради идването ми във Франция. По време на моята героична обиколка на Триумфалната арка двигателят ми угасна може би трийсетина пъти, но след час и половина, когато спрях пред кафенето, за да взема жена си, аз вече можех да карам „Веспа“.
Три седмици по-рано – на 27 юни 1954 г., в Мериленд ние бяхме сключили брак, а празничният обяд се бе състоял в частния клуб „Индиън Спрингс“, собственост на богатия чичо на Мерилин – Самуъл Ейг. Непосредствено след това бях започнал да събирам пари за европейската ни ваканция – тъй като родителите ми ме издържаха и плащаха таксата за медицинското образование, нямаше как да поискам от тях помощ и за пътуването. Две години поред с братовчед ми Джей (същия, с когото се бях обзаложил на трийсет долара, че ще се оженя за Мерилин) бяхме продавали фойерверки за 4 юли на сергия, която сами си бяхме направили. Предната година се беше оказала пагубна за бизнеса ни заради проливните дъждове по празничните дни и на нас ни бе хрумнала идеята да изкупим всичките фойерверки от другите сергии на много ниска цена и да ги складираме до следващата година в стоманени петролни варели.
Сватба, 1954 г.
Предната година бяхме изпробвали този начин на съхранение и фойерверките се бяха запазили в отлично състояние. За наше щастие времето в началото на месец юли 1954 г. беше прекрасно и аз спечелих повече от достатъчно за медения ни месец в Европа.
Сергия за фойерверки за 4 юли с продавачи Джей Каплан и автора, Вашингтон, 1954 г.
Веднага след като наехме веслата, Мерилин и аз, с по една раничка на гърба, поехме към френската провинция. В продължение на три седмици кръстосвахме долината на река Лоара, Нормандия и Бретан, спирайки да разглеждаме красивите замъци и църкви (бяхме като хипнотизирани от чудните нюанси на синьото в стъклописите на Шартърската катедрала). В град Тур посетихме милото семейство, при което Мерилин бе прекарала първите два месеца от престоя си във Франция. Всеки ден спирахме по пътя да обядваме на някоя красива ливада с прекрасен френски хляб, вино и сирене. Мерилин си угаждаше и с шунка. Родителите ѝ бяха с по-светски светоглед и не спазваха религиозни хранителни правила, докато аз и до днес съм представител на безчисленото множество ирационални евреи, които, макар да са изоставили изцяло религиозните вярвания, не консумират свинско месо (с изключение, разбира се, на пелмените със свинско в китайските ресторанти). След три седмици се върнахме в Париж, взехме влак до Ница, където наехме малък „Фиат Тополино“ и с него в продължение на месец пътувахме из Италия. Един от ярките спомени от пътуването ни през Италия е първата ни нощувка в едно хотелче с изглед към Средиземно море. За десерт след вечерята, която влизаше в цената на нощувката, пред нас бе поставена голяма фруктиера с различни плодове. Ние се зарадвахме: парите ни привършваха, затова натъпкахме джобовете си с плодове, с които да обядваме следващия ден. Сутринта на тръгване много се сконфузихме, научавайки, че плодовете са били преброени, и трябваше да платим скъпо за откраднатите.
Макар пътуването ни да бе прекрасно, спомням си, че често ме обземаха нетърпение и нервност, може би поради културния шок, а може би защото не бях свикнал да живея без учене и усилен труд. Това усещане за дискомфорт в собствената кожа не спираше да ме терзае в ранната зрялост. За страничния наблюдател аз бях човек с великолепен живот: бях женен за любимата жена, следвах медицина и постигах успехи във всяко начинание. Но дълбоко в себе си аз бях винаги неспокоен и неуверен и не можех да установя източника на своята тревожност. Имах неясното чувство, че нося някаква дълбока травма от ранното детство и че съм винаги не на мястото си, че не струвам колкото другите. Как ми се иска да мога да повторя това пътуване днес, с ведростта на настоящия си Аз!
Днес, повече от шейсет години по-късно, спомените от медения ни месец неизменно предизвикват в мен усмивка. Всички подробности от сватбения ни ден обаче са избледнели в паметта ми, с изключение на една сцена: към края на празничния обяд чичото на Мерилин – Сам Ейг, суровият и страховит наглед патриарх на фамилията, който бе построил значителна част от Силвър Спринг, Мериленд, беше близък с губернатора, кръщаваше улици на децата си и никога преди не бе благоволявал да разговаря с мен, ме доближи, постави ръка на рамото ми и прошепна, посочвайки с широк жест многобройните гости:
– Поздравления, момчето ми. Изтегли най-добрия жребий.
Думите на чичо Сам бяха самата истина: рядко минава ден, без да чувствам благодарност заради шанса да прекарам живота си с Мерилин.
ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА.
ПЪРВИЯТ МИ ПСИХИАТРИЧЕН ПАЦИЕНТ
Първият ми практикум по психиатрия през пролетта на 1955 г., в третата година от следването ми, беше в поликлиниката на Бостънската държавна болница. Всеки студент по медицина трябваше да се среща с един пациент седмично в продължение на дванайсет седмици, след което да представи случая му на специална среща за обсъждане, на която присъстваха други практиканти и дузина членове на катедрата, доста от които неприветливи представители на Бостънската психоаналитична асоциация. Бях присъствал на някои от тези обсъждания и стомахът ми се бе свивал при безцеремонните реакции на преподавателите, които се съревноваваха да демонстрират вещина и ерудиция, без да проявяват капчица такт и емпатия към студентите.
След като бях провел около осем сесии с пациента си, дойде и моят ред да представя случая му. Започнах с разтреперан глас. Бях решил, за разлика от другите практиканти, да не следвам общоприетата структура: излагане на основното оплакване, история на заболяването, фамилна обремененост, образование и официален психиатричен преглед. Вместо това направих нещо, което ми идваше отвътре: разказах история. С прости думи разказах за осемте си срещи с Мюриел – млада, крехка и привлекателна жена, с буйна червена коса, винаги сведени към пода очи и треперлив глас. Описах първата ни среща, на която поставих начало с думите, че съм студент по медицина в началото на своя практикум и ще се срещаме в продължение на дванайсет седмици. Попитах я защо бе потърсила помощ в нашата клиника и тя с тих глас отговори:
– Аз съм лесбийка.
Преглътнах и отвърнах:
– Не знам какво означава това. Би ли ми обяснила?
Което тя и направи – каза ми, че понятието „лесбийка“ отразява съвсем точно нейния живот. Зададох ѝ въпроси, за да ѝ помогна да се отпусне, и похвалих куража ѝ да разговаря с мен така открито. Уверих я, че ще направя всичко възможно, за да ѝ бъда от помощ през следващите три месеца.
В началото на следващата ни сесия признах на Мюриел колко съм се смутил от своето невежество. Тя ми каза, че за първи път е разговаряла на тази тема: аз бях първият мъж, на когото тя бе разкрила истинската си история, и моята откровеност я бе окуражила да продължи да говори открито.
Разказах на присъстващите, че с Мюриел сме се сближили, че очаквам срещите ни с нетърпение, че с нейната интимна партньорка сме разговаряли за проблемите ѝ така, както бихме обсъждали всяка човешка връзка, че сега често поддържа контакт с очи, че постепенно се връща към нормалния живот и че съжалява, че ни остават само четири срещи. След като приключих представянето, седнах, сведох поглед и се подготвих за яростната атака.
Но не последва нищо. Никой не взе думата. След дълго мълчание ръководителят на психиатричната катедра и изтъкнат аналитик д-р Маламъд обяви, че представянето ми говори само за себе си и няма какво да допълни. Един по един останалите членове на катедрата изразиха сходни мнения. Напуснах залата изумен: та аз просто бях разказал една история по най-прост и естествен начин. В колежа и в университета до този момент аз винаги се бях чувствал незабележим, но на тази среща всичко се бе променило. В края аз вече смятах, че може би съм способен да допринеса с нещо в тази сфера.
През последните две години от моето следване брачният ми живот беше прекрасен, но и изпълнен с напрежение. Парите не достигаха и през повечето време родителите ми ни помагаха. Мерилин изкарваше малко на непълен работен ден в един зъболекарски кабинет, тъй като учеше за магистърска степен в Харвардския университет, а аз продължавах да печеля допълнителни пари като кръводарител. Бях се кандидатирал и за донор на сперма, но урологът ми каза, че броят на сперматозоидите ми е твърде нисък, и дори ме посъветва да помисля за деца възможно най-скоро.
Как само грешеше той! Мерилин зачена още на медения ни месец. Дадохме на дъщеря си презимето Франсез, тъй като е създадена във Франция. А година и половина по-късно, в четвъртата година от следването ми по медицина, Мерилин забременя отново.
Клиничният практикум в последните две години от следването ми отнемаше много време, но тревожността ми някак се беше уталожила, вероятно заменена от чисто изтощение и удовлетворение, че съм бил полезен за пациентите си. Психиатрията ме завладяваше все повече и започнах усилено да чета в тази област. В паметта ми са се запечатали някои ужасяващи сцени от моята практика: човешките статуи в Бостънската държавна болница – цяло отделение с кататонични пациенти, чийто живот преминаваше в абсолютна неподвижност. Тези хора безмълвно прекарваха дълги часове в една поза – някои край леглата си, други до прозорците, трети – седнали. Болничният персонал можеше единствено да ги храни, да поддържа живота им и да им говори приветливо.
Подобни сцени човек можеше да види във всяка голяма болница от средата на 50-те години на миналия век, преди навлизането на първия транквилант – торазин, а скоро след това и на стелазина и цялата поредица нови, по-ефективни транквиланти.
В съзнанието ми се е врязала и друга сцена от Бостънската държавна болница: в един момент от практикума ми се удаде възможност да наблюдавам как д-р Макс Дей, психиатър от Харвардския университет, води група от около дузина специализанти по психиатрия, които трябваше да изследват процеса в групата си. Като студент медик ми беше позволено да наблюдавам сесия, но без да взимам участие, без да отварям уста. Макар да е минал над половин век оттогава, все още виждам ясно сцената. Специализантите и д-р Дей бяха седнали в кръг, в средата на голямо помещение. Аз седях в един ъгъл извън кръга и си спомням, че бях завладян от замисъла на случващото се: група хора да обсъждат чувствата си един към друг. Каква необикновена идея! Но разговорът не вървеше. Често бе накъсван от дълги мълчания, участниците се чувстваха неловко, а ръководителят – д-р Дей, седеше безучастен. Защо? Не можех да проумея. Защо не разчупеше леда, защо някак не предразположеше участниците да се отпуснат? По-късно слушах как д-р Дей представя свой случай и бях силно впечатлен от неговите проницателност и дар слово. Но това ме хвърли в още по-дълбоко недоумение. Защо не желаеше да помогне на групата си? Съвсем не подозирах, че в продължение на много години в своя професионален живот ще си блъскам главата над този въпрос.
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА.
СТАЖ. ЗАГАДЪЧНИЯТ Д-Р БЛЕКУУД
След дипломирането ние, бившите студенти медици и настоящи доктори по медицина, започнахме едногодишен стаж за придобиване на реален опит в диагностицирането и грижата за болнични пациенти. Първия месец от стажа си в болницата „Маунт Синай“ в Ню Йорк прекарах в акушеро-гинекологичното отделение. Там бях изненадан колко често търсеха по уредбата някой си д-р Блекууд. Веднъж, докато асистирах при раждане, попитах ръководителя на специализантите д-р Голд:
– Кой е този д-р Блекууд? Непрекъснато чувам името му, но никога не го виждам.
Той се усмихна, а останалите от екипа се закискаха.
– Ще те запозная с него по-късно – каза ми д-р Голд, – щом приключим тук. Същата вечер той ме заведе в стаята за дежурство, където вървеше оживена игра на покер. Не можех да повярвам на очите си, чувствах се като хлапе в сладкарница.
– А кой е д-р Блекууд? – попитах. – И защо постоянно го търсят?
Последва дружен смях. Целият екип на акушеро-гинекологичното отделение се забавляваше за моя сметка. Накрая ръководителят реши да ми подскаже:
– Играеш ли бридж? – попита ме.
Кимнах.
– А известна ли ти е конвенцията „Блекууд“?
Отново кимнах.
– Ами това е твоят д-р Блекууд. Той съществува само като символ на покера в „Маунт Синай“: когато не достига играч, за да върви играта на покер, по уредбата търсят д-р Блекууд.
Играчите бяха предимно гинеколози на частна практика, на които предстоеше да израждат свои пациентки. На специализантите и стажантите бе позволено да играят единствено когато не можеше да се намери друг играч. От този момент нататък, през остатъка от годината, минеше ли визитацията ми и бях ли на нощно дежурство, аз чаках да потърсят по уредбата д-р Блекууд и в случай че бях свободен, втурвах се към акушеро-гинекологичното отделение. Залозите бяха високи, а на стажантите се полагаха само по двайсет и пет долара на месец (плюс безплатна блок-маса за вечеря, от която си правихме сандвичи за обяд на следващия ден. Закуската си осигурявахме, като поръчвахме по-големи порции за някои пациенти.).
Докато навляза в играта, в продължение на три или четири месеца губех цялата си стажантска заплата. Впоследствие обаче благодарение на д-р Блекууд заведох Мерилин на доста спектакли на Бродуей.
Работих в няколко отделения на „Маунт Синай“: вътрешно, акушеро-гинекологично, хирургично, травматологично, спешно, урологично и педиатрично. Научих се да израждам бебета, да бинтовам навехнати глезени, да оказвам помощ при конгестивна сърдечна недостатъчност, да взимам кръв от бедрената артерия на новородени, да диагностицирам неврологични заболявания по походката. В хирургичното отделение ми беше позволено само да държа ретракторите на опериращия хирург. И двата пъти, когато ми бе позволено да направя шевовете в края на операцията, хирургът ме удари силно по кокалчетата на ръцете с някакъв хирургичен инструмент и ме скастри, че завързвам „бакалски възли“. Дойде ми да отвърна: „Разбира се, че ще връзвам бакалски възли – израснал съм в бакалия!“ но не се осмелих: хирурзите бяха твърде сурови и страховити хора.
По чиста случайност трима от близките ми приятели в медицинското училище „Джордж Вашингтон“ също бяха одобрени за стаж в „Маунт Синай“ и четиримата заемахме съседни стаи – щяхме да даваме дежурства и да нощуваме в болницата през вечер в продължение на цяла година.
В края на първия месец от стажа ми, докато работех в акушеро-гинекологичното отделение, дойде терминът на Мерилин и д-р Гътмакър, завеждащ отделението, изроди посредством цезарово сечение нашето второ дете – Рийд Самюел Ялом. В този ден беше мой ред да асистирам в родилната зала, но д-р Гътмакър ме посъветва само да наблюдавам. Застанал на не повече от метър от Мерилин, имах огромното удоволствие да видя как синът ми пое първата си глътка въздух.
Градски транспорт от апартамента ни до „Маунт Синай“ почти нямаше, а такситата бяха твърде скъпи. Първите няколко месеца ходех на работа с автомобила си, но след като насъбрах твърде много билети за паркиране, ми хрумна идеята да си купя скутер. Случайно научих, че един преподавател от Йейлския университет, след като си купил красива нова „Ламбрета“, развил тежка стомашна язва и тъй като било противопоказно да я кара, трябвало да я продаде. Аз се свързах с него по телефона, една неделя взех влака до Ню Хейвън и от пръв поглед се влюбих в ламбретата. Още същия ден се върнах на нея в Ню Йорк. Така беше разрешен проблемът с паркирането: пътувах до болницата със скутера, качвах го в асансьора и го паркирах в стаята си. Няколко пъти с Мерилин ходихме до Бродуей, където никак не ни беше трудно да намерим място за паркиране и да отидем на театър.
В стажа ми не беше включена работа в психиатричното отделение, но аз прекарвах доста време там, а и посещавах представяния на клинични случаи и изследователски доклади.
Много ме заинтригуваха изпитванията на едно новооткрито съединение – диетиламид на лизергиновата киселина (ЛСД), което, смяташе се, имало психеделичен ефект. Двама млади изследователи, които работеха в отделението, се опитваха да установят влиянието на ЛСД върху подпраговите възприятия (тоест възприятията извън обсега на съзнанието) и търсеха доброволци за провеждането на краткосрочен експеримент. Аз кандидатствах за участие. От синтезирането на ЛСД беше минало толкова малко време, че свойствата му бяха тествани единствено посредством чудатите сиамски бойни риби. Когато се групират за битка, тези риби винаги се подреждат по един и същи начин, а само няколко капки ЛСД в аквариума изцяло променяха поведението им. Броят капки, достатъчен да се разтури бойната им формация, бе станал мярка за силата на ЛСД.
Доброволците бяхме четирима. Дадоха ни портокалов сок с разтворен в него ЛСД и час по-късно седнахме пред голям екран, на който тахистоскоп прожектираше образи с такава бързина, че не бяхме способни да ги възприемем на съзнателно ниво. На следващата сутрин експериментаторите ни помолиха да си припомним образите от съновиденията си през нощта и да ги нарисуваме. Аз нарисувах два типа образи: няколко лица с много дълги носове и един мъж, чиито крака липсваха. На следващия ден изследователите ни прожектираха същите образи с нормална скорост. Единият беше популярна реклама на бонбони „Лайфсейвър“, на която въжеиграч внимателно балансираше с пакетче бонбони на носа си, а вторият – снимка на гвардеец пред Бъкингамския дворец, облечен в алена куртка и черен панталон, който се сливаше с тъмния фон на караулното помещение. Бях изумен от резултатите. От собствен опит бях научих какво е това подпрагово възприятие: бях „видял“ образи, без да го осъзнавам.
В края на стажа бяха останали неизползвани много дози ЛСД и изследователите ми ги дадоха за лично експериментиране. Употребихме ги аз, Мерилин (само веднъж) и няколко колеги специализанти. Бях поразен от промените в сетивните ми възприятия по време на въздействието на ЛСД (или така наречения „трип“): звуците и гледките бяха съвсем различни. Можех цял час да съзерцавам как тапетите в стаята променят цветовете си и чувах музиката по изцяло нов начин. Имах странното усещане, че съм по-близо до реалността или до природата, сякаш възприемах информацията от сетивата си в суров вид, директно, без преработка или филтриране. Бях на мнение, че въздействието на това вещество е сериозна тема и че то може да се използва за нещо повече от забавление. Два пъти се уплаших, осъзнавайки, че съм неспособен да прекратя действието му по своя воля, и се разтревожих, че ефектите може да са необратими. Когато в една ноемврийска вечер приех последната доза и излязох на дълга разходка, се плашех от голите клони на дърветата, които ми напомняха за зловещата омагьосана гора от филма на Дисни „Снежанка и седемте джуджета“. Оттогава не съм употребявал ЛСД, но в следващите години попадах на публикации, в които се твърдеше, че ефектите от ЛСД са сходни със симптомите на шизофренията. След като започнах да се срещам с пациенти шизофреници в началото на специализацията си, написах статия върху основните разлики между преживяването под въздействието на ЛСД и психотичното преживяване. Тя излезе в „Медицински журнал на щата Мериленд“ и беше първата ми научна публикация.
Годината на моя стаж беше повратна за мен: в края на дванайсетте месеца аз вече бях възприел идентичността на лекар и усещах известен комфорт в работата с доста клинични състояния. Но беше и изтощителна: с много работа, малко сън и многобройни дежурства. Но колкото и изтощителен да беше моят стаж през 1956-1957 г., този период беше много по-тежък за Мерилин. В онези дни беше необичайно жени да се стремят към докторска степен, но ние и двамата бяхме приели, че тя ще стане университетски преподавател. Не познавах друга омъжена жена с такива планове, но винаги съм знаел, че Мерилин притежава изключителен ум, и решението ѝ да се сдобие с докторска степен беше за мен съвсем логично. През последните две години на следването ми в Бостън тя получи магистърска степен от Харвардския университет, а непосредствено след началото на стажа ми в „Маунт Синай“ в Ню Йорк кандидатства за докторската програма на катедрата по френски език и литература в Колумбийския университет.
Интервюто ѝ със страховития ръководител на френската катедра Норман Тори е част от семейния ни фолклор. Професорът удивен погледнал огромния ѝ корем (Мерилин беше в осмия месец): вероятно никога преди това не бил виждал бременна кандидат-докторантка. Още по-удивен бил, когато научил, че има и едногодишно дете. После с извинителен тон изтъкнал, че за да получава стипендия, докторантът трябвало да води два курса лекции и да вземе четири, с което явно възнамерявал да приключи интервюто. Но Мерилин отвърнала: „Мога да се справя“.
Две седмици по-късно пристигна уведомлението, че е одобрена: „Materfamilias, радваме се, че ще се присъедините към нас“. Мерилин нае детегледачка и започна най-тежката година от живота си. Докато аз имах късмета да стажувам с мои другари, тя беше съвсем сама. Грижеше се за двете ни деца, с известна помощ от икономката и без почти никаква помощ от своя съпруг, който отсъстваше от къщи всяка втора вечер и всеки втори уикенд. Самата Мерилин признава, че това е била най-тежката година в живота ѝ.
ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА.
ГОДИНИТЕ В ДЖОНС ХОПКИНС
Карам своята ламбрета, Мерилин е зад мен, с ръце около кръста ми. Чувствам как силата на вятъра в лицето ми нараства и час по час поглеждам скоростомера. Шейсет и пет, шейсет и осем, седемдесет и една мили в час. Ще вдигна осемдесет. Нищо друго няма значение. Ръкохватките вибрират – първо леко, после по-силно и по-силно, и аз се увличам все повече. Мерилин крещи: „Спри, спри, Ърв, намали, страх ме е! Моля те, спри! Моля те, моля те!“. Крещи и удря по гърба ми.
Събуждам се. Сърцето ми бие учестено. Сядам в леглото и измервам пулса си – надвишава сто удара в минута. Проклето съновидение! Познавам го много добре – спохождало ме е неведнъж. И знам точно какво го е провокирало сега. Вечерта преди заспиване прочетох един пасаж от автобиографията на Оливър Сакс „В движение“, в който той разказва, че бил член на клуба „Стотарка“ – група младежи, които карали мотоциклетите си с над сто мили в час.
Съновидението не е просто съновидение: то е спомен за истинска случка, който съм възпроизвеждал безчет пъти под формата на фантазия или нощно съновидение. Мразя да го сънувам! Истинската случка датира от времето след края на стажа ми, докато бях в едноседмична ваканция преди началото на тригодишната ми специализация по психиатрия в университета „Джонс Хопкинс“. Майката на Мерилин се беше съгласила да гледа двете деца през почивните дни и ние отпътувахме с ламбретата към източното крайбрежие на Мериленд. Именно по време на това пътуване се случи онова, което е така точно представено в съновидението. По време на самата случка не мислех много – дори бях изненадан от паниката на Мерилин. Пътят беше свободен и аз просто завъртях ръчката. Подобно на юноша бях въодушевен от скоростта и се чувствах абсолютно неуязвим. Чак по-късно си дадох сметка за безразсъдството и глупостта си. Как си бях позволил да изложа съпругата си на такава опасност, при положение че у дома ни чакаха две деца? Движехме се с осемдесет мили в час, без защитни костюми, гологлави – тогава още нямаше каски! Не обичам да се сещам за тази случка, не ми харесва и да пиша за нея. Наскоро ме побиха тръпки на ужас, когато дъщеря ми, която е лекарка, ми разказа за свое посещение в отделение, пълно с млади мъже, парализирани вследствие на шийна фрактура при инцидент с мотоциклет или сърф. Сигурно и те са се чувствали неуязвими.
Ние не катастрофирахме. В крайна сметка се вразумих, намалих скоростта и през останалото време карах разумно по пътя през очарователните селища по източния бряг на Мериленд. На връщане, докато Мерилин подремваше след обяда, излязох да покарам сам, минах през разлято на пътя масло и паднах лошо, при което сериозно си ожулих коляното. Отбихме се в един спешен кабинет, където лекарят почисти раната, постави ми инжекция против тетанус и се върнахме в Балтимор без повече инциденти. Два дни по-късно, докато се подготвях за първия ден от специализацията си, се покрих с обриви, които скоро преминаха в сериозна копривна треска. Бях получил алергична реакция към конския серум в противотетанусната инжекция и незабавно бях приет в болницата „Джоне Хопкинс“ поради опасения от нарушения в дишането и необходимост от трахеотомия. Започнаха да ми инжектират стероиди, които оказаха незабавен ефект. На следващия ден състоянието ми се бе подобрило достатъчно, стероидите бяха спрени, а аз бях изписан от болницата. Започнах специализацията си на следващата сутрин. По онова време обаче стероидите се употребяваха отскоро и лекарите не знаеха, че е необходимо те да се спират постепенно, вследствие на което развих остър абстинентен синдром, съчетан с депресия, силна тревожност и безсъние, поради което в продължение на няколко дни трябваше да се тъпча с торазин и барбитурати, за да мога да поспя.
На третия ден в „Хопкинс“ ние, специализантите първа година, се срещнахме за първи път със страховития ръководител на катедрата по психиатрия Джон Уайтхорн, който впоследствие щеше да стане една от основните фигури в живота ми. Той беше суров наглед, достолепен мъж с олисяло теме, обрамчено от посивяла коса. Носеше очила със стоманени рамки и всяваше страхопочитание почти у всекиго. По-късно щях да науча, че дори ръководителите на другите катедри се отнасяха към него с почтителност и никога не го наричаха с първото му име. Полагах всички усилия да слушам приветственото му обръщение към нас, но поради недоспиването и въздействието на лекарствата, циркулиращи из тялото ми, съм заспал на стола. (Десетилетия по-късно със Саул Спиро, мой колега по време на специализацията, се бяхме отдали на спомени и той ми разказа, че съм го респектирал страшно с дързостта си да заспя още на първата среща с шефа!)
Като изключим наличието на известна тревожност и леката депресия, в рамките на около две седмици се възстанових от алергичната реакция, но бях толкова изплашен от преживяното, че реших да се подложа на терапия. Потърсих съвет от ръководителя на специализантите – Стенли Грибен. По това време беше нещо обичайно, дори задължително, специализантите психиатри да се подлагат на лична психоанализа и той ми препоръча да започна да се срещам с неговата аналитичка – Олив Смит, възрастна специалистка от Психоаналитичния институт Вашингтон-Балтимор, която обучаваше млади психоаналитици и беше, тъй да се каже, пила от извора: нейна психоаналитичка е била Фрида Фром-Райхман, която на свой ред е била на психоанализа при самия Фройд. Хранех голямо уважение към моя ръководител, но преди да взема такова важно решение, реших да попитам д-р Уайтхорн какво мисли за симптомите ми след спирането на стероидите и за идеята ми да започна психоанализа. Той, стори ми се, през цялото време ме слушаше със слаб интерес, а когато споменах за психоанализата, бавно поклати глава и каза само: „Убеден съм, че малко фенобарбитал ще има по-добър ефект“. Не забравяйте, че това бе времето преди навлизането на валиума, макар че съвсем скоро щеше да започне употребата на един нов транквилант, наречен екванил (мепробамат).
По-късно научих, че други членове на катедрата били удивени от куража (или глупостта) да задам подобен въпрос на д-р Уайтхорн, който бе известен с крайния си скептицизъм към психоанализата. Той поддържаше еклектична позиция, следваше психобиологичния подход на своя предшественик – дългогодишния ръководител на катедрата по психиатрия на „Джонс Хопкинс“ Адолф Майер, емпирик, който поставял ударение върху психологичната, социална и биологична конституция на пациента. Аз никога вече не отворих дума за опита си с психоанализата пред д-р Уайтхорн, а и той никога не ме попита.
Цялата катедра по психиатрия на университета „Джонс Хопкинс“ страдаше от разцепление на личността: гледната точка на Уайтхорн доминираше в четириетажната психиатрична болница и амбулаторното отделение, докато една силна ортодоксално психоаналитична фракция владееше консултативното звено. Аз прекарвах времето си най-вече на територията на Уайтхорн, но също така посещавах психоаналитични конференции и консултативното отделение, особено ако се провеждаше обсъждане на клинични случаи под ръководството на Луис Хил и Ото Уил, и двамата проницателни аналитици и разказвачи от класа. Захласнат, слушах представянията им. Те бяха мъдри, гъвкави и напълно отдадени на пациентите си. Поразен бях от начина, по който описваха взаимодействието си с пациента: с такава загриженост и великодушие. Те бяха сред първите ми модели за подражание в психотерапевтичната практика (и психотерапевтичния наратив).
Но повечето аналитици работеха по доста различен начин. Олив Смит, с която се срещах четири пъти седмично, се придържаше към ортодоксалния фройдистки модел: тя беше бял екран, не разкриваше нищо от себе си, било то със слово или мимика. Всеки ден в единайсет часа аз тръгвах от болницата със своята ламбрета към кабинета ѝ, на десетина минути път в центъра на Балтимор. Често не можех да се сдържа и преди да тръгна, набързо преглеждах пощата си, вследствие на което закъснявах с минута или две – признак за съпротива към психоанализата, който ние често и напразно обсъждахме.
Сподели с приятели: |
