На Нерод Отново и … Разбира се!


Глава втора: Пари убивам магия



страница2/9
Дата06.04.2017
Размер0.88 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9

Глава втора:
Пари убивам магия


– Не може да бъде! Не може да бъде! – повтаряше Ането вяло и за кой ли път удряше с чука върху привидно крехкото стъклено кълбо.

Но нищо не се случваше …

Тя беше очаквала всичко друго – светкавици, буря, някаква всесилна магия, която да я пренесе във вълшебния свят както това се беше случило преди. Всичко друго, само не и това. При всеки удар чукът отскачаше високо, сякаш отхвърлен от мощна пружина, но кълбото си оставаше здраво и непокътнато. И, което беше най-обидното в цялата работа, магията отказваше да се задейства. Не се появяваше никакъв смерч, който да я сграбчи и засмуче навътре. Колкото и внимателно да се вглеждаше, тя не успяваше да открие ни най-малка промяна в миниатюрната гора, нищо, което да й помогне да разбере къде греши и какво точно трябва да промени, за да задвижи вълшебството. Нищичко. Ни най-малка помощ.

Но какво да прави сега? Тя безсилно разтърси кълбото. Снежинките се завъртяха във весел вихър, после се заспущаха обратно, покривайки гората с лъскаво покривало. Под светлината на слънцето то проблясваше с най-различни цветове, подобно на пъстроцветен килим … Хей, я почакай! Пъстроцветен килим? Откога насам снегът е станал пъстроцветен? Тук май има нещо. Червенокоска отново грабна лупата и се зае внимателно да изследва малките лъскави частици, от които беше съставено снежното покритие.

Това, което откри, направо я порази. Оказа се, че всяка от снежните частици представляваше нищожно малка, но бляскава монета, направена от нещо лъскаво, което отразяваше светлината във всички цветове на дъгата. „Снегът“, значи, не беше нищо друго освен пари – много, безкрайно много пари, които застилаха цялата гора с непро­ница­е­мо, плътно покритие.

Ането приседна от изненада. Гледай ти чудо! Гората на призраците е застлана от пари. И магията отказва да работи. Дали между тия две неща има някаква връзка? Заеквайки от вълнение, тя разказа на раничката за неочакваното си откритие. След дълъг и бавен разговор, в който приятелката й можеше да участва само с жестове, двете се разбраха Червенокоска да продължи изследването на кълбото, като незабавно уведомява раничката за всяко ново откритие.

Окуражена, Ането се зае да разтърсва и разглежда кълбото с удвоена енергия. И резултатите не закъсняха. Първото, което й се удаде да установи, беше, че „снегът“, т. е. парите, се въртяха над гората винаги в една и съща форма, при всяко разтърсване на стъкленото кълбо. Това откритие й отне доста време, тъй като формата се очертаваше ясно само след дълго и упорито разклащане, но в края на краищата тя се убеди напълно. Да, нямаше съмнение – паричната вихрушка се въртеше над гората точно във формата на висока фуния, обърната с тясната част надолу. Или, казано по-точно, това беше точно формата на магическия смерч, който Ането през цялото време се беше опитвала да предизвика, само че паричният смерч очевидно беше всичко друго, но не и магически. Веднага щом кълбото престанеше да се друса, той започваше да се уталожва и скоро изчезваше, превръщайки се отново в блестящо гладко покритие.

Като чу това, раничката направо полудя от вълнение. Тя дълго и отчаяно размахва лапи, опитвайки се да обясни нещо, което Ането така и не можа да разбере. Цял час се мъчиха, зачервени и изпотени от вълнение, но все нищо не ставаше. Накрая им се наложи да престанат, защото Мама и дума не искаше да чуе за липса на апетит и настояваше Червенокоска незабавно да слезе в кухнята за обяд. Малкото момиче знаеше от опит, че тоя спор не може да се спечели, тъй че накрая се съгласи, набързо излапа супата без дори да забелязва от какво е направена и отново се втурна обратно в стаята си. Продължиха прекъснатия разговор без да губят нито секунда.

Почакай, почакай – мърмореше Ането и се почесваше от досада. – Я повтори отново.

Раничката поднесе пръсти към устата си, сякаш искаше да наплюнчи нещо, после старателно се зае да брои въображаеми хартийки.

– Карти? Карти за игра? Не … А-а-а, пощенски марки? Отново не … Добре де, какво броиш тогава?

Раничката трескаво запоказва стъкленото кълбо.

– А-а-а, пари ли искаш да кажеш?

У-у-уф! Раничката закима в съгласие и изтри въображаема пот от челото си.

– Добре, значи първата дума е „пари“. Давай сега нататък.

Втората дума им отне още повече време. Бедната раничка размахва сабя, стреля с пистолет, та накрая дори започна да ръси бомби над стаята, докато Ането най-после разбра, че думата е „убивам“. При третата дума и двете бяха вече доста уморени, но след дълги усилия им се удаде да се разберат. Думата беше „магия“.

– Пари, убивам, магия. Брей, днеска май съм особено глупава, все още не мога да разбера какво искаш да кажеш. Чакай да пийна нещо, дано ми се избистри главата. А, така вече се чувствам по-добре. Хе! Я гледай, май наистина започвам да разбирам. „Парите убиват магията“. Това ли искаш да кажеш?

Макар и капнала от умора, раничката се разтресе от радост. Най-после бяха се раз­брали!

– Аха, сега вече започвам да разбирам … Хей, почакай, хрумна ми нещо ново. Я да ударим отново кълбото, но да гледаме по-внимателно вътре. Имам чувството, че може и да открием нещо интересно.

Гледайки съвсем отблизо, Ането замахна с чука и прасна кълбото. Резултатът надмина всичките й очаквания. Само за няколко секунди пред очите й се разигра истинска драма. Откъм средата на гората се надигна малко облаче, бързо се сгъсти и започна да се върти, постепенно превръщайки се в познатия й вълшебен смерч. Преди обаче то да е успяло да се разгърне и укрепне, върху него се нахвърли много по-голе­мият паричен смерч, обхвана го в хищна прегръдка и го задуши, без да му даде възможност да излезе извън кълбото. Червенокоска побледня от гняв.

– Такава била работата значи! – изсъска тя, като стискаше юмручета. – Ето защо не работи магията. А ние блъскаме ли, блъскаме тук като идиоти. Почакай ти, скоро ще видим кой колко струва. И по-страшни неща от тебе сме виждали, ти какво си мислиш?

Но, разбира се, да се заканва беше много по-лесно отколкото наистина да промени нещо. Колкото и да се напъваше, тя не успя да намери никакво решение и прекара остатъка от деня в безсилно стискане на юмруци. Едва на следващия ден, когато полека-лека се успокои и се зае с методично изследване на кълбото, в главата й започна да се оформя едно подозрение.

Работата беше там, че малките блестящи монети, макар и на пръв поглед разпилени напълно хаотично, всъщност като че се подчиняваха на някакви правила при движението си. Или по-точно, те застилаха само определени места от миниатюрната гора, като упорито избягваха едно ъгълче, сякаш отблъсквани от невидима сила. Скоро Ането се убеди напълно – околността на призрачната къща, блатото, поляната с орхидеите, изобщо, всички познати й места, оставаха винаги непокрити, макар и никак да не беше ясно защо.

Помогна й отново лупата. След дълго и търпеливо наблюдение тя най-после успя да открие причината за странното поведение на паричните „снежинки“: при всяко докосване до тази част от играта те изчезваха без следа, сякаш се топяха като истински сняг.

– А-ха – промърмори Ането. – Тоя път май ви спипах натясно. Раничке, гледай какво открих.

Тя набързо разказа за последното си откритие. Беше ужасно възбудена. А и как ли не? По всичко изглеждаше, че най-после е намерила решение на проблема.

– Всичко е много просто, разбираш ли? – шепнеше Червенокоска разпалено. – Когато разтърся кълбото с всички сили, някои от златните прашинки все пак попадат върху нашите поляни и изчезват. А това означава, че след достатъчно дълго разтърсване те рано или късно ще намалеят. Искам да кажа, ще намалеят толкова, че вече няма да могат да сковават магията.

Раничката се почесваше замислено. Май не можеше да разбере съвсем добре мисълта на приятелката си. Все пак тя се съгласи и Червенокоска се зае усърдно да разтърсва стъкленото кълбо. Изминаха часове преди да се забележи, че усилията й имат някакъв ефект, но накрая все пак започна да става ясно, че са на прав път. Малкият вълшебен смерч започна видимо да събира сили и наедрява, докато паричният му събрат полека-лека губеше мощ и хватката му вече нямаше предишното въздействие. Най-после дойде и момента, в който Ането избърса потта от челото си, метна раничката на гърба си и, задъхана от усилената работа, изръмжа:

– Малко остава. Дръж се здраво, че скоро ни очаква полет.

Действително, лъскавите прашинки в кълбото бяха вече толкова намалели, че силата им беше изчезнала почти напълно. Очевидно момента, в който вълшебният смерч щеше да се задейства, нямаше да се забави дълго.

Така и стана. Когато Ането за пореден път удари кълбото с чука, малкото облаче вътре изведнъж започна да расте с невероятна бързина. Не бяха успели даже да се уплашат, когато фунията на смерча вече се появи пред тях и започна бавно да ги поглъща, точно както това беше станало първия път.

– Най-после! – изкрещя Червенокоска ликуващо, но за повече думи не й остана време: пред очите й причерня, обхвана я немощ и само след миг тя полетя с главата надолу в празното …





Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница