На Нерод Отново и … Разбира се!



страница7/9
Дата06.04.2017
Размер0.88 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9

Глава седма:
На дъното


– Не мога да се сдържам повече! Кажи ми къде намери билета, направо примирам от любопитство!

Ането и раничката седяха в удобни шезлонги на борда на корабчето и смучеха студена лимонада от високи запотени чаши (т. е., Ането пиеше, а раничката я гледаше; макар и да можеше да говори, тя разбира се не се нуждаеше от храна). Червенокоска тъкмо беше привършила препълнена чиния със сандвичи и сега най-после беше започнала да се успокоява след напрежението от последните няколко часа. Излегната на сянка под огромен чадър, тя дори беше започнала да се наслаждава на пътуването и, както из­глеждаше, беше готова да забрави, че в недалечно бъдеще със сигурност ги очакват нови трудности.

– Ужасно глупава история – усмихна се раничката лекичко. – Даже ми е неудобно да разправям, толкова е глупава.

– Хайде де, изплюй камъчето – напираше Ането. – Какво, да не би да намери билета някъде по алеите?

– По алеите не, но на едно място, за което инак много-много не се сещам.

– Казвай, казвай най-после! Къде го намери?

– В тоалетната.

– Какво? – Ането се задави с лимонадата и започна да пръска наоколо като кит. Наложи се раничката да я тупа по гърба преди да могат да продължат.

– Е, сигурно не точно така, както си мислиш – продължи раничката след като Червенокоска отново можеше да диша нормално. – Една дама ми го даде.

– В тоалетната? Хайде де!

– Да, в тоалетната – потвърди раничката. – На друго място госпожата едва ли би се съгласила да ми го даде, разбира се.

– Нищо не разбирам. Предавам се, повече няма да те прекъсвам. Разказвай всичко по ред, цялата съм само уши!

– Ами то кой знае колко за разказване няма. Когато Фреди спомена за тоалетни, на ума ми дойде една много проста идея. Отидох в най-близката тоалетна, изчаках докато се появи една особено забързана дама, а след това, когато тя изчезна в една от кабините, изревах: „Всички билети за проверка“. Госпожата започна да протестира, но като я заплаших, че ще повикам паяците, набързо ми подаде билета си изпод вратата. Оттам нататък беше лесно – само трябваше да бягам колкото ми сили държат.

Тук се стигна до ново сериозно задавяне. Ането така се закикоти, че без малко щеше да преобърне шезлонга си. Няколко пътници, които очевидно се чувстваха смущавани от това шумно и невъзпитано хлапе, започнаха да мърморят недоволно. Един от тях даже стана и се запъти нанякъде, очевидно твърдо решен да се оплаче. Червенокоска обаче продължаваше да се смее истерично и престана едва когато не й беше останала капчица сила. Раничката седеше в шезлонга си и търпеливо изчакваше, докато приятелката й се насмее на воля.

– Между другото, още не съм съвсем сигурна, че това ще ни се размине съвсем без последствия – прибави тя, когато Ането най-после се беше съвзела.

Червенокоска наостри уши.

– Какво искаш да кажеш? – Тя се огледа неспокойно. Изведнъж започна да й се струва, че от всички страни ги наблюдават дебнещи погледи. – Да не би някой да те е про­следил?

– Не, но госпожата от тоалетната отдавна вече е вдигнала олелия до бога. В края на краищата, това си е чиста проба кражба, няма какво да го увъртаме. Паяците сигурно търсят навсякъде новия притежател на билета. Не искам да те плаша, но няма да се учудя, ако на следващата спирка отново ни се наложи да играем на гоненица.

Ането изведнъж изгуби всякакво желание да се смее и се сви в шезлонга си.

– Е, не всичко е чак толкова зле – продължи раничката. – За щастие те още не знаят, че сме преоблечени и сигурно ще търсят малко червенокосо момиче и неговата раничка. Ако имаме късмет, може и да се измъкнем.

– Ако Фреди си държи устата, разбира се.

– Не ми се вярва той да ни издаде. Ако искаше да го направи, можеше да го стори още на спирката. Хайде, опитай да се успокоиш и подремнеш, че скоро пак ни очакват трудности. Това сигурно е последната ни почивка за следващите няколко дни.

Извинете, госпожице, мога ли да ви предложа още нещо? – стресна ги гласът на келнера, който се беше приближил без да го забележат. – Може би още една студена лимонада? Днес е ужасно горещо, не намирате ли?

Ането се обърна стреснато. Тя вече се канеше да го отпрати не особено любезно, когато изведнъж се вкамени от изненада. Облечен в безукорен бял костюм, с голям поднос в ръка, насреща й мазно се усмихваше … господин Зайо. Същия оня господин Зайо, когото беше срещнала веднъж, макар че тогава той беше облечен в джинси и фланелка. И когото едва не беше натупала, впрочем. Зяпнала от удивление, тя го гледаше без да мигне и даже не забелязваше знаците на приятелката си, която отчаяно се опитваше да й покаже, че не трябва да се издава.

Сепнат от втренчения й поглед, господин Зайо запристъпя от крак на крак. Очевидно не можеше да си обясни странното поведение на госпожицата-кактус и вече се притесняваше, че нещо в облеклото му не е наред. Той се огледа внимателно отгоре до долу, не успя да открие нищо необичайно и отново се втренчи в Ането. В погледа му изведнъж проблесна догадка.

– Ахем, не сме ли се срещали някъде? – Господин Зайо се почеса озадачено. – Имам чувството, че вече се познаваме.

– Нищо подобно! – изстреля Ането. От страх съвсем беше побледняла. – Никога не съм ви виждала, не искам никаква лимонада и времето изобщо не е горещо. Ако искате да знаете, даже ми е много студено.

– Да ви донеса тогава горещ чай, ако желаете – залюбезничи Зайо, но в същото време продължаваше да я измерва с изпитателен поглед. – Можете да избирате между черен, зелен или билков чай. Или може би кафе?

– Оставете ме на мира! – тросна се Ането. – Нищо не искам, нали ви казах вече!

– Както желаете, както желаете – господин Зайо се поклони и се отдалечи бързешком, като непрекъснато се обръщаше, сякаш за да се увери, че Ането още е на мястото си.

– Тая работа хич не ми харесва – измърмори раничката недоволно. – Струва ми се, че тоя хитрец подуши нещо. Дано да имаме късмет, че ако ни подгонят тук, не знам накъде ще бягаме.

– Майко мила! Я погледни натам. – обади се Ането с треперещ глас.

Господин Зайо се беше задал отново, следван от два огромни паяка, облечени в униформи. Той възбудено им обясняваше нещо, като през цялото време ръкомахаше и сочеше към Ането. Нямаше съмнение – тоя път бяха попаднали в капан.

– Приготвяй се за бягане – подшушна раничката. – Когато ти подам знак, скачаме и хукваме в две различни посоки. Среща на задната палуба, до мостчето.

Междувременно паяците и Зайо бяха се изправили пред тях и ги измерваха с недружелюбни погледи.

– Билетите за проверка, ако обичате – каза по-дребният от двата паяка., като потриваше два чифта ръце от нетърпение. – И, ако може, малко по-бързичко.

– Какво, и тук ли няма да ни оставите на мира! – провикна се Ането, като си придаваше много ядосан вид. – Ако искате да знаете, аз съм лична позната на господин Хайно и веднага ще се погрижа той да узнае за грубиянското ви поведение! Това е нечувано нахалство!

При споменаването на името „Хайно“ паякът се посмути малко, но това не продължи много дълго.

– Моля, покажете билетите си за проверка! – повтори той настоятелно, макар и вече с малко по-любе­зен тон. – Лично разпореждане на господин Хайно. Съжалявам, но наистина трябва да ви обезпокоим!

– Ха, както желаете! – отвърна Червенокоска презрително и му подаде билета си. – Но аз все пак ще се оплача, да си знаете!

– И билета на приятелката ви – каза паякът, без дори да погледне билета, който тя беше му подала.

Ането прехапа устни. Съвсем беше забравила за раничката.

– Тя … тя е … малолетна – запелтечи тя бързо. – Искам да кажа, под шест години е. Тя се вози безплатно, нали разбирате?

Паяците размениха многозначителни погледи, сякаш искаха да кажат „всичко е ясно“, после по-големият от двамата каза строго:

– Съжалявам, но ще трябва да дойдете с нас! И приятелката ви също. Необходимо е да уточним … някои подробности. Последвайте ни, ако обичате.

В тоя момент пред очите на Ането се мярна нещо като зелена светкавица.

– Ау! – изрева големият паяк и се хвана с четири ръце отзад. Вкопчена в него с всички бодли на кактусовия костюм, раничката отчаяно го налагаше с юмручета. Как беше успяла да направи такъв огромен скок, при това от седнало положение, Ането така и не успя да разбере.

– Бягай, Ане! Спасявай се! – извика тя и отново подскочи, оставяйки половината от бодлите си да стърчат от дебелия задник на паяка.

Сега беше ред на господин Зайо да зареве: той също има честта да опита вкуса на бодлите. Бърза като бълха, раничката даже успя да убоде и другия паяк, преди да се търкулне като топка и да хукне накъм задната страна на корабчето. По-големият паяк затропа подире й.

– Назад, идиот! – кресна малкият паяк, който очевидно беше началникът тук. – Момичето е важно, остави другата на мира. После и нея ще хванем.

Ането едва сега се сети да бяга, но вече беше късно: паяците бяха преградили пътя и бавно се приближаваха към нея с изкривени от злоба и болка муцуни. Тя пристъпи назад. Крачка, две, три … Край, повече нямаше накъде: гърбът й опря в перилата на борда. Тя с ужас се вгледа в мътните води на реката, които се пенеха на няколко метра под нея. Не, тоя път нямаше измъкване … Паяците, вече уверени, че плячката няма къде да им избяга, наближаваха без особено бързане.

– Е какво, сама ли ще дойдеш или ще трябва да те влачим по пода? – подхвърли злобно малкият паяк.

– Да ме влачиш ли? – изръмжа Червенокоска. – Ще има дълго да чакаш!

Тя затвори очи, пое дълбоко въздух и … се хвърли с главата надолу през борда. С огромни усилия успя да се задържи над водата за няколко мига, после вълните я покриха и тя потъна като камък. Последното нещо, което успя да си помисли, беше: „Мама колко ли ще се чуди къде съм?“

* * *

От тъмнината бавно изплуваха две огромни изпъкнали очи, които я гледаха без да мигат. Само две очи, нищо повече.



– Хе, сега пък къде ли съм попаднала? – почуди се Ането. – Това страната на чудесата ли е?

Постепенно очертанията на странното същество, което я наблюдаваше втренчено, започнаха да се избистрят. Около очите се оформиха дебели гънки от шуплеста, зелена кожа, покрита с тъмни петна, по-надолу още повече гънки, накрая огромен издут корем, от който стърчаха две тънки ръчички, завършващи с по четири пръста, свързани с плавателни ципи.

– Пфуй, жаба! – ревна Ането и се опита да отскочи назад, но това не й се удаде: едва сега тя осъзна, че лежи на голямо легло с балдахин и е покрита с тънко, но топло одеяло. Кактусовият костюм бе изчезнал без следа, но инак тя не беше разсъблечена и както винаги си беше в джинси и фланелка.

Огромната жаба продължи да седи неподвижно на стола до леглото и даже не по­мръдна клепач. Без да отваря уста, тя заквака мелодично:

– Госпожицата трябва да лежат и почиват. Госпожицата не трябва да се вълнуват. Всичко наред, госпожицата в пълна сигурност.

– Но къде съм? Къде се намирам? – запита Ането, като се опита да се отдръпне малко по-настрана от жабата. – Това Гората на призраците ли е или някое друго място?

– Всичко наред, госпожицата в пълна сигурност – изквака жабата повторно. – Негово величество сами всичко обяснят когато госпожицата отново здрава.

– Хей, хей, аз никога не съм била болна! – запротестира Ането. – И, ако искаш да лежа спокойно, по-добре ми кажи нещо повече за това място. Аз не си падам много по такива загадки, това да ти е ясно!

Тя решително се надигна и седна в леглото, като любопитно се оглеждаше. Тънките завеси на балдахина не й позволяваха да види ясно къде е попаднала, но като за начало и това беше достатъчно.

Първото нещо, което й направи впечатление, беше странната, мека светлина, в която се къпеше всичко наоколо. Човек би могъл да помисли, че навън цари чудна пълнолунна нощ или поне лунната светлина беше единственото, за което напомняше тукашното призрачно осветление. Но не, това не беше лунна светлина – Ането беше повече от сигурна, макар и да не знаеше в какво точно се състои разликата. Тя се озърна неспокойно, опитвайки се да различи нещо повече през завесите. Като се увери, че това е невъзможно, тя решително дръпна одеялото и скочи от леглото. Жабата заквака недоволно, но Червенокоска не й обърна внимание. Крайно време беше да разбере къде е попаднала.

Гледката, която се откри пред очите й, така я порази, че тя остана като вкаменена. Намираше се в огромна подводна пещера, толкова голяма, че въпреки обилната светлина, която идеше някъде отгоре, краят й се губеше в зелено-жълта мътилка. Множество кокетни постройки, една от друга по-пищни и красиви, заемаха по-голямата част от пещерата. Пъстроцветни вимпели от водорасли се развяваха над причудливи замъци, изградени без нито един-единствен ъгъл, сякаш бяха израснали от само себе си, а не построени по нечий замисъл. Странни лабиринти и колонади, на пръв поглед из­градени само за удоволствие, а не с практическа цел, опасваха красиви паркове, из които важно-важно се разхождаха всевъзможни риби, раци и мекотели. Къщи с много­бройни кулички се кипреха редом до големи прозрачни куполи, под които на свой ред се различаваха други, по-малки сгради. Ането едва сега осъзна, че се намира точно под един такъв купол, макар и значително по-малък от онези, които се намираха отвън. Тя бързо изтича до прозрачната стена и предпазливо я опипа. Странната пружинираща материя не приличаше на нищо, което тя беше виждала през живота си. Въ­преки че се поддаваше на натиск, тя очевидно беше много здрава и с лекота издържаше тежестта на огромната водна маса, която изпълваше пещерата. И, което беше най-важното, по някакъв начин откъм водата през нея се процеждаше най-чист въздух: Ането ясно почувства лекото въздушно течение, което идеше откъм прозрачната материя.

– Гледай ти чудесии – измърмори тя, опитвайки да си придаде кураж в непознатата обстановка. – Хайно пасти да яде с неговия парк. Това тук е сто пъти по-красиво. Питам се кой ли е построил всички тия къщи и палати.

– Госпожицата всичко разберат когато дойде време. Госпожицата сега почиват, така правилно – заквака жабата-болногледачка. – Хайде сега в легло, почиват.

– Достатъчно съм починала вече – отсече Ането. – А сега е време да поговоря с някого, който може да ми каже как се излиза оттук. Имам спешна работа в гората, разбираш ли?

– Излиза – не може! – отвърна жабата, като махаше с ръчички, за да подчертае важността на казаното. – Навън – вода. Госпожица – умират.

– Ти какво, май нещо се опитваш да ме избудалкаш – начумери се Червенокоска. – Щом има начин да се влезе тук, то трябва да има и начин да се излезе. Така ли е или не?

– Навън – вода. Госпожица – умират. – повтори жабата упорито. – Госпожица сега почиват, после всичко наред.

– Аха, виждам вече, че с тебе ще се погаждаме като оцет и олио – процеди Ането. – Хайде, засега ще те послушам. И без това наистина се чувствам доста уморена. Но ако искаш да не те ядосвам, най-добре ще е да повикаш някой, с когото може да се поговори човешки. Инак от мен блага дума няма да чуеш повече.

Тя се отпусна на леглото и затвори очи. Ако само можеше да разбере какво се е случило с раничката! Веднъж съберат ли се отново, всичко останало ще се нареди, в това тя беше напълно сигурна. Но подводното царство, в което беше попаднала, едва ли можеше да се напусне така лесно, а и раничката сигурно никога не би могла да го открие, колкото и да търси. Ако изобщо е успяла да се измъкне от преследването, разбира се … Ането въздъхна тежко, сви се на кълбо и придърпа одеялото до брадичката си. О-о-ох, толкова беше уморена.

1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница