На Нерод Отново и … Разбира се!

Глава трета:
Паркът

Гледката обаче скоро я накара да забрави болките. Макар и да беше ясно, че във вълшебния свят са настъпили сериозни промени, тя едва сега започна да разбира, че от старата Гора на призраците не е останало почти нищо …

Намираха се на остров по средата на реката, която на това място се беше разляла нашироко, почти като езеро. От всички страни я заобикаляше огромен, добре благоустроен парк с фризирани зелени поляни, широки алеи и множество сгради с най-причудливи форми. На­всякъде се виждаха малки магазинчета за сувенири, стрелбища, кокетни беседки, детски въртележки с дървени кончета и колички, машини за измерване на силата и какво ли не още … Но най-голямата разлика в сравнение с предишната мрачна и пуста гора беше, че сега тук направо гъмжеше от посетители. Хора, животни и растения щъкаха наоколо без да се смущават ни най-малко от взаимното си присъствие. Пуфтейки от жегата, бавно се разхождаха големи семейства диви прасета, татковците и майките лъснали от пот, вечно загрижени да не изгубят някое от малките си прасенца в хубави раирани костюмчета. Огромни палми в саксии, високомерни и превзети, щракаха със скъпи камери и по всякакъв начин се опитваха да покажат колко много презират тълпата, която щъкаше из краката им. Цели ята гъски, шумни като вест­никопродавци, току прехвръкваха наоколо и, вечно любопитни, изпъваха шии да не би да пропуснат нещо интересно. Малки катерички, скокливи като пружинки, непрекъснато се заливаха от смях и не пропускаха случай да се оплезят на надменните палми. Хопала! Една от малките скокливки се препъна в краката на седящото Ане и се отърколи в тревата като топка.

– Извинете, извинете … – запелтечи тя, като неумело се опитваше да на­прави реверанс. – Не ви забелязах, извинете. Много съжалявам.

Малката катеричка разглеждаше Ането, зяпнала от удивление. После лицето й изведнъж застина от ужас, тя подскочи и се втурна да бяга, като крещеше с цяло гърло:

– По-о-о-мощ, мамо! Злата магьосница! По-о-омо-о-ощ!

Ането слисано гледаше подире й. Какво означава това? С какво беше успяла така да изплаши катеричката, та нали дори не беше я докоснала? Объркана и озадачена, тя вече се канеше да продължи по-нататък, когато палавницата изведнъж се появи отново, тоя път придружена от родителите си.

– Ето я! Жива-живеничка, нали ви казах. С очите си я видях, не си измислям!

– Ама че си глупаче, изкара ми ума! – започна да се кара майката-катерица. – Това е само артистка, която работи тук в парка. Забрави ли, че преди малко срещнахме и летящия часовник Чарко? И че крилата му бяха от пластмаса. Това е Хайноланд, детенце, тук са събрани накуп всички злодеи от историята, но не наистина, а само на ужким, за да забавляват децата. Като се разходим по-нататък сигурно ще срещнем и останалите членове на бандата – Бу летящите уши, Въз мухата …

– Бъз мухата – поправи я таткото, който досега само мълчаливо бе наблюдавал от­страна.

– Удивителна прилика, госпожице, наистина удивителна – обърна се той към Ането, като я разглеждаше с плахо възхищение. – Аз идвам в Хайноланд не за пръв път и вече съм срещал доста от колегите ви, но, да си призная, такава прилика още не бях виждал. Ако не бяхме тук, сигурно и аз бих се уплашил, хе, хе … Имате ли нещо против да си направим снимка заедно с вас? Искам да я покажа на съседите като се върнем в къщи, инак никой няма да ми повярва. Удивителна прилика, честна дума.

– Но да, разбира се – промърмори Ането объркано. – Щом настоявате, моля …

Катеричките бързешком се наредиха около нея, а една друга рунтавелка защрака с лъскав фотоапарат. Не беше изминала и минута, а наоколо вече се събра голяма тълпа любопитни. Всички ахкаха и сочеха към Ането. Нареди се цяла опашка от желаещи за снимки, от всички страни се запротягаха бележници с молби за автографи. Червенокоска съвсем се обърка. Изобщо не разбираше за какво става дума. Най-после успя да се измъкне, но едва след като излъга, че има спешна работа. Сподиряна от любопитни погледи, тя се мушна в първата по-закътана алея и побърза да се отдалечи колкото се може повече.

– Какво беше това? Раничке, ти успя ли да разбереш нещо? Защо всички се налепиха по мене? Откъде ме познават?

– Хм, имам чувството, че те вземат за някой друг. Не чу ли как малкото пищеше за някаква зла магьосница? А таткото пък бърбореше за голяма прилика. Изглежда, че ти много приличаш на някого, от когото тук всички се страхуват.

– Добре, но какво означават тия странни приказки? Ти чу ли го: „злодеи“, „членове на бандата“? Да не би нашите приятели да са замесени в нещо лошо?

– Хе! Чарко и злодейства … По-скоро ще повярвам, че слон може да ходи по въже – засмя се раничката. – Не, това никак не ми се вярва. Зад тази работа се крие нещо друго, но не мога да разбера какво.

– На всяка цена ще трябва да узнаем нещо повече за тоя парк. Но как можем да поразпитаме без да се издадем, имаш ли някаква идея?

– Няма нужда да разпитваме, по пътя насам видях един информационен щанд. Там сигурно ще разберем поне най-важното.

– Отлична идея. Хайде, на работа, че не ми се иска да ме спипат още веднъж неподготвена.

Щандът, който раничката беше споменала, представляваше нещо като висока едно­крака масичка, само че вместо плот отгоре се намираше голям плосък монитор. До него се виждаше лилава телефонна слушалка.

– Хм, дали ще можем да се оправим с тая машинария? – каза раничката колебливо. – Още не мога да забравя първата ни среща с Хайномата. Да не би и тук да ни очаква някоя изненада?

Ането неволно се почеса отзад. Хайноматът – машината, която фирмата на Хайно бе поставила при голямото блато, за да събира пари – здравата беше я натупала когато се опитаха да я надхитрят. Тя с усилие потисна безпокойството си.

– Щем, не щем, трябва да опитаме. Тук поне пари не искат, доколкото виждам. Да се надяваме, че тази машина е по-малко злобна от Хайномата.

Те се приближиха до щанда и започнаха да го разглеждат предпазливо, макар че там нямаше кой знае колко за гледане. В горната част на монитора беше написано „Информационна система Хайноланд™“, а под него се виждаше стилизираната фигурка на ухилено бобърче, което държеше над главата си плакат с надпис „Старт“.

– Мечка страх, мен не страх – измърмори Ането и докосна екрана на мястото, където се виждаше фигурката. Тозчас картината се промени. Сега отсреща ги гледаше дебела бобърка, която се усмихваше мазно.

– Добре дошли във вълшебния свят на Хайноланд, мили деца и родители! – започна тя да говори с тържествен, приповдигнат тон. – Тук, в този огромен парк, вие ще имате възможността сами да преживеете някои от най-страшните приключения и битки, които господин Хайно трябваше да води през времето на великата борба. Но не се страхувайте! Чудовищата, тяхната господарка, както и всички нейни помощници отдавна вече са победени и се намират на сигурно място. Тук ви очакват истински вълнуващи моменти, но вие се намирате в пълна безопасност. Хайноланд е най-сигурното място в цялата Гора на призраците!

Ането гледаше със зяпнала уста. Какво означават тия глупости? Какви победени чудовища, каква господарка? В главата й започваше да се оформя едно ужасно подозрение.

– Моля, чувствайте се като у дома си – продължаваше да говори дебелата бобърка. – Ако се нуждаете от помощ, винаги можете да използвате тази информационна система или да се обърнете към някого от служителите на парка. Хайноланд е огромен, но добре подреден. Където и да се намирате, винаги ще намерите множество указатели, които ще ви помогнат да намерите пътя към мястото, което търсите. А сега, желая ви приятно прекарване. Довиждане, и не се колебайте да ме повикате отново, ако ви по­трябвам!

Сега на екрана се появи цветна карта на парка. Някъде по средата й просветваше червена стрелка, над която беше написано: „Вие се намирате тук“. Дебелата бобърка се усмихваше от малък прозорец в горния десен ъгъл.

– Както виждате, да се намери пътя в нашия парк е детска игра – започна тя да обяснява. – Развлекателният парк „Хайноланд“ е разделен на пет тематични области, които ние тук наричаме „светове“. В момента вие се намирате в централната част на парка, която принадлежи към „Света на призрачната опера“. От тук водят директни пътища до всеки от останалите светове. Недалеч от вас, ето тук – на това място тя се наведе извън прозореца си и почука на едно място по картата, което беше много близо до червената стрелка – се намира централният шоу-театър в Хайноланд. Всеки ден точно в петнадесет часа в него се представя шоуто „Великата борба“. Не го пропускайте! Това е най-вълнуващата част от нашата програма. Чрез него вие ще можете да преживеете част от историята. И, разбира се, отново да се убедите, че без неизмеримата смелост и подвизите на господин Хайно, всички ние сега щяхме да бъдем под властта на страшни, жестоки чудовища … Но, да се върнем отново към нашия план. Най-горе в ляво на картата се намира първият от световете, наречен „Дино-свят“. В него се намират атракциите, свързани с историята на страшния динозавър, едно от петте чудовища, победени от господин Хайно. Вдясно до него се намира вторият свят, наречен „Свят на призрачния цирк“, където се намират атракциите, представящи борбата с безносия клоун …

Тук Ането не можа да се сдържи и с все сила прасна с юмрук по монитора. Нещо вътре присветна и изпращя, образът изчезна.

– Какво правиш, полудя ли? – извика раничката уплашено. – Ами ако ни видят? Какво, да ни арестуват ли искаш? Бързо да изчезваме оттук преди някой да ни е спипал!

Ането смучеше натъртения си юмрук и май хич нямаше намерение да бяга. От очите й хвърчаха искри.

– Сега вече всичко е ясно! Разбираш ли какво са направили тези мошеници? Те са обърнали цялата история с главата надолу и са накарали всички да повярват, че ние сме чудовища, а те са герои! И че Хайно ни е победил, при това в някаква „велика борба“. По дяволите, всичко друго бях очаквала, само не и това! Негодници, мошеници, лъжци!

– Добре, добре, после ще говорим. Хайде, да изчезваме оттук преди да са ни хванали! – повтори раничката, докато я дърпаше настрана. – Така или иначе сега не можем да направим нищо. Хайде де, престани да се дърпаш! Или искаш Хайно да те набута в кафез?

– Уважаеми дами и господа – стресна ги мощен глас, който идваше от невидими високоговорители някъде наблизо. – Напомняме ви, че само след десет минути в главния шоу-театър на парка започва програмата „Великата борба“. Не пропускайте това великолепно зрелище! Моля, побързайте!

Двете приятелки се спогледаха въпросително. Дали да опитат? А защо пък не? В края на краищата, може би там ще узнаят нещо ново за парка. Не се колебаха дълго. Както обикновено, Ането взе раничката на гръб и забърза към сградата на шоу-театъра.

– Хей, Ане, я погледни там – обади се раничката изотзад.

– Къде?

Червенокоска се вгледа във витрината и … зяпна. От огромен плакат насреща я гледаше собственото й лице, разкривено в грозна, заплашителна гримаса. Цялата витрина беше пълна с най-различни книги, плюшени играчки, чанти, фланелки, пластмасови чаши и чинии, писалки, плажни дюшеци, детски играчки, какво ли не още … И върху всички предмети, от първия до последния, беше нарисувано нейното лице – къде по-малко, къде повече страшно. Тя така се изненада, че напълно забрави накъде бяха тръгнали и, ако раничката не беше я подканила, сигурно щеше да гледа пъстрата витрина до вечерта. Все пак през цялото време тя сърдито сумтеше и се цупеше. Най-после не издържа, спря и, като се почесваше смутено, попита раничката:

– Хм, исках да те попитам нещо …

– Какво?

– Да ти се присмивам ли? Че кога съм го правила? – попита я раничката с най-невинен тон.

Ането я погледна недоверчиво, после се престраши и каза:

– Наистина ли … Наистина ли съм толкова грозна? Като на тия портрети, искам да кажа. Това там беше не малко момиче, ами чудовище, урод някакъв.

– А-а-а, това ли било? – проточи раничката разбиращо. – Нищо подобно, изобщо не изглеждаш така.

Червенокоска въздъхна облекчено.

– Искам да кажа, не изглеждаш така докато си спокойна – продължи раничката, като съсредоточено претърсваше джобовете си. – Когато се ядосаш, това вече е друга работа.

– Ти какво, подиграваш ли ми се! – ревна Ането обидено. – Какво искаш да кажеш?

– Това! – отвърна раничката и постави пред носа на Червенокоска малкото джобно огледалце, което беше измъкнала отнякъде.

Ането погледна и притихна начаса. Отсреща я гледаше точно грозното, изкривено от гняв лице, което беше видяла в магазинчето за сувенири.