Настъплението на адските орди Святата планина

"Небето е далеч по-прекрасно, отколкото си представяхме на земята", започна той. "Тази зала е едва прагът на обширното и славно царство, което далеч надхвърля човешката способност да го проумее. Също така е истина, че втората смърт е много по-ужасна, отколкото си представяхме.

Небето и адът също са различни от това, което очаквахме. Ако видяното тук ми бе известно на земята, бих живял по друг начин. Ти си невероятно благословен ,че идваш тук още по време на земния си живот", каза той като гледаше облеклото ми.

Тогава и аз се погледнах. Все още бях облечен със старата мантия на Смирението и под нея с Божието всеоръжие. Почувствах се толкова нечист и недодялан пред тези, които блестяха с такава слава. За момент си помислих, че ще имам сериозен проблем, ако се появя пред Господа в този си вид. Също като орела и този мой познат можеше да чете мислите ми. Той отговори: "Всеки, който дойде тук и е облечен с мантията, няма от какво да се страхува, понеже тя е най- високият ранг на почит в Царството. Ето защо всички, покрай които мина, ти се поклониха".

"Не видях никой да ми се покланя", отговорих аз малко объркан."Всъщност дори не забелязах досега, че има хора." "Това не е нещо нередно", продължи той. "Тук ние си отдаваме почит един на друг. Ангелите ни служат дори тук, но единствено Бог и Неговият Син са достойни да приемат хваление. Има голяма разлика между това да почиташ някого с любов и да му се покланяш. Ако разбирахме това на земята, щяхме да се отнасяме с другите по много по-различен начин. Но едва тук, в светлината на Неговата слава, сме в състояние изцяло да възприемем и разберем другите, както и правилно да се отнасяме към тях." Все още се чувствах неудобно. Полагах сили, за да не се преклоня пред тези славни създания и в същото време изпитвах желание да се скрия от тях, понеже се чувствах толкова незначителен.

Тогава осъзнах, че мислите, които имах в момента, бяха също толкова глупави и неуместни, като тези на земята. Разликата се състоеше единствено в това, че тук те бяха известни на всички.

Присъствието на толкова чисти и възхитителни създания ме накара да се почувствам омърсен и глупав. Моят стар познат откликна на мислите ми.

"Ние сме облечени в нетленните си тела, а ти все още не си. Умовете ни вече не са ограничени от греха. Ето защо ние сме в състояние да схващаме много повече неща, отколкото може да проумее даже най-великият земен мислител. Същевременно способността ни да разбираме ще нараства през цялата вечност. Това е необходимо, за да познаем Отец и да разберем славата на Неговото творение. Земният човешки живот не е достатъчен дори да започнеш да разбираш това което и най-нискостоящите тук знаят, а ние сме точно такива".

"Как е възможно вие да сте най-ниските по ранг?", попитах с недоверие.

"Тук има нещо като аристократичен ред. Наградата, която получаваме за земния си живот, е вечното положение, което ни се дава в небето. Голямото множество, което виждаш, е съставено от така наречените "неразумни девици". На земята ние познавахме Господа и уповавахме в Неговия кръст за спасение, но не бяхме посветили живота си на Него. Живеехме за себе си. Не поддържахме съдовете си пълни с маслото на Святия Дух. Ние имаме вечен живот, но затова пък пропиляхме земния си живот".

Бях наистина изненадан от това, което чух, но в същото време знаех, че е истина. Тук лъжата не можеше да съществува.

"Неразумните девици скърцаха със зъби във външната тъмница", възразих аз.

"Ние вече минахме оттам. Скръбта, която преживяхме като научихме, че сме пропилели живота си, не можеше да се опише с думи. Тъмнината, която тя носи, може да се проумее единствено от преживелите я. Сравнена със славата на Този, за Когото не сме достойни тъмнината изглежда още по-черна. Между най-ниско поставените в небето няма по-големи глупци от тези, които са вкусили от великото Божие спасение, но живеят за себе си. Да дойдеш тук и да научиш това, което си пропуснал, е най-голямата скръб, която човешката душа може да преживее.

Ние сме тези, които страдахме във външната тъмница поради голямото си безумие ".

Аз все още не можех да повярвам. "Но вие сте много по-славни и радостни, отколкото съм си представял, че някой може да бъде в небето. Не мога да усетя и следа от мъка във вас, но все пак зная, че тук не е възможно да се лъже. Това ме обърква".

Гледайки ме право в очите, моят познат продължи: "Господ ни обича с любов, която ти все още не можеш да проумееш. Аз вече вкусих от голямата душевна скръб и угризения на съвестта при срещата ми с Христос пред Неговия трон.

Независимо, че тук ние не мерим времето като вас, имах чувството, че престоях в Христовото съдилище толкова, колкото трая живота ми на земята. Всичките ми грехове и безразсъдство, от които не бях се покаял, преминаха както пред моите, така и пред очите на всички присъстващи тук. Ти не можеш да проумееш тази скръб, докато не я преживееш. Независимо, че стоях пред Господната слава, имах чувството, че се намирам в дъното на ада. Бог остана мълчалив, докато не бе открит и последният непростен грях, който бях извършил. Когато се покаях и помолих за милостта, която Той изработи на кръста за мен, Исус изтри всяка моя сълза и отне от мен тъмнината на скръбта. Вече не изпитвам онази горчивина, която познах, когато застанах пред Него, но все още я помня. Единствено тук е възможно да помниш такива неща, без да продължаваш да чувстваш болка от тях. Хиляди години живот по лицето на земята не могат да се сравнят и с един миг, прекаран в най-ниската част на небето. Скръбта, която изпитах заради безумието си, се обърна в радост и знам, че ще остане с мен завинаги, независимо от мястото което заемам тук".

Замислих се отново за съкровищата на Спасението. Като че ли всичко, което току що чух, по някакъв начин ми бе открито чрез тях. Всяка стъпка, която бях предприел по пътя към върха или навътре в планината, разкриваше, че Неговите пътища са по-страшни и по-прекрасни, отколкото съм си представял.

Гледайки ме съсредоточено, моят познат каза: "Ти не си тук само за да разбираш, а и за да преживееш и да бъдеш променен. Следващият ранг тук е далеч по-велик от този, който ние имаме.

Всяко следващо ниво тук е много по-велико от предходното. Не само, че хората там имат още по- славни духовни тела, но те са по-близо и до Господния трон, откъдето идва цялата тази слава.

Въпреки това, вече не чувствам скръбта от неуспехите си. Аз действително не заслужавам нищо повече. Аз съм тук единствено поради Божията благодат и съм извънредно благодарен за това което ми е било дадено. Бог заслужава да бъде обичан. Сега бих могъл да върша много други чудни неща в някоя небесна област, но предпочитам да стоя тук и просто да се наслаждавам на Неговата слава, та дори и от толкова далеч".

В следващия момент усетих как вниманието на моя познат бе привлечено от нещо друго. Той добави: "Всички обитатели на небето са се събрали сега в тази зала, за да видят откриването на великата Божия тайна и онези от вас, които ще участват в последната битка".

"Можеш ли да Го видиш оттук?", попитах. "Аз виждам Неговата слава, но не и Него".

"Мога да виждам много по-добре от теб", отговори той.

"Да, аз мога да Го видя. Също така мога да видя всичко, което прави. Мога и да чуя всичко което казва. Оттук мога да наблюдавам и земята. Бог даде на всички ни тази способност. Ние сме големият облак от свидетели, които ви наблюдават", повтори той.

След тези думи моят познат се поклони и се върна в редиците. Отново тръгнах напред, като се опитвах да проумея всичко, което ми беше казал. Поглеждайки отново към множеството, наречено от него "неразумните девици", онези, които бяха пропилели живота си, аз си представих за момент как някой от тях се появява на човеците. Бях напълно убеден, че щяха да го сметнат за бог, докато тук той заемаше най-ниския ранг в небето! На свой ред започнах да мисля за времето, което бях пропилял. Мисълта беше толкова непоносима, че трябваше да спра. Неочаквано пред мен започнаха да преминават различни случки от земния ми живот. Обхвана ме ужасна скръб заради този мой грях. Аз също бях един от най- големите глупци! Може наистина да бях държал в светилника си повече масло, отколкото някой друг, но сега разбрах колко е глупаво да меря това, което се изисква от мен, според това, което другите правят. Аз също се числях към "неразумните девици"! Точно когато си мислех, че ще рухна под тежестта на това ужасно откритие, към мен се приближи един мъж. Познавах го още от земята и го смятах за един от великите Божии воини. Той дойде, за да ме укрепи. По някакъв начин неговият допир ме съживи. Поздрави ме топло.

Този мъж се числеше към хората, от които желаех да бъда поучаван. Бяхме се срещали преди но не се разбирахме много добре. Също като много други и аз се бях опитал да се сближа с него, за да се поучавам, но изглежда го бях раздразнил по някакъв начин и накрая той ме помоли да си отида. В продължение на години страдах от вина, че бях пропуснал шанса си поради определена черта на характера си. Независимо, че се бях опитал да забравя това, все още носех тежестта на провала.

Когато видях този мъж, всичко отново изплува на повърхността и ме обзе разочарование. Сега той изглеждаше толкова царствен, че се почувствах още по-отблъскващ и притеснен от окаяното си състояние. Бях толкова засрамен, че направих опит да се скрия. За съжаление нямаше начин да избегна срещата с него. За мое учудване топлината,с която ме посрещна, бе тъй искрена, че скоро се отпуснах. Тук между нас сякаш нямаше никакви бариери.

Всъщност любовта, която се излъчваше от него, ме накара почти напълно да забравя за себе си.

"С нетърпение очаквах тази среща", каза той.

"Вие сте очаквали мен? Защо? попитах аз.

"Ти си само един от многото, които очаквам. Едва след като преминах през съдилището на Христос осъзнах, че ти бе един от многото, на които трябваше да помогна и да обуча, но вместо това, те отблъснах".

"Господине", възразих . "За мен щеше да бъде голяма чест да бъда ваш ученик. Много съм ви благодарен за времето, което ми отделихте, но аз бях толкова арогантен, че заслужих да бъда отблъснат. По-късно осъзнах, че непокорството и гордостта ми ме лишиха от истински духовен баща. Вината не бе ваша, но моя".

"Наистина, ти имаше проблеми с гордостта, но не тя беше причината да бъда обиден от теб.

Обидих се, защото се чувствах несигурен, а това ме караше да искам да контролирам всички около мен. Обидих се, защото ти не искаше да приемаш всичко, което казвах, без първо да го изпиташ.

Тогава започнах да търся твои грешки, които да оправдаят решението ми да те отстраня. Чувствах че ако не успявам да те контролирам, то по-късно ти най-вероятно щеше да посрамиш мен и моето служение. Виждаш ли, аз ценях служението си повече, отколкото хората, заради които то ми бе поверено. Ето защо отблъснах теб и още много други като теб", каза той.

"Трябва да призная, че понякога си мислех ,че си се превърнал в....",тук спрях, притеснен от това, което щях да изрека.

"И си бил прав", каза той с искреност, непозната на човеците по лицето на земята. На мен ми бе дадена благодатта да бъда духовен баща, но аз не бях добър баща.

Всички деца са бунтовници до известна степен. Те са егоисти и считат, че светът се върти около тях. Ето защо се нуждаят от родители, които да ги възпитат. Почти всяко дете се случва да посрами семейството си, но въпреки това си остава част от семейството . Аз отблъснах много от Божиите деца, които ми бяха поверени. Не се погрижих за тяхното безопасно израстване.

Провалих се и с много от онези, които останаха при мен. Повечето от тях пострадаха и получиха ужасни и ненужни рани, а аз бих могъл да предотвратя това. Сега много от тях са пленници на врага. Докато бях на земята изградих огромна организация, а имах и значително влияние в църквата, но сега осъзнавам, че най-големият дар, който Бог ми бе поверил, бяха всички изпратени ми за обучение, много от които отблъснах! Ако не бях толкова себецентричен и загрижен за собствената си репутация, сега щях да съм цар тук. Бях призван да седя на един от най-високите тронове в небето. Към небесната ми "сметка" можеха да се прибавят всички твои добри дела.

Вместо това се отдадох на неща, които имат съвсем малка вечна стойност.

"Това, което ти постигна, бе поразително", прекъснах го аз.

"Това, което изглежда добро на земята, тук има съвсем различна стойност. Това, което на земята би те довело до царски трон, тук често е пречка да го получиш. Това, което би те направило цар тук, е нищожно и презряно на земята. Аз не успях да се възползвам от някои от най-големите изпитания и възможности, които ми бяха дадени на земята. Една от тях бе ти. Затова те моля да ми простиш.

"Прощавам ти, разбира се",казах притеснен,"но аз също се нуждая от твоята прошка. Все още мисля, че именно непохватността ми и бунтът станаха пречка за нашето по-нататъшно общение.

Всъщност аз също не съм допускал много хора да се сближат с мен и все по същите причини поради които ти ме отблъсна".

"Ти наистина не беше съвършен. Бях установил правилно някои от твоите проблеми, но това никога не може да бъде повод да отблъснеш някого", отговори той. "Господ не отхвърли света когато видя неговите недостатъци. Той не отблъсна и мен, като видя греха ми. Вместо това Той даде живота си за нас. Винаги по-великият е този, който трябва да даде живота си за по-низшите.

Аз бях по-зрял от теб. Беше ми дадена по-голяма власт, но въпреки това станах като една от козите в притчата. Отблъсквайки теб и другите, които Бог ми изпрати, аз всъщност отблъснах Господа".

Думите му се забиваха дълбоко в сърцето ми. Бях се провинил в същото, за което той се покайваше. През съзнанието ми започнаха да преминават образите на всички ония мъже и жени които бях подминавал, тъй като смятахме не заслужават моето време. Прииска ми се да се върна на земята и да ги събера около себе си! Мъката, която почувствах, далеч надминаваше болката за пропиляното време. Осъзнах, че бях пропилял и хора! Сега много от тях бяха пленници на врага наранени и пленени по време на битката на планината. Тя цялата се водеше заради хора и в същото време именно хората често бяха пренебрегвани и смятани за маловажни. Ние сме по- склонни да защитаваме истините, дадени за хората, отколкото самите хора. Често се сражаваме за служения, докато в същото време прегазваме хората, заради които те са дадени.

"Много хора мислят за мен като за духовен водач, а всъщност аз съм най-малкият от светиите",изрекох мислите си на глас.

"Разбирам как се чувстваш", отбеляза един друг Божи служител. В него разпознах човека когото считах за един от най-великите християнски лидери на всички времена.

"Към края на живота си Павел каза, че е най-малкият от светиите. А малко преди да умре той дори нарече себе си най-големия грешник". Ако не бе научил тази истина по време на земния си живот, той също щеше да бъде считан за най-малкият от светиите. Но тъй като научи това още на земята, сега е един от светиите, стоящи най-близо до Господа. Този му ранг е валиден през цялата вечност".

Това, че видях този мъж всред "неразумните девици",бе най-голямата изненада поднесена ми досега."Не мога да повярвам, че ти също си един от неразумните, които са пропилели земния си живот! Защо си тук?" "Аз съм тук, понеже допуснах един от най-големите грехове за човек, на когото е било поверено славното Евангелие на нашия Спасител. Докато отначало апостол Павел считаше себе си за равностоен на останалите апостоли, по-късно той нарече себе си "най-големият грешник". Аз направих точно обратното. Започнах християнския си път с мисълта, че съм най-големият грешник, спасен по благодат, но го завърших с убеждението, че съм един от най-великите апостоли. И аз като нашия приятел тук започнах да атакувам всеки, който не виждаше нещата така, както аз ги виждах, но бях воден по-скоро от гордост, а не от несигурност. Лишавах онези които ме следваха, от техните призвания, та дори и от индивидуалността им, като ги карах да станат като мен. Никой около мен не беше свободен да бъде това, което е. Никой не смееше да изрази несъгласие, понеже бих го направил на нищо. Мислех си, че като правя другите хора по- малки, аз ще стана по-голям. Мислех си, че едва ли не трябва да играя ролята на Святия Дух за всички хора. Отвън служението ми изглеждаше като една добре функционираща машина, където има пълно единство и царува съвършен ред, но това беше редът на концентрационния лагер. Аз взех Господните деца и направих от тях роботи по мой образ и подобие, вместо по Неговия.

Стигнах дотам, че накрая вече дори не служех на Господа, а на идола, който си бях направил. Към края на живота си станах всъщност враг на истинското Евангелие, що се отнася до делата ми, независимо че поученията и книгите ми несъмнено изглеждаха безукорно библейски".

Това, което чух от този човек, бе толкова поразително, че се зачудих дали всяка среща, която ми предстои, нямаше да бъде още по-изненадваща от предишната.

"Ако това, че си станал враг на евангелието, е истина, как тогава си тук?", попитах учуден.

"Чрез Божията благодат. Всъщност аз уповавах в кръста за собственото си спасение независимо че като водех хората към себе си, а не към Бога, аз всъщност ги държах настрана от Него. Въпреки това, Господ остава верен към нас, дори когато ние сме неверни. Също така именно благодарение на Неговата благодат, Той ме прибра тук по-рано, отколкото трябваше, за да могат децата Му, които ми бяха поверени, да Го намерят и познаят".

Едва ли имаше нещо по-потресаващо от истината за този човек. Това, което бях чел за него, ми бе дало съвсем различна представа. Виждайки какво става в сърцето ми, мъжът продължи: "Книгата, в която Бог записва случващото се по земята, е съвсем различна от земните исторически книги. Ти вече имаш някаква, макар и смътна, представа за това, но все още не разбираш колко огромна е разликата. Земните исторически книги преминават, но това, което се записва тук, остава завинаги. Ако можеш да се радваш за това, което се записва относно твоя живот в небето, ти наистина си блажен. Човешката история винаги ще бъде неясна и дори погрешна, понеже хората гледат като през зацапано стъкло.

"А как стана така че толкова много църковни водачи те величаеха?",запитах аз, тъй като все още ми беше трудно да възприема чутото.

"Малко, даже твърде малко са християните, които имат истинската дарба на разпознаване. Без нея е невъзможно прецизно да различиш истината, независимо дали човек живее в настоящето или в миналото. Това е трудно дори и с нея. Докато човек не дойде тук и не бъде напълно разкрит, той ще продължава да съди другите според изкривените си предразсъдъци, били те положителни или не. Ето защо Бог ни предупреди да не съдим преждевременно. Докато не дойдем тук, ние не можем истински да познаем какво има в сърцето на другия човек, независимо дали делата им са добри или зли. Понякога дори и в най-злите хора е имало добри мотиви и зли мотиви дори и в най- добрите. Единствено тук човеците могат да бъдат съдени правилно според делата и мотивите които стоят зад тях".

"Как мислиш, след като се върна на земята, ще мога ли правилно да разпознавам историята след като вече съм бил тук?" "Ти си тук, понеже помоли Бог да те съди строго и да те поправи, за да можеш да Му служиш съвършено. Това беше едно от най-мъдрите неща, които някога си искал от Господа. Мъдрите изпитват сами себе си, за да не бъдат съдени. А онези, които са още по-мъдри, молят Господа Той да ги съди, защото съзнават, че не могат дори сами себе си да съдят правилно. След като веднъж си бил тук, ти ще си отидеш с много по-голяма мъдрост и способност за разпознаване, но докато си на земята, ти винаги ще виждаш замъглено до някаква степен. Преживяното тук, ще ти помогне да разбираш хората по-добре, но едва след като дойдеш тук отново ще можеш да ги познаваш съвършено. Когато си отидеш оттук, ти ще се впечатляваш повече от това колко малко разбираш хората, а не от това колко добре ги познаваш. Това се отнася в същата степен и за човешкия вариант на историята. На мен ми беше позволено да ти кажа всички тези неща, понеже на земята съм бил нещо като твой духовен баща чрез своите писания и узнаването истината за мен ще ти помогне", завърши великият Реформатор.

Тогава напред пристъпи една жена, която не познавах. Красотата и изяществото й бяха изумителни и все пак тя не изглеждаше чувствена или пък съблазнителна.

"Аз бях негова съпруга на земята", започна тя. "Повечето от това, което знаеш за него всъщност идваше от мен. Ето защо това, което ще ти кажа, се отнася не само за него, но и за нас.

Възможно е да реформираш църквата без да си реформирал собствената си душа. Възможно е да направляваш хода на човешката история и въпреки това да не вършиш волята на Отца, нито да прославяш Неговия Син. Ако човек си постави за цел да остави следа в човешката история, той може да постигне това, но един ден постиженията му ще изчезнат така, както се разсейва димът".

"Но резултатът от служението ви повлия изключително на всяко поколение след вас", възразих аз. "Представям си колко по-мрачен щеше да е светът без това, което вие извършихте".

"Това е така, но е възможно да спечелиш целия свят и пак да изгубиш собствената си душа.

Човек е в състояние да повлияе на света и да изпълни истинските и вечни Божии намерения само ако опази душата си абсолютно чиста. Моят съпруг "предаде" душата си да върши моята воля.

Добре че Бог ме взе от земята преди него за да може той да се осъзнае и поправи. По-голяма част от това, което направи, бе посветено на мен, а не на Господа. Аз упражнявах натиск върху него, а дори голяма част от неговите поучения идваха от мен. Използвах го за изява на собственото си аз понеже по онова време като жена не можех да бъда призната за духовен лидер. С други думи контролирах живота му, за да мога аз да живея чрез него. Не след дълго той правеше всичко, което му кажех, само и само да ми угоди".

"Вероятно много си обичал съпругата си", отбелязах аз, поглеждайки го .

"Не. Изобщо не я обичах, нито пък тя ме обичаше. Всъщност едва след няколко години брачен живот ние вече дори не се харесвахме. Обаче, тъй като се нуждаехме един от друг, открихме начин да работим съвместно. Бракът ни не беше скрепен с връзките на любовта, но с ярема на робството. Колкото по-голям външен успех постигахме, толкова по-нещастни ставахме и толкова повече са налагаше да мамим онези, които ни следваха. Към края на живота си ние се чувствахме като окаяни нещастници. Колкото повече влияние придобиваш като въздигаш сам себе си, толкова повече усилия трябва да положиш, за да го запазиш и така животът ти става все по-мрачен и по- мъчителен. Дори и царете се бояха от нас, но ние се страхувахме от всеки, от царя до селянина. Не можехме да се доверим на никого, понеже живеехме в такава измама, а и между самите нас нямаше никакво доверие. Проповядвахме любов и доверие, тъй като искахме хората да ни вярват и обичат, но в същото време се страхувахме от всички и скришом ги презирахме. Дори и да проповядваш най-големите истини, ако не ги живееш, ти си просто най-големият лицемер и най- изтерзаната душа".

Всяка тяхна дума бе като удар с меч. Съзнавах, че животът ми вече се бе устремил в същата посока. Колко ли много усилия полагах, за да издигам себе си, а не Христа? Започнах да осъзнавам как постоянно съм се стремял да се доказвам, особено на хората, които не ме харесваха или отхвърляха, или на тези, от които по някакъв начин съм се чувствал застрашен. Прозрях каква голяма част от живота ми бе построена върху образа за себе си, който бях създал. Но тук не можех да се скрия. Всеки от Големия облак от свидетели знаеше кой съм аз зад булото на моите мними мотиви.

Отново погледнах към тази семейна двойка. Те изглеждаха толкова открити и благородни сега че бе невъзможно да се усъмня в мотивите им да разкажат това. Те с радост разкриха дори и най- непочтените си грехове, за да ми помогнат. Даже се чувстваха щастливи, че могат да го направят.

"Дори преди да съм имал погрешна представа за вас от това, което съм чувал и чел, сега ви уважавам още повече. Единствено се моля да отнеса със себе си свободата и чистотата, които сега имате. Уморих се все да се опитвам да живея според образа, който сам съм изградил за себе си.