Настъплението на адските орди Святата планина

Колко много копнея за истинската свобода", изстенах аз, като се опитвах да запомня всичко, което видях и чух. Тогава великият Реформатор завърши с увещанието: "Не се опитвай да учиш другите да правят това, което ти самият не правиш. Реформацията не е просто доктрина. Истинската промяна и обновление идват само в резултат на единство със Спасителя. Когато си впрегнат заедно с Христа и с готовност носиш товарите, които Той ти дава Той ще е с теб и ще ги носи вместо теб. Ти ще си в състояние да вършиш Неговата работа единствено, когато се трудиш заедно с Него, а не когато я вършиш за Него. Духовното може да бъде заченато единствено чрез Духа. Ако работиш заедно с Бога, ти няма да правиш нищо от партизанство или за човешка слава. Това, което правиш от плътски съображения, ще те доведе до края на истинското ти служение пред Бога. Нещата, които правиш, за да промениш курса на човешката история, в най-добрия случай ще бъдат отбелязани в нея, но няма да бъдат записани нито ще повлияят на вечността. Ако не живееш съгласно това, което проповядваш, ти ще станеш негоден за висшето Божие призвание, както стана и с нас." "Дори не смея да си помисля, че мога да имам някакво високо призвание",прекъснах го аз."Та аз дори не заслужавам да седна тук на това, което вие наричате най-ниското място в небето. Как бих могъл даже да си помисля да търся едно по-висше призвание?" "Висшето призвание е постижимо за всеки, когото Господ е призовал. Ще ти кажа какво може да те задържи на пътя на живота - обичай Спасителя и търси единствено Неговата Слава. Всичко което правиш, за да издигаш себе си, един ден ще ти донесе срам. Всичко, което правиш поради любовта си към Спасителя и желанието да прославиш Неговото Име, ще разшири пределите на Неговото вечно Царство и в края на краищата, ще те доведе до по-добро място. Живей за да вършиш това, което се записва тук. Нека не те е грижа за онова, което се записва на земята".

Двамата се разделиха с мен с жизнерадостна прегръдка, но аз съвсем не бях радостен.

Гледайки ги да се отдалечават, аз отново бях обхванат от чувството за собствения си грях. В съзнанието ми се заредиха случаите, когато бях използвал хората, за да постигна своите намерения или пък когато се бях възползвал от славното Име на Исус, за да прокарам собствените си идеи или пък за да имам добра репутация. Сега, когато виждах силата и славата на Този, Когото бях използвал така, моят грях ми се стори тъй отблъскващ, че ми беше много трудно да понеса болката. Паднах по лице на земята. Никога преди не бях изпитвал такова отчаяние. Пред очите ми се нижеха спомени за случки и хора, към които бях съгрешил и това сякаш продължи цяла вечност. Тогава усетих, че съпругата на Реформатора ме привдигна на крака. Бях поразен от чистотата й, особено сега, след като открих собствената си нечистота и беззаконие. Чистотата която видях в нея, ме накара да й се поклоня.

"Обърни се към Сина", подчерта тя. "Желанието ти да се поклониш на мен и на който и да е било друг сега се дължи на стремежа ти да отклониш вниманието от себе си. По този начин ти целиш да оправдаеш себе си. Аз съм чиста сега, понеже се обърнах към Него. Беше необходимо да видиш нечестието, което е в душата ти, но сега не трябва да продължаваш да гледаш себе си или да се опитваш да се оправдаваш чрез мъртви дела, а да се обърнеш към Божия Син".

Това беше казано с такава искрена любов и загриженост, че беше невъзможно човек да се засегне или да бъде наранен. Когато видя, че се съгласих, жената продължи: "Чистотата, която ти видя в мен, бе същата онази чистота, която съпругът ми виждаше в мен когато бяхме млади. Тогава мотивите ми бяха сравнително чисти, но по-късно аз покварих любовта му и собствената си чистота, като му позволих да ме обожава. Човек никога не може да стане чист, като обожава някой, който е по-чист от него. Той трябва да погледне отвъд тях и да открие Източника на Чистотата, в Когото няма никакъв грях. Колкото повече хората ни славеха и колкото повече приемахме тяхната хвала, толкова повече се отдалечавахме от Пътя на Живота.

После започнахме да живеем заради хвалбите на хората, като същевременно се опитвахме да получим власт над онези, които не искаха да ни хвалят. Това бе смърт за нас, както и за много от онези, които се намират сега тук." В желанието си да продължа разговора аз попитах следващото нещо, което ми дойде на ума: "Сега представлява ли ви някаква трудност да сте заедно със съпруга си тук?" "Съвсем не. Всички взаимоотношения, които си имал на земята, се запазват тук, с тази разлика че са пречистени по време на съда и че тук те са вече духовни, също както и ние сме дух. Колкото повече ти е простено, толкова повече обичаш. След като си простихме един на друг, любовта ни един към друг нарасна неимоверно. Сега общението помежду ни е много по-дълбоко и богато понеже вече сме сънаследници на това спасение. Любовта, която дойде след като си простихме достигна дълбочината на всяка рана, която си бяхме нанесли взаимно и я изцели. Ако се бяхме научили да си прощаваме навреме, бихме преживяли това още на земята. Ако бяхме познали простителността, съперничеството, което допуснахме във връзката си, и което всъщност отклони живота ни от целта, нямаше да пусне корен в нас. Ако обичаш истински, няма да ти бъде трудно да простиш истински. Колкото ти е по-трудно да простиш, толкова по-далеч си от истинската любов. Простителността е абсолютно необходима. В противен случай ще се препънеш и много неща ще са в състояние да те отклонят от пътя, избран за теб".

Тази жена, която ме накара да осъзная собствената си поквара с такава болка, беше и най- привлекателната личност, която бях виждал някога. Това, което чувствах, не беше романтично влечение, но въпреки това не желаех да я оставя. Разбирайки мислите ми, тя отстъпи крачка назад с което показа, че е готова да си тръгне. Въпреки това допълни разсъжденията си със следните думи: "Чистата истина, изговорена с любов, винаги привлича. Ти ще запомниш болката, която преживя тук, и тя ще ти помогне да изживееш разумно живота си. Болката е добро нещо. Тя показва къде е проблемът. Не се опитвай да намалиш болката, докато не откриеш проблема.

Когато изтъква проблема, Божията истина често причинява болка, но Неговата Истина винаги ни показва и пътя към свободата. Като знаеш това, ти даже ще започнеш да се радваш на изпитанията. Всички те имат за цел да те държат на Пътя на Живота".

"Също така, влечението ти към мен не е грешно. Това е влечението, което Бог отначало постави между мъжа и жената. Тук обаче то е в най-истинската си и чиста форма. Когато чистата Истина се съчетае с чистата Любов, мъжете могат да бъдат такива, каквито бяха създадени, без да е необходимо да господарстват, подтикнати от несигурност. Подобно отношение не е нищо друго освен похот. най-ниското падение на любовта, причинено от греха. Чрез истинската любов мъжете стават истински мъже, а жените могат да бъдат такива, каквито бяха създадени, понеже страхът е отстъпил място на Любовта. Истинската Любов никога няма да се опита да манипулира или да контролира някого поради несигурност, понеже истинската любов пропъжда всеки страх.

Мястото, където взаимоотношенията могат да бъдат най-покварени, е също мястото, където те биха могли да бъдат и най-пълноценни, след като в тях е изработено изкуплението. Истинската любов е като да предвкусиш небето, а похотта е най-голямото извращение на небесната слава от страна на врага. Колкото по-свободен бъдеш на земята от похот, толкова по-голяма част от небето ще преживееш".

"Но аз не съм изпитвал никаква похот тук, още по-малко към теб", възразих аз. "Точно обратното, чудех се как е възможно да видя такава красота и да не почувствам похот".

"Това е така, защото си тук. Светлината от Неговата слава пропъжда всяка тъмнина. Но ако не беше тук, похотта отдавна щеше да е сграбчила сърцето ти".

"Сигурно си права. Възможно ли е въобще на земята да се освободим от това ужасно извращение?",запитах аз.

"Да, възможно е. В процеса на обновяването на ума ти чрез Духа на Истината ще престанеш да гледаш на взаимоотношенията си с другите като на възможност да вземеш от тях, а да даваш.

Даването е най-прекрасното задоволство, което човек може да изпита. Дори и най-чудесните човешки взаимоотношения са като мимолетен лъч в сравнение с възторга, който ни обхваща когато предаваме себе си на Господа в истинско поклонение. Твоето крехко непрославено тяло не би могло да понесе това, което ние преживяваме тук, когато се покланяме на Бога.

Истинското поклонение очиства човешката душа и така прославя истинските взаимоотношения. Ето защо не бива да се стремиш към взаимоотношения, но към истинско хваление. Единствено тогава връзките ти с околните могат да станат това, което трябва да бъдат.

Истинската Любов никога не търси първенство, нито да властва, но се стреми да служи. Ако аз и съпругът ми се бяхме водили от тази истина, сега щяхме да седим до Царя и тази зала би била изпълнена с още много души".

След тези думи жената се изгуби всред прославените светии. Погледнах отново към трона и бях изненадан, тъй като славата, която ми се откри изглеждаше много по-величествена от преди.

Един друг човек, който стоеше до мен, ми обясни: "С всяка среща от очите ти се маха поредното покривало и можеш да виждаш Царя все по- ясно. Ти се променяш не само докато гледаш Неговата слава, но когато я гледаш с открито лице.

Всеки, който стигне до Божието Съдилище, минава по такъв коридор. Там се среща с тези, които ще му помогнат да отхвърли всяко от покривалата, които покриват очите му. Ако те не бъдат премахнати, човек не може да види Царя в цялата Му слава".

Имах чувството, че вече съм погълнал повече разбиране за нещата, отколкото бях получил през многото години на служение на земята. Помислих си също, че при всичкото си учене и изследване на земята съм напредвал със скоростта на костенурка. Дори и да имах няколко живота пак не бих могъл да се подготвя за съда. Животът ми до този момент вече ме бе лишил от правото да бъда тук. Още повече, че хората, с които се срещнах, едва бяха успели да се доберат до тук! "Как биха могли всички онези, на които не е била дадена благодатта да преживеят това, да хранят въобще някаква надежда?", запитах аз.

"Тогава чух друг глас: "Това, което преживяваш тук, ти е било дадено и на земята. Всяко взаимоотношение, всяка твоя среща с някой човек, би могла да те научи на това, което научаваш тук, но само ако никога не събличаш мантията на Смирението и се научиш винаги да съсредоточаваш вниманието си на Неговата слава. Тук ти се дава да преживееш това, защото трябва да запишеш видението и всички, които го прочетат, ще разберат това. Тогава мнозина ще са способни да понесат славата и мощта, които ще са нужни за последната битка." "Бях смаян, защото в негово лице открих един мой съвременник, за когото не знаех, че е починал. Никога не бях го срещал лично, но дълбоко уважавах неговото служение. Чрез хората които бе обучил, хиляди души бяха доведени до спасение. Също така бяха основани много големи църкви, повечето от които посветени на евангелизирането.

Той поиска разрешение да ме прегърне и след кратко колебание аз се съгласих, макар че се почувствах много неловко. Когато се прегърнахме през мен премина такава любов, че тя заглуши една дълбока болка в мен. Бях свикнал с тази болка до такава степен, че вече не й обръщах внимание. Сега, когато тя изчезна, аз почувствах голямо облекчение. Казах на човека, че прегръдката му ме изцели от нещо. Като чу това, той се зарадва неимоверно много. Тогава ми обясни защо е с най-нисък ранг в небето.

"Към края на живота си аз станах толкова самоуверен и арогантен, че не можех да си представя, че Господ може да направи нещо значимо чрез някой друг, освен чрез мен. Започнах да гоня Божиите помазанници и да вредя на пророците Му. Бях изпълнен с егоистична гордост когато Господ употреби един от моите ученици, а когато Господ се проявяваше чрез някой друг извън моето служение, ме обземаше завист. Затова умишлено търсех някой техен недостатък, за който да се хвана и да ги изложа. Не осъзнавах, че по този начин пропадах все повече и повече".

"Никога досега не допусках, че си правил нещо подобно", отбелязах аз с изненада.

"Не го правех сам, а подстрекавах моите подчинени да проучват останалите и да вършат мръсната работа. Карах ги да обърнат земята, ако е необходимо, но да намерят пропуск или грях в живота на другите, за да ги разкрия. Станах най-ужасното нещо, което човек би могъл да стане, а именно препъни камък, който ражда и други като себе си. Посях страх и разделение в Христовото тяло, претендирайки че защитавам истината. Себеправедността ми почти ме бе довела до гибел. В голямата Си милост Господ позволи да бъда поразен от неизлечима болест. Беше ми казано, че тя ще ми донесе бавна и унизителна смърт. Точно преди да умра аз осъзнах какво съм направил и се покаях. Затова съм изключително благодарен, че изобщо съм тук. Да бъда сред най-низшите по ранг е много повече, отколкото заслужавам. Просто не можех да напусна тази зала, докато не поискам прошка от всички вас, които толкова онеправдах".

"Но ти не си ме онеправдавал", възразих аз.

"Не е така", отговори той. "Много от атаките, които преживя, дойдоха от тези, които аз подучвах и насърчавах да атакуват грешките на другите. Независимо, че лично не съм съгрешил против теб, Господ ме държи отговорен за вредата, която обучените от мен хора са нанесли".

"Сега разбирам и ти прощавам", казах аз.

Започнах да си спомням за подобните случаи от моя живот, в които се бях провинил по същия начин, независимо че беше в по-малка степен. Припомних си как бях позволил на някои недоволни хора да злословят бившата си църква и просто знаех, че като им разрешавам да правят това без да ги поправя, аз ги бях насърчил да продължат да разнасят отровата си, а трябваше да ги спра. Сетих се, че си мислех, че поведението ми се оправдава от грешките, които тази църква беше допуснала. Тогава си спомних как бях преповтарял много от разказите им под претекст, че трябва да се молим за тях. Не след дълго съзнанието ми се изпълни с подобни случаи, в които се бях провинил. За пореден път бях смазан от тежестта на беззаконието и тъмнината в сърцето си.

"Аз също съм ставал камък за препъване!",заридах аз. Осъзнах, че заслужавам смърт и най- суровото наказание. Никога преди не бях виждал такава жестокост и липса на милосърдие, като тия, които сега откривах в собственото си сърце.

"Всички ние успокоявахме себе си, мислейки, че правим услуга на Бога, като атакуваме Неговите деца", продължи човекът. "Добро нещо е, че разбираш това тук, защото можеш да се върнеш. Много те моля, предупреди моите последователи, че ако не се покаят тях ги чака неизбежно осъждение . Много от тях са призвани да бъдат царе тук, но ако не се покаят ще приемат най-тежката присъда - тази на камък, в който хората се спъват. Болестта, която ме доведе до покаяние, беше Божията милост към мен. Когато застанах пред трона на Отца, аз Го помолих да изпрати същата благодат и на моите ученици. Тъй като аз не мога лично да им изявя това, Бог ми изпрати теб. Моля те да простиш вината на тези, които са те атакували. Те наистина не осъзнават че вършат делото на Обвинителя на човешките души. Благодаря ти, че ми прости, но те моля да простиш и на тях. От теб зависи дали ще задържиш греховете или ще ги покриеш с любов.

Умолявам те да обичаш тези, които са твои врагове".

Тежестта на греха ми бе толкова голяма, че полагах неимоверни усилия да чуя това, което мъжът продължаваше да говори. От него се излъчваше слава, чистота и сила, които бяха непознати по лицето на земята. Въпреки това той ме умоляваше много смирено. Любовта, която почувствах в гласа му, не ми позволяваше да му откажа. Но дори и без влиянието на любовта, аз вече се чувствах несравнимо по-виновен от всеки, който ме е нападал.

"Със сигурност аз заслужавам това, за което съм бил обвиняван, та дори и много повече" отговорих аз.

"Прав си, но не в това е въпросът", настоя той. "Всеки човек по лицето на земята заслужава да вкуси от втората смърт, но нашият Спасител ни донесе благодат и истина.

Ако искаме да извършим Неговото деление трябва да вършим всичко и с благодат, и с истина.

Истина, лишена от благодат, е това, което врагът носи всеки път, когато дой- де като ангел на светлината".

"Ако аз бъда освободен от този грях, може би ще мога да помогна на другите", възкликнах аз.

"Но не виждаш ли, че съм далеч по-лош от тях?" "Това, което току що си помисли, е много лошо", отговори мъжът. В гласа му се четеше такава благодат и любов, че можех да усетя загрижеността му за мен. Той ме считаше за един от своите.

"Това наистина е раят", възкликнах аз. "В тази истина има толкова голяма свобода. Как изобщо е възможно ние, които живеем в такава тъмнина, да станем толкова горди, че да мислим, че познаваме Бога?!" Тогава, обръщайки се в посока на трона, аз извиках: "Господи, позволи ми да се върна на земята и да отнеса там тази светлина!" В същия миг цялото небесно войнство сякаш застина, а аз осъзнах, че съм станал център на внимание. Дори само едно от тези славни същества ме караше да се чувствам крайно незначителен, а сега, когато знаех, че всички те гледат към мен, бях облян от студена вълна страх.

Осъзнах, че делата ми заслужават тежка присъда. Почувствах се като най-големия враг на славата и истината, които изпълваха това място.

Тогава си спомних за молбата си да се върна на земята. Аз бях твърде покварен. Едва ли някога щях да мога правилно да представям Божията слава и истина. Бях сигурен, че покварата на собственото ми сърце би омърсила славата на Божията истина, когато се опитам да я предам на човеците. Струваше ми се, че дори сатана не е отпаднал толкова далеч от благодатта, колкото мен.

"Това е адът, помислих си аз. "Не е възможно да има по-голяма болка от това един нечестив човек като мен да знае, че съществува такава слава. Няма по-голямо наказание от това да бъдеш изгонен оттук. Нищо чудно, че демоните са обезумели от ярост".

Точно когато си мислех, че ще бъда хвърлен в най-дълбокото ниво на ада, аз извиках: "ИСУСЕ!". Бях обхванат от свръхестествен мир. Разбрах, че трябва отново да пристъпя към славата и заедно с това разбиране получих и необходимата увереност да го направя. Продължих да вървя напред, докато срещнах човек, който според мен бе един от най-великите писатели, живели някога. Считах, че виделината, която той имаше върху истината, надминава всичко, което бях чел.

"Винаги съм копнеел да се срещна с теб", възкликнах.

"Аз също", отговори мъжът напълно искрено.

Бях изключително изненадан от думите му, но и толкова развълнуван от срещата си с него, че продължих: "Винаги съм чувствал, че те познавам лично. Също така, четейки книгите ти, имах чувството, че и ти ме познаваш. Смятам, че освен описаните в Библията личности, на теб дължа много повече, отколкото на който и да било друг човек", казах аз.

"Толкова си любезен", отговори той. "Съжалявам, че не успях да ти послужа по-добре. Тъй като бях недостатъчно сериозен, то и това, което пишех, беше много плитко. Книгите ми бяха изпълнени по-скоро със светска мъдрост, отколкото с божествена истина".

"Откакто съм тук, научих, че всичко, което ми се казва, е абсолютната истина, защото тук никой не може да изговаря лъжа, но въпреки това ми е трудно да повярвам на думите ти. Аз наистина мисля, че твоите книги са най-доброто, което имаме на земята",отговорих аз."Ти си прав", призна този прочут писател. "Тъжно е, но всички, които са тук, включително и тези, които стоят най-близо до Царя, щяха да живеят по различен начин, ако им се предоставеше възможността отново да отидат на земята. Аз не бих правил изключение, а дори напротив.

Наистина, бях почетен дори от царете, но затова пък не отговорих на доверието, което Царят на Царете ми бе възложил. Провиних се в това, че използвах големите дарби и знанието, за да привличам хората към себе си, а не към Бога, Освен това аз Го познавах само от слушане и научих останалите да Го познават по същия начин. Така аз ги направих зависими от мен и от други като мен. Упътих хората към човешко мъдруване, а не към Святия Дух, Когото между другото съвсем не познавах. Не привличах хората към Исуса,а към себе си и към други като мен, които претендираха, че добре Го познават. Когато пристигнах тук и видях Бог Такъв, Какъвто е, ми се прииска да унищожа всичките си книги, както стори Мойсей със златното теле. Аз бях направил ума си идол и желаех всички да му се прекланят, също като мен. Твоята оценка за земния ми труд не ме радва. Само ако бях прекарал времето, пропиляно в търсене на познания за Бога, с които целях да впечатля хората около себе си, в търсене на Него, то много от тези, които сега са тук можеха да седят на престоли- те, отредени за тях. Също така много други можеха да са в тази зала" "Зная, че това, което говориш, трябва да е истината, но въпреки това смятам, че си прекалено строг към себе си", казах. "Лично аз години наред съм се хранил духовно от твоите книги, а също така зная, че и много други могат да кажат същото".

"Съвсем не преувеличавам, когато говоря за вината си. Всичко, което ти казах, е истина и то беше потвърдено, когато застанах пред Божия трон. Аз наистина написах много, но ми бяха дадени повече умения и талант, отколкото на който и да е друг, а аз ги зарових в собствената си духовна гордост и амбиции. Заедно с властта идва и отговорността. Спомни си как Адам беше определен да поведе човешкия род към славно бъдеще, но поради неговото падение милиарди души бяха обречени на най-ужасна участ. Колкото по-голяма власт ти е дадена, толкова по-голям е потенциалът ти да вършиш добро и зло. Хората, които ще управляват заедно с Царя през вечността, ще бъдат натоварени с най-голямата отговорност. Никой човек не стои сам, ето защо всяка победа или провал на човеците дава отражение дори на поколенията след тях.

Замислих се за стила му на писане. Той използваше най-красивите и изразителни фрази и за мен бе олицетворение на някакъв "магьосник на словото", майстор, който от думите изработваше произведения на изкуството. Но тук той говореше съвсем обикновено, без тъй присъщия на книгите му блясък. Знаех, че и той като всеки друг тук, разбира за какво си мислех, но продължи да говори за това, което очевидно считаше за по-важно в момента: "Ако вместо да търся знание за Господа, бях търсил Самия Него, хилядите, които щях да поведа, биха привели от своя страна тук милиони. Хората, които истински разбират естеството на властта, никога не биха се стремили към нея, а ще я приемат смирено, като знаят, че са съработници с Господа - Единственият, Който може да носи тази отговорност без да се спъва.

Никога не търси да упражняваш влияние над хората. Вместо това търси Господа и с готовност приемай Божието иго. Моето влияние върху теб не нахрани духа ти, а по-скоро гордостта от знанията ти".

"Как мога да съм сигурен, че и аз не върша същото?", попитах, мислейки за моите книги.

"Търси мъдростта и знанието, за да се покажеш одобрен от Бога, а не от човеците", отговори той, след което се отдалечи от мен. Преди съвсем да се изгуби в редиците, се обърна и усмихвайки се, ми даде един последен съвет: "Не се опитвай да ме следваш и да ми подражаваш".

Аз срещнах още много други Божии деца всред това множество. Доста от тях познавах лично а за други бях чел и слушал. Разговарях с още много други. Бях твърде изненадан, че хората, които очаквах да заемат високи рангове в Царството, бяха наградени с най-ниски почести.

Техните житейски истории си приличаха. Всички те бяха допуснали гордостта да поквари победите им или бяха изпаднали в завист, когато Бог бе използвал други като тях. Някои пък бяха паднали в примката на похотта, отчаянието и огорчението и към края на живота им се бе наложило да бъдат взети от лицето на земята преди да са престъпили границата, от която няма връщане. Всички те ме предупредиха за едно и също нещо, а именно: колкото е по-голяма духовната власт, в която човек се движи, толкова по-далеч може да отпадне, ако не е вкоренен в любовта и смирението.

Продължавайки напред към Христовото съдилище, започнах да срещам хора с по-високи рангове. Още много "покривала" бяха махани от очите ми. Това ставаше благодарение на срещите ми с тези, които се бяха спъвали в същите проблеми, които и аз имах. Най-после започнах да срещам тия, които бяха победили. Срещнах семейни двойки, служили на Господа и един на друг с вярност до края. Славата, с която те бяха облечени, бе неизразима, а победите, които бяха извоювали, ме насърчиха, че е възможно и аз да остана докрай в Пътя на Живота, а също така да служа на Господа с вярност. Онези, които се бяха спъвали, бяха паднали по различни причини. А онези, които бяха победили, го бяха постигнали по един и същ начин - неотклонно следване на първата и най-голяма Божия заповед - да обичаш Господа с цялото си същество. По този начин всичко, сторено бе посветено на Господа, а не на човеците, дори не и на духовните човеци. Те бяха и хората, които славеха Агнето и Го следваха, където и да отидеше.