Настъплението на адските орди Святата планина

Тогава я видях. Думата "Ужасна" не бе достатъчно силна, за да опише гледката, открила се пред мен. Полазиха ме тръпки на страх и сякаш дъхът ми спря.

Благодат и истина Бързо се обърнах и се отдалечих от тази врата. Наблизо имаше красив червен камък и аз се втурнах, да го взема. Изведнъж се намерих в Гетсиманската градина. Видях Господ Исус, да се моли. Агонията, която преживяваше, бе дори по-ужасна от вратата, която току-що бях видял.

Съкрушен, дръпнах бързо ръцете си от камъка и паднах изтощен на земята. Почувствах нужда да се върна при сините и зелените камъни, но нямах достатъчно сили за това. Бях изгубил и чувството си за ориентация. Ангелите бързо ме заобиколиха и ми служеха. Те ми дадоха да пия нещо, от което почувствах прилив на сила. Не след дълго се изправих на крака и се отправих към другите камъни. Но сцената с Господ Исус, Който се молеше, не напускаше мислите ми и накрая ме принуди да спра.

"Какво беше това, което видях?", попитах ангелите.

"Всеки път, когато докоснеш някой камък, ние можем да видим част от това, което ти виждаш.

Също така можем и да усетим част от това, което ти усещаш", отговори ангелът. "Известно ни е че всички тези камъни са истински съкровища, а откровенията, които съдържат, са безценни. Ние също успяхме за миг да зърнем агонията на нашия Господ преди разпятието, както и да усетим част от неговата болка. За нас е трудно да проумеем как Нашият Бог е могъл да страда така. Това ни кара още повече да оценяваме привилегията да служим на тези, за които Той плати такава ужасна цена".

Думите на ангела се забиха в сърцето ми като ножове.

Бях участвал в битката; бях изкачил планината; толкова бях свикнал с духовната област, че ангелите вече не ми правеха впечатление, също така можех да разговарям със славните орли почти като с равни. Независимо от всичко това, не можех дори и за момент да понеса болката от страданието на моя Цар, без да пожелая да я заменя с по-приятно усещане. "Моето място не е тук" извиках. "Аз повече от всеки друг заслужавам да бъда пленник на злото!" "Господине!", каза ангелът. "Доколкото ни е известно, никой не е тук, защото го заслужава. Ти си тук, защото си бил избран преди сътворението на света, за да Му послужиш. Не знаем в какво точно се състои твоята служба, но знаем, че е от голямо значение за всеки тук, на планината.

"Благодаря ви. Наистина сте ми от полза. На това място чувствата ми стават изключително изострени и сякаш са завладели даже разбирането ми. Прави сте. Никой не се намира тук, понеже го заслужава. Наистина, колкото по нависоко човек се изкачва, толкова по-недостоен е той за мястото, където се намира и толкова повече благодат му е нужна, за да остане на планината. Чудя се как изобщо съм успял да се кача на планината?" "Чрез благодат", отговори ангелът.

"Ако искаш да ми помогнеш, моля те да ми повтаряш тази дума всеки път, когато съм объркан или отчаян. Сякаш започвам да разбирам тази дума по-добре от всяка друга".

"Сега трябва да се върна при червения камък", продължих аз. "Разбрах, че той е най-голямото съкровище в тази стая и не трябва да я напусна преди да го имам в сърцето си".

Истината за благодатта Времето, което прекарах над червения камък бе най-болезненото преживяване в живота ми.

Много пъти се налагаше да дърпам ръцете си от него, понеже не можех да устоя на болката от страданието на моя Господ. Неколкократно се връщах до сините и зелени камъни, за да възстановя силите си. Всеки път трябваше да вземам трудното решение да се върна при червения камък, но затова пък усещах как любовта и признанието ми към Господ Исус непрекъснато се увеличаваха.

Когато накрая Отец оттегли Духа си от Исус и Го остави Сам на кръста, болката стана ужасно непоносима. Отдръпнах рязко ръцете си в знак, че се предавам. По лицата на ангелите се изписа изражение на съгласие и подкрепа. Те също можеха да видят и усетят част от онова, което ставаше. Всяка капка сила ме бе напуснала и не можех повече да си наложа да докосна камъка.

Нямах дори желание да се върна обратно при синия камък. Лежах прострян на земята и безутешно плачех, скърбейки за това, през което моят Господ трябваше да премине. Сърцето ми беше съкрушено от болка, понеже осъзнах, че също Го бях изоставил, както Неговите ученици. Точно когато Той най-много се нуждаеше от мен, аз Му бях изменил също като тях.

Когато най-после отворих очите си, имах чувството, че са изминали няколко дни. Видях един орел, който стоеше наблизо. Пред него имаше три камъка - зелен, син и червен. "Изяж ги", каза той. Аз се подчиних. Когато ги изядох, душата ми се изпълни с огромна радост, но цялото ми същество се обнови .

Изправяйки се, забелязах същите три камъка по дръжката на меча си, а също и на раменете си.

"Отсега нататък тези камъни са твои. Никой не може да ти ги отнеме, нито пък можеш да ги изгубиш", каза орелът.

"Та аз дори не успях да се сдобия напълно със знанието на третия от тях", възразих аз.

"Единствено Христос може да премине до края това изпитание", беше отговорът. "Ти се справи добре. Сега е време да продължиш".

"Накъде да тръгна?", попитах аз.

"Ти сам трябва да избереш посоката, но тъй като времето е кратко ти препоръчвам да побързаш, за да стигнеш навреме до върха". След тези думи орелът бързо се отдалечи. Беше очевидно, че е твърде зает.

В същия момент аз се сетих за вратите и се запътих към онези, които ме бяха привлекли най- силно. Каква беше изненадата ми, когато открих, че те не ме привличат повече.

"Сякаш нещо се е променило", отбелязах на глас.

"Ти се промени", отговори хор от ангели. Обърнах се да ги видя и бях изумен от огромната промяна в тях. Лицата им бяха изгубили невинния си вид и сега бяха по-царствени и мъдри. Знаех че промяната в тях съответстваше на тази в мен, но сега вече се чувствах неудобно дори да помисля за себе си.

"Нуждая се от съвета ти", обърнах се с молба към водача на ангелите.

"Слушай сърцето си", отговори той, "понеже истините, които придоби, сега пребъдват в него".

"Никога не съм можел да се доверявам на сърцето си", отговорих аз."То е подвластно на толкова много противоречия. Аз самият съм податлив на много заблуди, егоистични амбиции и химери. Трудно ми е дори да чуя, когато Господ ми говори ".

"Господине, не мисля, че ще имаш същия проблем сега, след като червеният камък е вече в сърцето ти", заяви водачът напълно убедено.

Опрях гръб до стената, мислейки, че точно когато най-много се нуждаех от присъствието на орела, от него нямаше и следа. Ако беше тук, той можеше да ми помогне с избора на правилната врата, понеже познаваше добре това място. Не бях уверен, че орелът щеше да се върне повече тук и беше редно аз да взема решението. Всичко, за което можех да се сетя, беше свързано с ужасната врата. Изпълнен с любопитство, реших да отида и да я видя. Първият път, когато видях вратата бях се отдръпнал толкова бързо, че не успях да прочета написаното име.

Приближавайки се до нея, усетих вълна на страх да се надигна в мен. Все пак не бях толкова уплашен, колкото първия път. За разлика от другите врати тук беше много тъмно. Наложи се да се доближа почти до самата врата, за да мога да видя написаната истина, която тя представляваше.

Прочетох с лека изненада "ХРИСТОВОТО СЪДИЛИЩЕ". Защо тази истина всява такъв голям страх?", попитах аз. Знаех, че ангелите не бяха в състояние да ми отговорят. Колкото повече гледах тази врата, толкова повече се убеждавах, че трябва да мина през нея.

"Причините да всява страх са много", дочу се добре познат глас. Обръщайки се, видях орела.

"Толкова се радвам, че отново си тук", извиках радостно аз. "Лош избор ли направих?" "Не. Ти направи най-добрия избор. Тази врата е най-прекият път до върха на планината. Тя е страшна, защото е източникът на най-големия страх във Вселената - Страхът от Господа. Най- голямата мъдрост, която човек може да придобие в този или в идния живот, е скрита зад тази врата, но само малцина минават през нея".

"Но защо е толкова тъмна?", попитах аз.

"Светлината на всяка врата отговаря на вниманието, което църквата обръща за истината скрита там. Истината зад тази врата винаги е била пренебрегвана най-много. Независимо от това тя остава най-важната. Ще разбереш напълно какво ти говоря едва когато влезеш през нея.

Единствено влезлите през нея ще бъдат удостоени с най-голямата власт, която може да се повери на човешките чада. Когато видиш Исус Христос да стои на този трон и ти ще можеш да седнеш до Него".

"Значи ли това, че ако отдаваме повече внимание на истината зад тази врата, тя няма да бъде толкова тъмна и страшна?", попитах аз.

"Точно така. Ако човеците познаваха славата, откриваща се зад нея, тя щеше да бъде една от най-бляскавите", каза тъжно орелът. "Независимо от това обаче, тя си остава най-трудната. Бях изпратен да те окуража, понеже скоро ще се нуждаеш от това. Ще станеш свидетел на велика слава, но същевременно ще преживееш голяма скръб. Искам да знаеш, че понеже избра по- трудния път сега, по-късно ще ти бъде по-лесно.

Понеже пожела да се изправиш срещу тази истина, по-късно няма да пострадаш от загуба.

Повечето хора искат да познават само Божията любов, но не и Неговата строгост. Ако не прегърнеш и двете, ти винаги ще си склонен към заблуда, и ще си в опасност да отпаднеш от Божията благодат." "Знам, че нямаше сега да съм тук, ако не бях прекарал достатъчно време при червения камък.

Как съм могъл винаги да предпочитам лесния път, когато това е в такъв противовес с Божията природа?", запитах аз.

"Сега, след като си избрал, не губи повече време, а продължавай напред. Часът на предстоящата битка е наближил и ти трябва да заемеш мястото си на фронтовата линия".

Докато гледах орела и великата решителност в погледа му, увереността ми нарасна. Накрая се обърнах към вратата.

Великият Престол

Орелът, който стоеше до мен, почти извика: "Трябва да продължиш напред!". После допълни по-спокойно: "Няма по-голям мир и сигурност от това да пребъдваш в Господното спасение.

Именно за това ти бе доведен тук, понеже знанието, което придоби, ще ти бъде необходимо в бъдеще. Но сега е време да продължиш".

Това, което орелът каза, докосна нещо вътре в мен. Помислих си за смелите воини, които водеха битка от това първо ниво, наречено Спасение. Независимо, че се биеха толкова добре и освободиха толкова много пленници, немалко от тях бяха тежко ранени. Съвсем не изглеждаше така, сякаш те са намерили тук мира и безопасността. Тогава орелът прекъсна мислите ми, сякаш ги четеше.

"Божието определение за мир и безопасност е по-различно от нашето. Да бъдеш ранен в битката е голяма чест. Също както ние биваме изцелени чрез Господните рани, така и чрез нашите рани Бог ни дава властта да изцеляваме. В самото място, където врагът ни е наранил, бъде изцелено, ние получаваме силата да изцеляваме други наранени като нас. Изцелението бе основната част от Господното служение, но то е неразделна част от нашето служение. Това е една от причините поради които Господ допуска нещастия в живота на Неговите люде. По този начин те се изпълват със състрадание към другите, а именно чрез него се проявява силата за изцеление. Ето защо когато някой поставяше под въпрос авторитета на апостол Павел, той се позоваваше на страданията и бичуването, което бе претърпял за Христа. Всяка рана, всяко нещастие, което ни сполети, могат да се обърнат във власт да вършим добро. Всяко бичуване, което апостолът понесе допринесе за спасението на другите. Всяка рана, която воините получават, ще допринесе за спасението, изцелението или възстановяването на други. "Думите на орела бяха много насърчителни. Мястото, на което стоях всред славата на съкровищата на спасението, правеше тази истина още по-ясна и дълбока. Исках да се изправя на върха на планината и да извикам към всички, които все още воюваха, за да ги насърча с нея. Тогава орелът продължи: "Има още една причина, поради която Господ допуска да бъдем наранени. Там, където няма истинска опасност няма и истински кураж. Господ обеща на Исус Навин, че ще воюва заедно с него за Обещаната земя, но в същото време постоянно му напомняше, че не трябва да се страхува, а да се облече със сила и дързост.

Причината беше, че той наистина трябваше да се бие в битките го очакваха истински опасности. Това е начинът, по който Бог установява тези, които са достойни да влязат в обещанията Му.

Погледнах стария орел и за пръв път забелязах белезите между начупените му и раздърпани пера. Въпреки това белезите не го загрозяваха, защото бяха покрити със златна сплав от пера и плът. Тогава осъзнах, че точно това злато излъчваше славата, обгърнала орела, и го правеше тъй величествен.

"Защо не забелязах това преди?", попитах аз.

"Докато не погледнеш и не оцениш дълбочината на съкровищата на спасението, ти не би могъл да видиш славата, която произлиза от страданието заради евангелието. Когато обаче я видиш, ти ще си готов за изпитанията, които ще освободят най-висшите нива на духовна власт в живота ти.

Тези белези представляват славата, която никога няма да премине. Ето защо Господ и на небето все още носи раните, които получи, докато страдаше за нас. Там ще можем да ги видим, както и на всичките Му избраници, които са ги получили заради Него. В небето това са ордените на славата.

Всички, които ги носят, обичат Бога и Неговата истина повече от собствения си живот. Те са онези, които следват Агнето, където и да отиде. Те са готови да пострадат заради истината, правдата и спасението на другите. Истинските пастири на Неговите люде, които имат неподправена духовна власт, трябва първо да докажат посвещението си." Погледнах водача на групата ангели, които ме следваха. Никога досега не бях виждал някой ангел да се вълнува, но без съмнение тези думи докоснаха дълбоко, както водача, така и останалите ангели. Дори ми се стори, че ще заплачат. Тогава водачът им заговори: "От сътворението на света досега сме били свидетели на много чудеса. Но най-голямото чудо за нас е страданието, което хората приемат доброволно заради Господа и заради ближните си. Ние също понякога трябва да воюваме и също да страдаме, но обитаваме място на такава светлина и слава, че лесно понасяме всичко. Но когато мъже и жени, които обитават в такава тъмнина, сред толкова оскъдна подкрепа, които не могат да съзрат славата, а само се надяват на нея, избират да страдат за тази надежда, пробляснала неясно в сърцата им, тогава дори и най-могъщите ангели падат на колене и с радост служат на наследниците на спасението. Отначало не разбирахме защо Отец постанови, че хората трябва да ходят чрез вяра, без да виждат действителността и славното духовно царство и то понасяйки такава съпротива. Но сега разбираме, че чрез тези страдания те доказват, че са достойни да получат огромната власт, като членове на Божието домочадие. Сега ходенето чрез вяра е най-великото чудо за нас в небето. Онези, които преминат това изпитание, са достойни да седнат с Агнето на Неговия престол, тъй като Той ги е направил достойни, а те са доказали любовта си." Тогава орелът са намеси и каза:"Смелостта е проява на вяра. Господ никога не е обещавал, че пътят Му ще бъде лесен, но ни увери, че ще си заслужава. Смелостта на воините от нивото на Спасението накара ангелите да оценят това, което Бог изработи в лицето на пропадналата човешка раса. Те получиха раните си по време на най-яростната атака, заобиколени от тъмнината, когато истината сякаш търпеше поражение, както направи нашият Господ на кръста. Въпреки това, тези верни християни не се предадоха и не спряха да се бият. Отново съжалих, че не бях останал на нивото Спасение, за да воювам заедно с тези смели воини. Орелът отново разбра мислите ми и ме прекъсна.

"Като се изкачи на планината, ти също прояви вяра и мъдрост, а това освобождава власт.

Твоята вяра освободи много души и така те успяваха да се доберат до планината и до спасението.

Ти също получи рани, но властта ти в царството идва по-скоро от делата на вяра, отколкото от преживяното страдание. Тъй като ти бе верен в малкото, сега ще ти бъде оказана огромната чест да се върнеш и да пострадаш, за да бъдеш поставен над много повече. Но помни, че всички ние работим заедно за една и съща цел без значение дали градим или страдаме. Ако продължиш, тези стаи ще се изпълнят с много повече хора, което ще донесе огромна радост в небето. Ти си бил призван да се изкачваш и да съграждаш, но ако си верен в това, по-късно ще получиш привилегията и да пострадаш." Отново погледнах към тъмната и застрашителна врата, на която беше написано: "ХРИСТОВОТО СЪДИЛИЩЕ".

Всеки път, когато отправях поглед към съкровищата на Спасението, топлина и мир изпълваха душата ми. Но когато погледнех към тази врата, бях обхващан от страх и несигурност. Всяка клетка от тялото ми желаеше да остане в тази стая. Орелът отново проговори, отвръщайки на мислите ми. Той каза: "Всеки път, когато се готвиш да отвориш вратата към някоя истина, ще се чувстваш по същия начин. Ти беше изпълнен с противоречия и съмнения дори преди да влезеш в стаята със съкровищата на Спасението. Тези страхове са резултат от грехопадението. Това са плодовете на Дървото за познаване Доброто и Злото. Знанието, което придобихме от него, ни направи егоисти и несигурни в себе си. Знанието за доброто и злото прави истинското знание за Бога да изглежда страшно, а всъщност всяка Негова истина води до все по-голям мир и безопасност.

Човек трябва да предпочита Божиите присъди, понеже всичките Му пътища са справедливи".

Благодарение на всичко преживяно дотук най-после проумях, че често пътят, който изглежда най-прав, е най-безплодният, а в някои случаи е и най-трагичният. През цялото ми пътуване пътят който е изглеждал пълен с рискове, винаги е извеждал към най-голямата награда. Но все пак решението да продължа по него всеки път ставаше все по-трудно, тъй като рисковете изглеждаха все по-големи. Започнах да съчувствам на онези, които в определен момент спираха пътешествието си и отказваха да продължат, макар че по-добре от всякога знаех, че това е грешка.

Единственият начин да си в истинска безопасност е да не спираш да напредваш към измерения, в които е нужна още повече вяра, което означава по-голяма зависимост от Господа.

"Наистина, за да ходиш в по-високите области на Духа, се изисква по-голяма вяра", каза орелът. "Господ ни даде ключа към Своето Царство, когато каза:"Който иска да спаси живота си ще го изгуби, но който пожелае да го изгуби заради Мен, ще го спечели. "Само тези думи са достатъчни да те задържат на пътя към върха. Те могат да ти осигурят победата в предстоящата битка. Ще ти помогнат също да устоиш преди Христовото съдилище ".

Знаех, че е време да продължа. Реших никога да не забравям славната стая и съкровищата на Спасението. В същото време бях убеден, че вече е време да ги оставя зад себе си. Трябваше да продължа. Обърнах се и с целия кураж, който можех да събера, отворих вратата към Христовото съдилище и пристъпих. Ангелите, които бяха определени да ми служат, се наредиха около вратата, но не минаха през нея.

"Какво става? Няма ли да ме придружите?", извиках аз.

"Ние не можем да дойдем там, където отиваш сега. Ти трябва да си сам. Ние ще те чакаме от другата страна".

Без да отговоря нито дума, аз се обърнах и побързах да продължа преди да съм се отказал. По някакъв начин разбирах, че не бива да разчитам за сигурността си на тази група ангели. Докато напредвах в тъмнината, чух последните думи на орела: "След това преживяване ти няма да уповаваш на никой друг, дори и на себе си, но само на Господа.

Намирах се в най-ужасната тъмнина, която някога бях преживявал. Всяка стъпка напред ми струваше огромна борба със страха . За момент дори си помислих, че съм слязъл в самия ад.

Накрая реших да се върна обратно, но когато се обърнах, не можах да видя пътя, по който бях дошъл. Очевидно вратата бе затворена и тъмнината не ми позволяваше да видя каквото и да е.

Започнах да си мисля, че всичко, казано от орлите и ангелите, е било една добре скроена клопка, която да ме впримчи в този ад. Чувствах се измамен! Извиках към Господа да ми прости и помогне. Веднага Го видях на кръста, точно както когато бях положил ръце на червения камък в стаята, която току-що напуснах. И отново видях тъмнината в душата Му, когато Той стоеше сам, понесъл греха на света. Тогава, в онази стая, виждах тъмнина и то ужасна, но сега същото това преживяване засия в мрака. Реших, че трябва да продължа като съсредоточа ума си върху Него. Тръгнах напред и с всяка стъпка усещах как мирът в сърцето ми нараства и става по-лесно да продължавам.

Скоро дори не забелязвах тъмнината и вече не ми беше студено. Успях да съзра една мъждива светлинка. Не след дълго тя стана толкова ярка и славна, че за миг помислих, че влизам в небето.

С всяка следваща стъпка славата ставаше все по-голяма и по-голяма. Чудех се как е възможно нещо толкова прекрасно да започва толкова отблъскващо и мрачно. Сега вече се наслаждавах на всяка следваща крачка.

Не след дълго пътят ме доведе до огромна зала. Тя беше толкова голяма, че земята сякаш изглеждаше малка, за да я побере. Бях сигурен, че красотата й не бе спохождала никой архитектски ум. Тя надвишаваше по хубост дори градината и стаята със съкровищата на спасението. В този момент бях толкова завладян от радостта и красотата, колкото преди минути се чувствах завладян от тъмнината и страха. Тогава осъзнах, че всеки път, когато преживявам голяма болка или тъмнина в душата си, след тях идва едно по-велико откровение на слава и мир.

В дъното на залата бе Източникът на славата, която струеше и от всичко останало. Знаех, че това е Самият Господ и макар че досега Го бях виждал неведнъж, вървейки към Него изпитах някакъв страх. Но това бе свят страх, който още повече засилваше чувството на мир и огромна радост. Знаех, че при Христовото Съдилище ще преживея по-голяма сигурност от където и да било другаде, но същевременно то бе източник на един по-голям, ала по-чист страх. Не забелязах колко голямо е разстоянието до престола Му. Беше тъй прекрасно просто да вървя тук, че бих го правил и хиляда години. От човешка гледна точка времето, необходимо за да достигна престола се равняваше на много дни или може би години. Тук обаче земното време нямаше никакво значение.

Погледът ми бе устремен към Господната слава дотолкова, щото измина много време преди да забележа множествата от хора от лявата ми страна. Те бяха наредени в редици. От дясната ми страна имаше също много хора, но те бяха толкова отдалечени от мен, че не ги видях, до- като не стигнах трона. Изумлението, което изпитах, когато ги погледнах, ме принуди да спра. Външният им вид бе внушителен и царствен. Не можех да откъсна поглед от тях. Никога преди не бях виждал такава увереност и спокойствие да красят някое човешко лице. Красотата им надминаваше всякакви човешки думи. Когато се обърнах към хората, стоящи близо до мен, те ме поздравиха с поклон сякаш ме познаваха.

"Нима знаете кой съм аз?", попитах, изненадан от собствената си смелост да задам такъв въпрос.

"Ти си един от светиите, участващи в последната битка", отговори един мъж, стоящ недалеч от мен. "Всички тук познават както теб, така и останалите, които се бият в Божията армия по лицето на земята. Ние сме светиите, които са служили на Господа в поколенията преди теб. Ние сме големият облак от свидетели, на които е било дадено правото да наблюдават последната битка.

Ние познаваме всеки от вас и виждаме всичко, което правите".

В този момент забелязах познат човек от земния си живот. Той беше верен християнин, за когото обаче мислех, че не е направил нищо значимо. На земята имаше толкова невзрачна външност, че това го правеше много затворен и срамежлив. Сега, когато го видях, той все още имаше същите черти, но от него се излъчваше красота, несравнима с тази, на което и да е друго човешко същество. Той се приближи към мен с такава увереност и достойнство, каквато никога не бях виждал в него преди.