Не планираме ли предизвикателствата в живота си, преди да се родим?

Дух-водач: - Трябва да развиеш по-силно усещане за собствената си ценност, не само самодисциплината. Дори когато се върнеш (в духа след даден живот), пренасяш със себе си объркването около въпроса коя си ти. Проявяваш склонност да се идентифицираш като нечия съпруга, майка или приятелка. Отдавнашно предизвикателство за теб е да откриеш напълно коя си и да позволиш това да бъде дос- татъчно. Този живот ще ти помогне да намериш равновесието в себе си.

- Дъстин казва, че обича еднакво и двата свята - физическо и духовно съществуване. Той разполага с много енергия от предишните си шест инкарнации. Те се развивали много бавно и били светски. Дъстин иска да изяви и изрази тази енергия през предстоящото си въплъщение. Чувам го да казва: “Това е. Идвам. Уговорено е.” Иска да направи разни неща. Иска всичките да ги направи както трябва и да се върне у дома.

Той върши определени неща От другата страна, взаимодейства с много души, с които е бил роднина в няколко минали и в този живот. Работи с деца. Смята, че това е поне една трета от работата му от другата страна. Тя му доставя огромно удоволствие. Децата са на възраст между пет и петнайсет години. Дъстин им помага, особено когато избухнат внезапни кавги, да се чувстват комфортно, да играят и да се ориентират. Също така обича музиката и се занимава с нея. Искал е да си свърши нещата във физическия живот -и то бързо - за да може да се върне.

Има един човек, свързан със смъртта му, с когото е имал споразумение (преди да се роди). Това е човекът, от когото е вземал наркотика, главният му доставчик. Той е бил най-близ- кият му приятел, особено след като се обръща към наркотиците. Чувам Дъстин да използва думите: “Отведи ме” в смисъл “стани причина за смъртта ми”.

И това не е всичко. Виждам ги заедно в минал живот през Средновековието. Виждам рицари с брони, яхнали коне. Били са войници и са се били рамо до рамо в армията на някакъв крал. Когато пада смъртно ранен в една битка, приятелят на Дъстин го моли да го прониже с меча си, за да му спести дългата предсмъртна агония. Изпълнен с разбиране, Дъстин изпълнява молбата му.

В Дъстин няма абсолютно никаква отрицателна енергия, свързана с опитността с наркотиците, смъртта или умирането. Той не гледа на това като на нещо негативно. Вижда в него изпълнение на целта си. Коя е тя ли? Да си тръгне рано. Това не е трябвало да бъде натоварващ живот за него. Планът е бил да влезе в него, да свърши необходимото, като му се наслади, и да си тръгне. Наркотиците са били просто опитност. Дъстин е бил уверен, че ще се грижат за него през целия му живот, че каквото и да се случи с него преди и след като започне да употребява наркотици, той ще бъде добре, защото има такава уговорка с майка си. Знаел е, че тя ще бъде винаги до него. Наркотиците са част от изразяването на личната свобода и начин да сложи край на живота си.

Искам да се върна към Валери - додаде Стейси. - При всяка от тези дискусии се отбелязва, че ще преживее голяма тъга в резултат на избора на другите. Тя чувства, че е в състояние да се справи с това. Разбира, че изживяването на подобни емоционални крайности ще предизвика ефекта на махалото, който в крайна сметка ще я отведе до равновесната точка вътре в нея самата.

Тъй като сме безсмъртни, ние не можем да познаем смъртта, но можем да създадем илюзия за нея на физически план. Тази илюзия не е част от нашия живот в непроявената физически реалност, където непрестанно осъзнаваме, че сме вечни и че сме в единство с всички души. Когато е в духовното измерение, Валери знае, че Дъстин и Д. К. са едно с нея, както тя е едно с тях. Не се възприема като истински отделена от тях. Като души, споделяли и други инкарнации, свързващата ги любов е дълбока, връзката на сърцата им - неразрушима. В духа от Дъстин и Д. К. ще я дели само една мисъл.

И ще бъде винаги така. Както ни каза един ангел в предишна история, нефизическите измерения са на един косъм разстояние от нас, като обгръщат и се припокриват с физическото. Илюзорното разделение с Дъстин и Д. К., възприемано от Валери като привидно огромна пропаст, над която преди тя се е чувствала безпомощна да прокара мост, е в действителност нейно собствено творение като безкрайно същество. Кой, ако не най-силните души, е способен да извика във въображението си илюзия, която изглежда реална дори на своя създател?

Като забравя, че е планирала преди раждането си да се потопи в изобретена от нея самата илюзия, сега Валери може да си припомни - и така да опознае на по-дълбоко ниво - какво означава да бъде неограничена. Когато преминава отвъд завесата, независимо дали с помощта на медиум или на “повдигането”, когато слива съзнанието си със съзнанието на своя син, тя си спомня, че въпросното разделение е илюзорно. В този спомен се съдържа друг: споменът, че всъщност е вечна, мощна душа. Като си се спомня такава, Валери узнава на дълбоко ниво от собствен опит коя е всъщност.

Докато е обгърната от представата, че е разделена от любимите си същества, Валери също се преживява като доверие и вяра, което й помага да се познае като такава. В предходната история Пат бе планирал, преди да се въплъти, да преживее десетилетия на алкохолизъм, за да изпита напълно разделението си от Бог, което в крайна сметка ще възвърне духовната му връзка. Подобна на Пат, сега Валери се докосва до други измерения посредством вътрешното знание, знание, родено и задълбочено от болката. Ако не й се струваше, че Дъстин и Д. К. ги няма, какво би означавало за Валери да вярва, че са вечно присъстващи? Ако не й се струваше, че са починали, какво би означавало за нея да вярва, че животът им няма край? Истински значимото доверие се ражда от съмнението; истинската вяра се създава в несигурността. Единствено при тези обстоятелства контрастът е ярък, а изборът - значим. Всеки път когато избере да проникне през завесата и да усети любовта, която Дъстин и Д. К. продължават да й изпращат, Валери прави следваща стъпка към разбирането на илюзията, на преходността на физическата смърт. За да разбереш илюзията на смъртта, докато си в тяло, означава да проумееш в широк смисъл невъзможността на загубата в духовния свят. Ние не оставаме никога без любимите си хора, нито те - без нас. Когато животът й бъде завършен Валери, изпитала привидна- та загуба и непостоянство до самата си същина, ще се върне при духа и ще сподели с Дъстин и Д. К. новото си и по-дълбо- ко осъзнаване на вечността на живота и любовта.

Обстоятелствата в тази инкарнация пораждат чувство-по- знание за доверие и вяра във Валери и същевременно й позволяват да се преживее като състрадание и съпричастност. Както щеше да каже по-кьсно Валери: “Напълно разбирам величието на човешкото страдание”. И наистина го разбира. Но това е нещо повече от разбиране; то е вече начин на съществуване. Когато прегръща жената, чийто живот бил опустошен от урагана Катрина, Валери усеща, истински усеща нейното отчаяние. Дълбочината на нейната съпричастност и интензивността на състраданието й са изковани от собствената й тъмна нощ на душата. В онзи момент в магазина собствената й тревога й позволява да осъзнае истински тревогата на другия.

Валери можеше да планира безгрижно съществуване, но то никога нямаше да създаде патоса, сърдечния резонанс, запален при съвместното преминаване през урагана. Когато Валери я прегръща, жената усеща съпричастността и състраданието на човек, който знае какво изпитва. Чувства се разбрана и, тъй като се чувства разбрана, вече не е сама в мъката си. Валери, която се е чувствала безкрайно самотна след смъртта на Дъстин и на Д. К., успява да облекчи болката й само защото тя самата я преживява. Енергийното въздействие на подобна интимна връзка е неизмеримо и превъзхожда многократно въздействието, което е в състояние да окаже човек, само с концептуална представа за страданието. И при тази спонтанна проява на любов Валери се осъзнава по нов начин като съпричастност и състрадание. След като напусне физическия план, тя ще отнесе по-пълното и дълбокото познание за себе си в духовното царство, където то ще остане част от нейната душа дълго след като болката, която го е направила възможно, изчезне в глъбините на времето.

Докато се лекува и помага и на други да се излекуват, Валери ще изкове в себе си чувство за съсредоточеност и равновесие, вътрешно спокойствие, контрастиращо забележимо с интензивните, неподправени емоции, придружаващи смъртта. Това също е част от жизнения й план. Както казва по време на сеанса за планирането на предстоящия й живот, Валери бе преживяла инкарнации, в които бе излизала от равновесие. Душата се стреми да балансира при следващите въплъщения онова, което е останало небалансирано. Фактът, че Д. К. и Дъстин са решили преди раждането си да оставят Валери, трудно може да бъде разбран от нивото на личността, но на нивото на душата тези планове са направени с любов. Д. К. и Дъстин правят сценарии на живот, които да подпомогнат израстването - тяхното и на всички, с които споделят този живот, в това число - и на Валери. Както отбеляза нейният дух- водач, именно дисбалансът, причинен от тяхната смърт, всъщност ще я отведе обратно към нейния център. Валери ще открие този център и ще изпита ефекта на махалото, за който спомена Стейси, когато възприе гледната точка на нивото на душата, даваща възможност да разпознае преходния характер на загубата.

Смелото изпълнение на жизнения план от Валери по време на тази инкарнация ще породи усещането на собствената стойност, за което спомена нейният дух-водач. Виждайки смелостта, която проявява всекидневно, като живее без Дъстин и Д. К., опознавайки се като мощния създател на всичко, което преживява, и проявявайки се на физически план като доверие, вяра, съпричастност, състрадание и равновесие, Валери ще познае любовта към себе си, което не зависи от ролята й в един или друг живот. Тя е избрала в сегашния живот загубата да я мотивира постепенно да премине от личностно към душевно осъзнаване. Както обясни нейният дух-водач, в предишни превъплъщения тя се е идентифицирала като нечия съпруга, майка или приятелка. Тези дефиниции присъстват и в настоящия й живот, но загубата на хората, за които е играла съответните роли, я призовава да си спомни, че е нещо повече. Така подбраният жизнен план я моли да познае и себе си като вечна душа, нещо, което вече е постигнала относно Д. К. и Дъстин.

Историята на Валери ни показва също така, че тъй като не знаем какъв е направеният преди раждането план на другите, не можем да съдим начина, по който осъществяват плана си.

Така например мнозина са склонни да съдят остро наркодилъра, но на нивото на душата го е свързвала толкова силна любов с Дъстин, че двамата планират друга съвместна инкарнация, в която Дъстин му поверява жизненоважна роля. Също като Валери, наркодилърът позволява на Дъстин да живее - и да умре - така, както е необходимо за неговия растеж. Когато наркодилърът на свой ред се върне при духа, Дъстин ще го приветства с обич и ще му благодари, че е изпълнил безупречно ролята си. Поради същата причина Валери ще изрази благодарността си към Д. К. и Дъстин, с чиято помощ е успяла да научи каквото е планирала. Важното е, че няма да има обвинения. Всеки ще знае, че не е бил ничия жертва и че в действителност жертви няма. Чувството за вина ще липсва, а прошката няма да бъде необходима, защото какво има да се прощава, когато всички са се придържали към плана добре и с любов?

Макар тези роли да са били избрани и одобрени преди раждането, задействането на плана поражда болезнени чувства на загуба. Валери се е научила да живее с тези чувства и може да научи другите много в това отношение. След смъртта на сина си тя разбира от опит, че ще трябва да прегърне болката, да я срещне лице в лице. Както посъветва духът-водач при сеанса с Деб, “кажи “Ще плача, докато не ми останат сълзи”. И тогава поплачи още.” Водачите знаят, че потиснатата болка е неизлекувана болка.

За да излекуваме болката, може да ни бъде от помощ да помислим, че всеки има взаимоотношения не само с другите, но и със самия себе си. Ако скъп приятел потърси подкрепата ни, след като загуби скъп човек, ние няма да скръстим ръце Пред гърдите и да му обърнем гръб, нито ще му кажем, че нямаме време за него или че трябва да остави болката и да продължи напред. Защо тогава понякога се отнасяме към себе си точно така? Валери си обръща гръб след смъртта на Д. К., когато опитва да намери утеха в алкохола, но след кончината на Дъстин се обича достатъчно, за да усети загубата. Когато тъгуваме, ние се нуждаем повече от всякога да проявим към себе си същата любов, която бихме проявили свободно и щедро към жалещ приятел.

Тъй като тъгуването е болезнено, понякога се появява желание или изкушение да ускорим процеса или дори изобщо да не му обърнем внимание. За душата мъката е израз на любов, а всяка проява на любов е лечебна. Ако се съпротивляваме на тъгата, буквално обвиваме с енергия болката си и я заключваме на мястото й. Плачът е естественото средство тялото да се пречисти от плътната енергия; сълзите позволяват на енергията да изтече и така водят до по-нататъшно излекуване.

Когато разберем ценността на тъгуването, може да решим, че би трябвало да плачем. На нефизическо ниво енергията на би трябвало е несъвместима с истинското изцеление. Би трябвало е интелектуална конструкция на ума, който опитва да контролира процес на сърцето. Когато си кажем, че “би трябвало” или “трябва”, ние позволяваме на ума да даде вибрацията, на която действаме. Много по-важно обаче от това, което правим, е вибрацията, на която го правим. Скърбенето е най-целебно, когато е естествен, спонтанен емоционален израз. Да плачем, защото “би трябвало ”, означава да тъгуваме със и чрез егото. Когато плачем, защото ни се иска, ние всъщност меко и нежно се грижим за себе си.

Духът никога не ни изоставя в нашата мъка и никой не жалее сам. “Самотният” жалеещ е заобиколен и обгърнат от любящо семейство от духове-водачи, ангели и починали, чиято любов към нас е трансцендентна. Телата умират, но не и любовта. Когато мислим за онези, които са се върнали при духа, енергията на нашите мисли ги призовава при нас. Често те опитват да говорят с нас, както Дъстин изпрати съобщение на Валери чрез нейната сестра. Те са способни да вложат в ума ни идеи - и когато сме будни, и особено когато сънуваме - и чувства в интуицията ни. Тъй като сега са енергия, необреме- нена от физическите ограничения, те могат, както каза Дъстин, да общуват с Нас посредством съоръжения като телефона. И те като духовеТе-водачи и ангелите могат да уреждат “случайности” и “съвпадения”, които ни насочват, лекуват или ни помагат по дру!’ начин. Не е рядкост например, малко след загубата на любимо същество, тъгуващият човек да бъде насочен към някое бездомно животно, което след това прибира в дома си. Върналите се в духовното измерение любими същества са в състояние да създават познати аромати, като парфюма, който са използвали, за да дадат сигнал, че са все още с нас. Мъката понякога ни пречи да възприемем техните послания, докато отвореността ни за присъствието на любимите починали хора е покана за тях да извършват целебни чудеса в нашия живот.

В крайна сметка смъртта на физическото тяло е решение, вземано от душата след изпълнението на жизнения й план. “Когато някой си отиде, бъдете сигурни, че е постигнал всичко, което е трябвало да постигне” - каза душата на Валери. Това уверение носи разбирането, че не трябва да се обвиняваме за смъртта на любимите си хора. Фаталните злополуки или обстоятелства, за които може да се чувстваме отговорни, са просто една от изходните точки, планирани от любимите ни същества преди раждането. Вие, които смятате, че сте причинили или е трябвало да предотвратите смъртта на друг човек, знайте следното: никой не умира, без да си е дал съгласието. Тук е прошката към вас самите. Тук е вашият мир.

Вярата и доверието в мъдростта на плановете, които правим преди да се родим, ни позволяват да разберем, че любимите ни хора извличат от своя живот всичкия растеж, красота и богатство, към който са се стремили от самото начало. Те пребивават в покой, защото знаят, че са изживели живота си така, както са го планирали, и биха споделили с нас това познание и покоя, който носи то.

Тази глава изследва една привидно парадоксална идея: планираните злополуки. Много злополуки се планират преди раждането с цел духовно израстване, служене на другите, пробуждане и по-дълбоко опознаване на самия себе си. Сериозното израстване става възможно не само за преживелия злополуката, но и за всеки, до когото се докосне той. В крайна сметка, тъй като всички същества са взаимно свързани, събитието достига до всеки.

В тази глава ще се срещнете с двама човека, преживели катастрофални злополуки: Джейсън Търстън и Кристина. Злополуката с Кристина става доста отдавна, а с Джейсън - значително по-скоро. Преди да се родят и двамата са избрали да се изправят пред изключително предизвикателство.

Историята на Джейсън

“Няма да стане по-хубаво от това” - помислил си Джейсън, докато оглеждал сцената в задния си двор през един топъл, слънчев августовски следобед на 2004 година. Приятелите му се тълпели наоколо и бъбрели безгрижно в очакване на бар- бекюто, което Джейсън и съпругата му Дейвина се готвели да приготвят за вечеря. А след залеза щели да си съберат около буйния огън на открито. Синовете на Джейсън и Дейвина, Джейрън и Гарет Фокс, наричан за по-кратко “Фокс”, шляпали в плувния басейн, докато други деца тичали по тревата, смеели се и играели на различни игри. Джейсън наскоро издържал успешно последното интервю за поста главен инструктор, който бил олицетворение на мечтата на неговия живот. Сутринта подрязал на един дъх с електрическата косачка тревата на поляната, простираща се на площ от един акър.

- Бях Супермен - заяви замечтано той.

Мигове по-късно животът му щял да се промени завинаги.

Дейвина го повикала и го помолила да започне да приготвя вечерята. Той побягнал игриво от нея и скочил в басейна, за да наплиска Джейрън.

- Скочих както го правя обикновено, но този път стана по- различно - спомни си Джейсън. — Точи път си ударих главата в дъното. Все едно през гръбнака ми премина мълния. Исках да раздвижа ръце, за да изплувам до повърхността, но не можех. Потънах надолу във водата абсолютно безпомощен. Предадох се в ръцете на водата.

Следващото, което помня, е ярка картина на всички хора, които обичам. Показаха ми всичко, което не исках да оставя. Държа да подчертая, че изпитвах невероятен покой, спокойствие и умиротворение. Искаше ми се да прегърна това чувство и да го задържа, но бях трийсет и двегодишен мъж с жена и деца, и с кариера. Времето не беше дошло още. Посланието, което получих от По-висшата сила, беше: “Ще преживееш това. Тук няма място за вина, съжаления или каквито и да било

други отрицателни мисли.”

Джейрън пръв си дал сметка, че нещо не е наред. Когато опитал да вдигне баща си, не последвала реакция. Тогава го погледнал в очите… и видял, че той не е тук. Приятели измъкнали Джейсън от басейна. Дейвина го заудряла по гърдите, крещейки:

- Няма да умреш! Не може да си отидеш така!

Джейсън счупил два шийни прешлена. Пренесли го по

въздуха до болница, където била извършена спешна операция. Както щял да научи скоро, бил парализиран от шията надолу, макар все още да бил в състояние да движи някои мускули на ръцете.

- Когато се събудих, усетих в гърлото си твърда найлонова тръбичка - сподели Джейсън. - Бях свързан с всевъзможни тръбички и жички. Не усещах почти нищо от раменете надолу; затова пък ме измъчваше най-ужасната болка, която съм преживявал някога. Беше в костите ми, в дълбочина. Първият инстинкт беше да измъкна от гърлото си тръбичката, за да мога да говоря, тъй като умът ми препускаше. Това беше най- дългият ден в живота ми, цял ден, в който не можех да говоря. Исках само да кажа: “Все още съм тук. Всичко ще бъде наред.” Когато започнаха да търсят дълбоко разположена вена за системата, баща ми видял по бузата ми да се стича сълза и така разбрал, че все още съм тук.

През следващите дни, въпреки собственото си състояние, Д жейсън се фокусирал върху другите, върху това, как се чувстват те.

- Поех върху себе си отговорността да им помогна да се чувстват възможно най-добре - каза той. Когато пулмолозите му сложили вибрираща жилетка, за да освободят събралата се в белите му дробове течност, Джейсън видял в това възможност. - Започнах да им пея. Изпълнявах варианта на Елмър Фъд на Брус Спрингстиновия “Огън”. Край стаята ми се събра народ. Хората се смееха. Толкова се радвах, че съм жив, толкова изпълнен със сила от преживяването си с Бог! Исках да направя всички наоколо щастливи, макар да преживявах едно

Джейсън прекарал в интензивното отделение две седмици и повече от три месеца - в рехабилитационното отделение. Процесът на възстановяване бил бавен; в началото мускулите му не реагирали. Налагало се друг да го храни и да го преоблича.

Постепенно той си дал сметка, че животът му никога вече няма да бъде същият. Особено труден бил моментът от реха- билитационната терапия, когато го помолили да среже на две един сандвич.

- Физиотерапевтът ми взе малък френски нож и го сложи в ръката ми - спомни си Джейсън. - Години наред бях работил като главен готвач и можех да правя какво ли не с френски нож. Гледах го с широко отворени очи и си спомних как обикновено започвах работния си ден, като само за петнайсет минути нарязвах на кубчета шест големи глави лук, връзка моркови и глава целина и ги задушавах на тих огън. Сега не можех дори да го хвана както трябва, камо ли да срежа сандвича. Не издържах и се разплаках.

По време на процеса на рехабилитация Джейсън създал девиза “Ще го, докато”, означаващ “Ще опитвам, докато успея”. И си наложил правилото никога да не използва думите ””не мога” без добавката на думите “есе още”.

Макар да си тръгнал радостно от болницата, завръщането му у дома било труд но.

- Хората не знаеха, не разбираха и бяха объркани, затова се притесняваха, че ще ме наранят - обясни той. - Всеки ден без изключение трябваше да осъзнавам отново и отново до каква степен се нуждая от помощ, доколко завися от другите.

За Дейвина, която Джейсън описва като състрадателна по природа, преживяването било особено трудно.

- Непоносимо й е да вижда, че съпругът й не е в състояние да се помръдне Ьт гърдите надолу - сподели Джейсън. - Но сдържа чувствата си, да не би да помисля, че вече ме смята за по-недостоен. — Друг проблем е отражението, което оказала злополуката, върху сексуалния им живот. — Голяма тъга, чувство на загуба -промълви Джейсън. - Работим върху това.

- Джейсън - попитах аз, - как говориш за злополуката със синовете си?

- Фокс казва неща като: “Татко, помниш ли, когато си мърдаше краката? Помниш ли, когато ходеше за риба?” Аз отговарям: “Татко пак ще може да ходи за риба. Само че ще бъде малко по-различно.” Джейрън е преизпълнен със състрадание към моята ситуация. Не гледа на това като на трагедия. Налага се да бъде много повече до майка си и брат си. Сам възприе тази роля.

Майката на Джейсън също приела да се грижи за него, макар понякога отношенията им да са обтегнати.

- Тя се отнася твърде педантично към грижите за мен и никога не действа толкова бързо, колкото искам - обясни той. - Така че аз предложих да избързаме с няколко стъпки и тя се почувства безпомощна. Разплака се и излезе от стаята. “О, значи не е достатъчно бързо? В такъв случай ще се видим по- късно!” Но проявява безусловната си майчинска любов. Би направила всичко за мен.

Общността също го заливала с любовта си. Организирала благотворителна вечеря и търг, за да събере пари за поставяне на рампи и на по-широки врати в дома ш Джейсън. Приятелите цепели и подреждали дърва за огрев; веднъж издълбали в една цепеница “Дж. Т.” и му я подарили. Местна църква дарила нова душ-кабина. Толкова много хора давали своя принос по различни начини, че Дейвина публикувала във вестника писмо, за да им благодари.