Не планираме ли предизвикателствата в живота си, преди да се родим?

- Какво би искал да кажеш на хората, които четат или чуват за неща като бомбени експлозии и това ги изпълва със страх, осъждане и още по-силно чувство за разделение от другите?

- Винаги има причина - заяви той. - Истинската мярка за еволюцията на индивида е умението му да превръща негативите в позитив. Задържането върху негативното и осъдителните и породени ОТ’ страха мисли няма да послужат за храна

на истината по един такъв въпрос. Грижата ни винаги би трябвало да бъде как да оползотворим по възможно най-добрия начин своето време, независимо дали го прекарваме в инва- лидна количка или пробягвайки маратон. Винаги съществува положителна и отрицателна страна. Такава е двойствеността на Земята. Без отрицателното няма как да преживеете или познаете положителното. Без отрицателното не може да се мотивирате да желаете положителното, защото забравяте, щом преминете от другата страна на завесата.

Молим онези от вас, които установят, че осъждат в мислите си извършителите на това, което смятате за вреда, да знаят: болката винаги може да послужи за постигането на положителен резултат. Ще ви кажем, че нещастието е илюзия. Ще ви кажем, че хората, които четат във вестниците или гледат по телевизията световните събития и ги преценяват като отрицателни, тръгват просто по лесния път, без да обмислят нещата. Винаги съществува нещо по-дълбоко. Винаги има нещо повече. Смисъл има винаги. Надяваме се примерите в тази книга да помогнат на хората да се научат да премислят два и три пъти какви са смисълът и стойността на разнообразието и че това е катализатор за израстването.

- Ще виждам само светлина.

Това привидно простичко заявление, изречено от Кристина преди да се роди за предстоящия й живот, означава повече, много повече, отколкото изглежда може би на пръв поглед. То говори за намерението й да бъде това, което е в действителност. Светлината, която тя вижда в другите, включително в поставилата бомбата душа, отразява светлината вътре в нея. В лицата на другите тя зърва собственото си отражение.

Централният принцип, залегнал в тази книга, е че ние сме любов. Това е повече от мило хрумване или приятно чувство. Това е нашата природа като вечни души. Става очевидно от проявеното преди раждането ни желание да служим едни на други. Изразено е в топлите ласки и състрадателните слова, които разменят помежду си душите, докато планират съвместния си живот. И е отразено в жизнения план, който ни благославя с възможност да открием и опознаем по-дълбоко какво означава да бъдеш любов.

В нашия нефизически Дом има само светлина. Без тъмнина, без контраст за светлината, не можем да оценим напълно светлината, която виждаме. Без контраста на любовта не можем да разберем изцяло и в дълбочина кои сме всъщност. И така ние създаваме сценарий за живот, в който забравяме истинската си идентичност с надеждата, че предизвикателствата ще ни събудят за нас самите, сигурни, че в резултат на при- помнянето ще се роди по-пълно самопознание.

В духовните сфери, където има само светлина, няма какво да се прощава. Там знаем, че сме любов, и следователно изразяваме само това, защото можем да даваме израз единствено на онова, което познаваме. Никоя душа, която се осъзнава като любов, не би изразила нещо друго. Никоя душа, която се осъзнава като любов, не би създала причина, за да трябва да й бъде простено.

Прошката обаче е израз на любов. Без да ни се даде възможност да прощаваме, не бихме могли да изразяваме себе си като любов в тази форма. И затова ние създаваме пактове, в които едни от нас, забравили, че сме любов, извършват действия, които като че ли призовават към прошка; други, също така неосъзнаващи, че сме любов, са изправени пред предизвикателството да простят.

Такова е споразумението между Кристина и поставилия бомбата човек. Кристина не е силният гняв и вина, които е изпитвала преди в същия този живот; тя е любовта, прошката, произлезли от онези чувства. Нито пък поставилият бомбата човек е това, което бихме могли да си представим. Той не е омразата, създала експлозията, а по-скоро душата, която каза: “Никога не искам да убивам, наранявам, осакатявам или навреждат на когото и да било. Никога нямам подобно намерение.” Желанието му да бъде “чут ясно” е просто желание да получава, докато е в тяло, същата любов и разбиране, които проявява към него Кристина, когато, в духовния план, двамата планират пресичането на жизнените си пътища.

Това пресичане създава за Кристина възможност и мотивация да си спомни. Според замисъла припомнянето трябва да се осъществи отчасти докато е в безсъзнание след взрива, когато нейните духове-водачи и членове на нейната група души ще й напомнят за плана й: самоизцеление, последвано от живот, посветен на изцелението на други хора. Най-големият подарък, който може да направи човекът, желаещ да служи на света, е да си спомни.

Следователно планът на Кристина е план на работник на светлината, душа, решила преди раждането си да си припомни вътрешно присъщата си мъдрост, за да, както се изрази Касандра, “възкреси тази красота, състрадание и разбиране за всички хора, които преминават през същото”. Важното е, че Кристина трябва първо да си припомни своя естествен фокус върху светлината, преди да бъде в състояние да я споделя с другите. Като си припомня, тя се издига до вибрация, на която може да повдига другите и да ги лекува. Това прави нейната енергия, а не думите или действията й, и силата на нейната енергия произтича от личната й трансформация. Кристина може да помогне на страдащите да простят само до степента, до която тя самата истински вижда красотата в поставилия бомбата човек; само до дълбочината, в която изпитва благодарност, може да помогне на огорчените и озлобените да почувстват благодарност.

Кристина е в състояние да предложи тези благословии, защото е простила при обстоятелства, които биха могли да породят нестихващ гняв. В действителност именно животът й в прошка, а не нейната професия я прави лечител. Вместо да затвори сърцето, нещо, което е напълно възможно при дадените обстоятелства, тя го отваря широко. Всеки от поелите по пътя на изцелението върви по нейните стъпки. Ако Кристина играеше друга роля в обществото, ако тези стъпки бяха по-невидими, тяхната експанзивност и стремеж към разширение щяха да останат същите.

Ако копнеете да внесете светлина и изцеление сред човечеството, но смятате, че влиянието ви е ограничено от ролята ви в живота, че силата ви е отслабена от обстоятелствата, че възможността да стигнете до повече хора е възпрепятствана от физическата травма в резултат на преживяна злополука, бъдете уверени, че целият свят знае, че сте тук. Вас ви чуват. Виждат ви. И дори там, където гласът ви не стига, а краката ви не могат да ви пренесат, всяка душа усеща вашето присъствие на нивата над съзнателните човешки възприятия. И вашето влияние се разпространява все по-далеч, през измеренията, измерения, които ви се струват, но не са толкова отдалечени от вас. Светлината, която изживявате, прошката, която разширявате, изцелението, което пораждате, и любовта, която си припомняте, че сте, се чувстват в дълбочина от всички в тяло и от всички в духовния план. За да можете да им поднесете надежда и осъзнаване, Кристина се е съгласила преди раждането си да донесе надежда и осъзнаване на вас. За да можете да изпълните съставения преди раждането ви план, Кристина сега осъществява своя.

И когато Кристина се върне в духовното измерение, въздействието от нейния живот ще продължава да се движи като вълна по физическия план. Като длан върху чист прозорец, всеки наш живот оставя отпечатъци, които не изчезват дълго след докосването. Част от нашата енергия остава върху мисъл- формите, за които говореше Касандра; нейното ехо отеква през времето и пространството, влияейки не само върху тези, които делят Земята с нас, докато сме тук, но и онези, които ще дойдат след това.

Разберем ли веднъж незаличимия отпечатък, оставян от всеки от нас върху света, ние заставаме лице в лице с голямата си отговорност. Кристина е знаела за тази отговорност преди да се роди и затова планира предизвикателство, чието наследство ще бъде дълбокото ниво на изцеление. Може би тогава бившият й съпруг е1 намерил покой, разбирайки своята роля в нейния жизнен план. Ако той се пробуди за ролята, която е играл, чувството му за вина ще бъде заменено от прошка към самия себе си, а угризенията - от приемане и покой. Ако разпознае смелостта, която е проявил, като е пуснал в действие ролята, за която не си е давал сметка, любовта му към себе си ще разцъфти. Без подобно пробуждане той ще остане потопен в създадена от него самия илюзия, илюзия, подпомагаща израстването и познанието, към които се е устремил още преди своето раждане.

Същото може да се каже за човека, поставил бомбата. Как би се преобразил начинът, по който възприема себе си, ако знаеше, че ролята му е да бъде “много висока точка от светлина”. Дори сега да вярва, че е гняв и омраза, можеше да научи, че е възнамерявал да се учи, че е търсел само да бъде чут и е бил средството, чрез което Кристина е донесла изцеление за света. Ако се пробуди по такъв начин, той може да приеме прошката на Кристина, една толкова мощна енергия, че прониква чак до нивото на човешката ДНК.

Когато се върнем в духовната сфера и си спомним плановете, които сме правили преди раждането си с онези, които са “се отнесли зле” с нас, светлината им отново става видима за нас. Дотогава нашето предизвикателство е да видим тази светлина, докато са в тяло, зад завесата, скрити от истинската си идентичност от избраната от нас амнезия. Можем да направим това, като осъзнаем, че хората в живота ни са вечни, не- физически души, играещи временни роли на физическата сцена. И те като душата, поставила експлозива, са част от по- мащабен план, който често остава скрит за нас. Можем да знаем обаче, че всеки човек, когото срещаме, е искрица Божествена светлина, любящо, трансцендентно същество, с което сме едно. Всичко по-малко от това не е реално. Всичко по-малко от това е илюзия.

Да виждаш само светлина означава да виждаш само Божественото във всеки човек на Земята.

Именно тогава си спомняме кои сме в действителност.

Благодарение на тях сега разбирам невероятната сила на тази основна истина: че ние не сме нашите тела. Какво би могло да е по-просто? Но за човек в ситуацията на Джейсън това променя положението от корен. Ако сте със сериозно физическо увреждане и вярвате, че това е единственият ви живот и вие не сте нищо повече освен вашето тяло, тогава може да ви обземе потискащо отчаяние. Затова пък, ако знаете - което означава усещате - че сте вечна душа, следствието е един съвсем различен живот. А знанието, че сте планирали инвалидността, може да има наистина дълбоко значение - тогава животът ви може да се превърне в търсене за откриване на това значение. Страданието се изпълва със светлина, празнотата е заместена от целенасоченост.

През тези три години започнах да вярвам, че всичко има по-висше значение. Израснах във вярата, доверието и готовността си да се отдам на целенасочения поток на живота, дори когато не зная къде може да ме отнесе неговото течение. Научих се да виждам нашия свят, въпреки неговите тревоги и разбиващи сърцето събития, като изначално красив. Усещам сладостта на живота. Чувствам я… навсякъде. В изплъзващите се и затъмнени от болката мигове тя присъства неизменно навсякъде, под всяка трудност, зад всяко обстоятелство.

Нашето предизвикателство е да я откриваме в нашите предизвикателства.

Преди да науча за планирането, което правим преди да се родим, изпитвах симпатия към онези, които ми се струваха по-ощетени от съдбата от мен, съжалявах бездомника на улицата например. Сега, давайки си сметка, че тази “лоша” опитност може и да е била планирана, аз усещам само дълбоко уважение. И се питам: “Какво се е стремил да научи и да допринесе този човек?” Напомням си, че той може би преживява точно това, което е искал. Казвам си: “Този човек проявява огромна твърдост, като живее в съответствие с трудния си план.” Макар да не знам защо всяка душа е избрала съответното предизвикателство, знам, че животът е замислен мъдро и се основава на любовта. “Може би - казвам си аз, - бездомникът е планирал такъв живот, за да даде възможност на мен и другите минаващи покрай него да му предложат помощ или мила дума, за да се преживеят и така - да се познаят като състрадание.”

Така стигнах до заключението, че малко от нещата са такива, каквито изглеждат. Преди да науча за правените преди раждането договорки, аз приемах видимата страна на живота за чиста монета. Но сега, след като разговарях с Джон, съм наясно, че една душа може да избере да преживее СПИН, за да можем ние да придобием толерантност. Разговорът с Пат ми помогна да осъзная, че човек може да планира алкохолизъм, за да потърси духовността си. Сега, след като научих историята на Шарън, щом се натъкна на неизтощимата любов на много майки и бащй, се питам: “Може би с вашето дете планирахте зависимостта му от наркотиците, за да ни покажете как изглежда любовта?”

А там, където преди съдех, сега виждам божествен ред във всичко. Където бях виждал недостатъци, сега виждам съвършенство - съвършенството на животите, които се развиват точно така, както сме ги планирали. Това личи не само в нашите предизвикателства, но и в най-дребните, привидно незначителни аспекти на живота. Всеки лист, който пада от дървото, всяка тревичка, която се поклаща на вятъра… нищо не става случайно, а според божествения ред. Винаги.

Осъзнах също така, че всеки от нас има божествено предназначение, причина да бъде тук, което включва, но отива далеч отвъд собственото ни обучение. Тоест, ние планираме жизнените си предизвикателства не само за да си спомним кои сме в действителност, но и за да споделяме себе си, уни- калната си същност с другите. Джон учи на толерантност, Дорис носи изцеление, а Дженифър дава уроци по истинско общуване. Дарени сме с нежността и добротата на Боб, с не- правещото разлика между хората състрадание на Пенелопи, дълбоката вяра на Пат и неуморното сърце на Шарън. Валери ни показва, че любовта е вечна. Издръжливостта на Джейсън вдъхновява нашата издръжливост, а Кристина ни помага да виждаме светлината там, където ни се струва, че има само мрак.

Всяка от тези души е дошла тук, за да бъде любовта, каквато е всъщност.

Всички са храбри души.

ДВАЙСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ СЛЕД експлозията Кристина се върнала на мястото, където животът й се променил завинаги.

През този топъл есенен ден въздухът ухаел на портокалов цвят. Студентите бъбрели безгрижно, вървейки из кампуса към лекционните зали. Някои седели тихо под евкалипти или палми и четели, размишлявали, мечтаели.

Щом влязла в сградата, в която работела някога, Кристина застанала пред пощенските кутии в мазето. Едни били празни, други - пълни с писма и вестници. Някой дошъл, за да си извади пощата. Посегнал към пощенската кутия, грабнал няколко плика, обърнал се и излязъл.

Кристина изкачила стълбата към партера. Тръгнала по коридора, минала през фоайето, излязла през входната врата и се озовала на ярката дневна светлина.

В далечината планината Санта Ана се издигала като безмълвен, неизменен страж. Снопове златна слънчева светлина се докосвали в долния край и из каньоните се носел нашепваният от вятъра химн на радостта.