Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Двадесет и първа глава
Лавандуловолилаво Ким следваше Лин мълчаливо. Опитите ѝ да се ориентира отново си останаха безполезни в еднаквите коридори. Сякаш тази сграда бе пищен затвор, способен да размъти ума ти и да те накара да се откажеш. Сякаш бе направена така, че да те пречупи. Бавно и без да осъзнаваш - да се предадеш. Ала Ким нямаше да се предаде. За нищо на света. Колкото и примамлива да бе мисълта за безучастност и неведение, тя не биваше да си го позволява. Иначе до края на живота си щеше да се чуди дали не е могла да ~промени нещата. Дали не е могла да направи нещо смислено. Дали не е могла да помогне. Щеше да опита и нищо не можеше да я спре. Най-малко пък глупавите объркващи коридори. С изненада забеляза, че Лин е потънала в себе си. Толкова дълбоко, че Ким я беше страх да продума, за да не развали всичко. Да не съсипе размисъла на момичето. Да не прекъсне спомените му. Да не си спечели студен и пълен с неприязън поглед. В интерес на истината, на Ким Лин ѝ бе симпатична. Сякаш можеше да докосне душата ѝ, същността ѝ, през всичките грим, скъпи обувки, преструвки и... сила. Такава сила струеше от всеки сантиметър на тялото ѝ, че Ким имаше чувството, че тази сила е като живо същество, опитващо се да си пробие път навън. Отрони едва чута въздишка на възхищение. Де и аз да бях такава, помисли си. Де да можех да съм като нея. Ала внезапното спиране на Лин прекъсна мислите ѝ. Бяха пристигнали. ~
Стаята, в която влязоха, не беше нищо особено. Ала Ким едва сдържа щастливата си усмивка. Няма килими. Няма завеси. Няма черен мрамор. Ким не можеше да се насити на стаята. Толкова простичка и малка. Толкова несъвършена. Стените ѝ бяха боядисани в лавандуловолилаво, като боята бе неравномерно нанесена, а навсякъде се забелязваха драскотини и пукнатини. Светъл паркет покриваше няколкото квадрата под. Една единствена крушка стърчеше от тавана и обагряше малкото пространство в жълтеникаво с мъждивата си светлина. Метли и лопатки, рафтове с парцали и препарати, закачалки с бледи униформи запълваха по-голямата част от стаята. Толкова съвършена в несъвършенството си, на Ким тази стая ѝ се струваше по-приветлива и уютна от всичките луксозно обзаведени помещения. От скъпите настилки. От перфектно проектираните мебели. От кристалните полилеи. Ким не можеше да се насити на всичките малки детайли, с които се отличаваше. Усещаше я близка като стара приятелка. Караше я да се чувства сякаш не е сама в бунта си. — Какво си я зяпнала тази метла? Ако толкова ти се чисти, само кажи, скъпа. Ким стана червена като домат. Веднъж да иска да направи добро впечатление и пак провали всичко. Накрая реши просто да е искрена. Нямаше да печели доверието на Лин с лъжи. — Съжалявам - промълви едва-едва. - Просто... толкова повече ми харесва в сравнение с останалите натруфени еднакви помещения. Очите на Лин светнаха в неразпознаваема за Ким емоция и я накараха да се изчерви още повече, ако това изобщо бе възможно. Побърза да добави: — Знам, че звучи странно, но... Лин не я остави да довърши и заприказва с бърз и енергичен глас, опиянен от еуфория: — Ти шегуваш ли се? - зажестикулира, готова да събере цялото пространство в разперените си ръце - От седем години работя на това проклето място и никога не съм срещала някой, който да мисли като мен. Направо невероятно! Всички се прехласваха по "великолепното" - тя не пропусна да обрисува малки кавички във въздуха, като няколко пъти сви и отпусна два пръста - имение. А аз само ги гледах учудена и си мислех каква ли умопомрачена глупачка трябва да съм, че нищо от това да не пленява окото ми. Но ето че вече сме две! - тя плесна весело с ръце. Ким седеше и я гледаше мълчаливо, неспособна да продума. Продължаваше да се възхищава на Лин. Лекотата, с която говореше, всичките ѝ жестове. или дори когато се наричаше глупачка, тя изглеждаше уверена и непоколебима. Дано да е заразно. — Ей! - намръщи се насреща ѝ Лин и скръсти ръце - Няма ли да кажеш нещо? Не ми се прави на стеснителна, ако обичаш. Не ми минават тия. Малко сме тук, ръководи ни най-големият тиранин на тази планета, а ти да си мълчиш тук, все едно пазиш най-съкровената тайна - тежка въздишка се отрони от устните ѝ, ала вълни топлота продължаваха да преливат в стъклените ѝ очи. - Добре. Да започнем с нещо лесно. Как се казваш? Лъжа номер едно. — Хейли Купър - гласът ѝ прозвуча дрезгаво, сякаш току-що е съумяла да го открие в някой стар прашен кашон на тавана. Изненадата на лицето на Лин бе почти незабележима и бързо изчезна, но за Ким бе като хладен летен полъх. Нямаше как да не го забележи. Прехапа вътрешната страна на бузата си. Нямаше да позволи на напрежението да я повали. — Ами аз съм Лин, както знаеш - тя подаде ръката си да се здрависат. - Така. Амии... защо дойде да работиш точно тук? Лъжа номер две. — Трябват ми пари - трите думи бяха въоръжени със стоманени остриета и раздраха гърлото ѝ почти до смърт. Не искаше да лъже Лин. Ала трябваше. Не биваше да замесва никого. — Ясно - изражението на Лин стана каменно. Последен кинжал доразкъса изцяло гърлото на Ким и тя едва ли щеше да проговори повече. Обаче Лин бе приготвила още въпроси. — На колко години си? Гласовите ѝ струни някак още функционираха, така че Ким успя да промълви: — Днес ставам на осемнайсет - този път казваше истината. — А... - Лин понечи да зададе поредния си въпрос, но бе прекъсната. Вратата рязко се отвори. Из въздуха се разнесе оглушителното скърцане на пантите и звукът отекна сякаш във всеки тих ъгъл на Селестиана. През врата връхлетяха няколко тона по-светла от нейната коса и изразителни очи с интригуваща тигрова шарка, придружени от стройна мъжка фигура. Бе момчето, което я бе посрещнало на прага на Имението. Затръшна вратата със същия замах, с който я бе отворил, и игрива усмивка украси изразителните му черти. — Я виж ти! Какво си имаме тук? - попита с насмешка той - Да не би да си имаме попълнение, Лини? Лин го удари с юмрук по-рамото. Не силно, само колкото да покаже, че е раздразнена. Хвърли му поглед, с който, ако имаше възможността, би го запалила на място, а той най-невъзмутимо продължи да се хили насреща ѝ. — Колко пъти трябва да ти повтарям, че мразя да ме наричаш Лини?! - кресна му и сякаш се опитваше да го пореже с острите стъкълца, споили очите ѝ. Опита да го удари още веднъж по рамото, но той се извъртя и тя залитна напред. Успя да запази равновесие, а момчето, което несъмнено ѝ бе много близък приятел, ѝ подари най-чистия си смях, триейки игриви сълзички от ъгълчетата на очите си. Следващият пронизващ поглед на Лин не издържа дълго. След секунди и тя се смееше в един глас с младежа с тигрови очи, а Ким остана да ги гледа отстрани, очарована от приятелството им. Сети се за Рики. Какво ли правеше? Сигурно с Джейк сега бяха на работа. Колкото и невероятно да бе за Ким, Тигроокият пръв овладя смеха си. Изтри потеклите по скулите му сълзи и попита: — Е, Лини, няма ли да ме запознаеш с пленителното ни попълнение? - явно юмруците на Лин не бяха повлияли. — О, божичко, да! - Лин се обърна към Ким и я погледна с усмивка на съчувствие – Хейли, това е Кенеди, Кени - Хейли. Ким едва прикри объркването си. За секунда бе забравила, че тук от сега нататък ще е Хейли Купър. Не Ким Райдър. Хейли Купър. Кенеди я огледа от глава до пети, като задържа погледа си по секунда на всеки сантиметър. Бледорозова коприна сгря вкочанените бузи на Ким. Беше и много странно, че той я гледа така. Досега бе позволявала такъв поглед само на... Джейк. Не искаше Кенеди да я гледа така. Той най-после свърши с „хвърлянето на един поглед“, постави ръка на гърдите си и се поклони ниско. — Много се радвам, че ще си с нас в Имението на Дявола от тук нататък, прекрасна лейди - каза с мелодичен глас, но на Ким не ѝ направи впечатление опита за флирт. — И вие ли наричате така Имението? — Е как иначе! - отговори ѝ Кенеди - Не го ли виждаш каква злокобна черна дупка е на фона на всичко останало? Лин отново го побутна леко с юмрука си. — Стига си травмирал момичето! Не стига, че е дошла чак до тук в пороя, а и ти си решил да я стресираш с дълбокомислените си глупости и нескопосани флиртове! - започна да му се кара, все едно той бе петгодишно момченце. Той обаче само поклати глава и усмивката му продължи да пръска светлина из стаята. - Ето - рече Лин, като ѝ метна една мастиленосиня кърпа. - Подсуши се колкото можеш и се прибирай! Не те искам подсмърчаща още на първия ден! - заяви Лин, но все пак на Ким не ѝ убягна нотката на загриженост - Утре си втора смяна, което значи, че те искам в 12 на обяд тук, готова за работа! А, за малко да забравя! - Лин затършува из рафтовете и след броени секунди ѝ връчи сива купчинка дрехи. - Униформата ти – поясни. - Винаги трябва да я носиш, когато си на работа. А сега изчезвай! Наистина ще вземеш да пипнеш някоя гадна настинка. — Добре - отговори ѝ Ким и топла усмивка се разля по лицето ѝ. - Има само един проблем. Нямам никаква представа къде е изхода. — Разбира се. Кенеди! Изведи Хейли от проклетата сграда! — Ами, добре - още преди Кенеди да е успял да направи грешката да намигне на Ким, Лин ги изведе припряно от стаята и затръшна вратата. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|