Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Двадесета глава
Татуировката Глупачка. Пълна глупачка. В мига, в който излезе от кабинета, една единствена мисъл успя да изпари цялата ѝ увереност. Къде по дяволите трябваше да е тази Лин? Заради глупавата си самонадеяност, Ким се лута близо час из лабиринта от врати и коридори, докато накрая не заключи, че върви в омагьосан кръг. Облегна се на стената изтощена, свлече се по хлъзгавата ѝ повърхност и се озова седнала на един от безбройните килими, със свити в коленете крака. Изведнъж всички замъглени и запратени в тъмен ъгъл чувства се завърнаха. Първо дойде болезненото изтръпване в крайниците. После просмукалата се в дрехите и кожата ѝ влага. Но най-вече студът. Този ужасен мраз, който я бе обвил в невидима пелена и отказваше да я освободи от вледеняващата и притъпяващата сетивата вкочаненост и болка. Разгледа ръцете си. Вените ѝ изпъкваха на посинялата кожа, а ноктите ѝ бяха придобили мораволилав цвят. Но това не бе всичко. Косата ѝ падаше къдрава на разрошени кичури и в този си вид стигаше само на няколко пръста под раменете. Направо се възхити на самоувереността и безразличието, които я бяха завладели, когато седеше пред Дявола. Нищо не бе останало от тези чувства. — Ей, момиче! - прогърмя властен женски глас - Какво си ми седнала там? Само да цапат им е в главата на всички! Ти подреждаш, чистиш, изкарваш си хляба като цивилизован човек, ала все ще се намери някоя повлекана да ти съсипе работата! - продължи гласът още по-възмутено. Ким се заоглежда наоколо, в опит да открие притежателя на този звънък и специфичен женски глас. Точно пред нея, само на няколко крачки разстояние, я изучаваше сърдит стъклен поглед. Дамата, на не повече от двайсет и пет, стоеше с ръце, поставени на кръста, в жест на неодобрение. Не бе особено висока, но пък яркочервените обувки с тънки токчета решаваха проблема. Носеше къса сива пола, бяла риза и престилка в почти същия цвят. Несъмнено това бе униформата на прислугата. Ако дрехите ѝ не направиха особено впечатление на Ким - красотата ѝ я порази. Стоеше изящна като порцеланова кукла, стройна и съвършена с нежните извивки, които рисуваха тялото ѝ. Лек опушен грим подчертаваше бледия тен на лицето ѝ, но най-вече искрящосините очи, сякаш от стъкло. Червеното червило, което бе поставила на изящните си меки устни, бе в тон с обувките. И, разбира се, косата. Златисторуса, подстригана на черта, като отзад тръгваше с дължина само до врата, а отпред стигаше чак до раменете. Беше толкова права и сресана, че можеше да останеш с впечатлението, че прилежно е полагала всеки косъм, докато не се подредят в желаната от взискателната жена форма. Ким наистина бе поразена от външния вид на младата дама. От нейното... съвършенство. Имаше чувството, че никога не би могла да застане до това ангелски красиво същество, без да се почувства малка и незначителна. Едва повярва, че такава жена може да е камериерка. След още няколко секунди се изправи и несигурно попита: — Лин? — Какво? - сопна ѝ се момичето насреща. — Ъммм... амии... - запъна се Ким - Господин Родригес каза да дойда при Вас, за да науча какви ще са задълженията ми. Лин изсумтя и завъртя очи демонстративно. — Ех, Итан, Итан... - започна да говори повече на себе си, отколкото на Ким - Този човек наистина ще ме умори! С цялото си нахалство ми праща новак! Все едно си нямам достатъчно работа! - след което въздъхна и намигна едва доловимо - Идвай! – нареди тя, завъртя се на токчетата си и се запъти припряно нанякъде, без да си прави труда да види дали Ким е след нея. Ала можеше да бъде спокойна. Ким я следваше по петите. ~
Лин крачеше с най-наперената си походка към помещението за служители, неспособна да си събере мислите. Защо? Какво бе накарало това момиче да дойде точно тук? Глупаво дете. Определено не знае в какво се забърква. Без да го осъзнава, с всяка крачка потъва все по-надълбоко и по-надълбоко. Бягай! Махай се от тук!, крещеше ѝ Лин с цялото си тяло, въпреки че не издаде нито звук. Опита. Наистина. Щеше да я предупреди. Ала не можеше. Само една погрешна дума, една крачка в друга посока и с двете им бе свършено. Стисна зъби и премълча. Премълча всяка дума, която можеше да ги избави, но и да им донесе гибел. Мълча, мълча и мълча през цялото време. Коридор след коридор, завой след завой. Тялото ѝ се движеше, ала душата ѝ още седеше там - взряна в момичето, свлякло се на пода, объркано като малко дете, изгубило пътя към дома. Към себе си. Прехапа бузата си от вътрешната страна. Металният вкус на собствената ѝ кръв изпълни устата ѝ. Леката болка я поотрезви и изпъди донякъде мрачните мисли. Много добре осъзнаваше защо се чувства толкова празна и безполезна. Защо мислите и препускаха като луди. Защо на вълни я изпълваха съжаление, майчински инстинкт и вбесяващ страх. Защото в искрящите очи на момичето, бе съзряла себе си. Когато бе малка и наивна. Часове преди животът ѝ да се промени безвъзвратно. ~
24 август. Всеки път, когато Лин си припомняше този ден, изпълнен с болка и отчаяние, имаше чувството, че отново изживява всяка секунда и усеща всяка драскотина по насиненото си тяло. Това бе денят след масовата сеч. След поробването. След Голямата битка. Тогава и тя бе млада като чернокосото момиче. Осемнайсетгодишна, премръзнала и ранена, тя се беше свила под едно дърво и ридаеше като малко дете. Крещя и плака толкова дълго, че накрая не ѝ бяха останали нито глас, нито сълзи. Тогава просто бе замлъкнала. Бе заковала погледа си в нищото и не бе продумала сякаш години. Свила се бе до дървото, неспособна да помръдне. Бе оставила изпепеляващата болка да завладее тялото ѝ. Усещаше как сърцето ѝ бавно се разкъсва на хиляди тъжни и самотни частици. Загубата. Никога не бе предполагала колко болезнена може да бъде самотата. Но вече знаеше. Определено не ѝ хареса, че в крайна сметка научи. Чувството бе толкова ужасяващо и непознато, че една нищожна частица от съзнанието ѝ бе продължила да нарежда с пресипнал гласец: Това е сън. Това не се случи. Светът за мен не се срина. Това е просто лош сън. Ще се събудя и всичко ще е както преди. Ще се събудя от този кошмар. Но реалността угаси и тази последна искрица надежда. Помнеше колко щастлива бе сутринта на 2-ри август. За пореден път бе отворила очи и се бе усмихнала с искрящи сини очи на изгрева. И тогава, точно в този блажен миг, усети нещо. Не, по-скоро го чу, но в началото не го осъзна. Тътен разтърсваше всичко. Ужасен шум, който се просмука в нея и ѝ остави неизличим белег. Пушки. Пистолети. Снаряди. Автомати. Пронизителен звън на студени остриета. Бяха хиляди. Гърмежът идваше отдалече и приближаваше със скоростта на добре смазана машина. Писъци. Хиляди отчаяни вопли разкъсваха въздуха. Това, от което всички се страхуваха, бе настъпило. Оните се бяха надигнали отново. Но този път, въпреки че тогава още не го знаеше, тази битка щеше да е решаваща. Всичко щеше да свърши. Тогава настъпи началото на края. В действителност и нейното семейство бе Они. Но те нямаха нищо против другите две раси. Тя нямаше нищо против тях. Малко късче метал разби прозореца ѝ на хиляди кристалчета. После продължи своя устремен полет към целта. Тогава времето за Лин спря. Куршумът би трябвало да се движи с ужасяващо бърза скорост и да сложи край на съществуването ѝ, но той сякаш не бързаше. Сякаш искаше да се наслади на ускорения ѝ пулс. На задържания ѝ дъх. На смразената във вените ѝ кръв. Този ужасяващ миг трая толкова дълго, че погледът и се замъгли. Не помнеше какво я бе извадило от унеса тогава, но знаеше, че някак трябва да е накарала тялото си да помръдне. Претърколи се на пода, куршумът се вряза безмилостно в стената. Лин се затича надолу по стълбите с една мисъл в главата. Да спаси родителите си. Брат си. Джейми трябваше да оживее. Както и майка ѝ и баща ѝ. Тя бе готова да поеме куршумите, предназначени за тях, и да ги избави от тъмнината. Ала бе закъсняла. Те лежаха безжизнено на пода в локви от собствената си кръв. Никога повече нямаше да помръднат. Да си поемат дъх. Да я прегърнат. Тази мисъл я заля като онези твърде силни вълни, на които просто не можеш да устоиш, и накрая свършваш повален от солената вода. Остана още дълго взряна в малката главичка на Джейми. В топлите очи на майка си. В красивите черти на баща си. И не помръдна. Вик не разкъса гърлото ѝ. Сълза не се стече по бузата ѝ. После всичко ѝ бе като в мъгла. Трябва да е бягала ѝ да се е крила цял ден и цяла нощ, докато накрая всичко не свърши. Докато не се разбра, че Орлон и Ника са мъртви, а Каралайн е пленена. Докато Итан не победи. По изгрев се бе озовала там. Ридаеща, след това крещяща, а накрая мълчаща от безсилие, облегната на дебелия ствол на едно дърво, подсмърчаща и сама в сянката на величествените клони. Сама. Тази дума продължаваше да я смазва под тежестта си дори и след седем години. Тогава една мила възрастна дама я бе намерила. Казваше се Санди. Тя и даде покрив, убежище и утеха, когато светът ѝ се беше превърнал в един безполезен пъзел. Пъзел, от който бе загубила най-важното парченце и никога нямаше да успее да си го върне. Никога вече нямаше да бъде цяла. Санди работеше в имението на Итан от години. Лин не знаеше как такова чисто и добро същество като нея е попаднало в дома на това чудовище, но в крайна сметка това бе горчивата истина. След известно време и тя стана камериерка там. Тогава бе станала толкова празна и безчувствена, че дори не бе осъзнала колко мрази Имението. И работата си. И татуировката. Проклетата татуировка, която бе твърде важна и опасна, за да ѝ бъде позволено да научи значението ѝ. Различни спираловидни завъртулки и малки линии покриваха половината и гръб с изящната си чернота като незабележима бездна. И Санди имаше такава. Абсолютно същата. Итан естествено не правеше изключение. Неговата обаче бе малко по-различна. Завъртулките тръгваха от тила му и продължаваха надолу, но с по-изящни и дребни черти. Едва ли беше съвпадение. Ала каквото и да значеха, Лин едва ли някога щеше да научи. Не искаше да знае. Предпочиташе да остане в блажената прегръдка на неведението. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|