Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Петдесет и седма глава
Нищо и никой Искаше да положи глава на рамото му, да накара светът да избледнее и нищо, освен звездите, да няма значение, както бе някога. Но сякаш помежду им имаше преграда, сякаш нещо ѝ нашепваше, че не иска да причинява това на Джейк. Сякаш нещо ѝ казваше, че тя би била само едно проклятие за човека, който единствен ѝ бе подал ръка, когато най-много се бе нуждаела. Рики вече би трябвало да е извел ТОЙ от помещението, би трябвало и Лин да е направила същото с Итан. Сигурно и Конър и Елън са на снайперските си позиции. Джейк и Ким имаха един танц време, преди последната фаза от плана да бъде задействана. Само една песен, само един танц, само шест минути, в които Джейк сигурно се надяваше да я разубеди. И сигурно знаеше, че това е безсмислено. Ким си позволи да усети влажния от дъжда плат на графитеносивото му сако под треперещите си пръсти, меката коса на тила му. Пред очите ѝ се появи лента от преживявания, снимки на смях и сериозност, и на отвращението му, което я разкъсваше отвътре. Беше видяла първичната безпощадна сила в себе си, отразена в очите му, беше се ужасила от прикрития страх на най-верния си приятел. В тази сила тя не виждаше нищо зло или добро, тя бе древна, по-стара от добротата и състраданието, от жестокостта. Сякаш усещаше частица от едната Велика сестра в душата си, сякаш ТЪМНИНАТА я бе увенчала с късче от себе си. Късче, за чието съществуване не бе и подозирала. Късче, което, ако можеше, би изтръгнала от себе си и върнала на подателя. Но не можеше. И за това реши, че дължи на Джейк обяснение. Че го дължи на себе си. На средата на нежния бавен танц, тя се насили да срещне нощните объркани небеса със своите дълбоки необятни океани, да ги освети със звезди. — Питал си ме поне милион пъти защо го правя - започна, и въпреки че гласът ѝ едва се чуваше, сякаш гласните ѝ струни си бяха взели някаква модерна техника за усилване на звука и всяка дума прокънтява във всяко ъгълче на тялото ѝ. - Защо ми е да си рискувам живота за някакво пречупено момиче, което наричам принцеса? Да, и аз не бях сигурна досега. Не го бях признала дори на самата себе си. Пое си дълбоко дъх, неспособна да изпълни дробовете си с кислород. Извърна поглед. Не можеше да понесе картините в очите му. Затова и разби преградите на пух и прах, положи глава в свивката между рамото и врата му, вдиша жадно аромата му... Съсредоточи се, Ким!, скара се сама на себе си. Сега гласът ѝ беше шепотът на морски бриз. — Аз съм на осемнайсет години. Знаеш, не е малко. Би трябвало да съм видяла и опознала света, да имам запомнящи се преживявания зад гърба си и цели за в бъдеще. Но не е така. Животът ми досега мина в една къща с двор, единственото ми развлечение беше малко езерце на около петстотин метра. Затова преоткрих книгите. Мама си имаше специална стая за тях, препълнена до горе с любимите ми корици и страници. Не обичах да чета фантасмагории. Исках да чета за света, както го виждат нормалните хора, за да може някой ден, може би, копнеещото ми за град и глъчка сърце да е готово - гласът ѝ тежеше от тъга, сякаш буца бе заседнала в гърлото ѝ. - В една книга хората трябваше да могат да се бият, за да оцеляват. Готово, и аз се научих. В друга главната героиня обичаше музиката, тя ѝ помагаше да се справя с всичко. Готово, и аз обикнах музиката. Никой обаче, дори и книгите, не ме подготви за една малка подробност - книги не бяха писани векове наред. В нашата библиотека всичко беше окъсано не защото не сме си пазели нещата, а защото те са оцелели поколения наред. За щастие, един ден ми щъкна в главата, че може би светът не е толкова обикновен, колкото си мислят този и онзи автор. Първото фантастично нещо, което прочетох, бе за Хейли Купър. Детективка, получаваща странни случаи, в които участва магия. Виждаше ми се нередно, но един такъв опасен свят ми хареса повече, отколкото всичките нюанси на обикновения. Валсът свърши. Трябваше вече да тръгват. Усети го по леко скованите движения на Джейк, по капчиците пот, навлажняващи лешниковата му коса. Но не можеше да спре да говори. Това бе единственото нещо, което някога би била способна да се накара да му сподели. Колкото и да беше тъжно, въпреки че си мислеше друго, тя му нямаше доверие. Нямаше доверие на никого. — Хейли стана моят идол. Нейният свят бе тайнствен и магичен, вълшебни заклинания и старовремски саби изпълваха улиците му. Така и аз си позволих да мечтая. За свят, изпълнен с музика и глъчка, с престъпност, която да се опитвам да предотвратя, с магия, на която да се възхищавам. Вярвах толкова силно в този свят. Това бе нещото, което ме крепеше да не полудея зад онези четири стени. Надеждата, че този свят го има и някой ден ще го зърна. Нямаше да позволи на нито една сълза да се търкулне по лицето ѝ. Нямаше да бъде слаба пред него. Никога вече. — И когато видях Сийтауър... тихите улички, наплашените хора, укрили се по къщите си... Това щеше да ме съсипе. Когато Рики ми разказа, че не винаги е било така, че дори и сега съществува магия... аз не бях учудена или ужасена. Просто сякаш нещата си бяха дошли на мястото. Вярата ми не се бе изгубила безвъзвратно. Затова ти се и разкрещях тогава. Не можех да понеса факта, че ме лиши от тази ми надежда. Че не ми позволи да видя света, какъвто е, да се опитам да го променя. Щом разбрах за принцесата, за онези хора, които са загинали в опит да я намерят... хмм, може да се каже, че зъбните колелца се завъртяха, всичко си бе дошло на мястото. Народът се бе изпокрил не защото се страхуваше. Или поне не изцяло - в дробовете ѝ сякаш нямаше и капка кислород и това като че ли бяха последните думи, които някога щеше да бъде способна да изрече. - Те са загубили вярата си, Джейк. Надеждата им е била потъпкана. А аз имах и двете. Вярвах, че светът бе по-добър от това, което виждах. Това ме крепеше. Те нямат такова нещо, Джейк! Лишени са от надежда, която да ги крепи. Аз я имах. Затова ще я имат и те. Затова ще им я върна. Някак си успя да разтвори устни, да вкуси сладостта на кислорода. После се отдръпна от Джейк, хвана го за ръката и го задърпа дискретно към задния изход. Сега той знаеше. Вече със спокойна донякъде съвест можеше да го накара да ѝ помогне. Нямаше да позволи той да умре. Единствената жертва щеше да е тя. Неочаквано Джейк се закова на място и я завъртя към себе си. Погледна я с такъв копнеж в очите, с такава страст, че тя се почувства едновременно изумена и много специална. Нямаше и следа от онези ужас и отвращение. Потърси нещо, което можеше да опише горящите звезди в очите му, затършува в съзнанието си, запрелиства всичките книги, които беше чела... Ахна почти нечуто, веднъж прозряла истината. Той бе влюбен в нея... Как не го бе забелязала през всичкото това време? Сигурно за това бе и онзи страх в очите му тогава, нали тя бе неговата възлюбена, не можеше да е чудовище... Дали и тя го обичаше? Това ли означаваше странното потреперване някъде дълбоко в стомаха й? — Искам да ти дам нещо - каза ѝ той. - Беше на човек, на когото наистина държах. Хмм... Извади нещо от джоба на панталона си, после постави нещото на врата ѝ, леко повдигна косата ѝ и я пусна настрани, за да не го закрива. Тя хвана предмета, който почиваше на шията ѝ, и го погледна. Имаше формата на нежен скъпоценен кристал, цветът му бе теменуженолилав. Когато го завъртя между пръстите си имаше усещането, че и нещо в него с движи. И тогава то я връхлетя. Чувството, че може да не види Джейк отново. Никога, никога повече. Затова се приближи към него, затова разтвори леко устни и ги допря нежно до неговите. Защото можеше никога повече да не го види. Отдръпна се. На лицето му почиваше изненадана усмивка, когато ѝ каза: — Това ще ти помогне тогава, когато ме няма, за да го направя аз. Тя прокара пръст по малкото стъклено кръгче, което завършваше с халкичка, окачена на кожено синджирче. Усети тежестта на колието на гърдите си, близо до сърцето си и разбра неизказаните думи. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|