Неизбежно като зората Франсис Ривър

26

• 
  Ще взема на заем един кон от крепостта и ще тръгна на север по пътя — каза Теофил. — Атретис знае достатъчно, за да продължи сам. Ти остани тук и чакай, в случай че промени решението си и реши да се върне.
  
• 
  И ако наистина се върне?
  
• 
  Тръгнете. Установете се край някой километричен камък. Аз ще ви намеря — той й остави достатъчно пари, за да плати двете денонощия в странноприемницата.
  

Господи, ти си моята канара и моя закрила. Моя постоянна помощ във време на напаст. О, Боже. Халев. Халев!

Гърдите й се бяха напълнили с мляко и чувстваше болка от тежестта. С физическата болка дойде и съмнение, което заби ноктите си в сърцето й.

“Отбий го. И то веднага.”

О, Боже.

“Аз не прощавам нищо”

Господи, моля те.

Тя седна в тъмнината и заплака, скръсти ръце върху гърдите си и ги притисна, за да облекчи болката.

• 
  Както ти решиш, Господи. Дай ми сърце да приема това, което ти решиш.
  

• 
  Ти си приготвил план за мене. План за моето благоденствие, а не гибел. Ти ще ми дадеш бъдеще и надежда. Господи, ти ме намери и ме възвърна към живот. Ти ме прегърна и ме притисна към гърдите си. Измъкна ме от калната яма — сълзи се стекоха по бузите й. — Господи, твоята воля... твоята воля... Господи...
  

Тя се обърна, и видя как Атретис влиза с Халев на ръце.

• 
  Събудила си се — каза той и се усмихна. После смъкна една тежка торба от рамото си и я пусна на пода.
  

Атретис също я погледна, а усмивката му бавно се стопи в недоумение.

• 
  Какво има?
  
• 
  Какво има ? — едва доловимо повтори тя.
  
• 
  Изглеждаш. . . — той сви рамене в търсене на точната дума — . . .разстроена.
  
• 
  Какво има?! — кръвта й закипя. — Вземаш Халев и изчезваш без една дума и питаш какво има!
  
• 
  Ти беше заспала, а все някой трябваше да го гледа — отвърна той с желязна логика. — Ето — той остави детето в ръцете й — гладен е —Атретис отиде до масата, — аз също.
  

• 
  Тука няма нищо — каза той и погледът му попадна на парче стар хляб. После се обърна към нея.
  
• 
  Теофил взе хляба, който беше останал.
  
• 
  И няма нищо друго?
  
• 
  Аз нямах апетит — каза тя през зъби, уверена, че в този момент може да го убие с голи ръце. Трепереща от гняв, тя се обърна с гръб към него, седна на дивана и разтвори дрехите си, за да нахрани Халев.
  
• 
  Да не си болна?
  
• 
  Не.
  

• 
  Ще взема нещо за ядене — каза той и излезе.
  

• 
  Къде е Теофил? — попита той. — Да не би да е пак на баня или във форта с проклетите си другари от там?
  
• 
  Нито едното, нито другото. Замина да те търси. Отново!
  
• 
  И къде си мисли, че съм тръгнал?
  
• 
  На север.
  
• 
  На север? — засмя се той. Смехът му се засили, когато си представи как римлянинът се опитва да го догони. — На север, значи — повтори си той и разкъса пилето на две. Колко ли щеше да отнеме на римлянина да разбере, че той изобщо не е напускал Гросето? Ухили се и откъсна едно голямо парче месо със зъби.
  

• 
  Как можеш да се смееш?
  
• 
  Ще трябва доста да повърви, докато ме намери.
  
• 
  Щеше да вземе един кон.
  
• 
  Ще язди, значи. Ха! Още по-добре. Обичам да има достатъчно разстояние между нас — той се изсмя още веднъж и пак откъсна парче от пилето. Направи й знак с нагризания кокал в ръката му да дойде и да се нахрани и тя.
  

• 
  Можеше да ни предупредиш — каза тя.
  
• 
  Казах ти, че бяхте заспали.
  
• 
  Не трябваше да излизаш.
  

• 
  Нямам намерение да ти отговарям, жено. И кълна се в Хадес, никога няма да отговарям пред него.
  
• 
  Но той ти показва пътя към дома.
  
• 
  Всеки друг може да ме упъти — отвърна Атретис и сви рамене.
  
• 
  Ако непреклонната ти гордост ти позволи да попиташ.
  

• 
  Моята гордост?
  
• 
  А какво трябваше да си помисля аз? — попита тя. Гневът й започна да се надига. — Каза ми: “Отбий го” и “Аз не прощавам нищо” — тя захвърли пилешкото бутче към лицето му. Рефлексите му както винаги бяха добри и тя не улучи. Никога не го беше виждала толкова изненадан. — Помислих, че си си тръгнал и си взел Халев със себе си — тя избухна в сълзи. Унижена от това, че не може да се въздържи, тя стана бързо от масата.
  

• 
  Завих те с наметалото си — каза той след известно време, сякаш това обясняваше всичко.
  

Атретис се почувства неудобно. Защо го гледаше по този начин? Присви устни и отново взе пилето си.

• 
  Ела, седни и яж. Може би ще мислиш по-добре, когато имаш храна в стомаха си.
  

Завих те с наметалото си.

Тя го чакаше да я погледне, но той сякаш беше вглъбен в яденето си и като че ли не забелязваше, че и тя е в стаята.

• 
  Помислих, че пак си го забравил — каза тихо тя.
  
• 
  Не го забравих — той хвърли кокалите в платото, вместо на пода. Маниерите му се подобряваха.
  
• 
  Извинявай, че запратих пилето по тебе.
  

• 
  Радвай се, че не ме улучи — той се протегна за чепка грозде.
  
• 
  Не трябваше да мисля, че. . .
  
• 
  Яж!
  

• 
  Какво ти каза Теофил?
  
• 
  Да тръгнем на север и да спрем до някой километричен камък. Той ще ни открие там.
  

• 
  Тази, която е на тебе, можеш да носиш отдолу.
  

• 
  Краката ти ще са на сухо и топло. Накарах да ги намажат с пчелен восък — той извади едно тежко вълнено наметало и се изправи. — Това ще те пази от измръзване в снега. А там, където отиваме, има много сняг.
  

Атретис стоеше смълчан и объркан. Слушаше риданието й и искаше да я успокои, но знаеше, че не може. Детето спеше, Теофил беше далече и те стояха сами в тази спалня. Това, което чувстваше беше твърде силно. А и беше уверен, че и тя също го чувства. Докоснеше ли я можеше изобщо да не се вслуша в протестите й. Що се отнасяше до нея, не се доверяваше на себе си. Първичните инстинкти твърде дълго управляваха в живота му. Не искаше да съжалява повече за нищо. Достатъчно му беше дотук.

• 
  Ако облечеш тези неща сега, Ризпа, ще можем да минем няколко мили, преди да се е стъмнило.
  

• 
  Благодаря ти — просто каза тя и се опита да не плаче повече. — Точно по мярка са ми. Откъде знаеше?
  

• 
  Взех единия от сандалите ти — той се вгледа в очите й и пулсът му се ускори. Обзе го пламенна нежност и желание да я закриля, но това, което тя го караше да чувства не му хареса, и той я пусна. — Когато стигнем Германия, няма да казваш на никого това, което ми разказа за себе си — каза той, докато оправяше багажа и наместваше нещата в него.
  

— Дай ми думата си.

• 
  Не мога. Знаеш, че не мога.
  

• 
  Казах ти какво ще ти сторят. Хора от моето племе не дават втора възможност — имаше време, когато и той не би дал, но тя го караше да се чувства слаб.
  
• 
  Не бих излъгала.
  

• 
  Те ще те убият, ако разберат.
  
• 
  Няма значение.
  

• 
  Добре. Да бъде, както ти желаеш. Не лъжи. Просто не казвай нищо — той преметна вързопа на гърба си.
  
• 
  Както не казах нищо на тебе. Трябваше да ти кажа всичко, когато ме пита за първи път, вместо да ти казвам малко по малко.
  

• 
  Ако ми беше казала всичко това в деня, в който пристигна при мене, сега нямаше да си жива! Щях да те убия, без да ми мигне окото, и да се радвам за това — той се изправи. — И нямаше да прекарам всички тези месеци с тебе и да разбера каква си сега.
  
• 
  Да не би сега да съм добра, Атретис? Та аз току-що запратих един кокал по главата ти.
  

• 
  Но не улучи.
  
• 
  Все още се боря с много неща. Ежедневно, понякога ежечасно.
  
• 
  А да не мислиш, че аз не се боря? — каза той и погледът му се спусна надолу по нея. Тя се изчерви и й стана горещо.
  
• 
  Това. . . аз. . . Нямах това предвид.
  
• 
  Вземи момчето и да тръгваме — той трябваше да излезе от тази стая веднага.
  

• 
  Нараняваш ме — каза Ризпа и въздъхна с облекчение, когато той я пусна. — Не мога да вървя в крачка с тебе, Атретис — каза тя, въпреки че мразеше да се оплаква.
  

• 
  Оттук — каза той и сви по главния път, който водеше на север.
  

Когато стигнаха до четвъртия камък, тя спря до него.

• 
  Вече почти се стъмни.
  
• 
  Можем да минем още една миля.
  
• 
  Мислех, че предпочиташ да си на по-голямо разстояние от Теофил — каза тя и кривна встрани от пътя.
  

— Утре ще опитам да се справя по-добре, Атретис — каза тя.

Той направи нервно няколко крачки напред-назад, а след това седна наблизо, сви крака и облегна лакти на коленете си. Погледна небето.

• 
  Можехме да минем още една миля.
  

Тръгнаха още при изгрев слънце, след като Ризпа накърми Халев. Докато минаваха през едно село, Атретис купи хляб и ябълки. Ризпа даваше на Халев и от двете. Детето беше доволно, че тя го носи на хълбока си. Ризпа му даваше и да пие от един мях с разредено вино.

Наближаваше пладне, когато видяха отряд войници да идва точно срещу тях. Ризпа разпозна Теофил сред мъжете и му извика. Те спряха, римлянинът слезе и развърза багажа си от коня. Метна го на рамо и каза нещо весело на останалите, преди да тръгне към Ризпа и Атретис. Един от войниците грабна поводите на коня му и го поведе по пътя заедно с останалите.

Теофил огледа Ризпа от горе до долу и забеляза новите й дрехи.

• 
  Ето къде си бил, значи — обърна се той към Атретис.
  

Теофил тръгна с Ризпа зад него.

• 
  Вие двамата добре ли си прекарахте без мене? — попита с усмивка той.
  
• 
  Достатъчно добре — отговори Атретис вместо нея без да се обръща.
  
• 
  Е, поне ти се радваш да ме видиш — обърна се той към Ризпа.
  

Когато достигнаха до Генова, Теофил отново намери къде да отседнат — този път в странноприемница, която не се посещаваше от войници и беше доста по-далече от баните. Сега Атретис влезе да се изкъпе без възражения. Когато Ризпа го помоли да я пусне сама, той го направи, без да се подвоуми. Тя взе Халев със себе си в помещението за майки, а Атретис последва Теофил в общата баня.

Тук голите хора бяха доста по-малко. Атретис си помисли как колкото повече човек се отдалечава от Рим, толкова по-провинциални ставаха нравите и морала. Той усети как се отпуска и дори се чувстваше приятно. Прекара доста време така, а Теофил пазеше парите и докато го чакаше, приказваше с някакви мъже, които ако се съдеше по телосложението им, явно бяха войници.

• 
  Пътищата през планините са безопасни — каза Теофил, когато Атретис се върна за дрехите си.
  
• 
  Добре. Този път ще се справим по-добре — той се облече и взе кесията.
  

• 
  Няма да можем да поддържаме същото темпо — отвърна Теофил, докато събличаше туниката си. — Изкачването на Нови ще е доста трудно. След това ще можем да позабързаме през Алесандрия и Верчели. Оттам до Остра ще изкачваме Дора Балта и това ще е най-трудното. Пътят до Нови ще е труден за Ризпа, но не е нищо в сравнение с това, което следва нататък. Налага ни се да пресечем и Граянските и Пенинските Алпи.
  
• 
  Можем да купим две магарета. Едното може да носи багажа, а другото — Ризпа и Халев.
  
• 
  Да. Всъщност мога да ги взема на доста добра цена във военния гарнизон.
  

• 
  Твоята компания ми е достатъчна и без да търгуваш с римски войници!
  

• 
  Едно армейско магаре е съвсем същото като онези на пазара, но е по-евтино — той хвърли туниката си на каменната пейка и скочи във водата.
  

“Господи, ако не мога да достигна сърцето му с твоето евангелие сега, как ще го направя с останалите готи?” — помисли си Теофил.

За едно нещо беше сигурен. Германското у Атретис щеше да надвие над нетърпимата му гордост. Парите им не бяха неизчерпаеми, а ги чакаше много дълъг път. Магаретата от казармите щяха да свършат добра работа.