Неизбежно като зората Франсис Ривър

25

Атретис се луташе из улиците на Гросето, докато не намери една странноприемница в северния край на града, далече от крепостта и легионерите. Поръча си вино и седна на една маса в дъното. Страноприемницата бе свърталище на пристанищни работници и кочияши, които идваха тук, за да намерят по-скоро количество, отколкото качество в питието си. Бяха шумни и се държаха просташки, но не му пречеха с нищо.

По покрива зачука дъжд и добави още шум към цялата врява. Атретис пи доста, но сякаш не можеше да прогони натрапчивите думи на Ризпа от главата си.

Лъжкиня, крадла, уличница.

Продължаваше да вижда очите й — черни и тъжни. Тя изобщо не приличаше на жената, която му обрисува. Остави всичко, което й беше скъпо и тръгна с него за Германия за негово добро и за доброто на Халев, без да се оплаква от трудностите по пътя. Беше спасила сина му от явна смърт. А колкото до него, тя твърдо се въздържаше, въпреки усилията му да я накара да направи компромис с морала си.

Лъжкиня? Крадла? Уличница?

Той изрева и удари с юмрук по масата.

Мястото утихна. Атретис вдигна глава и изгледа хората, вперили погледи в него.

• 
  Какво зяпате?
  

Поръча си още вино. Донесе му го лично собственикът, който не посмя да го погледне в очите. Атретис напълни чашата си и я стисна в ръка.

Какво щеше да прави сега с Ризпа? Щеше да я убие в Германия. Старейшините щяха да му наредят да го направи. При мисълта за това по цялото му тяло изби студена пот.

Лъжкиня, крадла, уличница. Думите продължаваха да ехтят в главата му.

Той зарови лице в ръцете си. А какъв беше той? Един главорез.

Искаше да се прибере вкъщи. В къщи, в Германия. Искаше да се върне към живота, който познаваше, преди да е чувал за Рим. Не му се мислеше за нищо друго. Искаше животът отново да бъде прост. Искаше спокойствие.

Но можеше ли изобщо животът да бъде прост? Имал ли е той някога спокойствие? От времето, когато беше достатъчно голям, за да държи нож, а по-късно и фрамея, той беше обучаван да се бие. Сражаваше се срещу други германски племена, които нахлуваха в територията им, а след това и с Рим, който беше решил да ги пороби. А не беше ли успял?

Десет години от живота му минаха в хватката на римляните. Бореше се да оцелее и в същото време ги забавляваше.

Той ритна стола назад и тръгна с нестабилна походка към вратата. Навън валеше като из ведро. На излизане се препъна в нещо и чу тих стон. Изруга, облегна се на касата на вратата и погледна надолу. Едно малко и кльощаво същество се отдръпна от пътеката. Някакво момиче. Тя се сви до стената и го погледна с големите, си черни очи. Лицето й беше бледо и слабо, косата й — рошава и сплъстена. Изглеждаше на не повече от десет-дванайсет години. Носеше мръсни и окъсани парцали.

Живеех където можех. Под мостове, в празни контейнери на пристанището, в изоставени общежития. . .

Той стисна очи. След това ги отвори с мисълта, че замъгленият му мозък си представи Ризпа като малка, но момичето все още беше там. Трепереше силно, дали от студ или от страх — той не знаеше. Може би и двете.

Атретис пристъпи и тя се сви назад и сякаш стана по-малка.

• 
  Няма да те нараня — каза той и извади кесията си от пояса. — Ето. Вземи си нещо за ядене — той й подхвърли една монета.
  

Атретис се втренчи в нея. Сърцето му се изпълни с отвращение и съжаление. Никое човешко същество не заслужаваше да живее по този начин, особено дете! Той отново затвори очи и видя Ризпа на колене да опипва калта.

Дали някога съм се продавала? Да. Когато бях гладна, умирах от студ и мислех, че няма да преживея нощта.

Плачът на момичето беше като сол в открита рана.

• 
  Остави я — дрезгаво каза той.
  

• 
  Казах, остави я!
  

• 
  Няма да те нараня — той извади още една монета. — Ето, вземи.
  

— Вземи я — той протегна ръката си по-близо. Тя погледна лицето му, а след това и монетата. — Вземи я — тихо повтори той, сякаш примамваше изплашено животно с късче храна. Все още недоверчива, тя го погледна предпазливо, докато калните й пръсти се затвориха около монетата. — Този път я дръж здраво.

• 
  Ауреус — чу той зад гърба си, докато вървеше в дъжда. — Ти ми даде цял ауреус! Боговете да те закрилят, господарю. Боговете да те закрилят! — повтаряше тя през сълзи.
  

Замисли се дали Ризпа е останала в стаята, както й беше наредил, или е отишла да се къпе. Предвид това, което му каза, и настроението му, преди да излезе, очакваше да не я намери, когато се прибере.

Ами сина му?

Какъв глупак беше! Той навлезе в града.

Размина се с римски легионери. Звукът на кованите им сандали неволно стегна мускулите му. Скоро видя портите на военния гарнизон. В палатките, опасващи пътя пред него се подготвяха за работата през деня. Предният ден искаше да купи някои неща, но сега се съмняваше, че ще са необходими.

Странноприемницата беше утихнала, когато я приближи. Мина по коридора и спря пред вратата на стаята им. Сложи ръката си на резето и се спря. Вместо да влезе, той остана така, заслушан и напрегнат. Отвътре не идваше никакъв шум. Беше доста след изгрев слънце. Толкова струваше покорството й! Той изруга под носа си и влезе в стаята. Щеше да си почине малко, преди да тръгне да я търси.

Ризпа стоеше до прозореца. Тя се обърна и на лицето й се изписа облекчение.

• 
  Добре си! Слава Богу!
  

• 
  Не си ходила да се къпеш.
  
• 
  Каза ми да стоя тука.
  

Той се зачуди дали е стояла цяла нощ да го чака до прозореца. Така изглеждаше. Той се отдръпна притеснен от чувствата, които се събудиха у него. Не беше избягала. Беше се подчинила и го чакаше да се върне.

Без значение на каква цена.

Той се огледа и видя Халев повит и заспал сред възглавниците, които беше нахвърлял на пода предната вечер.

• 
  Къде е Теофил?
  
• 
  Излезе да те търси преди няколко часа.
  

• 
  Ти никога не си убивала човек — просто каза той. Нищо, от това, за което носеше вина, не беше по-страшно от злото, което той беше вършил.
  

• 
  Твоите грехове не са по-големи от моите, Атретис. Бог не съди така, както хората. Той. . .
  
• 
  Няма да обсъждаме това повече — каза той и се отдръпна от нея.
  

• 
  Почини си, Атретис — нежно каза тя. — Ще поговорим отново, когато си готов.
  

Ризпа взе едно одеяло от нейния диван. Когато се приближи, той се вгледа в нея, сякаш никога досега не я беше виждал. Опита се да разбере коя е по начина, по който го гледа. Тя метна одеялото върху него. Атретис хвана ръката й точно преди тя да се обърне.

• 
  Каза, че в баните имало помещение, където можеш да се изкъпеш сама.
  
• 
  Да — отвърна тя с разтуптяно сърце.
  

• 
  Вземи колкото ти трябват и върви. Вземи Халев и изкъпи и него.
  

• 
  Б-благодаря ти — отвърна тя заеквайки, а умът й не можеше да схване какво става.
  

— Няма да се бавим.

Сутрин в банята не идваха много хора — повечето от тях бяха майки с деца. Една прислужничка изпра туниката й за една медна монета допълнително, докато тя се изкъпа с Халев. Той обичаше да играе във водата. Накрая Ризпа втри ароматното масло в кожата си и го изтърка с тривката.

По пътя на връщане купи с последните монети хляб и плодове, достатъчни за всички. Наля вода, защото нямаше достатъчно пари за вино, но пък Атретис най-вероятно беше изпил полагаемото количество през нощта.

Тя влезе тихо в стаята, уверена, че ще го завари заспал, но той не спеше. Лежеше на дивана така, както го беше оставила. Теофил се беше върнал и спеше на леглото до стената. Атретис се отпусна, когато я видя, че се връща. Намести се удобно и затвори очи да спи, въпреки погледа й.

“Изпитание” — помисли си Ризпа. Искаше да се приближи и да отметне косата от лицето му.

Тя също копнееше за сън, но трябваше да се грижи за Халев. Той беше спал цяла нощ и сега искаше да играе. Ризпа огледа да няма нищо по пода, с което той да се нарани, и се облегна на вратата. Халев беше доволен и се забавляваше сам сред възглавничките.

*

Бърборенето на детето събуди Атретис. Той се обърна настрани и видя сина си да бута една възглавничка по пода из стаята. Слънчевата светлина струеше през прозореца и подсказваше за ранния следобед. Ризпа се беше свила на една страна облегната на вратата и спеше. Атретис я огледа с възхищение. Стана и се приближи тихо до нея.

Видя наметалото си близо до огнището. Беше го захвърлил на пода, когато пристигнаха и забрави да го вземе, когато излезе. Твърде много бързаше да излезе от стаята, за да има време да мисли върху онова, което тя му беше казала. Така или иначе тежката дреха сигурно беше прогизнала и нямаше да му свърши никаква работа. Той я вдигна и видя, че вече е суха и топла.

Покри Ризпа с нея и погали леко бузата й удивен от мекотата на кожата й.

Когато тя се събуди късно същия следобед, Атретис го нямаше.

Халев също не беше в стаята.