Нередактиран превод отпечатано със съдействието

В Ъ В Е Д Е Н И Е

И съ­еди­ня­ва­ме се вът­реш­но с раз­миш­ля­ва­щия в уеди­не­ние ено­рийс­ки све­ще­ник М. Валентинус /Валентин Вайгел/, ко­га­то че­тем увод­ни­те ду­ми на не­го­ва­та на­пи­са­на в 1578 го­ди­на книж­ка "Познай Себе си". Ние че­тем у древ­ни­те мъд­ре­ци то­ва мъд­ро из­ре­че­ние "Познай Себе си", въп­ре­ки че то се из­пол­зу­ва в мир­с­ки­те нра­ви в смисъла: пог­лед­ни се­бе си, що си ти, из­с­лед­вай това, ко­ето жи­вее в тво­ите гърди, раз­съж­да­вай вър­ху се­бе си и не уко­ря­вай другите, въп­ре­ки че, казвам, то на­ми­ра при­ло­же­ние в жи­во­та в мир­с­ки­те нрави, ние мо­жем да раз­п­рос­т­рем то­ва из­ре­че­ние "поз­най се­бе си" мно­го доб­ре и вър­ху при­род­но­то и свръх­п­ри­род­но­то /ес­тес­т­ве­но­то и свръ­хес­тес­т­ве­но­то /поз­на­ние на це­лия човек, сле­до­ва­тел­но в смисъла, че не са­мо чо­век да на­соч­ва пог­лед вър­ху се­бе си и при то­ва да си спомня, как тряб­ва да пос­тъп­ва в сво­ите нра­ви пред хората, но да поз­нае и сво­ята соб­с­т­ве­на природа, от къ­де иде, от как­во е със­та­ве­н,­за какво е предназначен." Валентин Вайгел е стиг­нал от сво­ите

Същият път на поз­на­ни­ето и съ­що­то ста­но­ви­ще спря­мо "Познай Себе си" тряб­ва да при пи­шем и на ця­ла по­ре­ди­ца от дъл­бо­ко­мис­ле­щи ду­хо­ве­,ко­ято за­поч­ва с Майстер Екхарт /1250-1327 г./ и за­вър­ш­ва с Анге- лус Силезиус /1624-1677 г./ и към ко­ито при­над­ле­жи съ­що и Валентин Вайгел.

На всич­ки те­зи ду­хо­ве е об­що ед­но сил­но чувство, че се­бе­поз­на­ни­ето на чо­ве­ка из­г­ря­ва ед­но слънце, ко­ето оза­ря­ва не са­мо слу­чай­на­та от­дел­на лич­ност на съзерцателя, а и не­що друго. Това, ко­ето Спиноза осъз­на в ефир­ни­те ви­си­ни на чис­та­та мисъл, че "чо­веш­ка­та ду­ша при­те­жа­ва дос­та­тъч­но поз­на­ние за веч­на­та и без­г­ра­нич­на същ­ност на Бога", то­ва жи­ве­еше в тях ка­то не­пос­ред­с­т­ве­но чувство; и за тях се­бе­поз­на­ни­ето бе­ше пътят, за про­ник­ва­не до то­ва веч­но и без­г­ра­нич­но същество. На тях им бе­ше яс­но­,че се­бе­поз­на­ни­ето в не­го­ва­та ис­тин­с­ка фор­ма обо­га­тя­ва чо­ве­ка с ед­но но­во чув­с­т­во­,кое то му раз­к­ри­ва един свя­т,­кой­то в срав­не­ние със све­та дос­ти­жим без то­ва чув­с­т­во при­ли­ча на от­но­ше­ни­ето на фи­зи­чес­ки ви­ди­мия свят към све­та на слепия. Не ще бъ­де лес­но да се на­ме­ри ед­но по­-доб­ро опи­са­ние на то­ва но­во чув­с­т­во­,­от­кол­ко­то оно­ва­,ко­ето Й. Г. Фихте да­де в сво­ите лек­ции в Берлин през 1813 го­ди­на "пред­с­та­ве­те си един свят от сля­по­ро­де­ни хора, ко­ито по­ра­ди то­ва поз­на­ват не­ща­та и тех­ни­те от­но­ше­ния са­мо до­кол­ко­то им поз­во­ля­ва тях­но­то се­ти­во на осе- занието. Застанете сред тях и им го­во­ре­те за цве­то­ве­те и дру­ги отноше- ния, ко­ито съ­щес­т­ву­ват за зре­ни­ето са­мо чрез светлината. Вие или ще им го­во­ри­те за нищо, и то­зи е по­-щас­т­ли­ви­ят случай, ако го осъзнайте; за­що­то по то­зи на­чин вие ско­ро ще за­бе­ле­жи­те греш­ка­та и в случай, че не мо­же­те да им от­во­ри­те очите, ще прес­та­не­те да им го­во­ри­те напраз- но. Или пък по­ра­ди ня­как­ва при­чи­на ще ис­ка­те да съз­да­де­те из­вес­т­но раз­би­ра­не за ва­ше­то учение: то­га­ва те ще мо­гат да го раз­бе­рат са­мо от това, ко­ето им е поз­на­то чрез осезанието: те ще ис­кат да по­чув­с­т­ву­ват свет­ли­на­та и цве­то­ве­те и дру­ги­те от­но­ше­ния на ви­димостта, ще си въобразят, че ги чувствуват, ще из­мис­лят и ще се за­лъ­жат с не­що в сво­ето чув­с­т­во от­нос­но това, ко­ето на­ри­ча­те светлина. Тогава те ще раз­бе­рат криво, ще изопачат, ще из­тъл­ку­ват пог­реш­но та­зи светлина." Нещо по­доб­но тряб­ва да ка­жем и за това, към ко­ето се стре­мя­ха го­рес­по­ме­на­ти­те духове. Те виж­да­ха да се раз­т­ва­ря в се­бе­поз­на­ни­ето ед­но но­во чув­с­т­во­, ед­но но­во сетиво. И спо­ред тях­но­то чув­с­т­ву­ва­не­, то­ва се­ти­во дос­та­вя оне­зи въз­г­ле­ди­,­ оне­зи виж­да­ни­я­, ко­ито не съ­щес­т­ву­ват за он­зи­, кой­то не виж­да в се­бе­поз­на­ни­ето то­ва­,ко­ето го от­ли­ча­ва от всич­ки ро­до­ве познание. То­зи­, кой­то ня­ма от­во­ре­но то­ва се­ти­во­, вяр­ва­,че се­бе­поз­

на­ни­ето се раж­да по съ­щия на­чи­н, ­как­то поз­на­ни­ето чрез външ­ни­те се­ти­ва или чрез ня­кои други, дейс­т­ву­ва­щи от вън средства. Той си мисли: "познанието е познание". Само че еди­ни­ят път не­гов обект е нещо, ко­ето се на­ми­ра вън в света, дру­ги­ят път то­зи обект е соб­с­т­ве­на­та душа. Той чу­ва са­мо думи, в на­й-­доб­рия слу­чай от­в­ле­че­ни мис­ли при това, ко­ето за дъл­бо­ко виж­да­щия е ос­но­ва на не­го­вия вът­ре­шен живот; та­ка се случва, ко­га­то чу­ва изречението, че при всич­ки дру­ги ро­до­ве поз­на­ние пред­ме­тът се на­ми­ра вън от нас, а при се­бе­поз­на­ни­ето ние се на­ми­ра­ме сред то­зи предмет, че все­ки друг пред­мет ние виж­да­ме да се явя­ва пред нас ка­то не­що завършено, до­ка­то в на­ше­то се­бе ние втъ­ка­ва­ме ка­то дейс­т­ву­ва­щи и ка­то твор­ци това, ко­ето наб­лю­да­ва­ме в нас. Това мо­же да из­г­леж­да са­мо ка­то ед­но сло­вес­но обяснение, то мо­же да се яви ка­то ед­на вис­ша светлина, ко­ято на­но­во ос­вет­ля­ва вся­ко дру­го познание. Онзи, за ко­го­то то се явя­ва по пър­вия начин, се на­ми­ра в по­ло­же­ни­ето на един слепец, на ко­го­то казват: там има един бляс­кав предмет. Той чу­ва думите, но бля­съ­кът не съ­щес­т­ву­ва за него. Човек мо­же да съ­бе­ре в се­бе си ця­ло­то зна­ние на сво­ята епоха; но ако не чув­с­т­ву­ва зна­че­ни­ето на себепознанието, то­га­ва в един по­-висш сми­съл ця­ло­то зна­ние е не­що сляпо.

Независимият от нас свят жи­вее за нас бла­го­да­ре­ние на това, че се раз­к­ри­ва на на­шия дух. Това, ко­ето ни се разкрива, то тряб­ва да бъ­де об­х­ва­на­то в ха­рак­тер­ния за нас език. Една книга, ко­ято би ни се пред­ло­жи­ла на­пи­са­но на един чужд за нас език, би би­ла без зна­че­ние за нас. Също та­ка све­тът би бил без зна­че­ние за нас, ако той не би ни го­во­рил на наш език. Същият език, кой­то про­ник­ва в нас от нещата, ние го чу­ва ме от­вът­ре от са­ми­те нас. Но то­га­ва и ние са­ми­те сме тези, ко­ито говорят. Касае се са­мо за това, да се вслу­ша­ме доб­ре в преобразуването, ко­ето настъпва, ко­га­то зат­ва­ря­ме на­ше­то въз­п­ри­ятие за външ­ни­те не­ща и слу­ша­ме са­мо това, ко­ето зву­чи то­га­ва още са­мо от са­ми­те нас. За то­ва е не­об­хо­ди­мо имен­но но­во­то сетиво. Ако то не е пробудено, то­га­ва в съ­об­ще­ни­ята за са­ми­те нас ние мис­лим че чу­ва­ме са­мо та­ки­ва за един вън­шен нам предмет; мислим, че ня­къ­де има не­що скрито, ко­ето ни го­во­ри по съ­щия начин, как­то го­во­рят външ­ни­те неща. Когато при­те­жа­ва­ме но­во­то сетиво, ние знаем, че въз­п­ри­яти­ята на то­ва се­ти­во се раз­ли­ча­ват съ­щес­т­ве­но от тези, ко­ито се от­на­сят за външ­ни­те неща. Тогава ние знаем, че то­ва се­ти­во не ос­та­вя вън от се­бе си това, ко­ето възприема, как­то око­то ос­та­вя вън от се­бе си виж­да­ни­те предмети, а мо­же без ос­та­тък да при­еме в се­бе си своя предмет. Когато виж­дам един предмет, то­зи пред­мет ос­та­ва вън от мене; ко­га­то въз­п­ри­емам се­бе си, аз са­ми­ят вли­зам в мо­ето възприятие. Който ос­вен въз­п­ри­ето­то тър­си още не­що от сво­ето Себе, той показва, че не­го­во­то въз­п­ри­ятие не прос­вет­ва съ­щин­с­ко­то
съдържание. Йоханес Таулер /1300-1361 г./е из­ра­зил та­зи ис­ти­на със спо­луч­ли­ви­те думи: ако бях цар и не бих зна­ел това, то­га­ва не бих бил ни­ка­къв цар. Ако в мо­ето се­бе­въз­п­ри­ятие не проб­ляс­вам за са­мия се­бе си, то­га­ва аз не съ­щес­т­ву­вам за се­бе си. Проблясвам ли за се­бе си, то­га­ва аз съ­щес­т­ву­вам за се­бе си в мо­ето въз­п­ри­ятие в мо­ята на­й-­пър­вич­на същност. Тогава из­вън мо­ето въз­п­ри­ятие не ос­та­ва ни­ка­къв ос­та­тък от мене. Й. Г. Фитхе со­чи енер­гич­но на раз­ли­ка­та меж­ду се­бе­въз­п­ри­яти­ето и вся­ка­къв друг род въз­п­ри­ятие със след­ни­те думи: "по­-го­ля­ма част от хо­ра­та са по­ве­че склон­ни да счи­тат се­бе си за пар­че ла­ва от лу­на­та от­кол­ко­то да се счи­тат за един аз. Който не е още съг­ла­сен със са­мия се­бе си по въпроса, той не поз­на­ва ни­как­ва дъл­бо­ка фи­ло­со­фия и не се нуж­дае от ни­как­ва философия. Природата, на ко­ято той е машина, ще го ръ­ко­во­ди във всич­ки сделки, ко­ито има да върши, без не­го­во­то участие. За да фи­ло­соф­с­т­ву­ва човек, изис­к­ва се самостоятелност: а та­зи са­мос­то­ятел­ност чо­век сам мо­же да си я даде. Не тряб­ва да ис­ка­ме да виж­да­ме без очи; но не тряб­ва съ­що да твърдим, че око­то вижда."

Следователно въз­п­ри­ема­не­то на са­мия се­бе си е съ­щев­ре­мен­но ПРОБУЖ- ДАНЕ на сво­ето Себе. В на­ше­то поз­на­ние ние свър­з­ва­ме същ­нос­т­та на не­ща­та в на­ше­то соб­с­т­ве­но същество. Съобщенията, ко­ито не­ща­та ни да­ват на на­шия език, ста­ват чле­но­ве на на­ше­то Себе. Един предмет, кой­то стои сре­щу мене, не е ве­че от­де­лен от мене, ко­га­то съм го познал. Това, ко­ито мо­га да при­ема от него, се съ­еди­ня­ва с мо­ето соб­с­т­ве­но същество. Когато съм про­бу­дил сво­ето соб­с­т­ве­но себе, аз въз­п­ри­емам съ­дър­жа­ни­ето на мо­ята вътрешност, но то­га­ва аз про­буж­дам към ед­но по­-вис­ше съ­щес­т­ву­ва­не това, ко­ето съм вклю­чил в мо­ето съ­щес­т­во от вън. Светлината, ко­ято па­да вър­ху ме­не при мо­ето пробуждане, па­да и вър­ху това, ко­ето съм ус­во­ил от не­ща­та на света. В ме­не проб­ляс­ва ед­на свет­ли­на и ме осветлява, а за­ед­но с ме­не и всич­ко оно­ва­,ко­ето поз­на­вам от света. Каквото и да позная, би ос­та­на­ло сля­по знание, ако вър­ху не­го не би пад­на­ла та­зи светлина. Бих мо­гъл да про­ник­на с поз­на­ни­ето це­лия свят: той не би бил ни­що от това, ко­ето тряб­ва да бъ­де в мене, ако поз­на­ни­ето не би би­ло про­бу­де­но в ме­не към ед­но по-вис­ше съществу- ване.

Това, ко­ето при­ба­вям към не­ща­та чрез та­ко­ва пробуждане, не е ед­на но­ва идея, не е ед­но обо­га­тя­ва­не по съ­дър­жа­ние на мо­ето знание; то е ед­но пов­ди­га­не на знанието, на познанието, на ед­на по­-ви­со­ка степен, при ко­ято всич­ки не­ща по­лу­ча­ват един нов блясък. Докато не съм из­диг­нал поз­на­ни­ето на та­зи степен, за ме­не вся­ко зна­ние ос­та­ва без стойност в един по­-висш смисъл. Нещата съ­щес­т­ву­ват и без мене. Те имат сво­ето би­тие в се­бе си. Какво зна­че­ние ще има, че с би­ти­ето­,ко­ето те имат на­вън без мене, аз свър­з­вам и ед­но ду­хов­но битие, ко­ето да пов­та­ря не­ща-­
та в мене? Ако би се ка­са­ело са­мо за ед­но пов­то­ре­ние на нещата: би би­ло без­с­мис­ле­но да се вър­ши това. Но за ед­но прос­то пов­то­ре­ние се ка­сае са­мо до тогава, до­ка­то с мо­ето соб­с­т­ве­но се­бе аз не про­буж­дам при­ето­то в ме­не съ­дър­жа­ние на не­ща­та към ед­но по­-вис­ше съществуване. Ко- гато ста­не това, то­га­ва аз не съм пов­то­рил в се­бе си същ­нос­т­та на неща- та, а съм я но­во­ро­дил на ед­на по­-ви­со­ка степен. С про­буж­да­не­то на мо­ето Себе ста­ва ед­но ду­хов­но новораждане на не­ща­та на света. Това, ко­ето не­ща­та по­каз­ват в то­ва новораждане, те не са го при­те­жа­ва­ли по-рано. Там вън се на­ми­ра ед­но дърво. Аз го об­х­ва­щам в моя дух. Аз хвъ- р­лям мо­ята вът­реш­на свет­ли­на вър­ху това, ко­ето съм обхванал. Дървото ста­ва в ме­не не­що повече, от­кол­ко­то е вън. Това, ко­ето про­ник­ва от не­го през вра­та­та на сетивата, е при­ето в ед­но ду­хов­но съдържание. Срещу дър­во­то вън в ме­не има ед­на идей­на нас­рещ­на част. Тази идей­на част ми каз­ва за дър­во­то без­к­рай­но много, ко­ето на­ми­ра­що­то се вън дър­во не мо­же да ми каже. Едва от ме­не сре­щу дър­во­то на­ми­ра­що се вън прос­вет­ва това, ко­ето то е. Сега дър­во­то не е ве­че от­дел­но­то съще- ство, ко­ето то е вън в пространството. То ста­ва член на це­лия ду­хо­вен свят, кой­то жи­вее в мене. То съ­еди­ня­ва сво­ето съ­дър­жа­ние с дру­ги идеи, ко­ито се на­ми­рат в мене. То ста­ва член на це­лия иде­ен свят, кой­то об­х­ва­ща рас­ти­тел­но­то царство; включ­ва се по­-на­та­тък в сте­пе­ну­ва­на­та по­ре­ди­ца на всич­ко живо.

Един друг пример: аз хвър­лям един ка­мък в хо­ри­зон­тал­на по­со­ка от мене. Той се дви­жи по ед­на кри­ва ли­ния и след из­вес­т­но вре­ме па­да на земята. Аз го виж­дам в ре­ду­ва­щи­те се ед­на след дру­га точ­ки на вре­ме­то на раз­лич­ни места. Чрез мо­ето наб­лю­де­ние аз до­би­вам следното: през вре­ме на сво­ето дви­же­ние ка­мъ­кът се на­ми­ра под раз­лич­ни влияния. Ако той би се на­ми­рал са­мо под дейс­т­ви­ето на тласъка, кой­то съм му дал, той веч­но би ле­тял в пра­ва линия, без да из­ме­ни сво­ята скорост. Но зе­мя­та уп­раж­ня­ва вли­яние вър­ху него. Тя го прив­ли­ча към се­бе си. Ако без да го тласна, аз прос­то бих го пуснал, той би пад­нал от­вес­но на земята. При то­ва не­го­ва­та ско­рост пос­то­ян­но би се увеличавала. От вза­имо­дейс­т­ви­ето на те­зи две вли­яния се раж­да това, ко­ето аз дейс­т­ви­тел­но виждам. Да предположим, че аз не бих мо­гъл да от­де­ля мис­ле­но две­те вли­яния и да съ­че­тая с ми­съл­та това, ко­ето виждам, свър­з­вай­ки ги закономерно: то­га­ва не­ща­та би­ха ос­та­на­ли с това, ко­ето е станало. Моето виж­да­не би би­ло ед­но ду­хов­но сля­по гледане; ед­но въз­п­ри­ема­не на ре­ду­ва­щи­те се положения, ко­ито ка­мъ­кът заема. Но всъщ­ност не­ща та не ос­та­ват тук. Целият про­цес се из­вър­ш­ва два пъти. Веднъж вън; и там го виж­дат мо­ите очи; след то­ва мо­ят дух от­но­во пре­съз­да­ва це­лия про­цес по ду­хо­вен начин. Моето вът­реш­но се­ти­во тряб­ва да бъ­де на­со­че­но към ду­хов­ния процес, кой­то мо­ите очи не виждат; то­га­ва то раз-

Това из­ло­же­ние не съ­дър­жа нищо, ко­ето да се нуж­дае от ед­но логиче- ско до­ка­за­тел­с­т­во или да бъ­де спо­соб­но за та­ко­ва доказателство. То не е ни­що друго, ос­вен ре­зул­тат на вът­реш­ни опитности. Който от­ри­ча не­го­во­то съдържание, с то­ва са­мо показва, че му лип­с­ва та­зи вът­реш­на опитност. С не­го не мо­же да се спори; съ­що как­то не мо­же да се спо­ри и със сле­пия вър­ху цветовете. Обаче не тряб­ва да се твърди, че та­зи вът­реш­на опит­ност е въз­мож­на са­мо за на­да­ре­нос­т­та на мал­ци­на избрани. Тя е ед­но об­що­-чо­веш­ко свойство. Всеки мо­же да стиг­не до нея по пътя, ако сам не зат­ва­ря пред се­бе си то­зи път. Обаче то­ва зат­ва­ря­не на пъ­тя е мно­го често. И при възражения, ко­ито се пра­вят в то­ва направление, ви­на­ги има­ме чувството: тук не се ка­сае за та­ки­ва хора, ко­ито не мо­гат да до­би­ят вът­реш­на опитност, а за такива, ко­ито са­ми си за­лос­т­ват дос­тъ­па чрез ед­на мре­жа от вся­ка­къв вид ло­ги­чес­ки измислици. Това е поч­ти та­ка­,как­то ко­га­то ня­ко­й,­кой­то гле­да през един далекоглед, от­к­ри­ва ед­на но­ва планета, но от­ри­ча ней­но­то съществуване, по­не­же не­го­во­то изчи- сление му е показало, че на то­ва мяс­то не тряб­ва да има ни­как­ва пла- нета.

При то­ва обаче, по­-го­ля­ма част от хо­ра­та имат яс­но­то чувство, че с това, ко­ето външ­ни­те се­ти­ва и раз­ла­га­щи­ят ум познават, не мо­же още да бъ­де да­де­но всичко, ко­ето се крие в същ­нос­т­та на нещата. Тогава те вярват, че ос­та­на­ла­та част тряб­ва съ­що да се на­ми­ра във външ­ния свят, как­то и не­ща­та на са­мо­то външ­но възприятие. Те смятат, че тряб­ва да съ­щес­т­ву­ва нещо, ко­ето ос­та­ва не­дос­ти­жи­мо за познанието. Това, ко­ето би тряб­ва­ло да пос­тиг­нат бла­го­да­ре­ние на факта, че още вед­нъж въз­п­ри­емат с вът­реш­но­то се­ти­во на по­-ви­со­ка сте­пен това, ко­ето са въз­п­ри­ели чрез се­ти­ва­та и са об­х­ва­на­ли с ума, те го пре­на­сят във външ­ния свят ка­то не­що не­дос­ти­жи­мо и непознато. Тогава го­во­рят за гра­ни­ци­те на познание- то, ко­ито им пре­чат да стиг­нат до "нещото в себе си". Те го­во­рят за не­поз­на­та­та "същност" на нещата. Че та­зи "същност" на не­ща­та просия- ва, ко­га­то вът­реш­но­то се­ти­во пра­ви да пад­не не­го­ва­та свет­ли­на вър­ху нещата, то­ва те не ис­кат да признаят. Един осо­бе­но крас­но­ре­чив при­мер за грешката, ко­ято се крие тук, има­ме в зна­ме­на­тел­на­та реч вър­ху "иг- норабимус" /не ще знаем"/ на ес­тес­т­ве­ни­ка Дю Боа-Реймонд, про­из­не­се­на през 1876 година. Според та­зи реч, ние нав­ся­къ­де мо­жем да стиг­нем са­мо до там, да виж­да­ме в при­род­ни­те про­це­си изя­ви на "материята". Що е са­ма­та "материя", то­ва ние ни­ко­га не ще мо­жем да знаем. Дю
Боа-Реймонд твърди, че ни­ко­га не ще мо­жем да про­ник­нем до там, къ­де­то ма­те­ри­ята се явя­ва в пространството. Причината, по­ра­ди ко­ято не мо­жем да про­ник­нем до там, се крие оба­че в това, че там въ­об­ще не мо­же да се тър­си нищо. Който го­во­ри как­то Дю Боа-Реймонд, той има чувството, че при­ро­доз­на­ни­ето ни дос­та­вя резултати, ко­ито со­чат на не­що друго, ко­ето то не мо­же да ни даде. Но той ис­ка да тръг­не по пътя, кой­то во­ди до то­ва друго, а имен­но по пъ­тя на вът­реш­на­та опитност. Ето за­що той стои без­по­мо­щен пред въп­ро­са за "материята", ка­то пред ед­на тъм­на загадка. Който вър­ви в пъ­тя на вът­реш­на­та опитност, в не­го не­ща­та пос­ти­гат ед­но новораждане; и оно­ва от те­зи неща, ко­ето ос­та­ва не­поз­на­то за външ­на­та опитност, то просиява.

Така вът­реш­нос­т­та на чо­ве­ка ни ос­вет­ля­ва не са­мо вър­ху са­мо­то се­бе си, но ни ос­вет­ля­ва и вър­ху външ­ни­те неща. От та­зи точ­ка се раз­к­ри­ва един без­к­рай­на пер­с­пек­ти­ва за чо­веш­ко­то познание. Във вът­реш­нос­т­та све­ти ед­на светлина, ко­ято не ог­ра­ни­ча­ва сво­ята све­те­ща си­ла са­мо вър­ху та­зи вътрешност. Това е ед­но слънце, ко­ето ос­вет­ля­ва съ­щев­ре­мен­но ця­ла­та действителност. В нас се явя­ва не­що­,ко­ето ни свър­з­ва с це­лия свят. Ние не сме ве­че са­мо от­дел­ни­ят слу­ча­ен човек, не сме ве­че то­зи или он­зи индивид. В нас се изя­вя­ва це­ли­ят свят. Той ни раз­к­ри­ва сво­ята соб­с­т­ве­на ця­лост във вза­им­на­та за­ви­си­мост на от­дел­ни­те части; и той ни разкрива, как ние са­ми­те ка­то ин­ди­ви­ди сме свър­за­ни с него. От се­бе­поз­на­ни­ето се раж­да поз­на­ни­ето на света. И на­ши­ят ог­ра­ни­чен ин­ди­вид се пос­та­вя ду­хов­но във ве­ли­ка­та вза­имов­ръз­ка на света, за­що­то в не­го ожи­вя­ва нещо, ко­ето над­х­вър­ля то­зи индивид, ко­ето об­х­ва­ща в се­бе си за­ед­но всич­ко онова, от ко­ето ин­ди­ви­дът е един член.

Едно мислене, ко­ето не си за­зиж­да пъ­тя към вът­реш­на­та опит­ност чрез ло­ги­чес­ки предразсъдъци, дос­ти­га в край­на смет­ка ви­на­ги до приз­на­ва­не­то на ца­ру­ва­ща­та в нас същност, ко­ято ни свър­з­ва с це­лия свят, за­що­то чрез нея ние над­мог­ва­ме про­ти­во­по­лож­нос­т­та меж­ду вът­реш­но­то и външ­но по от­но­ше­ние на човека. Паул Асмус, преж­дев­ре­мен­но по­чи­на­ли­ят ос­т­ро­умен философ, се из­каз­ва вър­ху то­ва със­то­яние на не­ща­та по след­ния на­чин /виж не­го­вия труд "Азът и вещта в себе си", стр.14 и следв./: "ис­ка­ме да си изяс­ним по­-доб­ре то­ва чрез един пример; да си пред­с­та­вим ед­на буч­ка захар; тя е кръгла, сладка, неп­ро­ни­ца­ема и пр.; Това са са­мо свойства, ко­ито ние разбираме; са­мо ед­но не­що ос­та­ва ви­ся­що пред нас ка­то нап­ра­во друго, ко­ето ние не разбираме, ко­ето е та­ка раз­лич­но от нас, че не мо­жем да про­ник­нем вът­ре в него, без да из­гу­бим се­бе си, пред чи­ято по­вър­х­ност са­мо ми­съл­та отс­тъп­ва изплашена. Това не­що е не­поз­на­ти­ят но­си­тел на всич­ки спо­ме­на­ти качества; вещ­та в се­бе си, ко­ято със­тав­ля­ва на­й-­вът­реш­но­то се­бе на то­зи предмет. Така Хегел

пра­вил­но казва, че ця­ло­то съ­дър­жа­ние на на­ша­та пред­с­та­ва е са­мо един слу­чай по от­но­ше­ние на он­зи тъ­мен субект, и ние, без да про­ник­нем в не­го­ви­те глъбини, при­пис­ва­ме на та­зи вещ в се­бе си са­мо оп­ре­де­ле­ния - ко­ито в край­на смет­ка ня­мат ни­как­ва ис­тин­с­ка обек­тив­на стойност, су­бек­тив­ни са, за­що­то са­ми­те ние не го познаваме. Напротив раз­би­ра­що­то мис­ле­не ня­ма ни­ка­къв по­до­бен не­поз­на­ва­ем субект, за кой­то не­го­ви­те оп­ре­де­ле­ния са са­мо случайности, а кон­к­рет­ни­ят су­бект е об­х­ва­нат в понятието. Когато раз­би­рам нещо, то­га­ва то при­със­т­ву­ва в ця­ла­та си пъл­но­та в мо­ето понятие; аз съм в на­й-­вът­реш­но­то све­ти­ли­ще на не­го­ва­та същ­ност у до­ма си, не затова, че не би съ­щес­т­ву­ва­ла ни­как­ва вещ в се­бе си, но за­що­то чрез ви­ся­ща­та над нас два­ма­та не­об­хо­ди­мост на по- нятието, ко­ето в ме­не се явя­ва субективно, в не­го обективно, то ме при­нуж­да­ва да пре­мис­ля не­го­во­то понятие. Чрез то­ва пре­мис­ля­не ни се разкрива, как­то каз­ва Хегел,- въп­ре­ки че то е на­ша су­бек­тив­на дейност,- съ­щев­ре­мен­но ис­тин­с­ка­та при­ро­да на предмета."

Така мо­же да го­во­ри са­мо он­зи­,кой­то мо­же да ос­вет­ли из­жи­вя­ва­ни­ята на мис­ле­не­то със свет­ли­на­та на вът­реш­на­та опитност.

В мо­ята "Философия на сво­бо­да­та­"­/Бер­лин 1918 г. Философско-Антро- пософско Издателство/, из­хож­дай­ки от дру­ги гледища, аз съ­що обър­нах вни­ма­ни­ето вър­ху пър­вич­ния факт на вът­реш­ния жи­вот /стр.49/: "Сле- дователно, ня­ма ни­как­во съмнение: в мис­ле­не­то ние дър­жим за еди­ния край ми­ро­вия процес, къ­де­то тряб­ва да присъствуваме, ако той тряб­ва да стане. Но имен­но то­ва е, ко­ето е важно. Тази е причината, по­ра­ди ко­ято не­ща­та сто­ят та­ка за­га­дъч­но пред мене: за­що­то аз не учас­т­ву­вам в тях­но­то създаване. Аз прос­то ги на­ми­рам пред­ва­ри­тел­но съществуващи; а при мис­ле­не­то аз зная как ста­ват нещата. Ето за­що не съ­щес­т­ву­ва ед­на по­-пър­вич­на из­ход­на точ­ка на раз­г­леж­да­не­то на ми­ро­вия процес, ос­вен мисленето."

Който виж­да по то­зи на­чин вът­реш­но­то из­жи­вя­ва­не на човека, за не­го съ­що е ясно, ка­къв сми­съл има чо­веш­ко­то поз­на­ние сред це­лия ми­ров процес. Това не е ед­на не­съ­щес­т­ве­на до­бав­ка към ос­та­на­лия ми­ров про- цес. То би би­ло та­ка­ва добавка, ако би пред­с­тав­ля­ва­ло са­мо ед­но идей­но пов­то­ре­ние на онова, ко­ето съ­щес­т­ву­ва външно. Обаче в ПОЗНАНИЕТО се из­вър­ш­ва това, ко­ето ни­къ­де във външ­ния свят не се извършва: ми­ро­вия про­цес зас­та­ва сам сре­щу сво­ята ду­хов­на същност. Този ми­ров про­цес би бил веч­но са­мо ед­на половинчатост, ако не би стиг­на до то­ва срещупоставяне. Чрез то­ва вът­реш­но из­жи­вя­ва­не на чо­ве­ка се включ­ва в ми­ро­вия процес; без то­ва вът­реш­но из­жи­вя­ва­не ми­ро­ви­ят про­цес би бил непълен.

Явно е, че са­мо животът, в кой­то влас­т­ву­ва вът­реш­но­то чувство, вът­реш­но­то сетиво, пов­ди­га по та­къв на­чин чо­ве­ка над са­мия се­бе си, то­ва

Точно съ­що­то има пред­вид и Спиноза, ко­га­то счи­та за на­й-­вис­ша поз­на­ва­тел­на­та дейност онази, ко­ято "нап­ред­ва от дос­та­тъч­на­та пред­с­та­ва за дейс­т­ви­тел­на­та същ­ност на ня­кои ка­чес­т­ва на Бога до дос­та­тъч­но­то поз­на­ние на същ­нос­т­та на нещата". Това нап­ред­ва­не не е ни­що друго, ос­вен ос­вет­ля­ва­не­то на не­ща­та със свет­ли­на­та на вът­реш­на­та опитност. Спи- ноза опис­ва във ве­ли­чес­т­ве­ни баг­ри жи­ве­ене­то в та­зи вът­реш­на опит- ност: "Най-висшата доб­ро­де­тел на ду­ша­та е да поз­нае бога, или да раз­бе­ре не­ща­та в тре­тия - на­й-­вис­шия - род познание. Тази доб­ро­де­тел ста­ва тол­ко­ва по-голяма, кол­ко­то по­ве­че ду­ша­та поз­на­ва не­ща­та в то­зи род познание; сле­до­ва­тел­но този, кой­то об­х­ва­ща не­ща­та в то­зи род позна- ние, дос­ти­га на­й-­вис­ше­то чо­веш­ко съ­вър­шен­с­т­во и вслед­с­т­вие на то­ва би­ва из­пъл­нен от на­й-­вис­ша­та радост, а имен­но съп­ро­во­ден от пред­с­та­ви­те за се­бе си и от добродетелта. Следователно от то­ва поз­на­ние изви- ра, бли­ка на­й-­вис­ши­ят мир на душата, кой­то е възможен." Който поз­на­ва не­ща­та по та­къв начин, той се пре­об­ра­зя­ва в са­мия се­бе си; за­що­то в та­ки­ва мо­мен­ти не­го­ви­ят от­де­лен Аз е по­гъл­нат от все­мир­ния Аз; всич­ки съ­щес­т­ва му се явя­ват не в под­чи­не­ние на един от­де­лен ог­ра­ни­чен

Преобразуването, ко­ето се про­из­веж­да в ця­ло­то съ­щес­т­во на човека, ко­га­то той гле­да нещата, е по­ка­за­но с прек­рас­ни ду­ми в ин­дийс­ка­та по­ема "Бхагават Гита", по­ра­ди ко­ето Вилхелм фон Хумболдт каз­ва­ше за нея, че е приз­на­те­лен на сво­ята съдба, за­що­то го е ос­та­ви­ла да жи­вее дос­та­тъч­но дълго, до­ка­то е ста­нал в със­то­яние да се за­поз­нае с та­зи творба. Вътрешната свет­ли­на го­во­ри в та­зи поема: "Един ве­чен лъч от мене, кой­то е до­бил ед­но осо­бе­но съ­щес­т­ву­ва­не в све­та на лич­ния живот, при- в­ли­ча към се­бе си пет­те се­ти­ва и ин­ди­ви­ду­ал­на­та душа, ко­ито при­над­ле­жат на природата. Когато лъ­че­зар­ни­ят дух се въп­лъ­ща­ва в прос­т­ран­с­т­во и време, или ко­га­то се обезплътява, той об­х­ва­ща не­ща­та и ги взе­ма със се­бе си, как­то по­лъ­хът на вя­тъ­ра об­х­ва­ща бла­го­уха­ни­ята на цве­тя­та и ги от­на­ся със се­бе си. Вътрешната свет­ли­на вла­дее ухото, чувството, вку­са и обонянието, как­то и сърдечността; тя за­вър­з­ва връз­ка­та меж­ду се­бе си и се­тив­ни­те неща. Неразумните не знаят, ко­га вът­реш­на­та свет­ли­на про­си­ява и угасва, или ко­га се съ­еди­ня­ва с нещата; са­мо кой­то е съп­ри­час­т­ник на вът­реш­на­та светлина, мо­же да знае за това." Така мощ­но со­чи "Бхагават Гита" на пре­об­ра­зу­ва­не­то на чо­ве­ка­,че каз­ва за "мъдрия": той не мо­же ве­че да се заблуди, не мо­же да сто­ри гря­х.­ Ако при­вид­но той се заб­луж­да­ва или пра­ви грях, тряб­ва да ос­вет­ли сво­ите мис­ли или сво­ите пос­тъп­ки с ед­на светлина, пред ко­ято ве­че не се явя­ва ка­то грешка, ни­то ка­то грях това, ко­ето пред обик­но­ве­но­то съз­на­ние се явя­ва ка­то такова. "кой­то се е из­диг­нал в не­го­во­то поз­на­ние е от на­й-чист род, той не уби­ва и не се опетнява, да­же ако би убил ня­кой друг." С то­ва се по­соч­ва съ­що­то оно­ва ос­нов­но нас­т­ро­ение на душата, ко­ето про­из­ти­ча от на­й-­вис­ше­то познание, за ко­ето Спиноза, след ка­то го опи-

По ве­ли­чес­т­вен на­чин е по­со­чил Гьоте гле­ди­ще­то на на­й-­вис­ше­то поз­на­ние в думите: "ко­га­то поз­ная мо­ето от­но­ше­ние към са­мия се­бе си и към външ­ния свят, аз на­ри­чам то­ва истина. И та­ка все­ки мо­же да има сво­ята ис­ти­на и все пак тя е ед­на и съ­ща винаги." Всеки си има сво­ята соб­с­т­ве­на истина: за­що­то все­ки е ед­но индивидуално, осо­бе­но съ­щес­т­во на­ред с дру­ги­те и за­ед­но с другите. Тези дру­ги съ­щес­т­ва дейс­т­ву­ват вър­ху не­го чрез не­го­ви­те органи. От ин­ди­ви­ду­ал­на глед­на точ­ка­,на ко­ято е поставен, и спо­ред ус­т­ройс­т­во­то на не­го­ва­та въз­п­ри­ема­тел­на спо­соб­ност той си об­ра­зу­ва сво­ята ис­ти­на в об­ще­ние с нещата. Той до­би­ва сво­ето от­но­ше­ние спря­мо нещата. Когато след то­ва прис­тъ­пи към се- бепознанието, той се за­поз­на­ва със сво­ето от­но­ше­ние към са­мия се­бе си, то­га­ва не­го­ва­та осо­бе­на ис­ти­на се раз­то­пя­ва във все­об­ща­та истина; та­зи все­об­ща ис­ти­на е ед­на и съ­ща във всички.

Разбирането за за­ли­ча­ва­не на индивидуалното, на от­дел­ния Аз спря­мо все­мир­ния Аз в личността, то­ва раз­би­ра­не по­-дъл­бо­ки­те на­ту­ри са го счи­та­ли ка­то изя­вя­ва­ща се във вът­реш­нос­т­та на чо­ве­ка тайна, ка­то първична тайна на живота. И за то­ва Гьоте е на­ме­рил един спо­луч­лив израз: "до­ка­то не си пос­тиг­нал това: да ум­реш и да възкръснеш! Ти си са­мо един мра­чен гост на тъм­на­та земя."

Това, ко­ето се ра­зиг­ра­ва във вът­реш­ния жи­вот на чо­ве­ка не е ед­но мис­ле­но повторение, а ед­на дейс­т­ви­тел­на част от ми­ро­вия процес. Светът не би бил това, ко­ето е, ако при­над­ле­жа­щи­ят му член не би се из­вър­шил в чо­веш­ка­та душа. И ако на­ри­ча­ме "божествено" най-възвишеното, до ко­ето чо­ве­кът мо­же да се из­диг­не, то­га­ва тряб­ва да кажем, че то­ва Бо-

Не вся­ко чо­веш­ко дейс­т­вие но­си ха­рак­те­ра на свободата. Само оно­ва дейс­т­вие е свободно, ко­ето във вся­ка не­го­ва част е раз­го­ре­но от себена- блюдението. И по­не­же са­мо­наб­лю­де­ни­ето из­ди­га ин­ди­ви­ду­ал­ния Аз до все­об­щия Аз, то сво­бод­но­то дейс­т­вие е нещо, ко­ето про­из­ти­ча от все­мир­ния Аз. Старият спо­рен въпрос, да ли во­ля­та на чо­ве­ка е сво­бод­на или не, или е под­чи­не­на на ед­на все­об­ща закономерност, на ед­на не­от­ме­ни­ма необходимост, е един неп­ра­вил­но пос­та­вен въпрос. Несвободно е действието, ко­ето чо­век из­вър­ш­ва ка­то индивид; сво­бод­но е оно­ва действие, ко­ето той из­вър­ш­ва след сво­ето ду­хов­но новораждане. Следо- вателно чо­ве­кът не е,въобще, свободен или несвободен. Той е как­то ед­но­то та­ка и другото. Той е нес­во­бо­ден пре­ди сво­ето новораждане; и мо­же да ста­не сво­бо­ден чрез то­ва новораждане. Индивидуалното раз­ви­тие на чо­ве­ка на­го­ре се със­тои в ед­но преобразуване на нес­во­бод­на­та во­ля в ед­на та­ка­ва во­ля с ха­рак­те­ра на свободата. Човекът, кой­то е про­ник­нал за­ко­но­мер­нос­т­та на сво­ето дейс­т­ву­ва­не ка­то своя соб­с­т­ве­на закономер- ност, той е по­бе­дил при­ну­да­та на та­зи за­ко­но­мер­ност и с то­ва е по­бе­дил несвободата. Свободата не е предварително един факт на чо­веш­ко­то съществуване, а ед­на цел.

Със сво­бод­но­то дейс­т­вие чо­ве­кът раз­ре­ша­ва ед­но про­ти­во­ре­чие меж­ду се­бе си и све­та Неговите соб­с­т­ве­ни де­ла на все­об­що­то битие. Той се чув­с­т­ву­ва в пъл­на хар­мо­ния с то­ва все­об­що битие. Той чув­с­т­ву­ва вся­ка дис­хар­мо­ния меж­ду се­бе си и един друг ка­то ре­зул­тат на ед­но неп­ро­бу­де­но още на­пъл­но Себе. Но та­зи е съд­ба­та на Себе-то, че са­мо в не­го­во­то от­де­ля­не от все­ми­ра той мо­же да на­ме­ри съ­еди­ня­ва­не­то с то­зи все мир. Човекът не би бил човек, ако той не би бил един Аз от­де­лен от всич­ко друго; но той не би бил съ­що чо­век в на­й-­вис­шия смисъл, ако ка­то та­къв от­де­лен Аз не би се раз­ши­рил от­но­во от се­бе си до ми­ро­вия Аз. Напълно е при­съ­що на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во­то да по­бе­ди ед­но про­ти­во­ре­чие пър­во­на­чал­но вло­же­но в него.

Който би ис­кал да счи­та ду­ха са­мо ка­то ло­ги­чес­ки ум, той мо­же да почувствува, че кръв­та зам­ръз­ва при мисълта, че не­ща­та тряб­ва да из­пи­тат сво­ето но­во­раж­да­не в духа. Той ще срав­ни свежото, жи­во цвете, в пъл­но­та­та на не­го­ви­те баг­ри във външ­ния свят, със схе­ма­тич­на­та ми- съл за цветето. Той ще се чув­с­т­ву­ва осо­бе­но не­удоб­но при представата, че човекът, кой­то чер­пи сво­ите мо­ти­ви за дейс­т­вие от са­мо­та­та на сво­ето себесъзнание, тряб­ва да бъ­де сво­бо­ден от­кол­ко­то първоначалната, на­ив­на личност, ко­ято дейс­т­ву­ва от сво­ите не­пос­ред­с­т­ве­ни импулси, от пъл­но­та­та на сво­ята природа. За та­къв чо­век виж­дащ ед­нос­т­ран­но ло­гич­но­то този, кой­то се по­то­пя­ва в сво­ята вътрешност, ще из­г­леж­да ка­то ед­на стран­с­т­ву­ва­ща схе­ма от понятия, ка­то един приз­рак в срав­не­ние с онзи, кой­то пре­би­ва­ва в сво­ята при­род­на индивидуалност.