НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/

НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/

Схоластиката е до на­й-­ви­со­ка сте­пен ре­зул­тат на чо­веш­ко­то остроумие. Логическата спо­соб­ност има­ше в нея сво­ите на­й-­ви­со­ки успехи. Който се стре­ми да из­ра­бо­ти по­ня­тия в на­й-­ос­т­ри и на­й-­чис­ти контури, би тряб­ва­ло да оти­де и да се учи при схоластиците. Те пред­ла­гат вис­ше­то учи­ли­ще за тех­ни­ка­та на мисленето. Те при­те­жа­ват ед­на нес­рав­ни­ма сръч­ност да се дви­жат в по­ле­то на чис­та­та мисъл. Днес лес­но се под­це­ня­ва това, ко­ето те са би­ли в със­то­яние да про­из­ве­дат в то­ва поле. Защото то е мъч­но дос­тъп­но за хо­ра­та на по­-го­ля­ма част от об­лас­ти­те на

Въпреки то­ва съ­вър­ше­но из­кус­т­во на ло­ги­ка­та схо­лас­ти­ци­те са стиг­на­ли са­мо до ед­но ед­нос­т­ран­чи­во и вто­рос­те­пен­но по­ня­тие на познанието. Това понятие, че при поз­на­ни­ето чо­век съз­да­ва в се­бе си един об­раз на това, ко­ето тряб­ва да познае. Ясно е при ед­но та­ко­ва по­ня­тие на позна- нието, че ця­ла­та дейс­т­ви­тел­ност тряб­ва да бъ­де пре­мес­те­на вън от поз- нанието. Защото то­га­ва в поз­на­ни­ето не мо­жем да об­х­ва­нем ни­как­ва дейс­т­ви­тел­на вещ, а са­мо един образ на та­зи вещ. И в сво­ето се­бе­поз­на­ние чо­век не мо­же да об­х­ва­не са­мия се­бе си, а това, ко­ето поз­на­ва от се­бе си, е са­мо един об­раз на не­го­во­то себе. Един до­бър поз­на­вач на Схо- ластиката /К. Вернер в сво­ята книга: Франц Суарез и схоластиката на последните столетия стр.122/, из­хож­дай­ки на­пъл­но от ду­ха на та­зи схоластика, казва: "Човекът ня­ма във вре­ме­то ни­как­во въз­п­ри­ятие /виж-

Който мис­ли та­ка вър­ху познанието, той има по­ня­тие са­мо за оно­ва познание, ко­ето е при­ло­жи­ма към външ­ни­те неща. Сетивното на ед­на вещ ос­та­ва ви­на­ги външ­но за нас. Ето за­що от това, ко­ето е се­тив­на част на све­та ние мо­жем да взе­мем са­мо об­ра­зи в на­ше­то познание. Когато въз­п­ри­ема­ме един цвят или един камък, за да поз­на­ем същ­нос­т­та на цве­та или на камъка, ние не мо­жем да ста­нем цвят или камък. Също та­ка цве­тът и ка­мъ­кът ни на­й-­мал­ко не мо­гат да се пре­вър­нат в част на на­ше­то същество! Поставя се оба­че въпросът, да­ли по­ня­ти­ето до­би­то чрез ед­но та­ко­ва познание, на­со­че­но към вът­реш­нос­т­та на нещата, е изчерпателно? Във все­ки слу­чай за схо­лас­ти­ка­та вся­ко чо­веш­ко поз­на­ние съв­па­да по съ­щес­т­во с това познание. Друг един от­ли­чен поз­на­ва­тел на схо­лас­ти­ка­та /Отто Вилман,в сво­ята История на Идеализма, т.21 изд.2., стр.396/ ха­рак­те­ри­зи­ра то­ва нап­рав­ле­ние на мис­ле­не­то по­ня­тие на поз­на­ни­ето по след­ния начин: "Нашият дух, кой­то в зем­ния жи­вот е свър­зан с тялото, е обър­нат пре­дим­но към за­оби­ка­ля­щия го те­ле­сен свят, но е ори­ен­ти­ран към ду­хов­но­то на­ми­ра­що се в то­зи свят; същест- вата, съз­да­ни­ята на природата, фор­ми­те на нещата, са еле­мен­ти на съ­щес­т­ву­ва­не­то срод­ни не­му и му пред­ла­гат въз­мож­нос­ти да се из­диг­не до свръхсетивното. Следователно по­ле­то на на­ше­то поз­на­ние е об­лас­т­та на опитността, но ние тряб­ва да се на­учим да раз­би­ра­ме това, ко­ето то предлага, до­ка­то про­ник­нем до не­го­вия сми­съл и не­го­ва­та ми­съл и с то­ва си раз­т­во­рим све­та на мислите."

Схоластикът не мо­же­ше да стиг­не до ед­но дру­го по­ня­тие на познанието. За то­ва му пре­че­ше дог­ма­тич­но­то съ­дър­жа­ние на уче­ни­ето на богосло- вието. Ако би ус­т­ре­мил пог­ле­да на сво­ите ду­хов­ни очи към това, ко­ето счи­та за образ, то­га­ва той би видял, че в то­зи мним об­раз се изя­вя­ва ду­хов­но­то съ­дър­жа­ние на нещата; то­га­ва той би открил, че в не­го­ва­та вът­реш­ност Бог не са­мо от­ра­зя­ва своя образ, но че той жи­вее там, при­със­т­ву­ва съществено. При вглеж­да­не­то в сво­ята вът­реш­ност той би ви­дял не ед­на тъм­на пропаст, ед­на без­к­рай­на празнота, но съ­що и не са­мо един об­раз на Бога; той би почувствувал, че в не­го пул­си­ра един живот, кой­то е са­ми­ят бо­жес­т­вен живот; и че не­го­ви­ят соб­с­т­вен жи­вот е имен­но жи­вот на Бога. Това не мо­же­ше да до­пус­не схоластикът. Според не­го­во­то мне­ние Бог не мо­же­ше да вле­зе в не­го и да го­во­ри от него; той мо­же­
ше да съ­щес­т­ву­ва в не­го са­мо ка­то образ. В дейс­т­ви­тел­ност Божеството тряб­ва­ше да бъ­де пред­по­ло­же­но ка­то на­ми­ра­що се вън от Себе-то.

Следователно то не мо­же­ше да се ИЗЯВИ във вът­реш­нос­т­та чрез ду­хов­ния жи­во­т,а тряб­ва­ше да се изя­ви от въ­н,ч­рез свръ­хес­тес­т­ве­но съобще- ние. Но по­ра­ди това, целта, към ко­ято се стре­мят схоластиците, е на­й-мал­ко постижима. За Божеството тряб­ва да се до­бие ед­но кол­ко­то е въз­мож­но по­-вис­ше понятие. В дейс­т­ви­тел­ност Божеството е сни­же­но до ед­на вещ меж­ду дру­ги­те вещи; са­мо че на чо­ве­ка те­зи дру­ги ве­щи се изя­вя­ват по ес­тес­т­вен път, чрез опитност; до­ка­то бо­жес­т­во­то тряб­ва да му се изя­ви по свръ­хес­тес­т­вен начин. Постига се оба­че ед­на раз­ли­ка меж­ду поз­на­ни­ето на Божественото и на това, ко­ето е създадено, бла­го­да­ре­ние на това, че при съз­да­де­но­то външ­ни­ят пред­мет е да­ден в опитността, че мо­жем да има­ме знание за него. При Божественото обек­тът не е да­ден в опитността; той мо­же да бъ­де пос­тиг­нат са­мо във вярата. Следователно за схо­лас­ти­ка на­й-­вис­ши­те не­ща не са обект на знанието, а са­мо на вярата. Във все­ки случай, спо­ред схва­ща­не­то на схо- ластиката, от­но­ше­ни­ето на зна­ни­ето към вя­ра­та не тряб­ва да си го пред­с­та­вя­ме така, че в оп­ре­де­ле­на об­ласт ца­ру­ва само знанието, в дру­га об­ласт само вярата. Защото "поз­на­ва­не­то на съ­щес­т­ву­ва­що­то /на битието/ е въз­мож­но за нас, по­не­же то про­из­хож­да са­мо­то от ед­но твор­чес­ко познание; не­ща­та са за духа, за­що­то те са от духа; те имат да ни ка­жат нещо, за­що­то имат един смисъл, кой­то един по­-висш ра­зум е вло­жил в тях" /О. Вилман, История на Идеализма, т.2., стр.383/. Понеже Бог е съз­дал све­та спо­ред мисли, ко­га­то схва­ща­ме мис­ли­те в света, ние мо­жем съ­що да схва­нем сле­ди­те на Божественото в све­та чрез на­уч­но размиш- ление. Но това, ко­ето е Бог в не­го­ва­та същност, ние мо­жем да го схва­нем са­мо чрез откровението, ко­ето ни се да­ва по един свръ­хес­тес­т­вен на­чин и ко­ето тряб­ва да вярваме. Това, ко­ето тряб­ва да поз­на­ва­ме за на­й-­вис­ши­те неща, вър­ху не­го не ре­ша­ва ни­как­ва чо­веш­ка наука, а вярата; "а на вя­ра­та при­над­ле­жи всичко, ко­ето се съ­дър­жа в пи­са­ни­ето на но­вия и ста­рия за­вет и в бо­жес­т­ве­ни­те откровения." /Йозеф Клойтген, Бого- словието на древността, т.1., стр.39/.

Тук не е на­ша за­да­ча да из­ло­жим от­но­ше­ни­ето на съ­дър­жа­ни­ето на вя­ра­та към то­ва поз­на­ни­ето и да го обосновем. В дейс­т­ви­тел­ност вся­ко съ­дър­жа­ние на вя­ра­та про­из­хож­да от ед­на пре­жи­вя­на ня­ко­га опитност. След то­ва то се съх­ра­ня­ва по не­го­во­то външ­но съдържание, без да се съзнава, как е би­ло добито. За не­го се твърди, че е дош­ло в све­та чрез свръ­хес­тес­т­ве­но откровение. Схоластиците при­ема­ха съ­дър­жа­ни­ето на хрис­ти­ян­с­ка­та вя­ра прос­то ка­то предание. Науката, вът­реш­но­то из­жи­вя­ва­не не тряб­ва­ше да про­явя­ва ни­как­ви пра­ва вър­ху него. Както на­ука­та не мо­же да съз­да­де ед­но дърво, та­ка и схо­лас­ти­ка­та не мо­же­ше да съз­
да­де ед­но по­ня­тие за Бога; тя тряб­ва­ше да при­еме на го­то­во по­ня­ти­ето да­де­но чрез откровение, как­то ес­тес­т­ве­на­та на­ука при­ема дър­во­то ка­то не­що готово. Схоластикът ни­ко­га не мо­же­ше да допусне, че ду­хов­но­то про­си­ява и жи­вее във вътрешността. Ето за­що той пос­та­вя­ше на пра­во­то на на­ука­та да ца­ру­ва гра­ни­ци там, къ­де­то прес­та­ва об­лас­т­та на вът­реш­на­та опитност. Човешкото поз­на­ние не тряб­ва­ше да се ос­ме­ля­ва да съз­да­де в се­бе си ни­как­во по­ня­тие за по­-вис­ши­те Същества. То ис­ка­ше да при­еме ед­но по­ня­тие да­де­но чрез откровение. Но че с то­ва в дейс­т­ви­тел­ност се при­ема­ше ед­но по­ня­тие съз­да­де­но на ед­на пре­диш­на сте­пен на чо­веш­кия ду­хо­вен жи­вот и се счи­та­ше ка­то да­де­но чрез откровение, то­ва схо­лас­ти­ци­те ни­как не мо­же­ха да допуснат.

Но в те­че­ние на раз­ви­ти­ето схо­лас­ти­ка­та из­гу­би всич­ки идеи, ко­ито още показваха, по ка­къв на­чин чо­ве­кът е съз­дал по ес­тес­т­вен път по­ня­ти­ята за Бога. През пър­ви­те сто­ле­тия от раз­ви­ти­ето на Християнството, по вре­ме­то на цър­ков­ни­те отци, ние виж­да­ме как част по част съ­дър­жа­ни­ето на уче­ни­ето на бо­гос­ло­ви­ето се раж­да чрез при­ема­не на вът­реш­ни­те изживявания. У Йоханес Скотус Еригена, кой­то през 9-ия век сто­еше на вър­ха на хрис­ти­ян­с­ко­то бо­гос­лов­с­ко образование, ние на­ми­ра­ме то­ва съ­дър­жа­ние на уче­ни­ето още из­ця­ло ка­то ед­но вът­реш­но изживяване, та­ка го тре­ти­ра той. У схо­лас­ти­ци­те от след­ва­щи­те сто­ле­тия то­зи ха­рак­тер на ед­но вът­реш­но из­жи­вя­ва­не се из­губ­ва на пълно; ста­ро­то съ­дър­жа­ние на уче­ни­ето се пре­тъл­ку­ва ка­то съ­дър­жа­ние на ед­но външно, свръ­хес­тес­т­ве­но откровение.

Ето за­що ние мо­жем да схва­ща­ме дейнос­т­та на мис­ти­ци­те богослови, ка­то Таулер, Екхарт, Сузо и тех­ни­те сподвижници, ка­то кажем: чрез съ­дър­жа­ни­ето на уче­ни­ето на църквата, ко­ето се на­ми­ра в богословието, но ко­ето бе­ше претълкувано, те бя­ха под­бу­де­ни да ро­дят от­но­во от се­бе си ед­но по­доб­но съ­дър­жа­ние ка­то вът­реш­но изживяване.

НИКОЛАЙ ОТ КУЗА тръг­ва по пътя, кой­то от знанието, до­би­то в от­дел­ни­те науки, да го из­диг­не до са­ми­те вът­реш­ни изживявания. Няма ни­как­во съмнение, че от­лич­на­та ло­ги­чес­ка техника, ко­ято схо­лас­ти­ци­те бя­ха раз­ви­ли и за ко­ято бе­ше въз­пи­тан Николай, пред­ла­га ед­но пре­въз­ход­но сред­с­т­во за пос­ти­га­не­то на вът­реш­ни­те изживявания, ма­кар и схо­лас­ти­ци­те да бя­ха въз­пи­ра­ни от то­зи път, по­ра­ди тях­на­та по­ло­жи­тел­на вяра. Николай ще мо­же да бъ­де раз­б­ран напълно, ко­га­то се размисли, че не­го­ва­та про­фе­сия ка­то свещеник, ко­ято го из­диг­на до чин на кардинал, не го ос­та­ви да скъ­са на­пъл­но с цър­ков­на­та вяра, ко­ято на­ме­ри своя из­раз на вре­ме­то в схо­лас­тич­но­то богословие. Ние го на­ми­ра­ме стиг­нал тол­ко­ва да­ле­че в един път, в кой­то вся­ка крач­ка по­-на­та­тък тряб­ва да го из­ве­де съ­що вън от църквата. Ето за­що ние раз­би­ра­ме кар­ди­на­ла на­й-­доб­

ре ,ко­га­то нап­ра­вим стъпката, ко­ято той не е направил; и от там по об­ра­тен път да ос­вет­лим това, ко­ето той е искал.

Най-важното по­ня­тие на ду­хов­ния жи­вот на Николай е то­ва на "уче- ното невежество". Под то­ва наз­ва­ние той раз­би­ра ед­но познание, ко­ето по от­но­ше­ние на обик­но­ве­но­то зна­ние пред­с­тав­ля­ва ед­на по­-ви­со­ка степен. Знание в един по­-нисш сми­съл зна­чи схва­ща­не­то на един пред­мет чрез духа. Най-важният приз­нак на зна­ни­ето е, че то ни да­ва по­яс­не­ние вър­ху не­що на­ми­ра­що се вън от духа, че то гле­да сле­до­ва­тел­но на нещо, ко­ето са­мо­то то не е. Следователно в зна­ни­ето ду­хът се за­ни­ма­ва с не­що­,кой­то той мис­ли за на­ми­ра­щи се вън от него. Но онова, ко­ето ду­хът раз­ви­ва в се­бе си вър­ху нещата, е същността на нещата. Нещата са дух. Човек виж­да пър­во ду­ха през се­тив­на­та обвивка. Това, ко­ето ос­та­ва вън от духа, е са­мо та­зи външ­на обвивка; същ­нос­т­та на не­ща­та пре­ми­на­ва в духа. Когато след то­ва ду­хът на­соч­ва пог­лед вър­ху та­зи същност, ко­ято е ве­щес­т­во от не­го­во­то вещество, то­га­ва ве­че съв­сем не мо­же да го­во­ри за знание, за­що­то не гле­да ед­на вещ, ко­ято се на­ми­ра вън от него; той гле­да ед­на вещ, ко­ято е част от него; той гле­да са­мия се­бе си. Той ве­че не знае; той гле­да са­мо се­бе си. Тогава той има ра­бо­та не с ед­но "знание",а с ед­но "не-знание". Той ве­че не разбира не­що чрез духа; той "гледа, без разбиране" своя соб­с­т­вен живот. Тази на­й-­вис­ша сте­пен на поз­на­ни­ето в срав­не­ние с нис­ша­та сте­пен е ед­но "не-знание".

Ясно е, обаче, че същността на не­ща­та мо­же да бъ­де на­ме­ре­на са­мо чрез та­зи сте­пен на познанието. Николай от Куза не го­во­ри със сво­ето "учено невежество" за ни­що дру­го ос­вен за оно­ва знание, ко­ето е но­во­ро­де­но ка­то вът­реш­но изживяване. Той сам разказва, как е стиг­нал до то­ва вът­реш­но изживяване. "Аз пра­вих мно­го опи­ти да съ­еди­ня в ед­на ос­нов­на идея мис­ли­те вър­ху бо­га и света, вър­ху Христа и църквата, но ни­то ед­на не ме задоволяваше, до­ка­то на­й-­пос­ле при зав­ръ­ща­не­то ми от Гърция по мо­ре ка­то чрез оза­ре­ние от­го­ре мо­ят пог­лед на ду­ха се из­диг­на до възгледа, в кой­то Бог ми се яви ка­то на­й-­вис­ше­то един­с­т­во на всич­ки противоположности." В то­ва оза­ре­ние учас­т­ву­ват по­ве­че или по­-мал­ко влиянията, ко­ито ид­ват от изу­ча­ва­не­то на не­го­ви­те предшестве- ници. В не­го­вия на­чин на мис­ле­не ние поз­на­ва­ме ед­но съ­об­раз­но въ­зоб­но­вя­ва­не на възгледите, ко­ито сре­ща­ме в съ­чи­не­ни­ята на ня­кой си Дионисий. Споменатият ве­че Скотус Еригена е пре­вел те­зи съ­чи­не­ния на латински. Той на­ри­ча ав­то­ра "великият и божествен откривател". Въпросните съ­чи­не­ния са спо­ме­на­ти пър­во в пър­ва­та по­ло­ви­на на 6-ия век. Те се при­пис­ва­ха на спо­ме­на­тия в Деяния на Апостолите Дионисий Ареопагита, кой­то бил обър­нат към Християнството от апос­тол Павел. Кога са би­ли на пи­са­ни в дейс­т­ви­тел­ност те­зи съчинения, то­ва за се­га ще ос­та­вим нас­т­ра­на тук. Тяхното съ­дър­жа­ние по­дейс­т­ву­ва сил­но вър­ху
Николай, как­то то бе­ше по­дейс­т­ву­ва­ло ве­че и вър­ху Йоханес Скотус Еригена и как­то тряб­ва съ­що да е би­ло ед­на под­бу­да за на­чи­на на мис­- ле­не на Екхарт и не­го­ви­те сподвижници. "ученото невежество" е в из­вес­т­но от­но­ше­ние пред­ва­ри­тел­но офор­ме­но в те­зи съчинения. Тук ще на­со­чим са­мо ос­нов­ни­те чер­ти на на­чи­на на мис­ле­не в те­зи съчинения. Човекът поз­на­ва пър­во не­ща­та на външ­ния свят. Той си със­та­вя мис­ли вър­ху тях­но­то би­тие и действие. Първичната ос­но­ва на не­ща­та /на всич­ки неща/ тряб­ва да се на­ми­ра по­-го­ре от­кол­ко­то са­ми­те те­зи неща.

Ето за­що чо­век не тряб­ва да ис­ка да схва­не та­зи пър­вич­на ос­но­ва със съ­щи­те по­ня­тия и идеи как­то нещата. Ето за­що ако при­пи­ше на пър­вич­на­та ос­но­ва /Бог/ качества, ко­ито е поз­нал при нис­ши­те неща, та­ки­ва ка­чес­т­ва мо­гат да бъ­дат са­мо по­мощ­ни пред­с­та­ви на сла­бия дух, кой­то сни­жа­ва пър­вич­на­та ос­но­ва до се­бе си, за да мо­же да си я представи. Всъщност не тряб­ва да се твърди, че Бог при­те­жа­ва ня­как­во качество, ко­ето нис­ши­те не­ща имат. Никога не тряб­ва да се казва, че Бог е. Защо- то и "битието" е ед­на представа, ко­ято чо­век си е об­ра­зу­вал при нис­ши­те неща. Обаче Бог е над "битието" и "не-битието". Следователно Бог, на ко­го­то при­пис­ва­ме качества, не е ис­тин­с­кия Бог. Ние ид­ва­ме до ис­тин­с­кия Бог, ко­га­то над един Бог с та­ки­ва ка­чес­т­ва си пред­с­та­вим един "свръхбог". За то­зи Бог ние не мо­жем да зна­ем в обик­но­ве­ния сми­съл нищо. За да стиг­нем до него, "знанието" тряб­ва да се влее в "не-зна- нието".

Виждаме, че на ос­но­ва­та на един та­къв въз­г­лед стои съзнанието, че от това, ко­ето не­го­ви­те на­уки са му дос­та ви­ли­,чо­век мо­же да раз­вие - да­же по чис­то ес­тес­т­вен път - ед­но по­-вис­ше поз­на­ни­е­,ко­ето не е ве­че само знание. Схоластичният въз­г­лед обя­вя­ва­ше зна­ни­ето за без­сил­но да стиг­не до ед­но та­ко­ва раз­ви­тие и в точката, къ­де­то тряб­ва да прес­та­не знанието, из­вик­ва­ше на по­мощ на зна­ни­ето вя­ра­та опи­ра­ше се на външ­но откровение.

Следователно Николай от Куза бе­ше на път да раз­вие от зна­ни­ето от­но­во това, ко­ето схо­лас­ти­ци­те бя­ха обя­ви­ли за не­пос­ти­жи­мо за познание- то.

Ето за­що ес­тес­т­ве­но е, един и същ чо­век да има два ви­да познание. Спо- ред се­тив­ни­те факти, той е ед­на вещ меж­ду ве­щи и, до­кол­ко­то е такъв, той до­би­ва зна­ние за те­зи вещи. Но във все­ки мо­мент той мо­же да из­жи­

От факта, че по не­го­вия се­ти­вен жи­вот чо­ве­кът е ед­на вещ меж­ду ве­щи­те и че той мо­же да стиг­не до по­-вис­ше­то поз­на­ние са­мо тогава, ко­га­то из­вър­ши сво­ето пре­об­ра­зу­ва­ние ка­то се­тив­но съ­щес­т­во в по­-вис­ше същество, следва, че той ни­ко­га не мо­же да за­ме­ни ед­но­то поз­на­ние с другото. Напротив не­го­ви­ят ду­хо­вен жи­вот се със­тои в ед­но неп­рес­тан­но дви­же­не на­сам и на­та­тък меж­ду два­та по­лю­са на познанието, меж­ду знанието и виждането. Ако се зат­во­ри за виждането, то­га­ва той се от­каз­ва от същ­нос­т­та на нещата; ако би ис­кал да се зат­во­ри за се­тив­но­то познание, той би се ли­шил от нещата, чи­ято същ­ност ис­ка да познае.

Това са съ­щи­те неща, ко­ито се раз­к­ри­ват на нис­шо­то и на вис­ше­то познание; са­мо че еди­ни­ят път те се раз­к­ри­ват в тех­ния вън­шен вид; дру­ги­ят път в тях­на­та вът­реш­на същност. Следователно при­чи­на­та не е в не­ща­та­,че на оп­ре­де­ле­на сте­пен те се явя­ват ка­то външ­ни неща; а при­чи­на­та се крие в това, че чо­ве­кът тряб­ва да пре­об­ра­зи се­бе си и да се из­диг­не до она­зи степен, при ко­ято не­ща­та прес­та­ват да бъ­дат външни.

На ос­но­ва­та на те­зи съ­зер­ца­ния оп­ре­де­ле­ни възгледи, ко­ито ес­тес­т­ве­на­та на­ука е раз­ви­ла през 19-ия век, се явя­ват ве­че в тях­на­та ис­тин­с­ка светлина. Представителите на те­зи въз­г­ле­ди си казват: ние чуваме, виж­да­ме и пи­па­ме не­ща­та на те­лес­ния свят чрез сетивата. Например око­то ни дос­та­вя ед­но свет­лин­но явление, един цвя­т.­ Ние казваме, че ед­но тя­ло из­лъч­ва чер­ве­на светлина, ко­га­то с по­мощ­та на на­ше­то око има ме усе­ща­не­то на "червено". Но око­то ни дос­та­вя ед­но та­ко­ва усе­ща­не и в дру­ги случаи. Когато е уда­ре­но или натиснато, ко­га­то през гла­ва­та пре­ми­на­ва елек­т­ри­чес­ки ток, око­то има ед­но свет­лин­но усещане. Следо- вателно и в случаите, в ко­ито усещаме, че ед­но тя­ло све­ти в оп­ре­де­лен цвят, в тя­ло­то мо­же да ста­ва нещо, ко­ето ня­ма ни­как­во по­до­бие с цвета. Каквото и да ста­ва на­вън в пространството; ако то­зи про­цес е в със­то­-

Понеже чо­ве­кът е ед­на вещ меж­ду ве­щи­те­,­ес­тес­т­ве­но не­ща­та тряб­ва да нап­ра­вят впе­чат­ле­ние вър­ху него, ко­га­то ис­ка да из­пи­та не­що от тях. Един про­цес вън от чо­ве­ка тряб­ва да пре­диз­ви­ка един про­цес вът­ре в човека, ко­га­то в по­ле­то на зре­ни­ето тряб­ва да се яви яв­ле­ни­ето "черве- но". Пита се само, как­во има вън, как­во има вътре? Вън има един про­цес кой­то про­ти­ча в прос­т­ран­с­т­во и време. Но и вът­ре без съм­не­ние има един та­къв процес. Такъв един про­цес ста­ва в око­то и той се про­дъл­жа­ва в мозъка, ко­га­то аз въз­п­ри­емам "червено". Аз не мо­га да въз­п­ри­ема нап­ра­во процеса, кой­то ста­ва "вътре"; съ­що как­то не мо­га да въз­п­рие ма нап­ра­во въл­но­во­то движение, ко­ето фи­зи­ци­те считат, че от­го­ва­ря на цве­та "червено". Но са­мо в то­зи сми­съл аз мо­га да го­во­ря за ед­но "вън" и за ед­но "вътре". Противоположността меж­ду "вън" и "вътре" е ва­лид­на са­мо на сте­пен­та на сетивното познание. Това поз­на­ние ме зас­та­вя да при­ема "вън" един прос­т­ран­с­т­ве­но­-в­ре­ме­нен процес, въп­ре­ки че аз ня­мам непосредствено въз­п­ри­ема­не за него. По-нататък съ­що­то поз­на­ние ме зас­та­вя да приема, че и в ме­не съ­щес­т­ву­ва един по­до­бен процес, въп­ре­ки че аз съ­що не мо­га да имам не­пос­ред­с­т­ве­но въз­п­ри­ятие от него. Но и в обик­но­ве­ния жи­вот аз приемам, че съ­щес­т­ву­ват прос­т­ран­с­т­ве­но­-в­ре­мен­ни процеси, ко­ито не въз­п­ри­емам направо. Аз чувам, на- пример, че в съ­сед­на­та стая се сви­ри на пиано. Поради то­ва допускам, че на пи­ано­то се­ди и сви­ри ед­но прос­т­ран­с­т­ве­но чо­веш­ко същество. И мо­ето мис­ле­не не се раз­ли­ча­ва от това, ко­га­то го­во­ря за про­це­си вътре в мене и вън от мене. Аз предполагам, че те­зи про­це­си имат ана­ло­гич­ни свой- ства, как­то и процесите, ко­ито па­дат в об­се­га на мо­ите се­ти­ва­,са­мо че, по­ра­ди оп­ре­де­ле­ни причини, те из­бяг­ват от мо­ето не­пос­ред­с­т­ве­но въз- приятие. Ако бих ис­кал да от­ре­ка на всич­ки те­зи про­це­си качествата, ко­ито мо­ите се­ти­ва ми по­каз­ват в об­лас­т­та на прос­т­ран­с­т­ве­но­то и временното, то­ва би би­ло по­доб­но на она­зи зна­ме­ни­та не­ле­пост за но­жа без дръжка, на кой­то лип­с­ва ре­же­ща­та част.

Следователно аз мо­га са­мо да ка­жа­,че "вън" се ра­зиг­ра­ват прос­т­ран­с­т­ве­но­-в­ре­мен­ни процеси; те про­из­веж­дат "вътре" прос­т­ран­с­т­ве­но­-в­ремен ­ни процеси. И два­та про­це­са са необходими, ко­га­то в по­ле­то на мо­ето зре­ние тряб­ва да се яви "червеното". Аз на праз­но ще тър­ся червено, до­кол­ко­то то не е пространствено-временно, без­раз­лич­но да­ли ще тър­ся "вън" или "вътре". Естествениците и философите, ко­ито не мо­гат да го на­ме­рят "вън", не би тряб­ва­ло да го тър­сят и "вътре". То не е "вътре" в съ­щия смисъл, в кой­то не е и "вън". Да се счи­та ця­ло­то съ­дър­жа­ние на
това, ко­ето се­тив­ния свят ни предлага, ка­то един вът­ре­шен свят на усе­ща­ни­ята и да се тър­си към не­го не­що "външно", то­ва е ед­на не­въз­мож­- на представа. Следователно не тряб­ва да го­во­рим за то­ва­,че "червено", "сладко", "горещо" и т.н. са знаци, ко­ито ка­то та­ки­ва са пре­диз­ви­ка­ли са­мо в нас и на ко­ито "вън" от­го­ва­ря не­що съ­вър­ше­но различно. Защото това, ко­ето дейс­т­ви­тел­но се пре­диз­вик­ва в нас ка­то въз­дейс­т­вие на един вън­шен процес, то е не­що съ­вър­ше­но раз­лич­но от онова, ко­ето се явя­ва в по­ле­то на на­ше­то усещане. Ако ис­ка­ме да на­ре­чем "знак" това, ко­ето е в нас, ние мо­жем да кажем: те­зи зна­ци се явя­ват вът­ре в на­шия орга- низъм, за да посредничат, да съ­дейс­т­ву­ват за на­ши­те възприятия, ко­ито ка­то такива, в тях­на­та непосредственост, не са ни­то вът­ре в нас, ни­то вън от нас, а нап­ро­тив при­над­ле­жат на об­щия свят, от кой­то мо­ят "вън­шен свят" и мо­ят "вът­ре­шен свят" са са­мо части. За да об­х­ва­на то­зи общ свят, аз тряб­ва без съм­не­ние да се из­диг­на до ед­на по­-ви­со­ка сте­пен на познанието, за ко­ето ве­че не съ­щес­т­ву­ва "вън" и "вътре". /Зная мно­го добре, че хора, ко­ито се опи­рат на евангелието, спо­ред ко­ето "целият свят на нашата опитност" се из­г­раж­да от усе­ща­ния има­щи не­из­вес­тен произход, ще пог­лед­нат гор­до към из­ло­же­но­то тук, как­то нап­ри­мер Д-р Ерих Адикес в сво­ята книга: "Кант срещу Хекел" извисоко казва: "Хе- кел и хи­ля­ди дру­ги ка­то не­го се за­ла­вят сме­ло да философствуват, без ни на­й-­мал­ко да се ин­те­ре­су­ват от ня­как­ва те­ория на поз­на­ни­ето и от кри­тич­но­то самоопределение." Тези гос­по­да ни­как не предчувствуват, кол­ко ев­ти­ни са тех­ни­те те­ории на познанието. Те пред­по­ла­гат лип­са на кри­ти­чес­ко са­мо­оп­ре­де­ле­ние са­мо - у другите. Нека не за­виж­да­ме на тях­на­та "мъдрост"./

Именно по въпроса, кой­то тук раз­г­леж­да­ме­,Ни­ко­лай от Куза има мно­го спо­луч­ли­ви мисли. Неговото яс­но от­де­ля­не на нис­шо­то от вис­ше­то поз- нание, му поз­во­ля­ва от ед­на стра­на да стиг­не до пъл­но раз­би­ра­не на факта, че ка­то се­тив­но съ­щес­т­во чо­ве­кът мо­же да има в себе си са­мо процеси, ко­ито ка­то въз­дейс­т­вия тряб­ва да бъ­дат не­по­доб­ни на съ­от­вет­ни­те външни процеси; но от дру­га стра­на то­ва го пред­паз­ва от смес­ва­не­то на вът­реш­ни­те про­це­си с фактите, ко­ито въз­ник­ват в по­ле­то на на­ше­то въз­п­ри­ятие и които, в тях­на­та непосредственост, не са ни­то вън, ни­то вътре, а сто­ят над та­зи противоположност. "Свещеническата одеж­да поп­ре­чи на Николай от Куза" да след­ва не­удър­жи­мо пътя, кой­то му бе­ше по­со­чи­ло то­ва разбиране. И та­ка ние виждаме, как с пре­ми­на­ва не­то от "знанието" към "не-знанието" той по­ла­га ед­но ху­ба­во начало. Но съ­щев­ре­мен­но тряб­ва да от­бе­ле­жи­м,­че в по­ле­то на "не-знанието" той не по­каз­ва ни­що друго, ос­вен съ­дър­жа­ни­ето на бо­гос­лов­с­ко­то учение, ко­ето ни пред­ла­гат и схоластиците. Все пак той умее да раз­вие то­ва бо­гос­лов­с­ко съ­дър­жа­ние в ед­на на­пъл­но оду­хот­во­ре­на форма. Върху Прови- дението, Христос, Сътворението на света, Спасението на човека, вър­ху

Обаче Николай бе­ше лич­но та­ка про­ник­нат от пред­с­та­ви­те на Христия- нството, че мо­жа да повярва: ето аз съ­буж­дам в се­бе си ед­но соб­с­т­ве­но "не-знание", до­ка­то в дейс­т­ви­тел­ност из­на­ся­ше са­мо по­лу­че­ни­те по пре­да­ние възгледи, в ко­ито е бил възпитан. Но той сто­еше съ­що пред ед­на из­вън­ред­но опас­на про­паст в чо­веш­кия ду­хо­вен живот. Той бе­ше човек на науката. Науката от­да­ле­ча­ва от­на­ча­ло чо­ве­ка от не­вин­на­та хармо- ния, в ко­ято той се на­ми­ра в света, до­ка­то се от­да­ва на ед­но чис­то на­ив­но по­ве­де­ние в живота. При ед­но та­ко­ва по­ве­де­ние в жи­во­та чо­век чув­с­т­ву­ва смът­но сво­ята връз­ка с ця­лос­т­ния свят. Той е ед­но съ­щес­т­во ка­то дру­ги­те същества, вклю­чен в по­то­ка на при­род­ни­те действия. Знанието го отделя, от­къс­ва го от то­ва цяло. Той съз­да­ва в се­бе си един ду­хо­вен живот. Станал е по-богат: но бо­гатс­т­во­то е един товар, кой­то той труд­но носи. Защото от­на­ча­ло той те­жи са­мо на него. Сега тряб­ва чрез соб­с­т­ве­ни­те си­ли да на­ме­ри от­но­во пъ­тя об­рат­но към природата. Сега той тряб­ва да познае, че сам тряб­ва ве­че да включи, да вне­се сво­ето бо­гатс­т­во в по­то­ка на ми­ро­ви­те действия, как­то по­-ра­но са­ма­та при­ро­да включ­ва­ше не­го­ва­та бед­ност в се­бе си. Тук на­й-з­ли­те де­мо­ни деб­нат човека. Неговата си­ла лес­но мо­же да бъ­де парализирана. Вместо сам да из­вър­ши при­съ­еди­ня­ва­не­то с природата, при ед­но та­ко­ва па­ра­ли­зи­ра­не той ще при­бег­не до ед­но ид­ва­що от вън откровение, ко­ето от­но­во го спа­ся­ва от не­го­ва­та самотност, ко­ето от­но­во връ­ща зна­ни­ето чув­с­т­ву­ва­но от не­го ка­то то­вар в пър­вич­но­то ло­но на съществуването, в Бога. Както Николай от Куза, той ще вярва, че вър­ви по свой соб­с­т­вен път; но в дейс­т­ви­тел­ност ще на­ме­ри са­мо он­зи път, кой­то му е по­ка­за­ло не­го­во­то ду­хов­но развитие. Съществуват - глав­но - три пътища, по ко­ито чо­век мо­же да тръгне, ко­га­то стиг­не там, къ­де­то Николай е стигнал: еди­ни­ят е по­ло­жи­тел­на­та вяра, ко­ято ид­ва към нас от вън; вто­ри­ят е отчаянието; чо­век стои сам със своя то­вар и чув­с­т­ву­ва ця­ло­то съ­щес­т­ву­ва­не да се лю­лее за­ед­но с него; тре­ти­ят е раз­ви­ти­ето на най-дълбоките, соб­с­т­ве­ни си­ли на човека. Единият во­дач в то­зи тре­ти път тряб­ва да бъ­де дове- рието в света. Другият во­дач тряб­ва да бъ­де смелостта да след­ва то­ва доверие, без­раз­лич­но къ­де той го во­ди * /*Тук се за­гат­ва само с ма­лко