П Р И Я Т Е Л С Т В О Н А Б О Г А

П Р И Я Т Е Л С Т В О Н А Б О Г А

Такива чув­с­т­ва жи­ве­ят в Таулер, ко­га­то той казва: "чо­ве­кът е такъв, ка­то че е със­та­вен от три­ма човеци: жи­во­тин­с­ки­ят човек, ка­къв­то той е спо­ред сетивата, след то­ва ра­зум­ни­ят чо­век и на­й-­пос­ле най-висшият, по об­раз и по­до­бие на Бога човек. Единият е външният, животинският,

Какви ос­нов­ни чув­с­т­ва зав­ла­дя­ват ду­ша­та на един човек, кой­то раз­г­леж­да све­та от та­ки­ва гледища, ще за­ви­си от това, как той раз­г­леж­да из­жи­вя­ва­не­то на душата, ко­ето до­на­ся ду­хов­но­то новораждане. Сред то­ва из­жи­вя­ва­не чо­ве­кът е из­ця­ло при­род­но създание, при­род­но същество, ко­га­то той раз­г­леж­да се­бе си във вза­имо­дейс­т­вие с ос­та­на­ла­та природа; и той е из­ця­ло ду­хов­но същество, ко­га­то виж­да състоянието, ко­ето му до­на­ся не­го­во­то преобразуване. Ето за­що с ед­нак­во пра­во мо­жем да ка- жем: на­й-­дъл­бо­ка­та ос­но­ва на ду­ша­та е още природна, как­то също, тя е ве­че божествена. Съобразно сво­ето се­тив­но схва­ща­не Таулер наб­ля­га­ше на първото. Колкото и дъл­бо­ко да мо­жем да про­ник­нем в на­ша­та душа, ние ви­на­ги си ос­та­ва­ме от­дел­ни личности, си каз­ва­ше той. Но въп­ре­ки то­ва в ос­но­ва­та на ду­ша­та на от­дел­ния чо­век све­ти все­мир­но­то Същест- во. Таулер бе­ше зав­ла­дян от чувството: ти не мо­жеш да се ос­во­бо­диш от отделеността, не мо­жеш да се очис­тиш от нея. Ето за­що ми­ро­во­то Същество не мо­же да се изя­ви в те­бе в не­го­ва­та чис­то­та­,а мо­же са­мо да оза­ри ос­но­ва­та на тво­ята душа. Следователно в та­зи ос­но­ва се раж­да са­мо един отблясък, един об­раз на ми­ро­во­то Същество. Ти мо­жеш та­ка да пре­об­ра­зиш сво­ята от­дел­на личност, че да въз­п­ро­из­веж­да в об­раз все­мир­но­то Същество; но са­мо­то то­ва все­мир­но съ­щес­т­во не све­ти в тебе. Изхождайки от по­доб­ни пред­с­та­ви Таулер стиг­на до ми­съл­та за ед­но Божество, ко­ето ни­ко­га не пре­ми­на­ва напълно, ни­ко­га не се вли­ва на­пъл­но в чо­веш­кия свят. Даже той нас­то­ява вър­ху факта, да не бъ­де сме­сен с онези, ко­ито обяс­ня­ват вът­реш­нос­т­та на са­мия чо­век ка­то не­що божествено. "Неразбиращите хо­ра взе­мат съ­еди­не­ни­ето с Бога по плът и говорят, че ще се пре­вър­нат в бо­жес­т­ве­на­та природа; но то­ва е погреш- но, то е ло­ша ерес. Защото и при на­й-­вис­ше­то и на­й-­вът­реш­но­то еди­не­ние с Бога бо­жес­т­ве­на­та при­ро­да и бо­жес­т­ве­но­то съ­щес­т­во са високо, да­же по­-ви­со­ко от­кол­ко­то вся­ка висота; то­ва оти­ва до ед­на бо­жес­т­ве­на пропаст, до ко­ято ни­кое съз­да­ние ни­ко­га не достига." В сми­съ­ла на сво­ята епо­ха и в сми­съ­ла на сво­ята про­фе­сия на све­ще­ник Таулер с пра­во ис­ка да бъ­де счи­тан за вяр­ващ католик. Той не въз­на­ме­ря­ва да про­ти­во­пос­та­ви на Християнството еди друг възглед. Той са­мо ис­ка чрез своя въз­г­лед да задълбочи, да оду­хот­во­ри то­ва Християнство. Той го­во­ри за

Понеже на­соч­ва своя пог­лед вър­ху ес­тес­т­ве­ния човек, за Таулер е по­-мал­ко важ­но да каже, как­во става, ко­га­то вис­ши­ят чо­век вли­за в ес­тес­т­ве­ния човек, от­кол­ко­то да на­ме­ри пъ­ти­ща­та­,по ко­ито тряб­ва да вър­вят нис­ши­те си­ли на личността, ако ис­кат да бъ­да т пре­не­се­ни във вис­шия живот. Като човек, кой­то се под­ви­за­ва с мо­рал­ния живот, той ис­ка да по­ка­же на чо­ве­ка пъ­ти­ща­та към все­мир­но­то Същество. Той има твър­да­та вя­ра и доверие, че все­мир­но­то Същество про­си­ява в човека, ко­га­то то­зи ус­т­рой­ва своя жи­вот така, че в не­го се на­ми­ра мяс­то за Божестве- ното. Но ни­ко­га то­ва все­мир­но Същество не мо­же да просияе, ако чо­век се зат­во­ри в сво­ята чиста, естествена, от­дел­на личност. В ези­ка на Таулер то­зи изо­ли­ран в се­бе си чо­век е са­мо част от света; едно отдел- но създание. Колкото по­ве­че се зат­ва­ря в то­ва съ­щес­т­ву­ва­не ка­то част на света, тол­ко­ва по­-мал­ко мо­же все­мир­но­то Същество да на­ме­ри мяс­то в него. "Ако чо­век тряб­ва на­ис­ти­на да ста­не ед­но с Бога, то­га­ва тряб­ва да ум­рат и да зам­лък­нат и си­ли­те на вът­реш­ния човек. Волята тряб­ва да бъ­де съб­ле­че­на от са­мо­то доб­ро и от вся­ко во­ле­ние и да ста­не безвол- на." "Човек тряб­ва да се от­тег­ли от всич­ки свои се­ти­ва в се­бе си всич­ки си­ли и да стиг­не до ед­на заб­ра­ва на всич­ки не­ща и на са­мия се­бе си." "Защото ис­тин­но­то и веч­но сло­во бо­жие се из­го­ва­ря са­мо в пустинята, ко­га­то чо­век е из­ля­зъл от са­мия се­бе си и от всич­ки не­ща и стои съ­вър­ше­но свободен, пра­зен и самотен."

Един Учител по­уча­ва сво­ите слу­ша­те­ли вър­ху от­но­ше­ни­ето на ду­ша­та към ми­ро­ва­та същ­ност на нещата. Той го­во­ри за това, че чо­век не чув­с­т­ву­ва ве­че да дейс­т­ву­ват в не­го естествените, ог­ра­ни­че­ни си­ли на не­го­ва­

Но Учителят знае, че то­ва уче­ние не е ожи­вя­ло още на­пъл­но в него. Той го мис­ли със своя ум; но не жи­вее още в не­го с вся­ка ниш­ка на не­го­ва­та личност. Следователно той по­уча­ва за ед­но състояние, ко­ето не е осъ­щес­т­вил още на­пъл­но в се­бе си. Описанието на със­то­яни­ето от­го­ва­ря на истината; оба­че та­зи ис­ти­на ня­ма стойност, ако не до­бие живот, ако не про­из­ве­де се­бе си ка­то съ­щес­т­ву­ва­не в действителността. "МИРЯНИНЪТ" или "приятелят божи" чу­ва за Учителя и не­го­ви­те учения. Той не е по­-мал­ко про­ник­нат от истината, ко­ято Учителят изказва, от­кол­ко­то са­мия то­зи последен. Обаче за не­го та­зи ис­ти­на не е ис­ти­на на ума. Той я при­те­жа­ва ка­то пъл­на си­ла на своя живот. Той знае, че та­зи истина, ко­га­то до нея се дос­ти­га от вън, мо­же да бъ­де изказана, без да­же ни на­й-­мал­ко да се жи­вее в нейния смисъл. Тогава чо­век ня­ма в се­бе си ни­що дру­го ос­вен ес­тес­т­ве­но­то поз­на­ние на ума. Тогава за то­ва ес­тес­т­ве­но по зна­ние се го­во­ри така, ка­то че то е най-висшето, ед­нак­во с дейс­т­ви­ето на Всемирното Същество. Но то не е това, за­що­то не е до­би­то в един живот, кой­то да е прис­тъ­пил към то­ва поз­на­ние ка­то един преобразен, ка­то един но­во­ро­ден живот. Това, ко­ето до­би­ва­ме са­мо ка­то ес­тес­т­вен човек, то ос­та­ва са­мо естествено, да­же и ко­га­то след то­ва из­каз­ва­ме ос­нов­ния прин­цип на вис­ше­то поз­на­ние в думи. Преобразяването тряб­ва да се из­вър­ши из­хож­дай­ки от са­ма­та природа. Природата, ко­ято жи­ве­ей­ки се е раз­ви­ла до оп­ре­де­ле­на степен, тряб­ва да бъ­де раз­ви­та по­-на­та­тък чрез живота; чрез то­ва по­-на­та­тъш­но раз­ви­тие тряб­ва да се ро­ди не­що ново. Човек не тряб­ва са­мо да съ­зер­ца­ва рет­рос­пек­тив­но из­вър­ше­но­то ве­че развитие, ни­то пък да счита, че образът, кой­то си е със­та­вил в своя дух за то­ва раз­ви­тие впоследствие, е най-висшето; но не­го­ви­ят пог­лед тряб­ва да виж­да нап­ред несътвореното; не­го­во­то поз­на­ние тряб­ва да бъ­де на­ча­ло на ед­но но­во съдържание, а не един за­вър­шек на сто­ящо­то пред не­го съ­дър­жа­ние на развитието. Природата пре­ми­на­ва от чер­вея към мле­ко­пи­та­ещо­то животно, от мле­ко­пи­та­ещо­то към чо­ве­ка не чрез про­цес на понятия, а чрез един дейс­т­ви­те­лен процес. Човекът тряб­ва са­мо да пов­то­ри то­зи про­цес духом. Духовното пов­то­ре­ние е на­ча­ло­то на ед­но но­во дейс­т­ви­тел­но развитие, но ко­ето е ед­на ду­хов­на действител- ност. Тогава чо­ве­кът не са­мо поз­на­ва това, ко­ето при­ро­да­та е произвела; той про­дъл­жа­ва природата; той прев­ръ­ща сво­ето поз­на­ние в жи­во дей- ствие. Той раж­да в се­бе си духа; и от там то­зи дух вър­ви нап­ред от сте­пен на сте­пен на развитие, как­то при­ро­да­та напредва. Духът за­поч­ва един при­ро­ден про­цес на по­-вис­ша степен. Говоренето за Бога, кой­то

гле­да се­бе си във вът­реш­нос­т­та на човека, при­ема един друг ха­рак­тер у този, кой­то е поз­нал по­доб­но нещо. Той от­да­ва мал­ко зна­че­ние на това, че ед­но ве­че до­би­то поз­на­ние го е до­ве­ло до дъл­би­ни­те на Мировото Същество; но в за­мя­на на то­ва не­го­во­то ду­хов­но ус­т­ройс­т­во до­би­ва един нов отпечатък. То се раз­ви­ва в направлението, ко­ето се оп­ре­де­ля от Мировото Същество, по-нататък. Такъв чо­век не са­мо гледа све­та раз­лич­но от онзи, кой­то го схва­ща с ума; той жи­вее раз­лич­но живота. Той не го­во­ри за смисъла, кой­то жи­во­тът има ве­че чрез си­ли­те и за­ко­ни­те на света; но той да­ва пър­во на то­зи жи­вот един нов смисъл. Както ри­ба­та не съ­дър­жа в се­бе си това, ко­ето на ед­на по­-къс­на сте­пен на раз­ви­ти­ето се явя­ва ка­то млекопитаещо, та­ка и чо­ве­кът на ума ня­ма още в се­бе си това, ко­ето ще се ро­ди от не­го ка­то по­-висш човек. Ако ри­ба­та би мог­ла да поз­нае се­бе си и не­ща­та око­ло нея: тя би счи­та­ла би­ти­ето­-ри­ба ка­то сми­съл на живота. Тя би казала: все­мир­но­то съ­щес­т­во е по­доб­но на рибата; ми­ро­во­то съ­щес­т­во виж­да се­бе си в рибата. Така мо­же да го­во­ри ри­ба­та до тогава, до­ка­то тя се при­дър­жа са­мо към сво­ето поз­на­ние до­би­то чрез ума. Но в дейс­т­ви­тел­ност тя не се при­дър­жа към това. В сво­ето дейс­т­вие тя над­х­вър­ля сво­ето познание. Тя ста­ва вле­чу­го и по­-къс­но млекопитаещо. Смисълът, кой­то тя при­да­ва в действителност, над­ви­ша­ва смисъла, кой­то и да­ва са­мо ней­но­то съзерцание. Познанието се из­ди­га над са­мо­то се­бе си, ко­га­то то доб­ре раз­бе­ре се­бе си. Позна- нието не мо­же да из­в­ле­че све­та от един за­вър­шен Бог; то мо­же са­мо да се раз­ви­ва от един за­ро­диш в по­со­ка­та към един Бог. Човекът, кой­то е раз­б­рал това, не ис­ка да раз­г­леж­да Бога ка­то не­що на­ми­ра­що се вън от него; той ис­ка да се от­на­ся с Бога ка­то с ед­но същество, ко­ето вър­ви за­ед­но с не­го към ед­на цел, ко­ято от­на­ча­ло е тол­ко­ва неизвестна, кол­ко­то на ри­ба­та е не­из­вес­т­на при­ро­да­та на млекопитаещето. Той ис­ка да бъ­де не поз­на­ва­тел­на скри­тия или изя­вя­ва­щия се, би­тейния Бог, а при­ятел на бо­жес­т­ве­но­то вър­ше­не и дейс­т­вие из­ди­га­що се над би­ти­ето и не-битието. Един "приятел на Бога" в то­зи сми­съл бе­ше мирянинът, кой­то дой­де при Учителя. И чрез не­го от един съ­зер­ца­тел на Същността на Бога. Учителят ста­на един "човек живеещ в духа", кой­то не са­мо съзер- цаваше, а живееше в по­-висш смисъл. Сега той ве­че не из­в­ли­ча­ше по­ня­тия и идеи на ума от сво­ята вътрешност, а те­зи по­ня­тия и идеи из­ви­ра­ха от не­го ка­то жив, съ­щес­т­вен Дух. Той ве­че не на­зи­да­ва­ше прос­то сво­ите слушатели; той ги разтърсваше. Той не по­то­пя­ва­ше тех­ни­те ду­ши н тях­на­та вътрешност; а ги во­де­ше в един нов живот. Това ни се раз­каз­ва символично: бли­зо че­ти­ри­де­сет ду­ши пад­на­ли чрез не­го­ва­та про­по­вед и би­ли ка­то мъртви.

Като ръ­ко­во­ди­тел в един та­къв нов жи­вот съ­щес­т­ву­ва ед­но съ­чи­не­ни­е­,за чий­то ав­тор не се знае нищо. Пръв Лутер го е нап­ра­вил из­вес­т­но чрез

"Франкфуртиецът" не ис­ка да го­во­ри ка­то изо­ли­ран човек; той ис­ка да ос­та­ви Бог да говори. Естествено той знае, че все пак мо­же да сто­ри то­ва

ние, как мо­же то то­га­ва да бъ­де поз­на­то в душата? Отговор: за­то­ва се казва, че съз­да­ни­ето тряб­ва да бъ­де поз­на­то ка­то създание."

Това значи, че вся­ко съз­да­ние тряб­ва да бъ­де наб­лю­да­ва­но и счи­та­но ка­то не­що съз­да­де­но и сътворено, по­ра­ди ко­ето е не­въз­мож­но да се поз­на­ем ка­то Азовост и ка­то Себичност. "за­що­то в ко­ето съз­да­ние тряб­ва да бъ­де поз­на­то то­ва съвършено, в не­го създадеността, сътвореността, азо- востта, се­бич­нос­т­та и тем по­доб­ни тряб­ва да се изгубят, да изчезнат, да се унищожат." /І.гла­ва от Съчинението на Франкфуртиеца/. Следовател- но ду­ша­та тряб­ва да гле­да в се­бе си и там тя на­ми­ра сво­ята азовост, сво­ята себичност. Ако ос­та­не са­мо тук, тя се от­де­ля от Съвършеното. Ако гле­да на сво­ята азо­вост ка­то на не­що по­да­ре­но и ако я уни­що­жи в се­бе си, то­га­ва тя би­ва об­х­ва­на­та от по­то­ка на Всемирния Живот, на Съвър- шенството. "ко­га­то съз­да­ни­ето си при­пис­ва не­що добро, ка­то същност, живот, знание, познание, могъщество, нак­рат­ко всич­ко онова, ко­ето мо­жем да на­ре­чем добро, и мисли, че тя е то­ва или че то е ней­но или и при­над­ле­жи или че е от нея: кол­ко­то пъ­ти то­ва стане, тя се отклонява." "Сътворената ду­ша на чо­ве­ка има две очи. Едното е въз­мож­нос­т­та да виж­да във вечността; другото, да виж­да във вре­ме­то и в създанието." "Следователно чо­ве­кът би тряб­ва да стои и да бъ­де сво­бо­ден без са­мия се­бе се, т.е. Без себичност, без азовост, мое, на мене, ме­не и др. Подоб- ни, си­реч би тряб­ва­ло да тър­си и мис­ли се­бе си и сво­ето тол­ко­ва мал­ко във всич­ки неща, ка­то че не би бил той; сле­до­ва­тел­но би тряб­ва­ло да счи­та се­бе си за тол­ко­ва малко, ка­то че не би съ­щес­т­ву­вал и ка­то че ня­кой друг вър­ши не­го­ви­те де­ла­"­.­/­1­5та глава/.

И при ав­то­ра на те­зи из­ре­че­ния тряб­ва да дър­жи сметка, че съ­дър­жа­ни­ето на не­го­ви­те представи, на ко­ето да­ва на­со­ка чрез сво­ите по­-вис­ши идеи и чувства, е съ­дър­жа­ние на един вяр­ващ све­ще­ник в сми­съ­ла на не­го­ва­та епоха. Тук не ста­ва въп­рос за то­ва съ­дър­жа­ние на представите, а за насоката, не за мис­ли­те­,а за ду­хов­на­та особеност. Който не жи­вее ка­то не­го в хрис­ти­ян­с­ки догми, а в пред­с­та­ви на ес­тес­т­ве­на­та наука, то и пре­да­ва на сво­ите из­ре­че­ния дру­ги мисли; но с те­зи дру­ги мис­ли той со­чи към съ­що­то направление. А то­ва нап­рав­ле­ние е онова, ко­ето во­ди до по­беж­да­ва­не­то на се­бич­нос­т­та чрез са­ма­та та­зи себичност. В Аза на чо­ве­ка про­си­ява на­й-­вис­ша­та светлина. Но та­зи свет­ли­на да­ва на не­го­вия свят от пред­с­та­ви ис­тин­с­кия от­б­ля­сък са­мо тогава, ко­га­то той забе- лязва, че то­ва не е не­го­ва­та соб­с­т­ве­на светлина, а все­об­ща­та ми­ро­ва Светлина. Ето за­що не съ­щес­т­ву­ва поз­на­ние по­-важ­но от себепознание- то; и не съ­щес­т­ву­ва ни­как­во дру­го познание, ко­ето да из­ве­де чо­ве­ка та­ка съ­вър­ше­но над са­мия него. Когато "Азът" пра­вил­но поз­на­ва се­бе си, то­ва не е ве­че ни­ка­къв "Аз". Авторът из­ра­зя­ва във въп­рос­но­то съ­чи­не­ние то­ва така: "за­що­то ка­чес­т­во­то на Бога е да бъ­де съб­ле­чен от то­ва и

"Обър­ни твоя пог­лед към съ­щес­т­во­то в не­го­ва­та чис­та невинност, ка­то ос­та­виш да от­пад­не то­ва от­дел­но и час­тич­но същество. Приеми в се­бе си са­мо битието, ко­ето е неп­ри­ме­се­но с не-битие; за­що­то вся­ко не­-би­тие от­ри­ча вся­ко битие; съ­що­то пра­ви и битието, ко­ето от­ри­ча вся­ко не-битие. Едно нещо, ко­ето още тряб­ва да ста­ва или е станало, е ли­ше­но се­га от същ­ност на настоящето. Ние не мо­жем да поз­на­ем ед­но при­ме­се­но би­тие или не-битие, ос­вен с един приз­нак на все­мир­но­то същество. Защото щом ис­ка­ме да раз­бе­рем да­де­но нещо, ра­зу­мът сре­ща съ­щес­т­во­то и то­ва е съществото, ко­ето про­из­веж­да всич­ки неща. Това не е ед­но час­тич­но съ­щес­т­во на то­ва или оно­ва създание; за­що­то час­тич­но­то съ­щес­т­во е из­ця­ло при­ме­се­но с не­що дру­го или с дру­ги възможности. Ето за­що бе­зи­мен­но­то бо­жес­т­ве­но съ­щес­т­во тряб­ва да бъ­де ед­но цялостно,

От ня­кои гла­ви на спо­ме­на­тия жи­во­то­пис на Сузо би мог­ло да изглежда, че той се е ос­та­вил ръ­ко­во­ден не са­мо чрез де­ятел­нос­т­та на сво­ята соб­с­т­ве­на ду­хов­на сила, а чрез външ­но откровение, чрез ду­хов­ни видения. Но и по то­зи въп­рос той из­каз­ва мно­го яс­но сво­ето мнение. До ис­ти­на­та се сти­га са­мо чрез разумността, а не чрез ня­как­во откровение. "Искам да ти ка­жа също. . . Разликата меж­ду чис­та­та ис­ти­на и съм­ни­тел­ни­те ви­де­ния в ма­те­рия на познанието. Без ни­как­во съмнение, ед­но не­пос­ред­с­т­ве­но виж­да­не на чис­та­та божественост, то­ва е чис­та и аб­со­лют­на истина; а вся­ко видение, кол­ко­то по­ве­че то е ра­зум­но и бе­зоб­раз­но и кол­ко­то по­ве­че е по­доб­но на чис­то­то виждане, тол­ко­ва то е по-благоприятно." Също и Майстер Екхарт не ос­та­ва ни­как­во съмнение, че той от­х­вър­ля въз­г­ле­да­,кой­то ис­ка да виж­да ду­хов­но­то в те­лес­но­-п­рос­т­ран­с­т­ве­ни об­ра­зи­,ко­ито мо­гат да се въз при­емат ка­то сетивни. Следователно ду­хо­ве

от ро­да на Екхарт и Сузо са про­тив­ни­ци на ед­но схващане, как­во­то бе про­яве­но в раз­ви­лия се през 19-ия век спиритизъм.

Йоханес Руисбрьок, бел­гийс­ки­ят мистик, вър­ве­ше по съ­щи­ят път на Сузо. Неговият ду­хо­вен път сре­ща един ос­тър про­тив­ник в ли­це­то на Йоханес Герсон /ро­ден в 1363 г./, кой­то из­вес­т­но вре­ме бе кан­ц­лер на Парижкия Университет и иг­ра важ­на ро­ля в съ­бо­ра в Констанца. Върху същ­нос­т­та на она­зи мистика, ко­ято на­ме­ри сво­ите из­ра­зи­те­ли в Таулер, Сузо и Руисбрьок, се хвър­ля из­вес­т­на светлина, ко­га­то я срав­ним с мис­тич­ни­те стре­ме­жи на Герсон, кой­то има ка­то пред­шес­т­ве­ник Рихард Ф. Ст. Виктор, Бонавентура и др. Сам Руисбрьок во­де­ше бор­ба сре­щу онези, ко­ито счи­та­ше за мис­ти­ци еретици. Такива бя­ха за не­го всич­ки онези, ко­ито ле­ко­мис­ле­но разсъждаваха, че всич­ки не­ща са ема­на­ция на едно Първично Същество, ко­ито сле­до­ва­тел­но виж­дат в све­та са­мо ед­но разнообразие, а в Бога един­с­т­во­то на то­ва многообразие. Руисбрьок не при­чис­ля­ва­ше се­бе си към тях, за­що­то знаеше, че до Първичното Съще- ство мо­же да се стиг­не не чрез съ­зер­ца­ва­не на нещата, а са­мо ко­га­то чо­век се из­диг­не от ед­на нис­ша фор­ма на раз­г­леж­да­не не­ща­та до ед­на по-висша. Също та­ка той се об­ръ­ща­ше и сре­щу онези, ко­ито ис­ка­ха да виж­дат в от­дел­ния човек, в не­го­во­то от­дел­но съ­щес­т­ву­ва­не /в не­го­во­то съ­щес­т­ву­ва­не ка­то създание/ нап­ра­во не­го­ва­та вис­ша природа. Не по­-мал­ко уко­ря­ва­ше той и греш­ка­та на оне­зи­,ко­ито смес­ват всич­ки раз­ли­чия в се­тив­ния свят, и ле­ко­мис­ле­но казват, че не­ща­та се раз­ли­ча­ват ед­ни от дру­ги са­мо привидно, а по съ­щес­т­во са еднакви. За един та­къв на­чин на мислене, ка­къв­то бе­ше то­зи на Руисбрьок, то­ва би би­ло съ­що как­то ако бих­ме казали: че за на­ше­то виж­да­не дър­ве­та­та на ед­на алея се сли­ват в далечината, то­ва не ни интересува. В дейс­т­ви­тел­ност те нав­ся­къ­де са ед­нак­во от­да­ле­че ни и за­то­ва тряб­ва да при­вик­нем на­ши­те очи да виж­дат правилно. Но на­ши­те очи виж­дат правилно. Че дър­ве­та­та се сливат, то­ва се дъл­жи на един не­об­хо­дим при­ро­ден закон; и ние не тряб­ва да въз­ра­зя­ва­ме ни­що про­тив на­ше­то зрение, а ду­хом да познаем, за­що виж­да­ме така.

Също и мис­ти­кът не се от­в­ръ­ща от се­тив­ни­те неща. Като се­тив­ни той ги при­ема такива, как­ви­то са. И на не­го съ­що му е ясно, че чрез ни­как­во съж­де­ние на ума те не мо­гат да се изменят. Но ду­хом той се из­ди­га над се­ти­ва­та и ума и ед­ва то­га­ва на­ми­ра Единството. Неговата вяра е не- поклатима, че той мо­же да се раз­вие до виж­да­не­то на то­ва единство. Ето за­що той при­пис­ва на чо­веш­ка­та при­ро­да бо­жес­т­ве­на­та иска, ко­ято в не­го тряб­ва да бъ­де нап­ра­ве­на да свети, да бъ­де пре­вър­на­та в собст- вена светлина. Не та­ка мис­лят ду­хо­ве от ро­да на Герсон. Те не вяр­ват в то­ва соб­с­т­ве­но светене. За тях това, ко­ето чо­век мо­же да вижда, ос­та­ва ви­на­ги не­що външно, ко­ето мо­же да вижда, ос­та­ва ви­на­ги не­що външ-