АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ

Агрипа от Нетесхайм е во­дил един твър­де про­мен­лив живот. Той про­из­хож­да от един бла­го­ро­ден род и се е ро­дил в Кьолн. Следва от ра­но ме­ди­ци­на и пра­во и се стре­ми да си изяс­ни при­род­ни­те яв­ле­ния по начина, кой­то е бил при­ет то­га­ва сред оп­ре­де­ле­ни кръ­го­ве и общества, а съ­що и от от­дел­ни изследователи, ко­ито са дър­жа­ли гриж­ли­во в тай­на това, ко­ето поз­на­ни­ето на при­ро­да­та им откривало. За та­зи цел той мно­гок­рат­но хо­ди в Париж, в Италия и Англия и по­се­ща­ва съ­що зна­ме­ни­тия абат Тритем от Шпонхайм във Вюрцбург. Преподавал е през раз­лич­ни вре­ме­на в раз­лич­ни­те на­уч­ни ин­с­ти­ту­ции и тук и там е вли­зал в служ­ба на бо­га­ти­те и благородниците, на раз­по­ло­же­ние на ко­ито е пос­та­вял сво­ите дър­жав­ни­чес­ки и ес­тес­т­ве­но­на­уч­ни сръчности. Въпреки че не­го­ви­те би­ог­ра­фи опис­ват услугите, ко­ито е правил, ка­то не ви­на­ги безупречни, въп­ре­ки твърдението, че е пе­че­лил пари, ка­то е пре­тен­ди­рал че вла­дее тай­ни из­кус­т­ва и чрез тях мо­же да дос­та­ви пе­чал­би и пре­дим­с­т­ва на хората, на всич­ко то­ва се про­ти­во­пос­та­вя не­го­ви­ят явен и не­умо­рим стре­меж да ус­вои зна­ни­ето на сво­ята епо­ха по чес­тен на­чин и да за­дъл­бо­чи то­ва зна­ние в сми­съ­ла на ед­но по­-вис­ше поз­на­ние на света. У не­го яс­но се про­явя­ва стре­ме­жът да до­бие от ед­на стра­на ед­но яс­но ста­но­ви­ще към ес­тес­т­ве­на­та наука, а от дру­га стра­на към вис­ше­то познание. До ед­но та­ко­ва ста­но­ви­ще сти­га са­мо онзи, кой­то разбира, по как­ви пъ­ти­ща мо­же да се стиг­не до ед­но­то и до дру­го­то познание. Колкото е вярно, че нак­рая ес­тес­т­ве­на­та на­ука тряб­ва да бъ­де из­диг­на­та в об­лас­т­та на духа, ако тряб­ва да бъ­де пре­вър­на­та във вис­ше познание, тол­ко­ва вяр­но е също, че от­на­ча­ло тя тряб­ва да ос­та­не в сво­ето соб­с­т­ве­но поле, ако ис­ка­ме да­де ис­тин­с­ка­та ос­но­ва на ед­на по­-вис­ша степен. "Духът в при- родата" мо­же да бъ­де на­ме­рен са­мо от духа. Колкото е си­гур­но­, че в

то­зи сми­съл при­ро­да­та е духовна, тол­ко­ва си­гур­но е също, че ни­що в при­ро­да­та не е не­пос­ред­с­т­ве­но духовно, ко­га­то то е въз­п­ри­ема­но от ор­га­ни­те на тялото. Не съ­щес­т­ву­ва ни­що духовно, ко­ето да мо­же да се яви ка­то не­що ду­хов­но в мо­ите очи. По то­зи път аз не тряб­ва да тър­ся ду­ха в природата. Но аз вър­ша това, ко­га­то тъл­ку­вам не­пос­ред­с­т­ве­но ду­хов­но един про­цес на външ­ния свят, ко­га­то нап­ри­мер при­пис­вам на рас­те­ни­ето ед­на душа, ко­ято тряб­ва да е от­да­ле­че ана­ло­гич­на на чо­веш­ка­та душа. Аз вър­ша то­ва също, ко­га­то при­пис­вам на са­мия дух или на са­ма­та ду­ша ед­но прос­т­ран­с­т­ве­но и вре­мен­но съществуване, ко­га­то нап­ри­мер каз­вам за веч­на­та чо­веш­ка душа, че тя про­дъл­жа­ва да жи­вее във вре­ме­то без тяло, но все пак по начина, по кой­то жи­вее ед­но тяло. Или ко­га­то вярвам, че ду­хът на един ум­рял чо­век мо­же да се яви по ня­ка­къв се­тив­но­-въз­п­ри­ема­ем начин. Спиритизмът, кой­то пра­ви та­зи грешка, по­каз­ва с то­ва само, че той не се е из­диг­нал до ед­на ис­тин­с­ка пред­с­та­ва за духа, а ис­ка да ви­ди ду­ха по един груб се­ти­вен начин. Той не поз­на­ва ни­то същ­нос­т­та на сетивното, ни­то та­зи на духовното. Той ли­ша­ва от дух обик­но­ве­ни­те се­тив­ни явления, за да счи­та нап­ра­во ка­то дух не­що рядко, изненадващо, необикновено. Той не разбира, че това, ко­ето жи­вее ка­то "дух на природата", се раз­к­ри­ва на при­мер при сблъс­к­ва­не­то на две елас­тич­ни топ­ки на онзи, кой­то умее да виж­да духа; а не да се тър­си ду­хът ед­ва при оне­зи процеси, ко­ито смайват чрез тях­на­та ра­дост и чи­ято ес­тес­т­ве­на връз­ка не мо­же вед­на­га да бъ­де съзряна. Но спи­ри­тис­тът сни­жа­ва и ду­ха в ед­на по­-нис­ша сфера. За да обяс­ни нещо, ко­ето ста­ва в прос­т­ран­с­т­во­то и ко­ето той въз­п­ри­ема чрез сетивата, чрез си­ли и процеси, ко­ито съ­що са въз­п­ри­ма­еми прос­т­ран­с­т­ве­но и сетивно, той при­бяг­ва до "духове", ко­ито пос­та­вя на рав­ни­ще­то на сетивно-възприе- маемото. На ос­но­ва­та на по­до­бен на­чин на мис­ле­не стои лип­са­та на ду­хов­на спо­соб­ност на схва­ща­не на нещата. Такъв чо­век не е в със­то­яние да виж­да ду­хов­но­то по ду­хо­вен начин; ето за­що той за­до­во­ля­ва сво­ята нуж­да за съ­щес­т­ву­ва­не на ду­ха по един се­ти­вен начин. На та­ки­ва хо­ра ду­хът не по­каз­ва ни­ка­къв дух; за­то­ва те го тър­сят със сетивата. Както виж­дат да ле­тят об­ла­ци­те във въздуха, та­ка те би­ха ис­ка­ли да виждат, че ле­тят и духовете.

Агрипа от Нетесхайм во­ди бор­ба за ед­на ис­тин­с­ка ес­тес­т­ве­на наука, ко­ято не ис­ка да обяс­ня­ва при­род­ни­те яв­ле­ния чрез ду­хов­ни същества, ко­ито бро­дят в се­тив­ния свят, но ко­ято ис­ка да виж­да в при­ро­да­та само при­род­ни явления, а в ду­ха ду­хов­ни явления. Естествено Агрипа ще бъ­де съв­сем кри­во разбран, ако се срав­ни неговата ес­тес­т­ве­на на­ука с та­зи на след­ва­щи­те векове, ко­ято раз­по­ла­га със съ­вър­ше­но дру­ги опитности. При та­ко­ва ед­но срав­не­ние лес­но мо­же да изглежда, че то­ва­,ко­ето по­чи­ва са­мо на при­род­ни от­но­ше­ния или на лъж­ли­ва опитност, той го свър­з­-

Във все­ки слу­чай по вре­ме­то на Агрипа е има­ло мал­ко раз­би­ра­не за зас­тъ­пе­на­та от не­го "естествена магия", ко­ято е тър­сил в при­ро­да­та при­род­ни неща, а ду­хов­но­то са­мо в духа; хо­ра­та са се при­дър­жа­ли към "свръ­хес­тес­т­ве­на­та магия", ко­ято тър­се­ла ду­хов­но­то в цар­с­т­во­то на се­тив­но­то и про­тив ко­ято Аг­ри­па е во­дел борба. Поради то­ва абат Тритем от Шпонхайм тряб­ва­ше да го съ­вет­ва да съ­об­ща­ва сво­ите въз­г­ле­ди са­мо на мал­ци­на из­б­ра­ни ка­то ед­но тай­но учение, а имен­но са­мо на онези, ко­ито мо­же­ли да се из­диг­нат до по­доб­на идея за при­ро­да­та и духа, "за­що­-

Колко труд­но е би­ло на Агрипа да се ос­во­бо­ди сам от пред­раз­съ­дъ­ци­те на сво­ята епо­ха и да се из­диг­не до един чист възглед, до­ка­за­тел­с­т­во за то­ва е фактът, че той из­да­де на­пи­са­на­та от не­го още през 1510 го­ди­на "Тайна философия" ед­ва през 1531 го­ди­на­, за­що­то я счи­та­ше за незряла. По-нататък до­ка­за­тел­с­т­во за то­ва е не­го­во­то съ­чи­не­ние "Върху тщесла- вието на науките", в ко­ето с огор­че­ние го­во­ри за на­уч­ния и ос­та­на­лия жи­вот на не­го­ва­та епоха. Там той мно­го яс­но казва, че мно­го труд­но се е ос­во­бо­дил от заб­луж­де­ни­ето на онези, ко­ито виж­дат във външ­ни съ­би­тия не­пос­ред­с­т­ве­но ду­хов­ни процеси, във външ­ни фак­ти про­ро­чес­ки ука­за­ния за бъ­де­ще­то и т.н. През три сте­пе­ни се из­ди­га Агрипа до вис­ше­то познание. ка­то пър­ва сте­пен той счи­та света, как­то той е да­ден за се­ти­ва­та с не­го­ви­те ве­щес­т­ва­,не­го­ви­те физически, хи­ми­чес­ки и дру­ги сили. Той на­ри­ча еле­мен­тар­на природа, до­кол­ко­то тя е раз­г­леж­да­на на та­зи степен. На вто­ра­та сте­пен чо­век раз­г­леж­да све­та ка­то ця­ло в не­го­ви­те при­род­ни съотношения, как той под­реж­да сво­ите не­ща спо­ред мярка, число, тегло, хар­мо­ния и пр. Първата сте­пен под­реж­да не­ща­та ед­но до друго. Тя тър­си при­чи­ни­те на съ­щи­те в не­пос­ред­с­т­ве­на­та окол­ност на един процес. Втората сте­пен раз­г­леж­да един от­де­лен про­цес във връз­ка с ця­ла­та вселена. Тя до­веж­да до мисълта, че вся­ко не­що де на­ми­ра под вли­яни­ето на всич­ки ос­та­на­ли не­ща в ми­ро­во­то цяло. Пред нея то­ва ми­ро­во ця­ло се явя­ва ка­то ед­на ве­ли­ка хармония, в ко­ято вся­ко от­дел­но не­що е член. Агрипа на­ри­ча све­та раз­г­леж­дан от та­зи глед­на точ­ка астрален или небесен. Третата сте­пен на поз­на­ни­ето е онази, при ко­ято чрез задълбочаване, чрез вглъ­бя­ва­не в се­бе си ду­хът виж­да не­пос­ред

­с­т­ве­но Духа, Първичното Същество на света. Тук Агрипа го­во­ри за ду­хов­но­-ду­шев­ния свят.

Ние сре­ща­ме възгледите, ко­ито Агрипа раз­ви­ва вър­ху све­та и от­но­ше­ни­ето на чо­ве­ка към не­го в ед­на подобна, оба­че по­-съ­вър­ше­на фор­ма у Теофраст Парацелзий. Ето за­що ние виж­да­ме по­-доб­ре те­зи въз­г­ле­ди при то­зи последния.

Ние мо­жем да сгре­шим съ­дей­ки за Парацелзий по не­го­ва­та гру­ба външност, ко­ято по­ня­ко­га зад ше­га­та крие дъл­бо­ка сериозност. Той са­ми­ят казва: "аз не съм тън­ко из­п­ре­ден от природата, не съм съ­що от­г­ле­дан със смо­ки­ни и пше­ни­чен хляб, но със сирене, мля­ко и ове­сен хляб, и за то­ва без съм­не­ние из­г­леж­дам груб пред мал­ки­те гос­по­да­ри и пре­фи­не­ни­те велможи; за­що­то тези, ко­ито са об­ле­че­ни в ме­ки дрехи, и ние,

В сво­ята кни­га вър­ху Винкелман, Гьоте ри­су­ва от­но­ше­ни­ето на чо­ве­ка към при­ро­да­та с прек­рас­ни­те изречения: "ко­га­то здра­ва­та при­ро­да на чо­ве­ка дейс­т­ву­ва ка­то ед­но цяло, ко­га­то той се чув­с­т­ву­ва в све­та ка­то в ед­но велико, красиво, дос­той­но и цен­но цяло, ко­га­то хар­мо­нич­но­то чув­с­т­во на до­вол­с­т­во му оси­гу­ря­ва ед­но чисто, сво­бод­но очарование; то­га­ва вселената, ако тя би мог­ла да чув­с­т­ву­ва се­бе си, би възликувала, ка­то че е дос­тиг­на­ла сво­ята цел и би се въз­хи­ти­ла на вър­ха на сво­ето соб­с­т­ве­но раз­ви­тие и същество."

Следователно в "астралните" яв­ле­ния Парацелзий виж­да ед­на меж­дин­на сте­пен меж­ду те­лес­ни­те и съ­щин­с­ки­те ду­шев­ни явления. Следова- телно те ста­ват ви­ди­ми то­га­ва­,ко­га­то духът, кой­то за­бул­ва при­род­на­та ос­но­ва на на­ше­то битие, пре­ус­та­но­вя­ва сво­ята дейност. Най-простото яв­ле­ние на та­зи об­ласт ние има ме в све­та на сънищата. Образите, ко­ито ни за­оби­ка­лят в сънищата, с тях­на­та чуд­на и смис­ле­на връз­ка с про­це­си­те на окол­ния свят и със със­то­яния на на­ша­та соб­с­т­ве­на вътрешност, са про­из­ве­де­ния на на­ша­та при­род­на основа, ко­ито са за­тъм­не­ни чрез по­-яр­ка­та свет­ли­на на душата. Когато един стол до мо­ето лег­ло пада, и аз съ­ну­вам ця­ла ед­на драма, ко­ято за­вър­ш­ва с из­с­т­ре­ла на един дуел; или ко­га­то имам сър­це­бие не и сънувам, че имам до ме­не ед­на на­же­же­на печка: във всич­ко то­ва се про­явя­ва дейс­т­вия на при­ро­да­та по един смис­лен и зна­чим начин, раз­к­ри­ва­щи един живот, кой­то се на­ми­ра меж­ду чис­то ор­га­ни­чес­ки­те фун­к­ции и ми­съл­та про­из­ве­де­на при яс­но съзна- ние. С та­зи об­ласт са свър­за­ни всич­ки явления, ко­ито при­над­ле­жат на об­лас­т­та на хип­но­тиз­ма и внушението. При вну­ше­ни­ето ние мо­жем да ви­дим ед­но въз­дейс­т­вие от чо­век на човек, ко­ето со­чи към ед­на връз­ка на съ­щес­т­ва­та в при­ро­да­та за­бу­ле­на чрез по­-вис­ша­та дейност на духа. От тук се раз­к­ри­ва ед­на въз­мож­ност да раз­бе­рем това, ко­ето Парацелзий на­ри­ча "астрално" тяло. То е сбор от оне­зи при­род­ни действия, под чи­ето вли­яние ние се на­ми­ра­ме и мо­жем да се на­ми­ра­ме при осо­бе­ни обстоятелства; те­зи дейс­т­вия из­ли­зат от нас, без ду­ша­та да знае за това; те не вли­зат в об­се­га на по­ня­ти­ето на чис­то фи­зи­чес­ки­те явления. Че в та­зи об­ласт Парацелзий из­б­ро­ява фак­та­,вър­ху ко­ито ние се съмняваме, то­ва се дъл­жи на ед­но гледище, ко­ето аз ве­че спо­ме­нах и ко­ето не ще раз­г­ле­да­ме тук.

На ос­но­ва­та на те­зи въз­г­ле­ди Парацелзий раз­де­ля чо­веш­ка­та при­ро­да на се­дем члена. Това са съ­щи­те членове, ко­ито сре­ща­ме у древ­ни­те егип- тяни, у не­оп­ла­то­ни­ци­те и в Кабалата. Човекът е пър­во ед­но фи­зи­чес­ко­-те­лес­но същество, сле­до­ва­тел­но под­ло­же­но на съ­щи­те за­ко­ни­,на ко­ито е под­чи­не­но всяко тяло. В то­ва от­но­ше­ние той е ед­но чис­то елементарно
тяло. Чисто те­лес­но­-фи­зи­чес­ки­те за­ко­ни са ор­га­ни­зи­ра­ни в органи- чески жиз­нен процес. Парацелзий на­ри­ча ор­га­ни­чес­ка­та за­ко­но­мер­ност "археус" или "спиритус вите" /"дух на живота"/; ор­га­ни­чес­ко­то се из­ди­га до яв­ле­ни­ята по­доб­ни на духовното, които не са още дух. Това са "астралните" явления. От "астралните" про­це­си въз­ник­ват фун­к­ци­ите на "животинския дух". Човекът е се­тив­но същество. Той свър­з­ва смис­ле­но се­тив­ни­те впе­чат­ле­ния чрез своя ум. Следователно в не­го ожи­вя­ва "Разсъдъчната душа". Той се вглъ­бя­ва в сво­ите соб­с­т­ве­ни ду­хов­ни произведения, на­уча­ва се да поз­на­ва ду­ха ка­то дух. Така той се е из­диг­нал до сте­пен­та на "Духовната душа". На края той познава, че в та­зи ду­хов­на ду­ша из­жи­вя­ва на­й-­дъл­бо­ка­та Първопричина на света, на ми­ро­во­то съществуване; ду­хов­на­та ду­ша прес­та­ва да бъ­де индивидуална, от- делна. Ражда се поз­на­ни­ето­,за ко­ето Екхарт говореше, ко­га­то чо­век чув­с­т­ву­ва да го­во­ри в не­го не той самият, а Първичното Същество. На- стъпило е оно­ва състояние, ко­га­то Всемирният Дух виж­да са­мия се­бе си в човека. Парацелзий е из­ра­зил то­ва чув­с­т­во в прос­ти­те думи: "а то­ва великото, ко­ето тряб­ва да помислите: ня­ма ни­що на не­бе­то и на земята, ко­ето да не е в човека. И Бог, кой­то е на небето, той е в човека".

Парацелзий не ис­ка да из­ра­зи с те­зи се­дем ос­нов­ни час­ти на чо­веш­ка­та при­ро­да ни­що друго, ос­вен фак­ти на външ­но­то и вът­реш­но изживяване. Остава неоспоримо, че на по­ле­то на ед­на по­-вис­ша дейс­т­ви­тел­ност чо­ве­кът е единство, въп­ре­ки че за чо­веш­ка­та опит­ност той се раз­ла­га на се­дем чле­на и се пред­с­та­вя ка­то ед­но множество. Но имен­но за то­ва съ­щес­т­ву­ва вис­ше­то познание: да по­ка­же един­с­т­во­то във всичко, ко­ето за човека, по­ра­ди не­го­ва­та те­лес­на и ду­хов­на организация, се явя­ва ка­то мно­жес­т­во в не­пос­ред­с­т­ве­но­то изживяване. На сте­пен­та на на­й-­вис­ше­то поз­на­ние Парацелзий се стре­ми да слее своя соб­с­т­вен дух с един­но­то Първично Същество на света. Но той знае, че чо­век мо­же да поз­нае при­ро­да­та в ней­на­та ду­хов­ност тогава, ко­га­то вле­зе в пря­ко от­но­ше­ние с нея. Човек раз­би­ра при­ро­да­та не чрез това, че я на­се­ля­ва по сво­ему с про­из­вол­но при­ети ду­хов­ни същества, а чрез това, че я при­ема и це­ни такава, как­ва­то е природата. Ето за­що Парацелзий не тър­си в при­ро­да­та Бога или Духа; но природата, такава, как­ва­то тя стои пред не­го­ви­те очи, е из­ця­ло нап­ра­во божествена. Трябва ли да при­пис­ва­ме на рас­те­ни­ето ед­на ду­ша по­доб­на на човешката, за да на­ме­рим духовното? Ето за­що Парацелзий си обяс­ня­ва раз­ви­ти­ето на нещата, до­кол­ко­то то­ва е въз­мож­но с на­уч­ни­те сред­с­т­ва на не­го­ва­та епоха, аб­со­лют­но така, че той схва­ща то­ва раз­ви­тие ка­то един се­ти­вен при­ро­ден процес. Според не­го всич­ки не­ща про­из­хож­дат от пър­вич­на­та материя, от пър­вич­на­та вода. Като един по­-на­та­тъ­шен про­цес на при­ро­да­та той счи­та раз­де­ля­не­то на пър­вич­на­та ма­те­рия на че­ти­ри елемента: вода, земя, огън, въздух.

Става въпрос, да не се ос­та­вим да бъ­дем заб­лу­де­ни от това, че Пара- целзий се из­ра­зя­ва в ду­ха на сво­ята епоха. Касае се нап­ро­тив да поз- наем, как­ви не­ща има той предвид, когато, наб­лю­да­вай­ки природата, из­каз­ва сво­ите идеи в из­раз­ни­те фор­ми на сво­ята епоха. Например той при­пис­ва на чо­ве­ка два ви­да плът, сле­до­ва­тел­но два ви­да те­лес­но устройство. "Плътта тряб­ва да бъ­де раз­б­ра­на така, че тя е от два вида, а имен­но плътта, ко­ято про­из­хож­да от Адама и плътта, ко­ято не е от Адама. Плътта от Адама е гру­ба плът, за­що­то тя е зем­на и не е ни­що дру­го ос­вен плът, ко­ято мо­же да бъ­де вър­за­на и хва­ща­на как­то дър­во и камък. Другата плът не е от Адама, тя е ед­на тън­ка плът и не мо­же да бъ­де връз­ва­на и хващана, за­що­то не е нап­ра­ве­на от пръст." Що е плътта, ко­ято е от Адама? Тя е всич­ко онова, ко­ето чо­ве­кът е при­ел чрез сво­ето естествено развитие, следователно, ко­ято той е наследил. Към то­ва се при­ба­вя и онова, ко­ето чо­ве­кът е ДОБИЛ в об­ще­ни­ето с ок­ръ­жа­ва­щия свят в те­че­ние на времената. Съвременните ес­тес­т­ве­но­на­уч­ни пред­с­та­ви за наследените и добити чрез приспособяване ка­чес­т­ва се от­де­лят от ци­ти­ра­ни­те мис­ли на Парацелзий. "По-тънката плът", ко­ято пра­ви чо­ве­ка спо­со­бен за ду­хов­на работа, не е съ­щес­т­ву­ва­ло от са­мо­то на­ча­ло в човека. Той е бил "груба плът" как­то животното, плът, ко­ято "мо­же да бъ­де свър­за­на и хваната, как­то дър­во­то и камъкът". Следователно в ес­тес­т­ве­но­на­учен сми­съл и ду­ша­та е ед­но придобито ка­чес­т­во /свой- ство/ на "грубата плът". Това, ко­ето ес­тес­т­ве­ни­кът на 19-ия век има предвид, ко­га­то го­во­ри за нас­ле­де­ни­те час­ти от жи­во­тин­с­кия свят, то­ва

Обаче, въп­ре­ки че в из­вес­тен сми­съл Парацелзий мис­ли на­пъл­но в ду­ха на сво­ето време, той все пак е схва­нал по един дъл­бо­ко­мис­лен на­чин от­но­ше­ни­ето на чо­ве­ка към при­ро­да­та по от­но­ше­ние на развитието, ставането. Той не виж­да­ше в Първичното Същество на све­та нещо, ко­ето съ­щес­т­ву­ва ня­къ­де ка­то не­що завършено, а схва­ща­ше Божественото в ставане, в развитие. Благодарение на то­ва той мо­жа да при­пи­ше на чо­ве­ка дейс­т­ви­тел­но ед­на са­мот­вор­чес­ка дейност. Ако Първичното Боже- ствено Същество съ­щес­т­ву­ва­ше вед­нъж за винаги, то­га­ва не мо­же да ста­ва ду­ма за ед­но ис­тин­с­ко твор­чес­т­во на човека. Тогава тво­ри не чо- векът, кой­то жи­вее във времето, а Бог твори, кой­то е от вечността. Оба- че за Парацелзий не съ­щес­т­ву­ва та­къв Бог от вечността. За не­го има са­мо ед­но веч­но ста­ва­не и чо­ве­кът е един член в то­ва веч­но ставане. Това, ко­ето чо­ве­кът образува, не е съ­щес­т­ву­ва­ло по ни­ка­къв на­чин по-рано. Това, ко­ето чо­ве­кът твори, та­ка как­то той твори, то е ед­но пър­вич­но творение. Ако тряб­ва да го на­ре­чем божествено, ние тряб­ва да го на­ре­чем та­ка са­мо в смисъла, в кой­то то е чо­веш­ко творение.

Ето за­що Парацелзий мо­же да оп­ре­де­ли на чо­ве­ка ед­на ро­ля в из­г­раж­да­не­то на света, ко­ято пра­ви от не­го са­мия един съ­ра­бот­ник зи­дар на то­ва творение. Първичното Божествено Същество не е БЕЗ чо­ве­ка това, ко­ето то е с човека. "за­що­то при­ро­да­та не про­из­веж­да нищо, ко­ето да е съ­вър­ше­но на сво­ето място, а чо­ве­кът тряб­ва да го завърши". Тази са­мот­вор­чес­ка ра­бо­та­,та­зи са­мот­вор­чес­ка дейност на чо­ве­ка при из­г­раж­да­не­то на при­ро­да­та Парацелзий на­ри­ча алхимия. "Това за­вър­ш­ва­не е алхимия.

Следователно ал­хи­ми­кът е хлебар, ко­га­то пе­че хляба, лозарят, ко­га­то пра­ви виното, тъкачът, ко­га­то пра­ви платното." В сво­ята об­ласт ка­то ле­кар Парацелзий ис­ка да бъ­де алхимик. "Ето за­що аз ис­кам тол­ко­ва мно­го да пи­ша вър­ху алхимията, за да мо­же­те да я поз­на­ете и да изпитате, как­во пред­с­тав­ля­ва тя и как тряб­ва да я разбирате: не тряб­ва да се сър- дите, че от то­ва не ще се по­лу­чи ни­то злато, ни­то сребро. Но да гледате, що­то да ви се от­к­ри­ят тай­ни­те /ле­чеб­ни­те средства/. . . Третият стълб на ме­ди­ци­на­та е алхимията, за­що­то при­го­тов­ле­ни­ето на ле­кар­с­т­ва­та не мо­же да ста­не без нея, по­не­же при­ро­да­та не мо­же да бъ­де из­пол­зу­ва­на без изкуство."

Следователно очи­те на Парацелзий са на­со­че­ни в на­й-с­т­ро­гия сми­съл вър­ху природата, за да до­ло­ви от са­ма­та не­я­,как­во има тя да ка­же вър­ху сво­ите произведения. Той ис­ка да из­с­лед­ва хи­ми­чес­ка­та закономерност, за да дейс­т­ву­ва в своя сми­съл ка­то алхимик. Той счита, че всич­ки те­ла са със­та­ве­ни от три ос­нов­ни вещества, от сол, сяра и живак. Естестве- но това, ко­ето той на­ри­ча така, не се пок­ри­ва с онова, ко­ето по­-къс­на­та хи­мия на­зо­ва­ва с те­зи имена, съ­що как­то и това, ко­ето Парацелзий схва­ща ка­то ос­нов­но вещество, не е та­ко­ва в сми­съ­ла на раз­ви­ла­та се по­-къс­но химия. През раз­лич­ни­те вре­ме­на раз­лич­ни не­ща са на­зо­ва­ва­ни със съ­щи­те имена. Това, ко­ето древ­ни­те на­ри­ча­ха че­ти­ри елемента: земя, вода, въз­дух и огън, съ­щес­т­ву­ва и в на­ше време. Ние не на­ри­ча­ме ве­че те­зи че­ти­ри "елемента" - елементи, а аг­ре­гат­ни със­то­яния и има­ме за тях наименованията: твърдо, течно, газообразно, етернообразно. На- пример за древ­ни­те хо­ра зе­мя­та не бе­ше Земя, а "твърдото" състояние. Ние поз­на­ва­ме съ­що три­те ос­нов­ни ве­щес­т­ва на Парацелзий със съв­ре­мен­ни понятия, но не ги на­зо­ва­ва­ме със съ­щи­те имена. За Парацелзий раз­т­ва­ря­не­то в ед­на теч­ност и го­ре­не­то са два­та хи­ми­чес­ки процеса, ко­ито той употребява. Когато ед­но тя­ло е раз­т­во­ре­но или изгорено, то се раз­ла­га на сво­ите части. Нещо ос­та­ва ка­то остатък: не­що се раз­т­ва­ря или изгаря. За не го ос­та­тъ­кът е сол, раз­т­во­ри­мо­то /течното/ е живак; това, ко­ето изгаря, то се на­ри­ча сяра.

Който не виж­да по­-да­ле­че от по­доб­ни при­род­ни процеси, с не­го те мо­гат да ос­та­вят сту­ден ка­то ма­те­ри­ал­ни­-без­душ­ни неща; кой­то ис­ка на вся­ка це­на да об­х­ва­не ду­ха със сетивата, той ще на­се­ли те­зи про­це­си с всич­ки въз­мож­ни ду­шев­ни същества. Обаче кой­то­,как­то Парацелзий, знае да ги раз­г­леж­да във връз­ка с Цялото, ко­ето раз­к­ри­ва сво­ята тай­на във вът­реш­нос­т­та на човека, той ги взе­ма такива, как­ви­то те се пред­ла­гат на сетивата; той не ги тълкува; за­що­то така, как­то при­род­ни­те про­це­си сто­ят пред нас в тях­на­та действителност, те раз­к­ри­ват по свой на­чин за­гад­ка­та на съществуването. Това, ко­ето те­зи при­род­ни про­це­си имат да раз­к­ри­ят чрез сво­ята се­тив­на дейс­т­ви­тел­ност от ду­ша­та на