В А Л Е Н Т И Н В А Й Г Е Л И Я К О В Б Ь О М Е

В А Л Е Н Т И Н В А Й Г Е Л И Я К О В Б Ь О М Е

При се­тив­но­то поз­на­ние ин­с­т­ру­мен­тъ­т/­се­тив­ни­ят орган/ и предметът, "отражението" сто­ят един сре­щу друг. "При ес­тес­т­ве­но­то поз­на­ние тряб­ва да бъ­дат на­ли­це две неща: пред­ме­тът или отражението, кой­то

Вайгел си казва: въп­ре­ки че поз­на­ни­ето из­ти­ча от човека, са­ма­та същ­ност на от­ра­же­ни­ето /на предмета/ е тази, ко­ято се изя­вя­ва по око­лен път чрез човека. Както аз на­уча­вам за съ­дър­жа­ни­ето на кни­га­та чрез четенето, а не мо­ето соб­с­т­ве­но съдържание, та­ка аз уз­на­вам и за цве­та на пред­ме­та чрез окото; но то­ва не е цвят, кой­то съ­щес­т­ву­ва в мо­ето око или в мене. Следователно Вайгел сти­га по свой соб­с­т­вен път до резул- тата, кой­то ве­че срещ­нах­ме при Николай от Куес. Така Вайгел си е изяс­нил същ­нос­т­та на се­тив­но­то познание. Той стиг­нал до убеждението, че всичко, ко­ето имат да ни ка­жат външ­ни­те неща, мо­же да се раз­лее от на­

Поради та­зи при­чи­на Вайгел на­ри­ча вис­ше­то поз­на­ние "светлина на благодатта". Тази "светлина на благодатта" в дейс­т­ви­тел­ност не е ни­що дру­го ос­вен се­бе­поз­на­ни­ето на ду­ха на човека, или но­во­раж­да­не­то на зна­ни­ето на по­-ви­со­ка­та сте­пен на виждането.

Както Николай от Куза при след­ва­не­то на своя път от зна­ни­ето към виж­да­не­то не мо­жа да но­во­ро­ди на по­-ви­со­ка сте­пен до­би­то­то от не­го знание, а из­пад­на в илю­зи­ята да счи­та за та­ко­ва но­во­раж­да­не са­мо­то цър­ков­но изповедание, в ко­ето бе­ше възпитан, та­къв е слу­ча­ят и с Вайгел. Той вър­ви в пра­вия път и го из­губ­ва от­но­во в момента, в кой­то нав­ли­за в него. Който ис­ка да вър­ви в пъ­тя по­со­чен от Вайгел, той мо­же да взе­ме ка­то ръ­ко­во­ди­тел Вайгел са­мо в из­ход­на­та точка.

Това, ко­ето зву­чи сре­щу нас от съ­чи­не­ни­ята на Гьорлицкия обу­щар Яков Бьоме /1575-1624 г./ е ка­то ед­но въз­к­лик­ва­не на Природата, коя- то, дос­тиг­на­ла вър­ха на сво­ето ста­ва­не /развитие/, се удив­ля­ва на сво­ята същност. Пред нас се явя­ва един човек, чи­ито ду­ми имат крила, из­тъ­кан от из­пъл­ва­що с бла­жен­с­т­во чувство, че виж­да да про­си­ява в се­бе си зна­ни­ето на вис­ша Мъдрост. Яков Бьоме опис­ва сво­ето със­то­яние ка­то ед­но благочестие, ко­ето ис­ка да бъ­де са­мо мъдрост, и ка­то ед­на мъдрост, ко­ято ис­ка да жи­вее са­мо в благочестие: "Когато во­ювах и се бо­рех с под­к­ре­па­та на Бога, в мо­ята ду­ша из­г­ря ед­на чу­дес­на светлина, ко­ято бе­ше на­пъл­но чуж­да на ди­ва­та при­ро­да и в ко­ято аз познах, що е Бог и що е чо­ве­кът и що въз­на­ме­ря­ва Бог да сто­ри с човек". Яков Бьоме не се чув­с­т­ву­ва ве­че ка­то от­дел­на личност, ко­ято из­каз­ва сво­ите познания;

При по­-з­ря­ла въз­раст Яков Бьоме виж­да при бля­съ­ка на Слънцето от­ра­же­ни­ето на един ка­ла­ен съд: гледката, ко­ято му се предлага, му се струва, че раз­бул­ва ед­на дъл­бо­ка тайна. След впе­чат­ле­ни ето по­лу­че­но от то­ва явление, той вярва, че при­те­жа­ва клю­ча на за­га­дъч­ния език на природата.

Яков Бьоме жи­вее ка­то ду­хо­вен отшелник, прех­ран­вай­ки се скром­но от своя за­на­ят и на­ред с това, за да мо­же сам да си ги спомни, за­пис­ва звуците, ко­ито зву­чат в не­го­ва­та вътрешност, ко­га­то чув­с­т­ву­ва Духа в се­бе си. Фанатизираното усър­дие на све­ще­ни­ци­те му съз­да­ват го­ле­ми неп­ри­ят­нос­ти в живота. Той, кой­то ис­ка да че­те са­мо писанието, ко­ето свет­ли­на­та вът­ре в не­го му разбулва, е прес­лед­ван и из­мъч­ван от онези, за ко­ито е дос­тъп­но са­мо външ­но­то писание, скованото, дог­ма­тич­но­то вероизповедание.

В ду­ша­та на Яков Бьоме жи­вее нес­по­кой­но ед­на ми­ро­ва загадка, ко­ято тлас­ка към познание. Той вярва, че със своя дух е по­то­пен в ед­на бо­жес­т­ве­на хармония; но ко­га­то се ог­леж­да око­ло се­бе си, нав­ся­къ­де виж­да дис­хар­мо­ния в бо­жес­т­ве­ни­те творения. Светлината на Мъдростта при­над­ле­жи на човека; и въп­ре­ки то­ва той е из­ло­жен на погрешност; в не­го жи­вее под­ти­кът към доброто, и въп­ре­ки то­ва през ця­ло­то чо­веш­ко раз­ви­тие зву­чи ди­со­нан­сът на злото. В при­ро­да­та ца­ру­ват при­род­ни­те зако- ни; и въп­ре­ки то­ва ней­на­та хар­мо­ния е раз­мъ­те­на от не­це­ле­съ­об­раз­нос­ти и ед­на ди­ва бор­ба на елементите. Как тряб­ва да се раз­би­ра дис­хар­мо­-

Като го­во­рим за те­зи неща, не­ка се ог­ра­ни­чим вър­ху доб­ро­то и злото, в ко­ето в по­-те­сен сми­съл дис­хар­мо­ни­ята на­ми­ра своя из­раз в чо­веш­кия живот. Защото всъщ­ност Яков Бьоме се ог­ра­ни­ча­ва имен­но вър­ху тях. Той мо­же да сто­ри това, по­не­же за не­го при­ро­да и чо­век се явя­ват ка­то ед­но същество. И в две­те той виж­да по­доб­ни за­ко­ни и процеси. За не­го не­це­ле­съ­об­раз­но­то в при­ро­да­та е зло, как­то и зло­то е ед­на не­це­ле­съ­об­раз­ност в съд­ба­та на човека. Същите ос­нов­ни си­ли ца­ру­ват и на ед­но­то и на дру­го­то място. Който е поз­нал про­из­хо­да на зло­то в човека, за не­го стои съ­що от­к­рит и про­из­хо­да на зло­то в природата.

Как е въз­мож­но от съ­що­то Първично Същество да из­ти­ча и зло­то и доброто? Когато го­во­рим в сми­съ­ла на Яков Бьоме, ние мо­жем да да­дем след­ния отговор. Първичното Същество не жи­вее сво­ето съ­щес­т­ву­ва­ние в се­бе си. Многообразието на све­та учас­т­ву­ва в то­ва съществуване. Ка- кто чо­веш­ко­то тя­ло жи­вее своя жи­вот не ка­то от­де­лен чле­н,а ка­то мно­жес­т­во чле­но­ве /органи/, та­ка и Първичното Същество. И как­то чо­веш­ки­ят жи­вот е раз­лят в то­ва мно­жес­т­во от чле­но­ве /органи/, та­ка и Първичното Същество е раз­ля­то в мно­го­об­ра­зи­ето на нещата. Както е вярно, че це­ли­ят чо­век има един живот, вяр­но е съ­що­,че все­ки ор­ган си има своя соб­с­т­вен живот. И как­то не про­ти­во­ре­чи на це­лия хар­мо­ни­чен жи­вот на човека, че не­го­ва­та ръ­ка се об­ръ­ща сре­щу соб­с­т­ве­но­то тя­ло и го наранява, съ­що та­ка не е не­въз­мож­но не­ща­та на света, ко­ито жи­ве­ят жи­во­та на Първичното Същество по свой соб­с­т­вен начин, да се обър­нат един сре­щу други. Следователно, раз­де­ляй­ки се на раз­лич­ни животи, Първичният Живот да­ря­ва на все­ки жи­вот спо­соб­нос­т­та да се обър­не сре­щу Цялото. Злото не из­ви­ра от доброто, а от начина, по кой­то доб­ро­то живее. Както свет­ли­на­та мо­же да све­ти са­мо тогава, ко­га­то про­ник­ва тъмнината, та­ка и Доброто мо­же да съ­щес­т­ву­ва са­мо тогава, ко­га­то про­ник­ва сво­ята противоположност. Светлината лъ­че­за­ри от "първичната основа" на тъмнината; доб­ро­то се раж­да от "пър­вич­на­та основа" на без- различието. И как­то в сян­ка­та са­мо свет­лос­т­та ни по­каз­ва съ­щес­т­ву­ва­не­то на светлината; а тъм­ни­на­та се чув­с­т­ву­ва ка­то нещо, ко­ето от­с­лаб­ва светлината: та­ка и в све­та във всич­ки не­ща се тър­си са­мо закономер- ността; а злото, не­це­ле­съ­об­раз­но се при­ема ка­то не­що самопонятно. Следователно, въп­ре­ки че за Яков Бьоме Първичното Същество е Ця- лото, ни­що в све­та не мо­же да бъ­де разбрано, ако не взе­мем пред­вид ед­-
нов­ре­мен­но Първичното Същество и не­го­ва­та противоположност. "Доб- рото е по­гъл­на­ло в се­бе си зло­то или противното. . .Всяко съ­щес­т­во съ­дър­жа в се­бе си доб­ро­то и зло­то и раз­де­ляй­ки се в сво­ето развитие, то по раж­да про­ти­во­по­лож­ни качества, ко­ито се стре­мят да влас­т­ву­ват ед­но над друго."

Ето за­що на­пъл­но в сми­съ­ла на Яков Бьоме е, да виж­да­ме Добро и Зло във вся­ко не­що и във все­ки про­цес на света; но съв­сем не е в не­го­вия сми­съл да тър­сим пър­вич­но­то съ­щес­т­во нап­ра­во в ед­но смес­ва­не на доб­ро­то и злото. Първичното Същество тряб­ва­ше да по­гъл­не Злото; но зло­то не е със­тав­на част на пър­вич­но­то същество. Яков Бьоме тър­си Първопричината на света; Но са­ми­ят свят е про­из­ля­зъл чрез пър­воп­ри­чи­на­та от небитието. "Външният свят не е Бог и във веч­нос­т­та не ще бъ­де на­ре­чен Бог, а той е са­мо ед­на същност, в ко­ято Бог се изявява. . . Когато се казва: Бог е всичко, Бог е не­бе­то и земята, а съ­що и външ­ния свят, то­ва е истината; за­що­то от не­го и в не­го во­ди сво­ето на­ча­ло вси- чко. Но що мо­га да нап­ра­вя аз с та­ко­ва говорене, ко­ето не е ни­как­ва религия?"

На ос­но­ва­та на та­къв един въз­г­лед в ду­ха на Яков Бьоме се из­г­раж­дат не­го­ви­те пред ста­ви вър­ху същ­нос­т­та на це­лия свят, ка­то пра­ви да се ро­ди от не­би­ти­ето на пос­ле­до­ва­тел­ни сте­пе­ни за­ко­но­мер­ни­ят свят. Този свят се из­г­раж­да в се­дем фор­ми на природата. В тъм­на су­ро­вост Пър- вичното Същество при­ема форма, зат­во­ре­но ня­мо в се­бе си и непо- движно. Под сим­во­ла на солта Бьоме раз­би­ра та­зи суровост. С по­доб­ни на­име­но­ва­ния той се по­зо­ва­ва на Парацелзий, кой­то бе­ше взел име­на­та за при­род­ни­те про­це­си от хи­ми­чес­ки­те процеси. Чрез пог­лъ­ща­не­то на сво­ята про­ти­во­по­лож­ност пър­ва­та фор­ма на при­ро­да­та се явя­ва във втората; сурово, не­под­виж­но при­ема движението; в не­го се явя­ва си­ла и живот. Живакът е сим­вол за та­зи вто­ра форма. В бор­ба­та меж­ду по­чив­ка и дви­же­ни­е­,меж­ду смър­т­та и живота, се раз­к­ри­ва тре­та­та фор­ма на природата/сяра/. Този бо­рещ се в се­бе си жи­вот се изя­вя­ва на се­бе си; от се­га на­та­тък той ве­че не жи­вее в ед­на вът­реш­на бор­ба на сво­ите членове; той жи­вее се­бе си ка­то един­но про­си­ява­ща светкавица, ос­ве­тя­вай­ки сво­ята същ­ност /огън/. Тази чет­вър­та фор­ма на при­ро­да­та се из­ди­га до петата, на по­чи­ва­ща­та в се­бе си жи­ва бор­ба на час­ти­те /вода/. На та­зи сте­пен съ­щес­т­ву­ва ед­на вът­реш­на су­ро­вост и безмълвие, как­то на пър­ва­та степен; са­мо че то­ва не е ед­на аб­со­лют­на почивка, ед­но мъл­ча­ние на вът­реш­ни­те противоположности, а ед­но вът­реш­но дви­же­ние на противоположностите. Не по­чи­ва в се­бе си неподвижното, а подвиж- ното, за­па­ле­но­то от свет­ка­вич­ния огън на чет­вър­та­та степен. На шес­та­та сте­пен са­мо­то Първично Същество въз­п­ри­ема се­бе си ка­то та­къв вът­ре­шен живот; то въз­п­ри­ема се­бе си чрез се­тив­ни­те органи. Съществата на­
да­ре­ни със се­ти­ва пред­с­та­вят та­зи фор­ма на природата. Яков Бьоме ги на­ри­ча звук или ех­те­не и ка­то сим­вол за се­тив­но­то въз­п­ри­ятие пос­та­вя се­тив­но­то въз­п­ри­ятие на звука. Седмата фор­ма на при­ро­да­та е Духът из­ди­гащ се вър­ху ос­но­ва­та на сво­ите се­тив­ни въз­п­ри­ятия /мъдростта/. Той от­но­во на­ми­ра се­бе си ка­то Първопричина сред све­та из­рас­нал от не­би­ти­ето и об­ра­зу­ващ се от хар­мо­нич­но­то и дисхармоничното. "Духът свя­ти до­на­ся си­яни­ето на ве­ли­чи­ето в същността, в ко­ято бо­жес­т­во­то се изявява."

С та­ки­ва въз­г­ле­ди Яков Бьоме се опит­ва да обяс­ни света, кой­то спо­ред зна­ни­ето на не­го­ва­та епо­ха той счи­та­ше за фактически. За не­го са фак­ти оне­зи­,ко­ито ес­тес­т­ве­на­та на­ука на не­го­во­то вре­ме и Библията счи­та­ха за такива. Едно не­що е на­чи­нът на не­го­во­то мислене, дру­го не­що е све­тът на фактите. Можем да си пред­с­та­вим на­чи­на на не­го­во­то мис­ле­не при­ло­жен към ед­но съ­вър­ше­но дру­го поз­на­ние на фактите. И та­ка пред на­шия дух се явя­ва Яков Бьоме, кой­то би мо­гъл да жи­вее и на гра­ни­ца­та на 19-ия и 20-ия век. В то­зи слу­чай един та­къв Яков Бьоме би про­ник­нал със своя на­чин на мис­ле­не на биб­лейс­ко­то сът­во­ре­ние на све­та в шест дни и бор­ба­та на ан­ге­ли­те и дявола, а ге­ог­раф­с­ки­те поз­на­ния на Лиелли фак­та на Хекеловата "Естествена история на сътворението". Който про­ник­ва в ду­ха на съ­чи­не­ни­ята на Яков Бьоме, той тряб­ва да дой­де до то­ва убеждение. /Изброяваме тук на­й-­важ­ни­те от те­зи съчине- ния: "Изгревът на зората"; "Трите принципа на божествената същно- ст"; "За троичния живот на човека"; "Сигнатура рерум" или "Ражда- нето и именуването на всички същества"; "Мистериум магнум"*. /*Това из­ре­че­ние не тряб­ва да се раз­би­ра така, ка­то че днес из­с­лед­ва­не­то на Библията и на ду­хов­ния свят е ед­на заблуда: то тряб­ва да се раз­би­ра в смисъл, че един "Яков Бьо­ме на 19-ия век" е стиг­нал до "ес­тес­т­ве­на­та ис­то­рия на сътворението" по съ­щи­те пътища, по ко­ито в 16-ия век той стиг­на до библията. Но от там той би се из­диг­нал в ду­хов­ния свят./