Нови пътища на терапия

1. 
   телесно­физическите сили,
   
2. 
   намиращите се във взаимна връзка с космоса жизнени сили, които ден и нощ опазват човешкия живот,
   
3. 
   неговата душевност и
   
4. 
   неговата безсмъртна същност, която в предишните изложения нарекохме Аз. Петата степен на съществуване при Парацелз е наречена „ens dei“ (божествена същност), наречена също квинтесенцията - божественото влияние в съдбата, която витае над нас.
   

Не се ли намират тези сили помежду си в хармония, или не се ли даде съответната им „храна“ и грижа, то физическият дом, тялото, останало без закрила може да бъде завзето от всякакви материални и душевни сили („демони“, съответно „разбойници“) и да бъде разрушено.

Аз вярвам, че такова събитие имаме в приказката на братя Грим „Бременските музиканти.

Магарето, което носи товара, най­силното, най­старото, но и най­умното, репрезентира физическото тяло. То дава и инициативата всички да станат градски музиканти.

Кучето, което ден и нощ винаги вярно пази и е напълно привързано към стопанина си, е картина на жизнените сили, също и що се отнася до търпението.

Котката, която вечер скита навсякъде, своенравна и много чувствителна, при това суетна и естетична, репрезентира душевните сили в човека.

Петелът с червеното украшение на главата си, който предпочита да се намира на върха, пък макар и на торището, и който сутрин ни събужда с холеричния си крясък, е картина на Аза в човека. Тези всички четирима са остарели и чакат да бъдат премахнати; те са изпълнили задълженията си и сега трябва да осъзнаят собственото си значение. Затова трябва да се обединят, за да могат да дадат външен израз на това, което е тяхната истинска същност, звученето, музиката в тях, и чрез собствените си сили да могат да устоят в света. Поради техния произход от различните краища на света, един общ концерт не би бил особено естетическо удоволствие за ухото, но пък за това ­ извънредно ефективен срещу „окупиралите дома“: техният общ концерт може да изгони натрапниците, душевно­духовните, а също и физическите паразити, разбойниците. Някога застрашени и изчерпани от деня, сега през нощта за първи път те могат да се обединят и отпочинат, и ­ така да се каже, станали „имунни“срещу чужди натрапници отвън, ­ да отблъснат подновените атаки на разбойниците. Такива сигурно ще могат да останат и през деня. Въпреки тяхната разновидност всеки от тях има своите специфични задачи за прогонването на глупавите разбойници. Дали в чужбина, в Бремен, където никога не са били, биха имали същия успех, е въпрос. Приказката, интерпретирана от тази гледна точка, може да подтикне терапевтите да помислят, как в един, зает чрез дрогите телесен дом могат да събудят и засилят четирите компонента на човешката същност. От училищната психология знаем, че добрите мисли обновяват жизнените сили, докато лоши мисли, скандали, неприятности, завист и др. са отрова за нашите жизнени сили. Така както душата се разгръща чрез съчувствие, интерес, обич, преданост и участие в чуждата съдба, така и за същността на Аза е благотворно, в мисленето да развие собствена вътрешна воля и да засили тази воля чрез всякаква дейност, при която той наистина взима участие в осъществяване на предприетото. Също и физическото тяло има своите закони, които то опознава чрез засилване и затвърдяване; то обича движението, въз основа на което развива удоволствие от свободата.

Тричленният аспект на терапията

Тук още веднъж се напомня, че поради увреждането на телесните обвивки, Азът, същинското ядро в човека около 18­19­тата годишна възраст може само несъвършено да бъде роден. Тези обвивки се създават и оформят правилно или неправилно чрез обкръжението и педагогическите мерки през първите три седемлетия ­ значи между първата и двадесет и първата година. През първото седемлетие преобладава работата отвън върху тялото и органите. Тук важи закономерността на подражанието. Възможността за правилното здравословно подражание води до засилване на тялото и създава предпоставките за добър душевен фундамент за през второто седемлетие. Тогава започва метаморфозата на жизнените сили и на мисловните сили, които обаче все още не могат да бъдат индивидуални, а чак чрез душевните сили ­ например на някой учител ­ от вън трябва да се консолидират. За това е от особено важно значение обичаният авторитет, който да даде на душата подкрепа, вяра и насока.

Чак след пубертета, между 14 и 21 години, се събужда индивидуалната духовност в самостоятелната преценка. Тя се нуждае от идеали, от „идеи с волев характер“, от лично участие в световните събития. Чак тогава Азът може да използва като инструмент изградените до сега обвивки и да ги усъвършенства по­нататък. Поради все едно от какво породено осакатяване на обвивките не е възможно правилното развитие и освобождаването на Аза за самостоятелна дейност. Това се опитва да се извърши по­късно изкуствено чрез различни вещества, появява се една саморазрушителна тенденция срещу собствените обвивки.

Въпросът е: Дали пропуснатото може да се навакса? От медицината е известно, че например при увреждания в правилното развитие на мозъка може и по­късно да се предизвика подобрение, когато терапевтично се повторят отделните крачки на развитието от ранната детска възраст ­ посягане и взимане на даден предмет, пълзене, изправяне и вървене, играене. Това са основните жестове при човешкото развитие. Също така може да се опита, в подходящо обкръжение терапевтично също и след 20­тата година ­ най­добре естествено преди това ­ още веднъж да се изживеят трите необходими основни степени на човешкото развитие: “правилното подражание“, „любимият авторитет“ и „свободното изграждане на преценки“ с надеждата, че осакатените обвивки чрез това ще могат да оздравеят сами по себе си и окованите азови сили, които не можем директно да повлияем, косвено ще бъдат призовани към воля за живот и към дейност в света и от собствен подтик ще могат да намерят пътя на индивидуалната съдба. В това се основава рационалността на наркотичната терапия. С това педагогическият принцип се прави лечебен принцип.

Пътят през трите терапевтични епохи
Дори когато наркоманът външно се е превърнал в карикатура на самия себе си, трябва напълно сериозно да се обърнем към него като към човек. Всички брутални терапевтични методи трябва да се отблъснат. Терапията не бива да се проведе под натиск. Пациентът, както всеки човек трябва да има право да реши за или против дадено лечебно заведение или поне по­късно, когато отровните влияния отслабнат да вземе решение. Под натиск още никой не е оздравял! „Терапевтични концентрационни лагери“ трябва да се отблъснат, понеже те са против достойнството на човека. Терапията трябва да е одушевена от вярата, че външната картина на пристрастения не отговаря на неговата истинска същност. Това убеждение вече е нещо като лечебно средство за зависимия от дрогите, който е под властта на чужди сили.

Първа терапевтична степен

В началото на преден план стои, както вече бе споменато по­горе, уреждането на физическите отношения: тези в собственото тяло и с обкръжаващата среда. Напомням за едно изречение на известния лекар и душевен хигиенист от 19 век Е.В.Фойхтерслебен: „В една подредена стая и душата е подредена.“ Това има предвид Гьоте, когато относно лекуването на психични заболявания говори за „самостоятелност“, „ред и дневен режим“, като външното скеле за лабилните вътрешни сили. Също и на лекуването на „измъченото“ тяло трябва да се обърне особено внимание. Една душа не може да се чувства добре и правилно да се закотви в ограбения телесен дом. „Мислещият лекар“ (Гьоте) трябва да премахне физическите пречки и да активира способността за самостоятелна преценка, топлината в човека. Това се постига с физиотерапевтични процедури като масажи с растителни масла, сауна, компреси на черния дроб, двигателна терапия, хомеопатична конституционална терапия и прочистване на организма от отровите, биологично­динамично хранене с възможно минимално консумиране на месо, макар че в началото не е много лесно, поради изместване на пристрастяването. Чрез външно и вътрешно прилагане на топлина (затова се препоръчва също интензивна чернодробна терапия) трябва да се направи тялото отново пропускливо за духовните и жизнените сили; космичните сили в човека трябва отново да се ангажират с тялото.

В това отношение медът играе превъзходна диетична роля. Ние можем с чиста съвест да го обявим за „антидрога“ и важен профилактичен фактор срещу пристрастяването и неговите последици. Произведен като цветова субстанция от слънчевото същество пчелата, по отношение на човека той има общо с разтварящите, затоплящи веществообменни сили. О там идва и старата поговорка: „Медът е млякото на старостта“, това означава, че той се препоръчва винаги там, където вземат надмощие сковаващите склеротични сили и когато човек се изплъзва от топлинните сили, което в късна възраст се случва естествено. Със самоотверженост (дори чрез отказа от инстинкта за възпроизвеждане) и с работливост пчелата произвежда меда и го затваря в шестоъгълните килийки, картината на хармонично проникващите се небесни и земни сили (да помислим за снежните кристали, цветята с форма на звезди или кристалите на силициевата киселина). Медът е така да се каже нещо като кристализирала обич, обичта от своя страна е „медът на социалността“. Космосът отново се ангажира с човека и неговите органи. „По околен начин чрез пчелния рояк целият всемир навлиза в човека и го прави работлив. Иначе щом се вземе абсент, хората се правят мързеливи... Пчелите всъщност по чудесен начин показват, как чрез своята душевност човек да се научи да работи върху своите органи. Чрез меда пчелният рояк дава на човека обратно това, от което той се нуждае като работа на душата си върху своето тяло. Когато човек пие абсент, тогава той иска да се наслаждава на душата. Когато той прибави мед към ястията си, той така иска да подготви своята душевност, та тя правилно да работи върху тялото...“61

На децата мед се дава заедно с мляко. При лекуване от дрогите се дава по една чаена лъжица на ден или чист мед, или с мляко плюс съединения на силициевата киселина. Той е една важна диетична помощ. Ако не може да се понася, трябва да се подготви обмяната на веществата с фосфорни или серни хомеопатични субстанции. Така зависимият от дрогите ще бъде поставен в такава ситуация, в една страна, в която тече „мляко и мед“.

Важно конституционно средство срещу зависимост от дроги, съответно алкохол е хомеопатизирано олово и неговите съединения. Това е важна минерална субстанция, която дълбоко навлиза в топлинния организъм и регулира съотношението между „несвободната“ дейност на обмяната на веществата и свободната душевно­духовна дейност.

Срещу последствията от употреба на LSD с цветните картинни отражения или други нервни състояния може да се постигне успех с високо потенциирани оловни съединения плюс високопотенцииран Secale cornutum.

За генерално прочистване от отровите може да се даде брезов въглен; за възстановяването на цялостната обмяна на веществата ­ Aufbaukalk (продукт на фарм.фирма Weleda, бел. ред.), който се дава при всяко хранене. Едно важно конституционално средство е метеоритното желязо (Ferrum sidereum), което спомага да се закотви индивидуалността по­добре в тялото и „импулсът за свобода да се осъществи в тялото“.

В началото диетата не трябва да претоварва обмяната на веществата, затова трябва предпазливо да се започне с храненето със зърнени храни. Опити с овесна каша показаха, че още след няколко седмици топлинният организъм чувствително се подобрява. Овесът, „огненото зърно“ съдържа много фосфорни съединения, които имат особено отношение към топлината в организма.

Топлината, която трябва да се усеща чак до душевните и социалните взаимоотношения (уют, интерес, задушевност), в този случай е от изключителна важност.

Ритмичното подреждане на деня
Колкото повече ритъм се намира в дадено нещо, толкова то е по здравословно. Това важи както за сън и будност и смяната на сезоните, така също и за отделните органични ритми на кръвообръщението и на обмяната на веществата, което в китайското лечебно изкуство се нарича „органният часовник“. Общият ритъм за оживяване на жизнените сили е извънредно важен точно за един зависим от дрогите пациент. Човешкият организъм през различните часове на деня по различен начин ­ интензивно или по­малко интензивно е свързан с душевните сили, това означава, че душата се ангажира в работа върху определени органи, което ние изживяваме като вътрешна хармония. Ако и от психологична гледна точка да е правилно твърдението „Някогашният зависим от дрогите трябва в 6 часа сутринта да е в обора“, то това противоречи на медицинско­физиологичната действителност. Поради масивните затруднения, които изпитва душата при овладяване на тялото ­ понеже наркотичният пациент не е сутрешен човек! ­ физическа работа в селското стопанство през ранните сутрешни часове в началото може да се извършва само с голямо усилие и то с помощта на кафе и цигари.

Работи ли се обаче с естествените душевни ритми в подреждането на деня, то само чрез това вече започва един оздравителен процес. Душата сутрин навлиза по­силно в областта на главата, затова сутрин можем и по­ясно да мислим и да поемаме по­добре интелектуално. Около обяд и след обяд душата навлиза повече в системата на крайниците: тогава времето е подходящо за физическа работа и занимания с изкуството. Вечер душата се оттегля в ритмичната система, в нашата чувственост. Затова през вечерните часове се нуждаем от компания, изпълнена с фантазия дейност и уютност. Това е и причината, поради която вечер не бива да се водят обезпокоителни групови разговори. Денят, с моментите с особена тежест, би могъл да се организира примерно така:

Сутрин мисловна работа или упражнения за наблюдение, през късния предиобед работа или артистични занимания, вечер задушевно общуване, разговори, четене, разказване и т.н. Точно в задушевността седи противоположната сила на отвлечения от света интелект от една страна и станалите едностранчиви волевите сили от друга страна. Важни са сутрешният поглед върху предстоящото протичане на деня и вечерният поглед върху вече протеклия ден, без затваряне в себе си, за да могат да се обективира денят с неговите събития, които трябва да се направят съзнателно разбираеми и прозрачни. Отделните биографии трябва да се разгледат, проблеми да могат открито да се дискутират; откритостта е изобщо един от най­важните критерии в наркотичната терапия. Другарските отношения и приятелства между пациентите са много важни, дори и когато понякога се превърнат в любовни афери. Породените от евентуална раздяла тъга и болка трябва също да могат да се преодоляват. Терапевтът трябва да помогне всичко да бъде проникнато от съзнание. За хаотизираните душевни сили това има изчистващо отровите въздействие. Особено важно е физическото мобилизиране, движението, за да се активират волевите сили и човек да се изведе извън себе си.
За смисъла на работата
„За човека, каза той, само едно е нещастие, когато в него се появи някаква идея, която няма общо с ежедневния живот, или дори отклонява човека от дейния живот“.63
Работата е волева дейност, дейност произлизаща от самия себе си, която ние в идеалния случай безкористно поставяме на разположение на света и на хората. Всеки вид съмнение, раздвоение или депресии се премахва само чрез „действие“ (Гьоте). Волята се свързва със света, така човек се откъсва от себе си. Тогава той вижда и успеха на своята работа. „Той работи в градината и вече е много по­весел. Той изпитва желание да се наслади на това, което засажда...“ казва Гьоте по­нататък. Тук той препоръчва истинска противонаркотична терапия! Редовната физическа работа е важна и в един друг смисъл: Тя обвързва душевни сили, които не могат вече да станат самостоятелни в усамотен душевен живот, с външните крайници. Ние познаваме станалите самостоятелни и отлагащи се в душата сили на “зацикленото” умуване, на меланхоличното настроение. Активираме ли обаче нашите крайници чрез туризъм, разходки, игра, движение, то провеждаме тези сили в света, което действа оздравяващо. Чрез дрогите в яснотата на мислите се е промъкнало чувственото усещане на обмяната на веществата, което на едно друго място описахме като „натрупани мисловни маси“. Религиозните ордени през изминалите столетия знаеха за тази опасност: Когато хората станат самотни и лениви, тогава лесно се развива един мистичен живот, който резултира от леността и от липсата на интерес към света.

На рафинираната страст, човек да се грижи само за собствената душа и да й се наслаждава, може да се помогне само чрез радост и удоволствие от света и природата и чрез работа с ръцете. От субективната мистика не ще се развие едно здраво, обективно чувство за живеещата в света духовност. Защото волята на зависимия е дефектна и поради това води към една действаща навътре, душевно „подтисната воля“, към известни комплекси и страст към изкуствено предизвикани мрачни състояния. При терапията например не е нужно изкуство за да се говори с пациентите за високо духовни неща, но когато стане въпрос за разтребване на масата, могат да се изживеят истински чудеса...

Втората степен на терапията
Душевното лечение чрез изкуството

(„обичаният авторитет“)
Душата се развива правилно и свободно само чрез фантазия, изобретателност, творческа дейност ­ в Шилеров смисъл, чрез „инстинкта за играта“.

Затова през втората степен на терапията трябва да се наблегне на творческите душевни сили и на естетиката. Цялото ежедневие трябва да получи една артистична насока. Изкуството на храненето, готвенето, на разговора, на воденето на живота и практическите изкуства като рисуване, театър и музика да застанат в центъра на дневните събития. Тази терапевтична епоха, от опит се знае, е и най­дългата, защото душевните сили на средата, характерът, задушевността най­много са корумпирани. Поради разнообразието на различните изкуства, при пациентите могат да бъдат открити индивидуални надарености и да бъдат поощрени.

Подтиснати таланти изведнъж се появяват на дневна светлина. Спомням си един пациент, който се прояви като гений в приготвяне на сладкиши, това в миналото никога не му е било разрешавано да прави. Затиснатите душевни сили бяха освободени и удоволствието от дейността беше поощрено. Важно е работата да се прави за другите хора, също и изкуството не би трябвало да е самоцел. Затова по възможност да няма измислени работни терапии или поощряване на нарцисизма чрез психодрами. Дейността трябва да стане обективна, човекът трябва да се научи да се подчинява на закономерностите на тон, цвят, движение и говор, както това би станало пред един „обичан авторитет“. Това постепенно изгонва самофиксирането, болестния нарцисизъм и прави човека безкористен и отворен към света.

Така в театралната игра например по идеален начин се обединяват важни терапевтични критерии, които не е нужно да се измислят теоретично: Тя засилва самочувствието и сигурността в себе си, освобождава човека от стереотипните говорни и двигателни движения, поощрява социалното общуване, устойчивостта и издръжливостта, паметта и чувството да се създаде радост у другите и прави душевните движения гъвкави, като с това те по­добре овладяват телесните движения. Допълнително изживяването на успеха при едно театрално представление винаги е балсам за душата. Ставащото гъвкаво тяло сега все повече може да се изживее като инструмент на вътрешни духовни процеси, които човек учи да осъществи навън. С това той все повече се изтръгва от болестното самофиксиране.

В тази втора терапевтична степен продължава да се работи върху физически и душевни проблеми, но също и върху обективни биографии на велики съвременници. Това помага обективно да се разгледа и собствената биография, докато заниманието само със себе си никога не може да доведе до истинско оздравяване. „Хипохондрията е егоизъм. Поети, свикнали да се ровят в дълбините на собствените си гърди, да анализират своите чувства и вътрешни състояния, да се усещат като център на света, най­често попадат във властта на този демон. Аз познавах един от тези хубаво и тъжно надарени, когото само изучаването на историята, чистото участие в целостта на света, изведнъж го освободи от мъките... В гърдите на всеки човек спи един ужасен зародиш на лудост. Стремете се с всички ваши ведри и дейни сили, той никога да не се събуди“63

Общо взето терапевтичната среда винаги е само медиум, чрез който пациентът може да изгради едно отношение към Аза на съответния терапевт. Той трябва под някаква форма да бъде впечатлен от него, макар и понякога за известно време да стане зависим от терапевта. Този контакт от душа към душа е важно събуждащо изживяване за пациента особено при срещите по време на разговорите и изгражда доверие от човек към човек. „... Човек ги свиква с реда, дава им едно понятие, че тяхното съществуване и съдба имат нещо общо с много други, че изключителният талант, голямото щастие и най­дълбокото нещастие са само малки изключения от обикновеното, така няма да се промъкне никаква лудост и ако тя вече е там, постепенно ще изчезне.“64

Към това също принадлежи, пациентът да се учи, бавно да изостави всички особености, номера и инат, за да живее като човек между хората, „понеже нищо не ни доближава така до лудостта, както когато се отличаваме от другите и нищо не запазва така добре целия ни разсъдък от това, да живеем в общоприетия смисъл с много хора“.65 Точно това, чак до външността си да се чувства за нещо особено, често разболява някогашния наркоман. Това на друго място описах като „високомерието на наркомана“.

Сега още няколко практични указания за оздравяване на самите душевни сили, които се състоят от мислене чувстване и воля. Това изложение не се отнася само за втората степен на терапията, то в различни вариации може да се използва във всички терапевтични степени.

С нашето мислене обхващаме обективната взаимосвързаност на света и я правим наша душевна собственост, това означава, че чрез това ние разбираме света. Затова относно света можем да се разбираме и с другите хора. Мисълта получава по този начин нещо универсално, нещо свързващо хората. Ние се учим да изграждаме логиката на фактите въз основа на феномените в света. Мисленето може да бъде правилно само когато изпитваме преданост към външния свят и постигнем разбиране относно процесите му. „Преданост означава опитване с мисленето, с представите да се разшифроват загадките.“66 Наблюдателни упражнения върху ежедневни феномени, като растенията, времето, облаците или други природни феномени са идеални възможности за обогатяване на терапията.

Нашето чувстване стои в размяната между нас самите и света. Ние дишаме, така да се каже, душевно ­ вдишване, издишване. Съответствието между нас и света означаваме като нашия уют. Тази взаимна хармония като душевен въздух между душата и света ни дава приятност и уютност, това ще рече, че се обръщаме към него. Това общо изживяване усилва това, което наричаме наш душевен център, наша душевност. Пред пламтящия каминен огън, който играе важна роля в едно заведение за наркотична терапия, тези неща имат особено значение. Където господства уютна атмосфера там душата се чувства у дома си. Чувстването се изгражда здравословно, когато душата се отвори към света и покаже интерес и съчувствие. Едно вътрешно душевно прочистване и превръщане на интереса към себе си в интерес към света се извършва чрез изживяване на страхопочитание и съчувствие от явленията в света. Така болестното самолюбие се превръща в правилното чувство на интерес към света. От едностранчивата чувственост се изгражда правилното чувстване, едно душевно трептене с нещата. Защото всяка форма на притъпяване отношението към света и подтискане на душевността води до слабост на волята. Нека помислим за меланхолика или за депресивния: Той може да оздравее от болестното си самофиксиране, когато му се разказват трагични истории или дори му се представят. Тогава може да излезе навън от себе си.

Какво става с волята? Тя ни извежда отново в света чрез нашата дейност, това значи чрез системата на крайниците. Така например чрез нашата активност ние превръщаме идеали във факти и така подготвяме бъдещето. Който постоянно се бори срещу събитията на живота и с това срещу съдбата си, става все по­слабоволев. Най­често човек се приема такъв какъвто е, но иска животът, партньорът, професията и средата винаги да бъдат други. Така се поражда гняв, отричане, нетърпение и самосъжаление. Всичко това са душевни сили, които са насочени срещу живота. Тук съществува само една терапия: Смирение и невъзмутимост спрямо външните факти на света, акцептиране на събитията и вътрешна воля да се направи нещо от дадените обстоятелства, човек да промени самия себе си, а не да остане такъв какъвто е. Чрез това човек се изчиства от отровата. Така той се учи да се живее с живота, а не срещу живота. Пречките са тук, за да бъдат преодолени.

Колкото по­многообразни са волевите изяви, борбата, търсенето в света, също и в практическия живот, толкова по­добре се изгражда и волята. Тя прониква системата на крайниците и на веществообмяната и чрез многообразието на движенията и храненето допълнително се активира. Затова и най­успешните терапии например са терапевтичен кораб, странстване из пустинята и борба за преживяване. Младежите са оставени при това на своята собствена инициатива: да плува параходът при вятър и лошо време, да се извършат съвестно ежедневните необходими работи, да се достави храна ­ може би и да се отработи, да се сготви и т.н.. Всичко е зависимо от техните ръце и работа. При това те често достигат до границата на физическите си сили и трябва постоянно да се превъзмогват. „От властта, която всички създания оковава, се освобождава човекът, който я преодолява.“67

Дрогите довеждат до своенравие и егоцентричност. Изпада се в един дяволски кръг от надменност и надценяване, винаги се мисли, че трябва да се изпъкне пред другите с външно показване и наркомански (фиксирани) маниери и че е роден за нещо по­добро. Това обаче изолира все повече човека и го прави сърдит и хипохондричен. Чак когато се свалят вътрешния „орден и емблема“ и по нормален начин се опита да се живее с хората като човек с човека, може да се разгърне правилно душата с нейните волеви сили. Артистичната дейност с нейното многообразие е една съществена помощ за това.

Третата терапевтична степен

С това се насочва към една съществена опитност. На този, който съвсем е пропаднал, му остава само едно: отново да се изкачи нагоре. Също и насоката на вътрешните склонности на един човек трябва да стои пред очите на терапевта, като вътрешна бъдеща картина. ...“Когато човек иска да направи нещо за възпитанието на другия, трябва да види, накъде са насочени неговите склонности и желания. Колкото е възможно по­бързо трябва да му се даде възможност някои от тях да задоволи, някои цели да постигне, че ако човекът се е заблуждавал, достатъчно рано да може да види своята грешка, а ако улучи това, което е подходящо за него, толкова по­усърдно той ще се занимава с него и толкова по­старателно ще се образова.“68

В същността на тази трета терапевтична степен трябва да стоят многостранни срещи със света. Срещи с хора, разбиране на съдбовните събития, обществено­политически взаимовръзки, мотиви за работа, учение и живот, възприемане и анализиране на световните събития. Добре е да се проведат педагогически занимания и да се попълнят дефицитите в образованието на пациента, да се събуди интерес към духовния живот. Педагогическите занимания в известна степен би трябвало да започнат още по време на първата терапевтична степен, защото едва от истинското разбиране на света може да се премине към разбиране на самия себе си. През третата терапевтична степен пациентите могат да живеят в жилищни общности извън лечебното заведение и да се опитат с помощта на терапевта да се справят с живота. Идеалното са най­различните занаятчийски работилници, които разпращат продавачи или майстори по различни обекти и така може да се влезе в контакт с различни хора и да се видят различни ситуации и условия на живот. Някои заведения имат мебелна работилница, дърводелница, кафе, ресторант или млекопреработвателна работилница. Така се поощряват социалните и политическите функции на човека ­ обществения човек. Човек свиква активно да взима участие в световната цялост, в „общата човешка истина“. От някогашните „обвити в памук чувства“, „неправилно саморъководство“, и „фасадна личност“ може да стане изпълнен с отговорност съвременник. Той израства от групата, която известно време му е била опора и същевременно огледало, и става човек, чийто Аз е потопен в здравословни душевни и телесни взаимовръзки и така заедно със световните събития може да расте и да се развива по­нататък.

Един Аз е винаги там, където човекът проявява дейност по собствена инициатива и открива общочовешкото, което го свързва с всички хора. Това се нарича също и надличностно. Това има предвид и днешната психология, като казва: “Как е създаден Азът, който може да мисли и действа политически? Търси се един Аз, който не се идентифицира само със своите собствени чувства и желания, а по някакъв още по­точно определен начин е възприел в своите чувства и желания съпричастието в общото, без... да натрапва своите личностни мнения, усещания и желания. Търси се такава психическа диспозиция, която разрешава да се обича ближния също както самия себе си и то така да се каже генерализирания ближен, общността и нейните закони, както дори и извънчовешкия свят“.69

Два случая от практиката
Както вече беше споменато, няма метод за всички наркотични пациенти. Всеки случай трябва да се третира съвсем индивидуално. От голяма помощ често е едно внезапно външно или вътрешно събитие, което може да доведе до събуждане: това може да бъде катастрофа, любовна връзка, бащинство, театрално представление, дори някаква лекция или семинарен час. Терапевтът никога не трябва да се движи по определена схема, той винаги трябва да бъде отворен за ново хрумване, за индивидуална интуиция. Като пример от многото пациенти, които успяха да се излекуват от зависимостта, тук се описват две „събуждащи събития“ от практиката в наркотичната клиника:

1. 
   А.К., жена. По времето на започване на терапията 20­годишна.
   

Имаше една особена черта в характера и. С нейното по детски шармантно същество тя привличаше околните хора, особено по­възрастните терапевти, но брутално ги отблъсваше, ако започваше да се развива по­интензивен душевен контакт. Този ненаситен глад да получи признание можеше да се забележи и при яденето: Тя натъпкваше всичко в себе си, за да го повърне след това тайно. В стомаха храната е още безучастна спрямо организма; човек изпитва удоволствието от вкуса чак до тази област, чак след това храната става част от тялото, което трябва да се занимае с обработката. Тази материална и душевна антипатия срещу каквото и да е обвързване беше нейна характерна черта ­ повръщането също е форма на отблъскване, израз на антипатия („повръща ми се от ...теб“).

Във всички жизнени области беше извънредно своеволна и заинатена. Когато разправиите зачестяваха тя изчезваше и след една седмица отново се появяваше в клиниката, като че ли нищо не е било. През това време била в Италия, била изнасилена, за други неща мълчеше. Отново заседавахме и се чудехме дали изобщо подлежеше на терапия. През това време интензивно се занимавах с ритъма между будност и сън и с изживяванията на душата през нощта. Хрумна ми да се опитаме да постигнем през нощта това, което не успявахме през деня. Тя трябваше да получи изживяването на близост, закрила и симпатия преди заспиване и да го вземе със себе си в съня. Уговорихме се всеки един от групата, включително и терапевтите, поне една, две вечери да заспи при нея в стаята й. Това обикновено се прави само със съвсем доверени хора. Две души, първоначално стоящи далеч една от друга, така имаха възможността да се доближат. Процедурата трая три седмици. От ден на ден можеше да се забележи напредък. Настроението в групата се промени, близостта и доверието растяха. Пациентката бавно започна да се отваря. За първи път в живота си тя усети душевна топлина и закрила, без някакво пресмятане. Тя започна да получава социални корени. Чак сега можеше изобщо да се намери път към душата й, дори тя търсеше един „любим авторитет“. След това продължи успешно своя път ­ разбира се с кризи ­ и получи образование във връзка с изкуствата. За съжаление няколко години по­късно загина при автомобилна катастрофа.

2. В.Л., мъж. По време на терапията 23­годишен.

Той е бил наричан „царят“ на наркотичната сцена през неговите „добри“ времена. През пръстите му са преминали много пари. Живял е като принц. Връзките му се простираха чак до предния Ориент. Имаше дълга руса коса, много татуировки, беше агресивен от многото страх в него. При това беше прототип на разглезено мамино синче, което искаше да покаже на своя „свръхбаща“, че и той е способен на нещо...

Майката беше прекалено грижовна, баща му по­скоро студен и рационален, поклонник на принципите. Една от приказките му беше: „Собствеността затруднява.“ Синът му я направил действителност, като един ден откачил картините от стената и ги превърнал в дроги...

След половин година лечение при пациента се прояви изключителен интерес и дори талант към философски и духовно­научни теми. На тази база от тогава той винаги търсеше разговор с лекарите, поиска книги и ходеше с удоволствие на театър, опера и беседи. Аз често го взимах като придружител при моите собствени сказки, което той ценеше особено много. Буквално се виждаше, как започва да се събужда от съня на „Спящата принцеса“. Още от дете той сигурно е бил изпълнен с въпроси, но никой не го е взимал някога на сериозно. Междувременно отново се появяваха кризи, особено когато някоя любовна връзка завършваше нещастно. Тогава беше нападан, както сам казваше от насилствен порив, също като някакъв автомат, отново да вземе отровата. Макар че духовно беше много силен, той притежаваше слаб характер. Освен това беше и едно плачливо същество.

Един ден ми разказа за една особена вътрешна вцепененост, вид душевна стагнация. През това време той изглеждаше много депресиран. Няколко дни след това причини катастрофа, при която си счупи единия крак. Сега изведнъж душевно започна да прави крачки напред. По­късно посети и един антропософски семинар. Въпреки всички още съществуващи проблеми сега за дълго време той се отказа от дрогите.

По­късно ми призна, че още веднъж е взел хероин, но изживяването било коренно различно. Той считаше, поради това, че е станал съвсем друг. Много години по­късно веднъж го попитах, дали е имал някакво особено преживяване, което окончателно го е избавило от дрогите. Тогава развълнувано ми разказва, какво го е излекувало завинаги. Това се случило по време на един философски семинар в който се разглеждала книгата на Р. Щайнер „Философия на свободата“(издадена на български от изд.”Даскалов”, Ст. Загора, бел. ред.). Тази книга учи човека да постави своето собствено мислене в центъра на съзнанието си и да го наблюдава. С развитието на мисловните сили в самия себе си ­ от собствените си сили­ човек може да достигне едно вътрешно изживяване на свободата и да се усети като „Аз“, като господар в своя телесен дом. Това значително единствено по рода си изживяване се е случило на пациента. Той усетил в себе си такава мисловна дейност, която не води до състоянието на „душевен еремит“, а има общо със световната цялост. „Аз се почувствах, като че ли държа духа за единия край“. За пръв път осъзнал вътрешната си същност. Той ми говори за своето същинско раждане. „Човекът се ражда чак тогава, когато осъзнае своето Себе.“ От там нататък беше сигурен в себе си: Никой повече не ще командва моя дух извън собствения ми Аз!

Това чувство на щастие траяло с невероятна интензивност няколко месеца и му се откривали все по­нови духовни измерения. В. избра социална професия. Днес самият той помага на заблудили се младежи да намерят пътя си. Той въздейства убедително: След дългогодишно поробване от дрогите, в един определен момент той започва да диша въздуха на вътрешната свобода.

Проблемът за околната среда

Също и провеждането на различните терапевтични епохи на различни места има смисъл. При това е особено важен непрекъснатият контакт с външния свят. Едно наркотично заведение не бива да стане модерна колония от прокажени. Затова многообраните взаимоотношения със света са от много голямо значение. Гости отвън са една абсолютна необходимост. Защото всичко, което днес се изолира от целостта на света, става едностранно и се разболява.

Хаотизираните душевни сили на пациентите и отровната аура могат да заразят лабилни терапевти. Едно натрупване на болестни сили тогава образува флуидите в лечебното заведение, където все повече се развива душевна слабост. Цялата атмосфера в помещенията действа изтощаващо. Както вече се изложи, първоначално не може да се апелира към индивидуалните азови сили на зависимия от дрогите. Това, което не може да се постигне отвътре, трябва да се опита отвън чрез съответното подходящо за душевното и духовно засилване оформление на околната среда. Колкото повече оздравителни сили се намират наоколо, толкова по­скоро се привеждат в ред силите на хаотизирания душевен живот и Азът става отново господар в дома. Това имахме предвид, като казахме, че мисленето, чувстването и волята трябва поотделно да се заангажират чрез дневния ритъм. Азът обаче, който в края на краищата трябва да подреди душевните сили, може да бъде здрав и силен, когато открие около себе си съответстващото му духовно и надличностно, общочовешко измерение. Тогава той се чувства свързан със света чрез духовна, съответно истински човечна дейност в ежедневието. Чрез сетивата и практическата работа се осъзнават още намиращи се в подсъзнанието душевни подтици, които са във връзка с общочовешки ценности и цели.

Нека отново погледнем при Гьоте: „Изразът ,Опознай себе си‘ означава съвсем просто: Обърни внимание на самия себе си, за да можеш да забележиш, как да успееш да се доближиш до себеподобните ти и останалия свят. За това не е нужно никакво психологично мъчение; всеки порядъчен човек знае какво означава това...“ Това свързване с целостта на света дарява човека с една по­висша форма на здраве, понеже неговият Аз взима участие в световните процеси. Грижата за общочовешкото, като противоположност към прекалено личното, егоистичното в една наркотична клиника трябва да стане лекуващо основно настроение, това ще рече среда, която изпълва цялото ежедневие, защото във всеки град, на всяко място, във всеки институт се създава една присъща му индивидуална душа, един флуид, една „астралност“70, която бива образувана от живеещите там хора и от тяхната дейност, която обаче отново повлиява самите хора.

Абстрактни идеи винаги се отблъскват от душата като една безжизнена храна, изпълнени с живот картини обаче се възприемат от душата като истинска храна. Вътрешната безжизнена „Спяща принцеса“ бива разтърсена и събудена. Въпросът е следният: Как се оформя едно „пространство“ около хората, които са изпаднали под зависимостта на дрогите, за да могат те да се излекуват чрез обкръжението? Страхът намалява винаги там, където се открива нещо познато, дори и когато това става още несъзнателно. Постепенно то се издига в съзнанието и човек се чувства безстрашен.

От едно странстване през Токсана преди няколко години донесох впечатления за тамошните малки градчета, които са така уютни, приветливи и „лекуващи“. Там почувствах, че един истински град би трябвало да бъде изграден както човешкия организъм : Градската стена (кожата), уличките (кръвоносните съдове), които водят към „сърцето“ на града ­ площада с катедралата в средата, ­ към живата кръв на града и към полюса на почивката, към екстравертното и интравертното. Какво представлява един град и с това също и един организъм без вълнуващата се кръв, без хората по улиците и площадите? Какво е един град без средата, без неговото сърце ­ това ще рече кладенец, централен площад, катедрала? Какво е един град без песен или говор, без тон и аромат? Какво е той без комуникация, без възможности за разговори и срещи, които са дадени чрез кафенетата? Същото важи и за един организъм.

Човек може да си представи една отговаряща на човешката душевност архитектурна околност, както отделните къщи във вендишските кръгли села в източната Люнебургска околност, които навън образуват нещо като вълнолом, а навътре имат вътрешен двор като един манастир с кестени, кладенци и пейки, където вечер уютно и с чувство на защитеност може да се седне за разговор. Възрастни и млади хора, животни и растения би трябвало да са съставна част на тази околност. Формите на къщите и стаите да са оформени живо и с различни цветове. Както старите китайци правят, по ливадите и нивите да се поставят звънчета, та при лек полъх на въздуха те да започнат да звънтят. Грижата за вътрешния човек и за външната околност би трябвало в еднаква степен да бъдат основната задача („молитва и работа“). В едно терапевтично заведение в Хавай приятели използваха стари мандала­форми, за да оформят градината. Цялото оформление служи за това, да се привлекат здрави жизнени сили от околността и да се влеят в отровената среда. Към това принадлежи и празнуването на християнските годишни празници, съзнателното организиране протичането на деня и редовна духовна работа. Колкото повече пеене, музика и танци има в едно такова заведение, толкова това е по­добре за душевното здраве. Особено внимателно трябва да се подберат картините по стените. Картините на Рафаел имат особено лечебно въздействие. Особено внимание трябва да се обърне на сетивните възприятия, понеже пациентите с години са имали фалшиви възприятия. Сетивата отварят портите на света пред душата на човека.

По време на терапията е важно да се интегрират проблемите за раждането, болестта и смъртта, за да се оставят пациентите да почувстват, че тези компоненти са необходими за човешкото узряване. Всяко разбиране, всяка идея, която се осъзнае, е едно засилване, един вид „причастие“. Истинското религиозно чувство в една наркотична клиника би трябвало да бъде страхопочитанието, което изобщо трябва да бъде събудено при повечето от пациентите. Страхопочитанието преодолява страха от вътрешната празнота („horor vacui“) като човек признава висшите закони, без да трябва да предаде самия себе си. Чрез всеки вид „жертва“ нашият Аз всъщност става по­силен и по­голям.

Как би могло да се изпълни отново с душевна и жизнена субстанция вътрешната празнота, която са причинили ограбващите организма отрови? Това, струва ми се, е решаващият въпрос при наркотичната терапия. Как може от страха да произлезе истинско страхопочитание, благоговение? Само когато човек признае и опознае, че светът и вътрешното му същество са изпълнени с духовна субстанция. В „Педагогическата провинция“ от книгата „Години на странстване на Вилхелм Майсторът“ Гьоте нарече това трите страхопочитания, които трябва да се изучат: страхопочитание към това, което е над нас и което е във връзка с божественото влияние в историята и в човешкото развитие; към това, което е до нас, нашето непосредствено човешко обкръжение, което трябва да третираме етично и с познание за човешката същност; и това, което е под нас, което така да се каже е „по­нисше“, което обаче подпомага развитието на цялото наше човешко съществуване ­ природните царства, минералното, растителното и животинското. Чрез това изживяваме същинското Християнство.

По време на третата терапевтична степен има разнообразни възможности чрез курсове и семинари да се даде на пациентите познание за природата, човека и историята. „Учейки да се работи, работейки да се учи“ (Р. Щайнер) ­ това е девизът. Би било добре и учители да се въвлекат в третата терапевтична степен. От трите подлежащи на изучаване страхопочитания произлиза и четвъртото най­важното: Страхопочитание пред самия себе си, което без надценяване и надменност ни кара да изживеем нашето истинско същество, нашата вечна същност и нашите задачи в целостта на света.

На това място е нужно специално да се подчертае, че един „идеален“ терапевт би трябвало да е човек, който да притежава известна доза самопознание и жизнен опит и не само абстрактно да знае, а да живее като образец на това, което казва.

Един човек, който можеше да даде на другите съвети от собствен опит, беше Гьоте. На един млад човек, който поради вътрешни терзания и липса на самочувствие не изпитвал повече радост от живота, веднъж той отговоря по следния начин: „...човек би се спасил и освободил от едно болезнено самотерзание и мрачно душевно състояние само чрез наблюдаване на природата и сърдечно участие във външния свят. Дори и повърхностното запознаване с природата все едно от коя страна, едно дейно участие, било като градинар или земеделец, като ловец или миньор, ни отвлича от нас самите; дава насока на духовните сили към реални събития и постепенно изгражда най­голямо доволство, яснота и мъдрост: както е това и при човека на изкуството, който се държи вярно за природата и същевременно търси да образова и изгради своята вътрешна същност.“71 Все по­засилващото се самотерзание и самоотричане може да бъде излекувано само чрез „практическа дейност“ в живота. Този, който се е разболял от живота, може само чрез самия живот отново да бъде излекуван. Да се доведе това до съзнанието на човека чрез личния пример е централната задача в наркотичната терапия. Гаранция за осъществяването на това обаче не може да се даде.

След приключване на терапията трябва да се придружават и подкрепят крачките към самостоятелността.

Да се излекува човек с помощта на „снежната буря на живота“, беше вътрешно убеждение на Гьоте. Върху себе си той често го е изпитвал, но също и противоположността на това в неговото най­близко обкръжение: самотерзателното залепване за самия себе си, оковаването в себе си, волевата слабост, липсата на интерес към живота, опита извлечен само от „четивото“ и теорията, скуката... Измъкнал се от мъглата на болните чувства и изкачил се на ясния връх на скалите в Харц, обръщайки се към „капризния“ млад човек и към тези, които откъснати от света прекалено много се застояват в мъглата на вътрешните чувствени призраци, той пише следните редове:

В храстите се губи неговият път,

Зад него се вплитат

Клоните отново

Тревата се изправя,

Поглъща го празнотата.

На този, за когото балсамът бе като отрова?

Който човешка омраза

От рога на любовта пи?

От презиран, станал презиращ

Изгризващ сам тайно

Своята собствена цена

С неукротима страст.

Съдържа ли твоят псалтир

Татко на любовта един тон

Подходящ за неговото ухо,

То ти освежи сърцето му!

Открий мъглявия му поглед

За хилядите извори

Стоящи до жадния

В пустинята.“

(Гьоте: Пътуване из Харц през зимата)
Настрана, пустота, балсам станал отрова, омраза, презиращ, недостатъчно самочувствие, мъглив поглед, жажда въпреки хилядите извори, които се намират наблизо... „Бащата на любовта“, който е вложил тоновете и думите в съществата на света, той трябва да се намери, да се чуе „музиката на света“, за да се излекува отново разривът между човека и света и дисхармонията между тяло, душа и свят отново да се настрои, и да може да се преобрази в хармония.

Намерението на трите терапевтични степени е: да се накара човека още веднъж да премине през правилните закономерности на развитието на „обвивките“ с надеждата, че неговата индивидуална Азова същност ще навакса разгръщането и развитието си. Този Аз обаче може да расте само чрез любов и познание и то само когато с дейност и познание вземе участие в събитията на времето. Не го ли направи, тогава отслабва себе си и с това цялото си тяло. Произлизащата от това „душевна отрова“ е това, което хората усещат и което ги тласка към саморазрушение, към отровните дроги и към отравяне и на социалните отношения, и против самия себе си. Това да бъде разбрано е една от големите заслуги на Рудолф Щайнер. Поради правилната характеристика на днешните феномени, вътрешните и външните слабости, нека да завършим с неговите думи:

„От това произлизат културните болести - декадентността на културата, всички душевни празноти, хипохондрия, лудости, недоволства, чудачества и т.н., също и всички атакуващи, агресивни и отричащи културата инстинкти. Защото или се възприема културата на определената епоха..., или се произвежда съответната отрова, която се натрупва и може да се разтвори и разнесе само с приемането на съответната култура. Поради това обаче, че тази отрова се наслоява, развиват се инстинкти точно срещу необходимата съответна култура. Отровните въздействия са винаги същевременно и агресивни инстинкти. Това ясно е изразено в народния език на Средна Европа: много диалекти не казват, че един човек е гневен, а че той се трови, което отговаря на едно дълбоко усещане на действителните факти. За един избухлив човек например в Австрия казват, че той е ,gachgiftig‘ това значи бързо става отровен, той веднага се разгневява. А че има различни диференцирани степени, можете да забележите при змийската отрова, която има висока степен на отровност и носи в себе си агресивността. В една по­умерена степен човек събира в себе си такава отровност, която дори може да бъде и силно концентрирана, когато се противи да приеме това, което би разтворило отровата. Точно в нашата епоха повечето хора се възпротивяват да приемат съответстващата на нашата епоха форма на духовен живот.“72