Новото лечителско изкуство ценка Стойчева съдържание въведение

СРЕЩА С ВЪТРЕШНОТО ДЕТЕ

Тази програма, която можете да прилагате спрямо себе си и без чужда помощ, отново се основава на нашата вродена способност да визуализираме.

След като се отпуснете на удобно за вас място и в подходящо за целта време – нужни са ви около трийсет минути, си представете, че седите на красиво планинско възвишение. На десетина метра по-надолу започва красива гора. Слезте по склона и тръгнете по пътеката през гората. Тя ще ви изведе на малка красива поляна, заобиколена с вековни дървета. Почувствайте красотата и хармонията на това вълшебно място. Кръгът от дървета ви дава своята закрила, няма от какво да се боите или безпокоите. Когато разгледате добре мястото и се наситите на красотата му, си кажете, че след като преброите до три, от гората на поляната ще се появи дете. Щом това се случи, вгледайте се добре в него и ще разпознаете себе си. Срещата ви с него може да ви изпълни с радост и нежност, но може и същевременно да ви разплаче. Разговаряйте с това дете, попитайте го от какво се страхува или нуждае. Кажете му, че в тази вълшебна гора всичко е възможно и вие сте способни да изпълните всяко негово желание.
* * *

Детето на моята приятелка пожела да отидат на морския бряг. Тогава аз им помогнах, броейки до три, след което двете се озоваха на красив и самотен плаж. Дадох им време да поиграят и да се изкъпят в морето, след което детето разказа колко много се страхува да се прибере у дома, защото си е изгубило едната ръкавичка и татко му пак ще му крещи и ще го обижда. След като приятелката ми доста си поплака, по моя препоръка прегърна детето, обеща му, че повече никога няма да го изоставя без грижи и внимание и че често ще се среща с него, за да се забавляват заедно.

Като всички останали методи, с които работя, и този, разбира се, съм прилагала най-напред спрямо себе си. При първата си среща с моето дете то бе доста уплашено и нещастно. Заведох го на най-красивото място, което бях способна да си представя – в една малка дървена къщичка на брега на спокойно езеро. Поставих там две големи и игриви кучета пазачи, уверих детето, че на това място никой не може да го нарани, след което дълго играхме заедно по поляната край езерото. Оттогава често го посещавам – то отдавна вече не се страхува и е весело и спокойно.

Недвусмислен признак, че успешно сме изцелили травмите от детството си, са спомените ни за този период от живота ни. Ако преди лечението в спомените си често сме се връщали само към болезнени и травмирали ни събития, то след няколко визуализации се случва чудо! Постепенно ние започваме да си припомняме и красиви и радостни преживявания. Видимият резултат от това изцеление, който наблюдавам в себе си и в пациентите си, е постепенното завръщане на онази детска радост и непринуденост, която ни прави игриви, закачливи, весели и незлобливи.

На втория сеанс с приятелката ми отново отидохме на поляната, но каква беше изненадата ми, когато, вместо да се срещне с детето, тя започна да описва военна сцена. Тъй като не можа да посочи датата, по описанието на оръжията заключих, че вероятно става дума за Първата световна война. Тя беше деветнайсетгодишен юноша и заедно с други войничета копаеше окопи на някакъв морски (или океански) бряг под непрекъснатия смъртоносен обстрел на противника. Никога няма да забравя тихия й и смирен глас, с който ми каза, че всички тези момчета до вечерта вероятно ще са мъртви.

Малко след това противниците им предприеха атака, нахлуха в окопите и започна кървав ръкопашен бой. Един мъж с разкривено кално лице я прониза с щика си. От стреса тя се върна на поляната, без да успея да се намеся. Радостна съм, че при тази първа и напълно неочаквана регресия успях да запазя самообладание и да я изведа от сеанса, както се изисква. Когато и двете се посъвзехме от изненадата, тя ми каза, че войникът, който я убил в онова сражение, е сегашният й баща.

Следващите няколко сеанса, които проведохме, вече мога да нарека регресия – такава, каквато прилагам и до днес. Всеки път – независимо от епохата и ролите, баща й присъстваше в живота й като неин настървен явен или таен противник. Плетеше интриги срещу нея в двора на Анри IV, тормозеше я като неин родител в бедно рибарско селище и т.н.

Един от животите, в който се върна, бе на дрипав и окаяно беден просяк, който скиташе бездомен от село на село. По описанието на колибите и мизерията заключихме, че се касае за средните векове. Когато той влезе в едно такова селище, живеещите там го подгониха. По разказа й приличаха на глутница полудиви псета, които се нахвърлят върху чуждо непознато им куче. На ръба на дълбока пропаст те заобиколиха просяка и с тоягите си го изтласкаха долу, където намери смъртта си. От този сеанс разбрахме защо се страхува „от височина и силен вятър”.

На третия сеанс аз реших да помоля подсъзнанието й да ни върне към онзи неин живот, в който е започнала тази вековна вражда между нея и баща й. Тя се видя като руса девойка – славянка. Селото й се намираше някъде по сегашните ни земи. Разказа ми за прабългарите, които идвали да искат от старейшините продоволствия. И за византийците, които сами си вземали каквото поскат, като периодично грабели и опожарявали селата им. Разпитах я за организацията на общността им, за храната – не познаваха пшеницата, а се хранеха с просо. Попитах била ли е изнасилвана в тоя живот. Отговори ми отрицателно. Но ми разказа как при един от византийските набези, когато тя е била още дете, един войник пред очите й изнасилил, а след това убил сестра й.

Тъй като времето напредваше, аз я придвижих напред и... Тя стоеше на прага на колибата, съседните колиби горяха, съселяните й пищяха и бягаха в панически ужас, преследвани от византийски войници, които ги убиваха където ги застигнат. Олелията беше такава, че тя стоеше закована от ужас. Пред очите й един войник уби майка й, след което се нахвърли върху нея и я повали на земята в опит да я изнасили. Борейки се не само за честта, но и за живота си, тя ми разказа, че успяла да измъкне ножа от колана му и го убила. На въпроса ми как е могла да го прониже през ризницата, тя отговори, че е забила ножа в гърлото му. Убитият византиец беше сегашният й баща.

Изводите, до които и двете достигнахме, анализирайки сеансите, до голяма степен повлияха и на тълкуването ни на Закона за кармата. Убедихме се, че не винаги човекът, който ни преследва и тормози с омразата си в настоящия ни живот, е пострадал от нас при взаимоотношенията ни в предишни животи. Дадохме си сметка, че ние сме способни да пренасяме от живот в живот както любовта, така и ненавистта си към някого. Жив пример за това е бащата на приятелката ми.

Две години по-късно при един семеен излет в планината тя премина през поредното си житейско премеждие, което наложи отново да прибегнем към регресията. Тогава върху нея се нахвърлили три огромни кучета пазачи на пасящото наблизо стадо крави. Двата й крака бяха жестоко изпохапани. Освен от дълбоките рани, тя страдаше от сковаващ я страх при среща с бездомно куче. Така се е сковала и в планината, когато кучетата се затичали към нея. Могла е да избяга, могла е да извика – но парализирана от страх, не е направила нито едното, нито другото.

След като раните й позараснаха, ние проведохме сеанс, за да изчистим стреса, преди да се е загнездил дълбоко в подсъзнанието й. Върнах я към преживяното, тя описа подробности, за които дори не си спомняше. След това ми хрумна да помолим да ни покажат минал живот, от който (евентуално) произлиза страхът й от кучета. Сцената, която ми описа, бе покъртителна.

Тя бе малко дрипаво момченце на около пет-шест години. Детето се бе сгушило в малка скална ниша, на входа на която лаеха две огромни ловджийски кучета. Едър брадат мъж в облекло от седемнайсети-осемнайсети век едва ги удържаше за изпънатите до скъсване ремъци. Човекът, ако мога да го нарека така, явно не изпитваше и капчица жал или състрадание. Дори напротив – той се забавляваше. Не знам по каква причина той пусна кучетата, които за минута разкъсаха детето. Приятелката ми с тих глас ми описа синкавото кълбо енергия, което бавно се издигнало над мъртвото телце.

Изглежда годината, в която бе изпохапана от кучетата, бе определена от душата й за изцеление на стари рани, страхове и фантоми. Защото месеци след това премеждие тя се появи у дома с подуто и възпалено око. Току що бе ходила на специализиран преглед, откъдето си бе тръгнала с дълга рецепта, която освен друго включваше и инжекции в окото. Тук му е мястото да вметна, че пряк резултат от проведените сеанси бе изнасяне на аурата й над слънчевия сплит и придвижването й от една категория съзнание в следващата. Това, от своя страна, бе изострило и без това развитата й интуиция. Така че, идвайки у дома за преглед, тя заяви, че вътрешният й усет и подсказва, че проблемът с окото не е за лекуване с лекарства.

Дни по-късно аз я въведох в регресия и тя се върна към живот на българска княгиня. Не можа да посочи годината, но столицата бе Велико Търново. Първата сцена, която описа, бе тържествена церемония в красива църква. Малко след това разбрахме, че е сестра на царя и че по политически причини предстои да я омъжат за византийския император.

Животът й като императрица бе нещастен. Тя бе самотна в един императорски двор, изпълнен с интриги и вечно грозяща я опасност клеветите да я злепоставят, което би довело до влошаване на политическите отношения между Византия и България. Най-големият й страх бе, че това би навредило на родината й. Съпругът й не се интересуваше от нея и единствената полза от престоя й в този луксозен затвор бе, че получи солидно за времето си образование. Години по-късно императорът бе убит при заговор, устроен от близките му, и тя се завърна в България. Оттегли се в малък манастир в близост до столицата, където се отдаде на книжовна дейност. Организира преписването и разпространението на книги и с това се занимаваше до смъртта си.

Тъй като по време на сеанса така и не узнахме каква е причината, довела до възпаление на окото й, аз я преведох през смъртта. Но дори и от тази позиция не можехме да открием нищо. Едва след десетина минути, които аз й дадох, за да влезе в още по-пълен контакт със себе си, изплува дълбоко укрит спомен.

Беше по време на живота й във Византия. Една нощ в спалнята й нахълта убиец. Ударът с тежък предмет бе нанесен в слепоочието, от същата страна, където сега бе възникнал проблем с окото й. Ужасът от нападението бе неимоверен, тъй като тя бе разпознала нападателя. Беше българин. Наемник, комуто явно е било платено, за да дискредитира народа й и да даде на императора повод да наруши постигнатите мирни договорености. Ето защо тя бе укрила спомена толкова грижливо.

Десетина минути след като я изведох, тя въздъхна облекчено и с уморена усмивка ми съобщи, че болката в окото й е изчезнала. Резултатът от терапията бе неоспорим и категоричен. Рецептата изхвърлихме, тъй като предписаното лечение вече бе ненужно.
* * *

Жената, за която ще ви разкажа, дойде при мен в окаяно състояние. Не запомних медицинската диагноза, на базата на която лекарите провеждаха лечение, но неговата безрезултатност подсказваше, че е погрешна. Заболяването се изразяваше в продължаващо месеци наред стомашно-чревно разстройство. Нито лекарствата, нито диетите помагаха и когато се срещнахме за пръв път, жената бе отчайващо слаба в резултат както на разстройството, така и на диетата, която лекарите й препоръчваха.

По време на встъпителния разговор тя сподели, че дъщеричката й се появила на бял свят след тежко и мъчително раждане. Изслушвайки я, аз прецених, че е необходимо да проведем регресивни сеанси, като очаквах, че тя ще преживее отново травмиралото я раждане. За моя изненада нищо подобно не се случи.

Споменът, който изплува по време на втория сеанс, бе от погребението на баща й. По това време родителите й живеели разделени, като след развода им тя и сестра й останали да живеят при майка си. Според детските й спомени вина за този развод имал баща им, но въпреки това тя го обичала и страдала от липсата му. В стремежа си за солидарност с майка си и сестра си тя никога не си позволила да сподели с тях своите емоции. Не им казала и колко много я заболяло, когато той починал.

Разказът по време на сеанса многократно бе прекъсван от риданията на жената. Когато я изведох и тя се успокои, двете дълго разговаряхме и тя ми разказа подробности от детството си и ученическите си години. За това, как тайно от майка си и сестра си е посещавала баща си. За противоречивите и раздиращи я на две чувства на обич и гняв към него. Измерванията ми в края на срещата ни не отчетоха никакви отклонения или наличие на фантоми. Основавайки се на тях, аз уверено заявих, че на вътрешно ниво изцелението е успешно и е въпрос на време това да се отрази положително и на физическото й състояние.

Месеци наред аз не знаех какво става с нея, но един ден се срещнахме случайно на улицата. Тя бе видимо напълняла и просто й личеше, че се чувства отлично – както физически, така и психически. Разказа ми, че седмици след последния сеанс все още не се забелязвала видима промяна в състоянието й. Объркана от това, жената отново се подложила на лекарски преглед, в края на който специалистът й предложил да я насочи към клиника в София, където да се подложи на сложна хирургическа операция. Няколко дни след прегледа, през които тя се чудела кой път да хване, разстройството внезапно спряло! И повече не се възобновило независимо от свободния й хранителен режим.

Много от настоящите пациенти на психиатричните клиники биха намерили облекчение или дори пълно изцеление, ако спрямо заболяването им се подходи с методите на духовното лечение или регресивната терапия. Разбира се, тук не визирам тежките отклонения, като шизофренията например, въпреки че истинските причини за такива психични деформации се намират в тънките тела на болния. По мои наблюдения лечението с медикаменти или други специализирани средства помага на психично болните да притъпят своята изострена възприемчивост към енергийни вмешателства от низшите астрални нива.

Не бих желала да ви плаша, но опасностите при некомпетентно проведен регресивен сеанс са именно такива нежелани вмешателства. Един лечител, който си въобразява че е „спец” в тази дейност и не отчита действителното присъствие и помощ на невидимите Наставници и Помощници, би могъл вместо да изпише вежди, да извади очи – и то с непредсказуеми не само за пациента, но и за самия него последици.

Последният случай, с който искам да илюстрирам ползата от регресивната терапия, касае девойка – дъщеря на известен в града ни лекар, с чийто проблем безуспешно се опитвали да се справят психиатрите. Оплакванията й бяха непоносимо главоболие и гърчове на границата на припадък. По нейни думи и според майка й, когато изпаднела в такова състояние, физическата й сила така нараствала, че било трудно да бъде удържана от сам човек. На няколко пъти в болницата, когато две медицински сестри се опитвали да я задържат в леглото и да й попречат да се самонарани, в резултат на съпротивата й те бивали отхвърляни като от електрически удар на метър от леглото й.

До момента на първата ни среща момичето бе преминало през какви ли не форми на лечение. След прегледа със скенер лекарите заявили, че не откриват никакви увреждания на нервната система, освен някакво неясно огнище в мозъка, което според тях би могло да се открие у всеки и да се активира при определени условия.

При моя обстоен преглед установих повишена активност на шеста чакра, за сметка на това пък при първа и втора имаше недостиг на енергия. Отклоненията в каузалното тяло недвусмислено ми показаха, че се касае за травми в минали животи, които по необясними причини се проявяваха посредством описаните симптоми.

Тъй като момичето бе само на седемнайсет години, проведох сеансите след съгласието и в присъствието на майката. По време на първия сеанс, веднага след отпускащата програма, пациентката ми ме осведоми, че изпитва странно усещане, което не я изплаши, но я озадачи. По нейно описание някаква невидима сила, подобно на мощен магнит, непреодолимо я притегля към мен. Малко след това тя усмихнато съобщи, че долавя нечие доброжелателно и любящо присъствие. Визуално тя възприе невидимия за нас с майка й Помощник като сияйно златисто кълбо. Паралелно с това сподели, че усеща приятно затопляне по цялото си тяло. След сеанса измерванията ми отчетоха нормализиране активността на засегнатите чакри. Страхът от живот в това измерение бе изчезнал. Вече можехме да пристъпим към локализиране и неутрализиране на фантомите.

Преживяното в миналото, за което тя ми разказа по време на сеансите, не би ви заинтересувало, затова няма да ви отегчавам с излишни подробности. Разказите й бяха много емоционални, съпроводени с доста сълзи. На един от сеансите, когато описа и майка си - като персонаж, играещ важна роля в живота й, жената, която тихичко седеше до мен, безгласно се разплака.

Пълното изцеление постигнахме на третата ни среща. Оттогава няколко пъти случайно сме се срещали на улицата. И момичето, и майката се чувстват добре след тази своеобразна „семейна” терапия. И до днес с топло чувство си спомням за тази стара и опитна душа, която още в ранна възраст бе побързала да се избави от веригите на старите си рани, за да може освободена да продължи да се развива. Благодарна съм, че съдбата я доведе при мен, защото наученото от съвместната ни работа ми бе от голяма полза през следващите години.
* * *

В продължение на четири години аз продължих да прилагам регресивната терапия като незаменим метод за освобождаване на фантоми в подсъзнанието ни, възникнали в някой от миналите ни животи. Понякога се случваше в рамките на няколко сеанса да освободим фантоми от минали съществувания, както и такива от настоящия живот на пациента. Редът, по който подсъзнанието ги извеждаше на повърхността, не бе в хронологична последователност. Вътрешният Аз преценяваше с прецизна точност кое събитие е необходимо да бъде извадено на светло и кое да остане за по-късен период.

Работата ми по време на многото проведени сеанси винаги ми е доставяла удоволствие, защото отсъства каквато и да е повторяемост. В продължение само на един сеанс аз научавах много интригуващи подробности за отминали епохи, които винаги са ми били безкрайно интересни. Вярно е, че не би могло да се претендира за историческа достоверност на разказите, а и не това ми е работата. Вярно е също, че често пациентът не можеше с точност да посочи годината или не знаеше почти нищо за политическия и икономическия живот на държавата, в която живееше. Но тъй като ние преследвахме лечебен резултат, а не историческо изследване на миналото, не отдавахме значение на детайлите. Това, което бе важно за нас, бе лечебният ефект, а той винаги бе положителен.

В края на четвъртата година обаче аз все по-често започнах да си задавам въпроси, на които се затруднявах да си отговоря. Въпреки ефективността си регресивната терапия изисква доста време. Само отпускащата програма продължава половин час, което започна да ми изглежда доста отегчително. Същинската работа по извикване на спомените, както и изследването на миналите събития, продължава около час, най-много час и половина, защото пациентът се изморява и се нуждае от почивка.

Освен това установих нещо, което доста ме обърка. Случвало се е да работим с мои познати в рамките на няколко сеанса, докато измерванията ми вече не отчитат наличие на фантоми. Месеци по-късно обаче по неведоми пътища подсъзнанието изваждаше на повърхността нови травми и ние започвахме отново да ги отстраняваме. Защо се получава така, сега вече ми е ясно. Всеки от нас трябва да достигне до ниво на съзнанието, когато докосването до старите рани ще е почти безболезнено, като същевременно ще сме в състояние да интегрираме наранените си фрагменти и да усвоим съдържащия се в болезненото преживяване урок. От опит установих, че вътрешните проблеми биват групирани по сходни показатели и така - на групи - биват изваждани за изцеление.

Основният въпрос, който започна все по-продължително да ме занимава, бе какъв друг способ, освен регресията, би имал същия ефект, без обаче да отнема толкова много време. Чувала съм за лечители, които „виждат” епизоди от миналите животи на своите пациенти, вместо да ги въвеждат в променено състояние на съзнанието. Процесът при такъв „преглед” на миналото ни трае няколко минути, след което лечителят разказва видяното на пациента си. Този подход обаче бе в противоречие с убеждението ми, че разказът на друг човек за минало наше преживяване не би имал нито лечебен, нито учебен ефект за душата ни. Та нали по време на сеансите пациентът не само наблюдава или пряко участва в минало събитие. Той отново преживява съпровождащите го емоции, разсъждава върху смисъла на случилото се, прави си важни изводи и заключения. С две думи – научава си урока. Как обаче това може да бъде постигнато, когато за него ни разказва някой друг? И колкото и красноречив да е той, ще съумее ли да ни накара да изпитаме цялата гама от емоции, болката или удовлетворението? Ще ни помогне ли да го изживеем „с вкус и цвят”? И щом не можем да извлечем пряка и съзнателна поука от преживяното в миналото, какъв смисъл има да го узнаваме? Връхна точка в тези противоречиви и терзаещи ме размишления отбеляза едно събитие, за което искам подробно да ви разкажа.

С молба за помощ към мен се обърна сестрата на млад мъж. От около година лекарите бяха открили в мозъка му голямо петно, наподобяващо киста. В резултат от това увреждане бе сериозно нарушена двигателната и умствената му активност. Той с мъка се придвижваше, влачейки краката си. Общуваше посредством прости изречения, интелектът му бе като на 13-15-годишно дете. Още на първата ни среща той ми разказа, че заболяването му започнало да се проявява след една стресираща случка в казармата. Някой взривил увеселителна бомбичка до леглото му, докато спял, което неимоверно го изплашило.

Първото, което направих, за да нормализирам работата на първа чакра, бе да работя с него с излъчване. И той, като момичето от предишния ми пример, сподели, че по време на сеанса усеща силно придърпване към мен. Това не ме изненада особено. Вътрешно усещах, че онази случка в казармата до такава степен го е изплашила, че душата е определила Земята като място, крайно опасно за съществуване. Паралелно с това стресът е отключил стари фантоми. Как обаче можех да ги освободя, след като с този човек не бих могла да проведа регресия – та той не бе в състояние да ми сътрудничи!

На втората ни среща се наложи отново да повторя процедурата излъчване. Всичко си беше както обичайно. С вътрешния си поглед виждах сноп енергия, който се вливаше в тялото му, когато изведнъж се появи картина! Виждах равна снежна пустош, която се простираше до хоризонта. Самотен кучешки впряг препускаше по снега, а в шейната, загърнат в кожени дрехи, се возеше мъж. Внезапно ледът под шейната се пропука. Миг по-късно в отвора, който ставаше все по-голям, пропаднаха първо кучетата, а след тях – и шейната заедно с мъжа в нея.

Нещо ми подсказа, че това, което виждам, е сцена от минал живот на пациента ми. Не догледах до края сцената, защото според мен той не бе от значение за лечението. Това, което въпреки огромната си изненада успях да сторя, бе да насоча вниманието си към подсъзнанието на пациента. Мислено се обърнах към него с онези изрази, които използвам и по време на регресия, когато се стигне до края на травмиращото преживяване. Казах му, че няма нищо страшно, че случилото се принадлежи на минал живот и няма място в настоящия, че тялото, което е било наранено (или е загинало), вече не съществува – ето защо не е нужно да пренася симптомите или болката върху настоящото тяло, което е здраво.

Не казах на младия мъж и сестра му нищо за това, което видях, защото прецених, че не биха ме разбрали. Това, което допълнително ме изненада, бяха измерванията на кистата в мозъка му. След сеанса размерите й бяха намалели?!

Това събитие дотолкова ме разтърси, че почти „изключих”. Дълго след като ги изпратих, просто стоях като вцепенена, неспособна нито на разсъждение, нито на анализ. Както обикновено постъпвам в такива ситуации, оставих случилото се настрани, както се казва – да отлежи. Повече от десет дни избягвах да мисля за него, съзнавайки, че то води след себе си непредсказуеми промени както в дейността ми като лечител, така и в живота ми изобщо. От този ден обаче престанах да провеждам регресивни сеанси. Не защото бяха погрешен метод. А защото вътрешно чувствах, че най-после съм се доближила към онзи търсен от мен кратък и ефективен способ за изцеление на подсъзнателните ни травми и фантоми.
* * *

Сега вече смея убедено да заявя, че регресивната терапия не е единственият (и слава богу) начин да освободим подсъзнанието си от травмирали ни минали преживявания. Мнозина от нас не подозират, че един целебен способ е заложен в самите нас и че това са сънищата ни. Отделете си време и съм сигурна, че ще си спомните поне един сън, когато сте се озовавали в географска, историческа или климатична среда, която ви е напълно непозната и е характерна за отдавана отминала епоха. В такива сънища вие сте в нова и непозната за вас роля, понякога сте от противоположен пол, страдате или сте щастливи, а в другите действащи лица разпознавате близки или неприятни ви личности от сегашния си живот. Именно тези сънища по мое мнение са нещо като спонтанна регресия по време на сън. Както навярно ви е известно, това добре познато ни състояние на относителен покой за физическото тяло е просто състояние на променено съзнание. Разликата между него и медитативното състояние се състои основно в това, че доста често нямаме съзнателен спомен за дейността си в другите измерения, докато тялото ни си почива.

Съществува и вътрешен механизъм, който ни помага да се освободим от стари подсъзнателни травми, като сработва автоматично в подходящ момент от живота ни. Този спонтанен лечебен процес бива отключен от сходна с миналото преживяване ситуация. Един от знаците, който ни подсказва, че сме навлезли в такъв лечебен етап, е прекомерно емоционалната ни реакция на случващото се – обикновено се касае за дребна житейска случка, която ние обаче пресилено драматизираме.

Ще ви разкажа за свое скорошно преживяване, с което да ви помогна да разберете не само мисълта ми, но и себе си – когато попаднете в такава ситуация. Случи се в навечерието на Бъдни вечер. Ангажирана с приготовленията за традиционната празнична трапеза, в началото не обърнах внимание на странните мисли и чувства, които витаеха в мен. Постепенно от тях се оформи болезнена топка, която като че ли заседна в гърлото ми и аз не бях в състояние да се освободя от нея. Когато събрах кураж да я разгледам отблизо, тя придоби конкретна форма – искаше ми се да получа подарък за Коледа! Поради финансови причини в семейството ми бяхме решили да не отделяме средства за подаръци, но въпреки това част от мен настоятелно си искаше подаръка и страдаше, че няма да го получи.

Най-накрая зарязах готвенето, защото не исках тази енергия да се влее в храната, седнах на леглото и се разплаках. Едва когато позволих на емоцията да се излее навън заедно със сълзите ми, някъде от дълбините на съзнанието ми изплува спомен. Видях себе си като дете. Едно малко момиченце, което приготвяше украшения за новогодишната си елха. В детските ми години купешките лъскави играчки, с които днес украсяваме елхите, бяха недостижим за семейството ми лукс. Момиченцето, което видях, лепеше разноцветни хартиени лентички, които постепенно оформяха гирлянда за елхата.

Споменът от детството ми предизвика още по-буен поток от сълзи. Дълбоко в себе си аз разбрах, че на тази Нова година момиченцето не е получило подарък. По необясним с помощта на логиката начин подсъзнанието ми извади този стар и явно болезнен спомен. Разбрах, че сълзите са ми позволили да изцеля онази наранена част от себе си, от която имам нужда. Когато хубавичко се наплаках, мислено приютих онова дете в сърцето си. Обещах му, че повече никога няма да го оставя самотно и че от сега нататък на всеки празник за него ще има подарък.

Навярно и вие сте имали подобни преживявания, защото този самопочистващ механизъм е заложен у всеки от нас. Надявам се, че споделеното ще ви бъде от полза да разберете по-добре себе си и своите емоции. Знайте, че когато преживеете нещо подобно, просто вадите на светло нещо старо и болезнено. Знайте, че този болезнен процес е целебен и ви помага да интегрирате в себе си онази загубена частица от себе си, която ще ви направи още по-силни и цялостни.

Книга на Еклисиаста. 1:9,10