Новото лечителско изкуство ценка Стойчева съдържание въведение

Тест на Матийсън

В първоначалния си вид структурата ми от въпроси, касаеща психо-емоционалните причини за заболяванията, съдържаше отделно запитване за всяко от най-често срещаните емоционални състояния, които е възможно да стоят в основата на заболяванията. Едва години по-късно, натрупвайки опит, аз изоставих този муден и неточен подход. За да открия първопричините им, започнах да използвам предимно Теста на Матийсън, който предстои да ви опиша, като на няколко пъти преработвах списъка с думи, които той включва. И до ден днешен при диагностиките си използвам този тест за откриване на подсъзнателни травми, като най-напред обаче го приложих спрямо себе си.

Навярно ви е добре известно, че всеки от нас има собствен праг на поносимост за физическа и емоционална болка или стрес. В случай че преживяването, в което сме въвлечени, превишава този праг, реакцията на психиката ни в голяма степен наподобява тази на нервната ни система при сериозна физическа травма. Известно е, че при физическо нараняване в първия момент ние не изпитваме болка и това се дължи на болкоуспокояващи вещества, отделени от организма. При психо-емоционална травма съзнанието прехвърля цялата информация в недостъпните дебри на подсъзнанието. Казано по друг начин, от този момент нататък ние или не си спомняме за това травмирало ни събитие, или не изпитваме никаква болезнена емоция, когато се връщаме към него.

Характерно за това психично състояние е, че наглед ни лишава от чувствителност спрямо болката, но същевременно за тази „упойка” плащаме сами – с цената на собствената си жизнена енергия. Именно част от нея е отделена, за да потиска подсъзнателния фантом под прага на будното ни съзнание и да го държи встрани от вниманието ни.

Психолозите използват различни термини за такова потиснато преживяване: изтласкване в подсъзнанието, фантом в подсъзнанието, подсъзнателна травма и т.н. От гледна точка на страничен наблюдател едно такова „укрито” от съзнанието ни събитие може да изглежда незначително и дори смешно. Но, както вече казахме, всеки от нас има различен праг на поносимост по отношение на травмиращи ни ситуации: ухапване от куче; плесница, нанесена ни от уважаван от нас човек; внезапен силен шум, който ни е стреснал, докато си почиваме, гледаме филм или четем книга; загуба на дребна, но ценна за нас вещ и т.н. Списъкът е нескончаем и никой не би могъл да обхване всички събития, които евентуално биха ни травмирали.

Заслужава да отбележим, че колкото и болезнено да е било преживяното от нас, информацията за него не се изтрива безвъзвратно, а се изтласква – т.е. складира се в подсъзнанието. Този факт следва да ни подскаже, че нищо, което ни се случва, не е лишено от смисъл. Ние прилежно съхраняваме в подсъзнанието си онзи натрупан от нас „болезнен” опит, от който има какво да извлечем и използваме в бъдеще. Тогава, когато сме готови, преодолявайки болката, да научим съдържащия се в нея урок. А научавайки го, да интегрираме в себе си енергията, с помощта на която сме го държали потиснат. Следователно прагът ни на поносимост е в правопропорционална зависимост от способността ни да се справяме съзнателно с текущите си уроци и изпитания. Това, което не може да бъде усвоено днес (или в този живот), бива оставено за утре (или за някой от следващите ни животи).

За да илюстрирам това твърдение, ще си послужа с пример от ежедневието ни. Спомнете си как най-често процедирате при решаване на кръстословица. Аз например оставям най-трудните думи за накрая – когато повечето от буквите им са налице в резултат на вече написаните познати ми думи. Предполагам, че повечето от вас постъпват като мен.
* * *

Все още не е добре проучен скритият механизъм, който в определен момент „отключва” болезнения спомен и по какъв начин това отключване води до дискомфорт, страхови състояния с необясним произход или дори заболяване. Често фантомът се проявява, след като сме попаднали в сходна ситуация, с която съзнанието прави връзка по асоциативен път, но това не е общовалидно. Не съм запозната в подробности с всички методи, чрез които психолози и психоаналитици достигат до същинската първопричина, но един от тях, от който и до днес се ползвам, е известен под името Тест на Матийсън – по името на психотерапевта, който е негов автор.

Известно ми е, че за провеждането на този тест се използва специализирана апаратура. На определени места по тялото на пациента се прикрепват специални датчици, свързани с пишещо устройство – по подобие на апаратурата за изготвяне на електрокардиограма. След това на човека се предлага да чете списък с произволни думи. Ако се окаже, че с някоя от тях той прави подсъзнателна асоциация с травмирало го в миналото преживяване, датчиците отчитат отклонения от нормата. От тук нататък работата на психотерапевта се състои в това, да извади на „светло” този спомен, за да бъде интегриран той в съзнанието на пациента.

Когато в началото на лечителската си дейност попаднах на тази информация, веднага си съставих собствен списък с произволни думи. Вярна на правилото си „Докторе, излекувай себе си”, преди да се осмеля да поведа когото и да било на пътешествие към неговия вътрешен свят, сторих това първо със самата себе си. Апаратурата замених с махалото и се заех да изследвам собственото си подсъзнание. Преминавайки с него над всяка от думите, при тази, която по асоциативен път бе свързана с болезнено преживяване или отнемаща енергията ми психо-емоционална нагласа, то се завърташе в положителна посока (по посока на часовниковата стрелка). Тъй като тогава нямаше с кого да разговарям по тези въпроси, използвах метода с писането. Всеки ден отделях по малко време, за да запиша на лист всичко, което изплуваше в съзнанието ми при прочита на една от думите.

Когато човек се заеме с подобно разчистване на „мазето и долните етажи”, се включва един неподозиран от нас механизъм. По време на писането изпадах в състояние на съзнанието, близко до медитативното. По неведом начин моята откъсната и болна част бе почувствала, че я лекувам. Подсъзнанието ми услужливо и с невероятна бързина вадеше на показ отминали събития и съпровождащите ги емоции. Ръката ми не смогваше да записва всичко, което изплуваше в ума ми – болка, страх, гняв – никога не бях подозирала за наличието на този емоционален багаж, черпещ от жизнените ми сили, необходими за собственото ми съществуване. Едва тогава осъзнах колко много ми е тежал този товар, носен от мен години наред. Често се случваше да сметна, че съм изчерпала спомените, свързани с дадена дума, но не след дълго отново се връщах на нея. Това продължи, докато, измервайки се с махалото, не установих, че всичко е изчистено.

Когато най-после приключих с думите от „моя списък”, ми трябваше известно време, за да се съвзема от всички емоции и мисли, които тази самостоятелна „домашна работа” породи у мен. И още толкова време ми беше нужно, за да възприема новата си освободена личност, появила се на бял свят след тази интеграция.

Когато установих положителния ефект от прилагането на Теста на Матийсън, прилагайки го първо върху себе си, предпазливо започнах да го използвам при диагностицирането. Първоначално давах възможност на пациента сам да поработи по думите, „извадени” от списъка. Повечето хора добросъвестно работеха над „домашното си” и развълнувани ми разказваха за вълнението, изпитано от тях при съприкосновение със самите себе си.

Спомням си разказа на мой приятел, който беше дълбоко удивен от факта, че с помощта на този способ на бял свят са изплували спомени за отдавна отминали и забравени от него събития, имена, дати, места. Най-неочаквано за самия себе си той си припомнил своя отдавнашна любовна връзка, която навремето дълбоко го засегнала.

Обикновено съветвам хората да накъсат изписаните листове и да ги хвърлят в течаща вода. Моят приятел избрал един от мостовете над течащата през града ни река, откъдето хвърлил късчетата хартия в спокойно носещата се вода. В този миг той мислено се сбогувал с тази жена, простил й за всичко и й пожелал щастие и благоденствие. Поет по душа, с няколко издадени прекрасни стихосбирки, той на своя поетичен език красноречиво ми описа неописуемото облекчение, което изпитал след този ритуал. Слушайки разказа му, имах благословената възможност да съпреживея богатата гама от чувства, изпитани от него, да ги съпоставя със свои собствени и да установя колко много се различаваме, но и си приличаме в своите житейски пътувания през времето и пространството.

Повечето от думите в използвания от мен Тест на Матийсън, които съм подбрала, са израз именно на онази обобщена класификация на многообразните психо-емоционални причини за заболяванията, за която стана дума в началото на тази част от книгата. В работата си прибягвам до него тогава, когато съм установила, че освен във физическото и етерното тяло, налице са отклонения и в по-фините тела на пациента. Понякога фантомите в подсъзнанието са пряко свързани със събития от настоящия му живот или са типични за въплътения индивид емоционални състояния. В такива случаи нарушения се откриват само в телата на личността – астралното или долните три нива на менталното тяло – т.е. нивата на конкретния Ум.

Ако открия отклонение в каузалното (причинното) тяло, това за мен е безпогрешен знак за наличие на подсъзнателна травма от минал живот. Каузалното тяло, наричано още тяло на душата, също като това на личността ни, е троично по природа. Трите тела на личността ни са: физическо (към него спада и етерното); астрално (емоционално); умствено (ментално, конкретен ум). Трите тела на душата са: ментално (манас, абстрактен ум); интуитивно (будично, будхи); духовно (атмично, атма). Болезнените травмиращи спомени се съхраняват в атмичното ниво (тяло) на душата. Поне аз – във всички случаи, по които съм работила, съм ги откривала там.

Думите, които изваждам от списъка, вписвам в болничния картон по време на първата консултация. Впоследствие при всяка следваща среща ги проверявам направо там, за да видя какво е „изчистено” и върху какво още трябва да поработим. Методите, които използвам, за да изчистим фантомите, са описани в следващата част на тази книга.

Хайде сега оставете за малко книгата и отделете няколко минути, за да разгледате отражението си в огледалото... А сега си отговорете за това кратко време колко недостатъци си приписахте? Използвам думата „приписахте” съвсем съзнателно и целенасочено. Нека сега зададем още един въпрос в тази посока: освен телесни недостатъци, които си натрапвате, оглеждайки се в огледалото, какви други кусури си откривате в ежедневното си битие и общуване дори с най-близкото си обкръжение? Ако ви предложа да запишете всичките тези самоадресирани неласкави изявления, вероятно ще ми откажете да го сторите. Защо? Кои са тези скрити от будното ни съзнание причини, които ни принуждават, въпреки усилията ни, да се отнасяме така към себе си? Комплексът ни за малоценност, вероятно ще отговорите вие. Но откъде се е появил той?

И ето че стигаме до вечния въпрос за яйцето и кокошката – кое от кое е произлязло. Ако тръгнем по тази схема на въпроси и отговори, няма да успеем да стигнем доникъде, в което можете да се убедите и сами. Моето мнение е, че ние не умеем нито да гледаме, нито да виждаме. Можете ли да си представите, след като дори себе си не умеем да видим такива, каквито сме в действителност, какво става при възприятието на заобикалящата ни среда. Припомнете си павилиона с кривите огледала от панаира в детството си и много ще си помогнете.

Тук обаче възниква един съществен момент – застанали пред деформираните си до неузнаваемост отражения, ние знаем, че в действителност не изглеждаме така. Причината също ни е известна – начинът на отражение от изкривената повърхност на огледалата. Знаенето ни за това, как всъщност изглеждаме, произлиза от базата за сравнение, с която разполагаме в съзнанието си.

Отнасяйки се критично и безкомпромисно към себе си, отправяйки си обвинения почти ежедневно – за това, какво сме казали, сторили или помислили, ние изобщо не се замисляме доколко имаме реално основание за това. Представата, която имаме за себе си до този момент, не ни позволява да си дадем точна и безпристрастна оценка, нито да намерим обяснение за случващото се с нас и реакциите си на тези събития. Разбирате колко е наложително най-накрая да опознаем себе си не само от физическа, но и от духовна гледна точка. А това можем да сторим самостоятелно, както и с квалифицираната помощ на психотерапевт или добросъвестен духовен лечител.

* * *

Ако подходим към въпроса аналитично, следва да заключим, че за да се чувстваме малоценни, ние се сравняваме с някакъв еталон. Какъв точно е той, вече зависи от това, дали не приемаме положително физическия си облик, емоциите си или степента си на духовност.

Нека да разгледаме първото. Това, как изглеждаме външно и дали се приемаме такива, каквито сме, или сме я докарали дотам, да не желаем да се погледнем в огледалото, е само видимата част на айсберга. Важно е, разбира се, да приемаме и да обичаме физическото си тяло. Мъдро е да отхвърлим натрапваните ни с всякакви средства представи как трябва да изглеждаме, как да сме облечени и обути, колко килограма да тежим и т.н. Костюмът, наричан от нас физическо тяло, който използваме за житейския спектакъл и който е избран предварително от нас, е от значение за публиката и ни помага по-убедително и майсторски да изиграем ролята си. Но когато представлението свърши, ние го събличаме и го окачваме в гримьорната. Неестествено е да се идентифицираме с него и с образа на героя в пиесата, защото не бихме могли да продължим нормалното си съществуване.

Причина да се идентифицираме с физическото си тяло, е булото, което скрива от съзнанието ни истината за това, кои сме всъщност. Духовните Учители твърдят, че тази временна амнезия ни помага да изиграем перфектно ролята си, но в живота на всички ни настъпва етап, когато за нас е по-полезно да узнаем кои сме и да се запознаем със самите себе си. Как обаче можем да получим свои лични потвърждения на твърдението, че сме безсмъртни души, прераждащи се тук с някаква конкретна цел, и че тялото, към което сме болезнено привързани, е най-външната тленна и плътна обвивка на душата ни?

Четенето на езотерична литература би ни помогнало до известна степен в това ни проучване, но преки доказателства за безсмъртието си там няма да намерим. Духовните практики, които биха ни обучили да медитираме и дори да излизаме от тялото си? Не бих твърдяла, че това е способът. Тогава? Какво ни остава?

По мое мнение на първо място следва да разкрепостим ума си и да допуснем тези твърдения като работна хипотеза. А след това да започнем да се приучаваме да наблюдаваме и да изучаваме себе си – от гледна точка на страничен и безпристрастен наблюдател. Мои пациенти са изказвали мнението си, че този процес на самонаблюдение е достижим единствено за „напредналите” души. Аз твърдя, че всеки от нас е способен да се самонаблюдава и самоанализира, стига да го поиска.

Щом веднъж започнем, невидими Наставници ще ни поемат и ще ни поведат по пътя ни. Постепенно ще започнем да обръщаме внимание на свои качества и способности, чието наличие не би могло да се обясни само с помощта на познанията ни за физическото измерение и физическите ни тела. Какви ще са вашият път и вашите доказателства – това ще откриете сами за себе си, стига да го поискате.

Първият признак, че сме ги открили, ще бъде фактът, че вече не отдаваме прекомерно значение на външния си облик. Малките ни несъвършенства (които в крайна сметка не ни правят по-лоши или по-грозни) вече няма да ни затормозяват или измъчват. Комплексът за малоценност, свързан с физическото ни тяло, постепенно ще отстъпи място на едно топло и любящо приемане на връхната дреха на душата ни. Освободеното ни внимание бавно ще се пренасочи към другите ни аспекти – емоциите и мислите ни.

Водени от принципа „Каквото горе, това и долу”, следва да сме готови да се изправим пред същия този комплекс в новите му одежди. На преден план ще изскочат емоционалните ни кусури. Ще се упрекваме, че бързо и лесно се гневим, че трудно запазваме равновесие, когато ни обидят, че се сриваме емоционално от един единствен упрек на обичан от нас близък. През този труден етап от развитието си ще установим, че ни крепи само увереността, че след като веднъж сме могли да се справим на физическия план, ще можем да го сторим отново и на другите нива.
* * *

Когато достигнем до етапа да надраснем физическото си тяло като обект за преклонение или постоянна самокритика, това е знак за нашето духовно израстване. И като по-зрели и отговорни индивиди следва да сме готови да се изправим пред разрешаването на по-сложни и трудни задачи. Откриваме, че постепенно започваме да следим емоционалните си реакции и мислите си, опитваме се да ги контролираме и в началото не забелязваме, че неусетно сме сложили етикет на почти всяка от познатите си емоции и предизвикалите ги (или съпровождащи ги) мисли. Едни от тях носят нашето клеймо „лоши” (или „грешни”), други – „добри” (или „праведни”).

На този етап еталон, по който да се равняваме, вече не е някой топмодел или филмова звезда. Но ние все още не сме достатъчно убедени, че не е необходимо да се сравняваме с никого, щом всичко грозно или красиво, което виждаме в другите, го носим в себе си. Предстои ни дълъг и труден път преди истината, че сме искрици от Бог, да ни изпълни и да ни дари с мир и любов. И по този път към самите себе си ние неочаквано се изправяме пред нова трудност. Предстои ни да опознаем и да приемем собствените си емоции и мисли.

Теглилката, с която сме свикнали да мерим своите и чуждите емоционални реакции, не е наше творение, но ние всички я ползваме. Трябва ни доста време и усилия, за да стигнем до прозрението, че стараейки се да спазваме църковните или езотеричните норми на реакция и поведение, неволно за пореден път си издигаме кумири, на които с цялото си същество искаме да подражаваме, но спрямо които сами се поставяме в по-ниско положение. Някои от нас с болка и дори презрение спрямо себе си откриват, че не са способни постоянно да съблюдават десетте Божи заповеди например. Други издигат пред себе си еталона за т.нар. седем смъртни гряха и наблюдавайки се почти ежедневно, откриват, че проявяват гордост, завист, гняв, дори омраза спрямо този или онзи.

Тези наши емоции, за които има нормално обяснение, ни изправят пред непреодолимо препятствие. На път сме да се осъдим, заклеймим и... да се откажем да вървим напред. Чувството ни за малоценност постепенно създава у нас и чувство за вина. Така обременени, ние отчаяни започваме да се въртим в един безкраен лабиринт. Ако сте изпадали в такова състояние, което на мен лично ми е до болка познато, ви съветвам да спрете да се лутате. Изходът от лабиринта, който сами сте си създали, не е там, където със сетни усилия го търсите.
* * *

За да илюстрирам изложеното, ще си послужа с пример от нашето ежедневие – взаимоотношенията ни с родителите и децата ни. Имала съм мнозина пациенти, които са идвали при мен, затормозени от сложните и противоречиви взаимоотношения с единия или с двамата си родители. Може би ще ви е от полза да узнаете, че в преходния период от ерата на Рибите към ерата на Водолея много души са избрали да приключат кармичните си обвързаности със свои стари противници. На базата на сеансите по регресивна терапия, които съм провеждала, стигам до заключението, че такъв избор на душата привидно ни поставя в „безизходна” ситуация. Между нас и стария ни противник хвърчат искри всеки път, когато пътищата ни се пресекат. От дълбините ни на светло излизат неподозирани от нас чувства спрямо този човек. Понякога сме изпълнение с опустошителен гняв или омраза, друг път ни идва да стенем и да крещим от вътрешна, раздираща ни на късчета болка.

Присъствието на стария ни „враг” в живота ни превръща понякога ежедневието ни в ад, от който колкото и да се мъчим, не можем да избягаме. Сигурен знак, че развързваме кармичен възел, е именно пълната невъзможност да напуснем полесражението по собствено желание. В някои от случаите сме дете, зависимо все още изцяло от родителите си. В други – родител, който е длъжен да се грижи за детето си. В трети – съпруга, която не разполага с финансова и жилищна обезпеченост, за да се разведе със съпруга си.

При по-леките кармични обвързаности привидно имаме възможност да се измъкнем от непосилното изпитание. Колкото да си поемем дъх обаче. Защото, ако го сторим, не след дълго откриваме, че на мястото на стария ни мъчител се е появил нов и ни тормози и измъчва по почти същия начин.

Не ни стига този товар, който така или иначе сме си обещали да хвърлим от гърба си в това превъплъщение, но към него несъзнателно ние добавяме свои допълнения. Изградили в представите си еталон за реакция в такива екстремни ситуации, ние с ужас откриваме, че не сме способни да се придържаме в пълна степен към него. Не можем да останем спокойни, когато ни обиждат и унизяват, и гневно реагираме. Или точно обратното - смирено и безропотно позволяваме да ни се качат буквално на главата, смазвайки и последната ни капчица самоуважение. А щом веднъж го направим в семейната си среда, неусетно прехвърляме този модел на поведение и извън нея.

Ако написаното дотук ви звучи познато, може би е време да ви кажа какво мисля аз по въпроса. Мнението ми е изстрадано посредством собствените ми преживявания и болезнени уроци. В резултат от тях имах възможността да достигна до разбирането, че какъвто и избор да направим, никой не ни съди и не изисква от нас да изтърпяваме нетърпимото! По всяко едно време ние можем да вземем решение и да кажем: Стига, не мога да нося повече! Този товар не е по силите ми!

От изключителна важност е да проумеем най-сетне, че няма такова нещо като „правилно” и „погрешно”. Има избор, който ни повежда по определен път и ни обогатява с нов опит. Ако по избрания от нас маршрут има препятствия, водещи до важни прозрения и научени уроци, то и при другите пътища нещата стоят по същия начин. И няма как да проверим дали сме избрали по-трудния или по-лесния, просто защото не е възможно едновременно да минем по всеки от тях. В крайна сметка опитът на всеки един от нас се влива в общия опит и е от полза за всички. Ако не намираме в себе си сили да издържим на трудностите, много по-лесно е да си го признаем, отколкото да се превръщаме в комплексирани и самосъжаляващи се личности.

Опитът ми ме е научил също, че колкото и непоносимо да ни изглежда положението, нещата не се променят и трудностите не изчезват, преди да сме достигнали до предела на силите си и да сме изчерпали всичките се налични възможности да се справим сами. Ако прибързаме и поискаме да се откажем от усилията си, спасявайки се с бягство, дори и оглушително да крещим стига! - нищо няма да се промени. Тогава обаче, когато действително стигнем до краен предел, когато изтощени, но и смирени, осъзнаем, че ситуацията излиза от контрола ни, тогава вече можем да поискаме кратко прекъсване. А по време на този кратък отдих получаваме както вътрешна подкрепа и наставления от невидимите си Наставници, така и собствени прозрения за правилното решение на трудната задача.

Ако представите ви как да реагирате (според духовните учения или религиозните норми) ви казват едно, а вътрешният ви глас – друго, съветвам ви да послушате себе си. Раздиращото ви противоречие, което ви измъчва до смърт, е ваше собствено творение. Нито Бог, нито светците, духовните водачи или Учителите, които дълбоко уважаваме и почитаме и на които искаме да подражаваме, не биха ни принудили да реагираме или да действаме в противоречие със самите себе си. Основното правило, към което следва да се придържаме в такива ситуации, е: каквото и да правим, да го правим с любов и уважение спрямо другия и спрямо себе си. От значение е какво стои зад решението ни и неговата реализация. Запитайте се, когато изисквате от някого нещо или казвате на приятеля, родителя или детето си НЕ!, какво изпитвате. В случай че не ви измъчват чувство на гняв, безсилие, озлобление или вина – значи всичко е наред.

Ние сме човешки същества, надарени със способността да изпитваме емоции. Всяко едно чувство в същността си е енергия – наша собствена енергия. Помислете си как се чувствате например след бурен изблик на гняв – успокоени ли сте, или изтощени. Ако е последното, значи сте прехвърлили нормата и сте отворили взривната клапа повече от необходимото. А след такъв изблик изпитвате ли отчаяние при мисълта, че „с тоя гняв никога няма да отида в царството божие” (т.е. да се извися духовно)? Ако ви спохождат подобни угризения, избавете се от тях. Вие нямате нужда от този излишен и обременяващ ви товар.

Щом не ви харесва как се чувствате след всяка бурна емоционална реакция, просто го кажете на себе си – с хумор и любов, поставете си задачата следващия път да „видите”, че в момента сте страшно ядосани, сърдити, обвиняващи. Обещайте си, че след като се успокоите, няма да се осъждате или самобичувате, а ще се опитате да погледнете ситуацията от различни ъгли – включително и от този на опонента ви.

По същия градивен начин бихме могли да се отнасяме към себе си в почти всяка ситуация. Опитите ни да се запознаем със себе си все някога ще се увенчаят с успех и ще ни дарят с богатите си плодове. Най-ценният от тях ще е, че противникът ни, на чието присъствие в крайна сметка дължим много, ще излезе от живота или от обсега на вниманието ни. Което е едно и също.
* * *

По мое мнение ключова роля при излюпването, а по-късно и отглеждането на комплекса ни за малоценност играят правилата, нормите, догмите, създадени от самите нас през хилядолетията. Някои от тях спадат към религиозните, други - към обществените и социалните. С какви определения ще ги наречем и в какви категории ще ги вкараме, е без съществено значение.

Тъй като всички ние – до един и без изключения, идваме на тази планета по една основна причина – собственото си несъвършенство и духовния си стремеж да постигнем Божественото съвършенство, естествено е да притежаваме кусури и недостатъци. Особено пък ако изхождаме от правилата и нормите, за които вече стана дума. Именно това несъответствие между двете води до прогресиращо и придобиващо чудовищни размери (в съзнанието и представите ни) чувство за малоценност. Всеки от нас – обладан от тези вече деформирани представи, се опитва да ги наложи не само на себе си, но и на хората, с които пряко или непряко е свързан. В крайно изопачения му вариант стигаме дотам, да съдим не един човек или група хора, а цели нации и дори цялото човечество.

Христос е казвал на учениците си, че всеки грях е простим, само грехът спрямо Светия дух е непростим. Това означава, че нарушаването на който и да е от човешките, създадени от нас самите закони, норми и правила е „простим” от гледна точка на Закона за кармата. Непростими са нарушенията на Божествените закони, чието съблюдаване е задължително за всички ни. Но колцина от нас наистина са запознати с тяхното значение и смисъл?!

Но нека отново да се върнем на темата за огледалния характер на света, в който съществуваме.

За да опознаем и разберем по-пълно себе си, можем да използваме това необятно огледало във всеки миг от живота си. Именно отражението ни в него ще ни покаже нашия истински облик. Не бива да забравяме, че като двуполюсни същества ние носим в себе си и светлата, но и тъмната си половина. И когато започне процесът на събиране на разпилените ни частици, светът около нас ще ни покаже и едната, и другата. Необходимо е да сме подготвени психически за тази среща, за да избегнем почти инстинктивната реакция да отхвърлим тъмните си аспекти.

Всеки от нас е забелязал, че в живота ни пропорционално присъстват основно два типа персонажи. Първите вадят от нас най-доброто, на което сме способни. В тяхно присъствие ние буквално засияваме и обливаме със светлината си всичко, до което се докоснем.

Вторите ни провокират да покажем другото си лице. Техните думи или постъпки ни разстройват, дразнят или направо ни вбесяват. Случва се именно тези наши огледала да извадят на повърхността завистта, която сме мислили, че изобщо не ни е присъща. Или необуздания гняв, с чиято сила можем да разрушим почти всичко около себе си. Обикновено след като отмине бурята, първото чувство, което ни изпълва, е чувството ни за вина, съпътстващите го самообвинения и отчайващото ни заключение, че „по-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото ние да влезем в царството небесно”.

Духовните учения ни наставляват, че за да се развиваме, не бива сляпо и неудържимо да преследваме целта си. Много често, препускайки към нея, ние дотолкова се увличаме, че накрая забравяме накъде изобщо сме тръгнали. Мъдреци от Запада и от Изтока ни съветват не просто да вървим по Пътя, а самите ние да станем Път. От значение е само това, което се случва с нас тук и сега. Нашето самопознание се осъществява в безценния миг на настоящето. В дребните случки от ежедневието ни, на които толкова често не обръщаме внимание. И е от значение не толкова какво, а как го правим. Ако все още не сме се научили да постъпваме или да реагираме така, както бихме искали или както ни поучават, това не ни прави по-лоши от когото и да било, нали? Но за да приемем, че освен слаби страни имаме и много положителни качества, е необходимо да се опознаем и обикнем. И завинаги да се освободим от никому ненужното и безпочвено чувство за малоценност.

СЪПРЕЖИВЯВАНЕ НА ЧУЖДО СЪСТОЯНИЕ

Сигурно ви се е случвало внезапно да изпитате непривични за вас емоции. Най-неочаквано и без видима причина да изпаднете в такива емоционални състояния като страх, гняв, смътно безпокойство, дълбока тъга, дори отчаяние. Ирационални на пръв поглед, тези емоции все по-често нарушават крехкото ни емоционално равновесие, принуждават ни да реагираме на ситуация или дори реплика по необичаен за стереотипа ни на поведение начин. Често такива необичайни реакции оставят у нас смътно чувство за вина поради факта, че сме нагрубили близък на сърцето ни или непознат човек.

Една от причините за тези неадекватни (от гледна точка на съзнателния ни анализ) реакции и състояния е все по разширяващото ни се съзнание. Като резултат от това взаимодействието ни с останалите човешки същества, които не само с физическите си, но и с фините си тела пребивават в аурата на планетата ни, рязко нараства. Казано по по-опростен начин, много от тези състояния не са наши.

В резултат на непрекъснатото ни взаимодействие е напълно възможно отчаянието, което внезапно и безпричинно ви е обзело, да е съпреживяване на състоянието на някого, който се намира на стотици или хиляди километри от вас. Само си помислете колко много хора във всяка една секунда губят работата си, разделят се с близък, остават без храна или подслон, страдат от нелечима болест. Твърде е възможно вие точно в този момент, настроени на сходна на нечии вибрации честота, да съпреживеете неговите (нейните) емоции.

Тогава, когато изпаднем в ситуация да съпреживяваме определена емоция, за която имаме съмнения, че не е наша, добър и почти мигновен ефект оказва психическата нагласа, съответстваща и подкрепяна от фразата: „Тази емоция (този гняв, нетърпимост, тъга) не е моя. Аз я връщам с любов обратно към нейния източник!”!

Този простичък способ има двояко значение. Първо спомага да се освободим от чуждото влияние. Второ – учи ни да познаваме самите себе си все по-добре. Косвената поука от такава ситуация, от която е желателно начаса да се възползваме, е да се научим да поддържаме собствените си вибрации на по-висока октава. Фактът, че сме влезли на фино ниво в резонанс с такива емоции, иде да ни подскаже, че по някаква причина сме понижили личните си вибрации. И ако не ни е харесало освен със собствените си болезнени преживявания да се занимаваме и с чуждите, следва да насочим вниманието си към по-висши идеали и произлизащите от тях мисли и чувства.

В случай че си задавате въпроса какъв механизъм позволява непрестанното взаимодействие помежду ни, както и споделянето и обмяната на натрупания от нас опит с останалите, ще изложа моето обяснение на тези процеси.

Духът на нашата родна планета също обитава физическо, етерно, астрално и ментално тяло. Тези нейни фини носители взаимно се проникват и си взаимодействат и разликата между Земята и което и да е човешко същество се състои в това, че ние с нашите фини тела съществуваме в нейните точно както с физическото си тяло пъплим по физическото й тяло и заемаме определено местоположение в атмосферата й. И след като именно наличието на атмосфера създава условия за разпространението на звуковите и от друго естество вълни, следва, дори и без да сме чели езотерична литература, да достигнем до логичното заключение, че по сходен начин всяка наша емоционална реакция се разпространява през астралното й тяло и достига до останалите, възприемайки се от техните астрални тела.

След като ние като населяващи я същества живеем в аурата й, следва да заключим, че по сходен начин и Тя съществува в аурата на по развит от нея космически Разум. За нашата планета и останалите й събратя и сестри от Слънчевата система това е Слънцето. Самото Слънце, от своя страна, е фрагмент от съзнанието на Сириус. И така – чак до Централната Неподвижност – Абсолюта. Аналогията с елементарните частици, атомите, молекулите, клетките, тъканите, органите и системите – до великолепната - като идея и изпълнение, завършеност на физическото ни тяло е добра илюстрация, с която можем много да си помогнем, когато решим да задълбочим познанията си в тази област.

Може би вече се чудите защо ви занимавам с наглед странична и нямаща връзка с разглежданата тема информация. Смятам, че познания от такова естество стават все по необходими за всички ни точно колкото на малкото дете му е нужно да научи кое е вода и кое - огън, както и това, че има разлика между водата от чешмата и тази в езерото. Познанието, че в дълбоката вода на езерото може да се изкъпе, но също така и да се удави, е от жизненоважно значение за физическото оцеляване на малкия човек.
РЕЛАКСАЦИЯТА „МАЧУ ПИКЧУ”
В един късен и мъглив следобед почувствах нужда да релаксирам. В такива моменти аз прилагам върху себе си един от методите, чрез които въвеждам в релаксация или регресия пациентите си. Никога не го избирам предварително, а оставям вътрешният ми Наставник да ми предложи този способ, който най-добре отговаря на състоянието и нуждите ми. И така – след като се настаних удобно и постепенно и последователно отпуснах всяка част от тялото си, от дълбините на съзнанието ми изплува отколешната ми мечта да пътешествам по света. Опитах се да си представя местата, които най-много бих искала да посетя – Голямата пирамида... Тадж Махал... Мачу Пикчу... И тогава постепенно ме изпълни странно усещане - за мир, хармония и любов.

Моята душа ми говореше – без думи, без образи. А една част от ума ми превеждаше нейното послание:

„Всеки човек, посетил тези места, го е сторил заедно с мен. Неговите впечатления, усещания, вълнения вече са мои. Няма никакво значение дали ще успея в този си живот с това си тяло да отида там лично. Другите нозе, стъпвали по тези места, са моите нозе. Очите, съзрели величието им, са моите очи. Душите, изпълнени с вълнение и преклонение, отдавна са предали есенцията от тези впечатления на всички останали души – в това число и на мен.”

Казано опростено и обобщено, това преживяване ми дари проникновеното разбиране, че ние непрекъснато си взаимодействаме и обменяме опит и информация на фино ниво, без значение дали сме сами, или не в момента. Точно по същия начин дишаме един и същи въздух, съставящ атмосферата на Земята и пренесен над града ни от полярните или пустинните области. Пием една и съща вода, която само преди дни се е изпарила над джунглите по поречието на Амазонка. Възприемаме слънчевите лъчи, които преди минути или часове са огрявали друг географски район на планетата ни.

Вълнението, което изпитах от това незабравимо преживяване, остави у мен своя пъстроцветен отпечатък, помогна ми по-пълно да осъзная голямата отговорност, която всеки от нас носи спрямо събратята си и останалите форми на живот на планетата ни. В този на пръв поглед обикновен ден аз почувствах с цялото си същество тази взаимосвързаност, за която бях чела толкова много.

Сега вече наистина зная, че в нито един миг от живота си не съм сама. Че когато страдам и се терзая, друг някой, настроен на моята честота, споделя болката ми, помагайки ми да се справя с нея. А тогава, когато цялото ми същество пее и ликува, тази радост бива доловена от останалите и им помага да понесат по-леко болката и страданието. Зная, че когато наранявам или разплаквам някого, някъде дълбоко вътре мен също ме боли и аз плача безмълвно заедно с него. А когато по какъвто и да е начин предизвикам усмивка или радост у друго човешко същество, животно или растение – тази усмивка или радост са и мои.

„Кой каквото прави, на себе си го прави!” Питам се колцина от нас са проникнали в пълна степен в смисъла на тази мъдра поговорка. Мисля, че споделеното с вас мое преживяване, както и последвалите го умозаключения отдавна са станали достояние на останалите. Законът за аналогията подкрепя мнението ми. Щом аз – под някаква форма, имам достъп до опита, натрупан от другите, значи и те имат достъп до моя опит. Не би могло да бъде другояче! Косвените изводи от написаното дотук са много. Сами виждате как само едно единствено проникновение дава богат и ценен опит. Ако се замислим върху него, можем да го разгледаме от безброй аспекти. Аз вече го сторих за себе си, а сега предоставям тази възможност и на вас.

Може би вече се досетихте защо ви занимавам с тази тема толкова обстоятелствено. Идеята, че всичко, което ни заобикаля, освен друго е и едно гигантско огледало, в което непрекъснато се оглеждаме (а и не можем да избягаме от него), вече се възприема от все повече хора. Разликата между хората с разширено съзнание и останалите е, че първите вече са осъзнали този факт. Трябва да споделя с вас, че за да достигнем до това ново и по-просветлено разбиране на самите себе си, се изисква доста смелост. Изхождайки от личните си наблюдения и опит, стигам до извода, че броят на такива самонаблюдаващи се и все по-самоосъзнати индивиди непрекъснато нараства.

Излагайки вижданията си за огледалния характер на заобикалящата ни действителност, намерението ми е да ви подтикна все по-често и по-смело да се вглеждате в себе си. Споделям с вас все по-проникващото ме прозрение, че всичко, което вършим и преживяваме, има за цел да ни научи да опознаваме себе си – все повече и по-проникновено. И ако за външния ни облик ни помага огледалото, то за скрития ни свят ни помага всичко, което денонощно ни заобикаля.

Познавайки себе си, ние сме в състояние да разграничим и различим собствените си реакции, емоции и преживявания от тези на когото и да било друг. В наше право е да отхвърлим тази неприсъща ни и чужда в същността си реакция. Мнозина биха възразили, че съпреживяването на чуждата болка е състрадание и не е израз на любов към ближния, ако се опитаме да се разграничим от нея.

Има огромна разлика между състраданието и съчувствието. Състраданието е форма на разбиране как се чувстват другите, но никой не би ни задължил да изживеем тяхното страдание. Това разбиране е закономерен резултат не само от житейския ни, но и от духовния ни опит. Можем да предположим, че за да натрупаме такъв опит през незнаен за нас низ от въплъщения – не само на Земята, но и на други планети, особено в заключителния етап от цикъла на превъплъщенията ни, ние сме преминали през многобройни форми на страдание. Именно в резултат на лично преживяване можем в една или друга ситуация на кажем на човека до нас: „Знам (не знам) как се чувстваш.”

ЧУВСТВО ЗА ВИНА – ПРЕД ДРУГ; ПРЕД СЕБЕ СИ

Ако някой ви каже, че никога досега не е изпитвал чувство за вина, ще му повярвате ли? И замисляли ли сте се колко често в рамките на един единствен ден чуваме или използваме думите вина и виновен? Когато ви обявят за „виновни”, колко пъти приемате и колко пъти отхвърляте тази безапелационна „присъда”? А колко често вие сами си я издавате?

Лично аз не приемам тази квалификация за собствените си или за чужди действия. Предпочитам думите отговорност и отговорен. Да поемем отговорност за свое действие, означава да приемем и последиците от него – без да се оплакваме, да сипем обвинения или да се озлобяваме. Да се чувстваме виновни обаче, е нещо съвсем различно. Защото тогава ние оставаме пасивни, губим от енергията си в излишни терзания, самообвинения и самосъжаление. Когато позволим да ни убедят колко много сме виновни за нещо си, всъщност приемаме на доверие нечия чужда преценка за ситуацията. Веднъж свели виновно глава, ние сме готови да понесем всяко наказание за простъпката си. И ако се случи такова да няма, сме способни да си го изфабрикуваме сами.

Най-често присъдата за нашето „провинение” е „лишаване от свобода” – за неопределен срок. И ако случайно събитията ни предложат амнистия, ние почти ужасени отказваме да излезем на свобода. Парадоксално е, но здравите стени и решетки на духовния ни затвор, изградени и поддържани от самите нас, започват да ни изглеждат нещо съвсем нормално и приемливо.

Между комплекса за малоценност и чувството за вина съществува тясна правопропорционална връзка. Колкото по нищожни и малоценни се чувстваме, толкова по-задушаващо става и произлизащото от тази ни нагласа чувство за вина. Хванати в този безкомпромисен капан, ние постепенно загубваме идентичността си и ясната представа кои сме всъщност.

Може би ще се запитате кой в крайна сметка е отговорен за това положение. Моят отговор е – всички ние! Ние сме създали правилата, законите, догмите. Ние сме тези, които тълкуваме Нравствените и Духовните закони едностранчиво или повърхностно, изхождайки от собствените си разбирания, познания и ценностна система. И щом веднъж насадим тези „безпогрешни” тълкувания в съзнанието си, без да се усетим, започваме да мерим с този изкривен аршин и чуждите, и своите мисли, емоции, постъпки. И да раздаваме присъди.

Ако вие нямате спомен да сте съавтор на тази „правораздавателна” машина за масова манипулация, това не означава, че не сте взели участие в нейното създаване и непрекъснато поддържане - в някой от миналите си животи. Но да не започнете сега да се самообвинявате и терзаете? Моето намерение е да ви попреча да отправяте обвинения към или вън от себе си. В крайна сметка нека си припомним, че Създателят твори, но и може и е в негова власт и да разруши или коригира творението си.
* * *

Когато настъпи моментът на нашето духовно пробуждане, характеризиращо се с активиране на чакрите над диафрагмата и издигане на енергията към горните центрове, първата промяна, която забелязваме в себе си, е качествено нова оценка на наши минали действия. Може в началото да не ни направи впечатление, но постепенно забелязваме как честичко се връщаме към минали събития, за да ги оценим по нов начин. Постепенно чувството ни за собствена значимост се засилва, но не дотам, че да се самозабравим и да си навирим носа до небето. Започваме интуитивно да усещаме кога и в какви ситуации най-често проявяваме чувството си за малоценност и/или вина. И в такива моменти вече сме способни ясно да видим неговата несъстоятелност.

Често незначителна житейска случка ни връща далече назад в спомените ни и на бял свят изплува отколешно чувство за вина. В началото на този процес ние инстинктивно се опитваме да избягаме от тези спомени. Срамуваме се от себе си, боли ни, понякога - до сълзи. Постепенно обаче полезрението ни се разширява и ние започваме да съзираме убягвали ни до този момент детайли. Добавени към общата картина обаче, те ни дават обяснението защо тогава сме постъпили така, а не иначе.

При следващото ни връщане към този толкова болезнен за нас спомен ние успяваме да видим и резултатите от миналата си постъпка. И внезапно разбираме, че в грубата й раковина се крие прекрасна перла. Нещо сме научили тогава, от нещо сме се освободили. И едва тогава осъзнаваме колко години наред сме носили това ненужно ни бреме. И че криейки се от себе си, освен да губим енергията и самоуважението си, друго не сме постигнали.

Ако това, което прочетохте, ви звучи познато и ви помага да направите връзка със себе си, знайте, че този процес ще продължи и занапред. Колко дълго – не знам. Но резултатът ще бъде една нова, освободена от самообвиненията си и оковите си личност и душа. Едно обаче знам със сигурност – след като опознаете тази нова личност, тя ще ви хареса и вие ще откриете колко много я обичате.

Работата ми, както при справяне със собствените ми комплекси и самообвинения, така и с тези на пациентите ми, ме научи, че най-болезнените ни спомени са укрити под прага на съзнанието ни. Нещо като временна амнезия, целяща да ни спести болката поне докато не се окажем подготвени да се справим с нея. При някои от нас се случва подсъзнанието постепенно да започне само да ги изважда от мазето – без специализирана помощ или специални методи. Ако това ви се случи, знайте, че носите в себе си скрит механизъм, който точно преценява с какво вече сте готови да се справите сами. Започне ли един и същ спомен, който ви кара да се срамувате и да се криете от себе си, често да излиза на „светло”, това означава, че е дошло време да се избавите от този товар. Съветвам ви да не бягате от болката, защото нейният ефект е като този на спирта. Когато промиваме с него нараненото си коляно, щипе и дори боли, но това е неизбежна болка и е полезно за организма ни.

Последното разчистване на натрупано у мен чувство на вина извърших съвсем наскоро. Един неделен ден ни в клин, ни в ръкав, започнах да разказвам на гостуващ ми приятел за житейските си перипетии. За някои от тях си спомнях с усмивка, други дълбоко ме натъжиха. Довършвайки поредната история, изведнъж си спомних, че вече многократно я бях разказвала на същия си любезен и търпелив слушател. Сепната замлъкнах и изведнъж ми просветна! Денят, в който отново се връщах към тези спомени, бе Сирни Заговезни – християнският празник за взаимно опрощение!

В същия миг аз разбрах, че е настъпил моментът веднъж завинаги да дам прошка. На тези, които толкова дълбоко са ме наранили, че да не съм способна да се избавя от болката десетилетия наред. Но не само на тях. Беше настъпило времето най-сетне да простя на себе си. Едва тогава осъзнах колко едностранчиво съм разбирала смисъла на този празник. Защото до този момент аз смятах, че на този ден е нужно да простим и да искаме прошка от другите. Така ме бяха учили – баба ми, свещениците. Никой не ми беше казвал, че е също толкова важно да поискам и да дам прошка първо на себе си. И че ако не съм способна да го сторя, то не бих имала сили да простя на когото и да било друг.

В дома си винаги имам църковни свещи. Запалих една, взех в дланите си любимия си кристал, настаних се с кръстосани крака на леглото, затворих очи и проведох този съкровен ритуал – искане и даване на прошка.

Програмата за визуализация, която използвам както за себе си, така и за пациентите си, е проста и много ефективна. Нарекла съм я „Морски бряг”. Избрала съм я заради символиката на водата, тъй като тя съответства на астралния свят – т.е. на нашите чувства и емоции.

ПРОГРАМА ЗА ВИЗУАЛИЗАЦИЯ „ МОРСКИ БРЯГ”
Представям си красив морски плаж. Бавно изграждам пясъка, красивия и тих залив, чистата с дъх на водорасли вода. Обикновено морето е спокойно и вълните с тих плясък се разливат по брега и бавно се връщат обратно. Виждам водораслите, останали на мократа ивица, дребните раковини, понякога има дори и малки рачета. Бавно премествам погледа си към хоризонта. Обичам изгревите и залезите и тъй като моят плаж е ориентиран на изток, в представите си аз виждам как слънцето бавно изплува от водата. След това насочвам вниманието си към усещанията. Понякога пясъкът под босите ми крака е топъл, понякога - хладен. Усещам слънчевите лъчи върху лицето си, лекия морски бриз, който разрошва косите ми, дори чувам писъка на гларусите и чайките, които виждам да прелитат над главата ми.

Когато се насладя на тази красота и хармония, извиквам на плажа човека, от когото смятам да искам прошка, или комуто искам да простя. Как го правя ли? Ами просто си го представям как стои пред мен. При такава визуализация, стига наистина да сте се отпуснали, се осъществява телепатична връзка с всеки, когото си представите. Самият човек може да няма никаква съзнателна представа, но вие двамата наистина общувате на енергийно ниво.

Щом веднъж си изградя образа, с няколко изречения обяснявам защо се чувствам обидена или как се е случило, че аз да го обидя. Казвам му, че му прощавам, моля го да ми прости. След което заявявам, че сега вече и двамата сме свободни и го виждам как се отдалечава надясно (в посока към миналото) по брега.

Почти във всички случаи събеседникът ми реагира по някакъв начин на казаното от мен. Понякога с думи, понякога – с жест. Случва се да приеме всичко спокойно, но може да се нацупи, бурно да изрази протест или да се разплаче. Неговата реакция по недвусмислен начин ми показва вътрешното му отношение към конфликтната ситуация, станала повод да се изпълня с обида или чувство за вина.

Спомням си как веднъж се почувствах дълбоко засегната от мой близък приятел. Тогава в рамките на няколко седмици у дома се бяха случили куп бели. Новият ми компютър се повреди, пералнята – и тя. За капак колата ни пламна при изгасен двигател – както си беше паркирана на улицата. Споделих за тези неприятности с него и ден по-късно той ми позвъни. Беше доста учуден, че цяла нощ не съм излязла от мислите му, докато най-накрая прозрял защо ми се случват всичките тези неприятности. По негово мнение причината бе, че съм прекалено осъдителна спрямо другите.

Когато, след като му благодарих, затворих телефона, аз погледнах навътре в себе си и потърсих такова качество. След доста задълбочен анализ и размисъл стигнах до заключението, че не намирам у себе си склонност да съдя другите. Барометър за тази ми самооценка бе как се почувствах след разговора ни. На всички ви е познато онова чувство, наричано гузност, нали? И то ни изпълва тогава, когато ни отправят основателен упрек или обвинение. Може и да не го покажем външно, но го знаем за себе си. Аз не се чувствах гузна! За сметка на това пък разбрах причината за безсънието си през изтеклата нощ, нервността, която ме бе обзела, както и усещането за тежест от съприкосновението с нечия чужда енергия. Приятелят ми толкова усилено бе размишлявал къде съм оплела конците, та ми попречи да се наспя като хората.

Сигурно се питате, след като не съм намерила вина в себе си, защо тогава ме е заболяло? Заради едностранчивото му разбиране за причина и следствие. Цял ден след обаждането му аз водих мислен диалог с него, докато най-накрая разбрах, че не желая този разговор и всъщност той го предизвиква, не спирайки да мисли по темата. Тогава мислено отидох на морския бряг, извиках го там и... знаете ли какво се случи? Когато го помолих да ми прости, ако неволно съм го разтревожила или засегнала, той с широка и сърдечна усмивка разпери ръце, прегърна ме и ми каза, че ми прощава. Когато обаче продължих, казвайки му, че и аз му прощавам, реакцията му беше почти комична. Защото с недоумение и почти възмутен той възкликна: „Ти пък за какво имаш да ми прощаваш?!”

Седмица по-късно ние проведохме приятелски разговор. В интерес на истината – започнат от мен. Защото, когато предпазливо подхванах, че ми се иска да изчистим и изясним тази ситуация, той с категоричен тон отсече: „Аз няма какво да изчиствам. За мен нещата са ясни!” – точно както във визуализацията ми.

Ако това дребно събитие ми се бе случило година по-рано, аз щях да приема оценката му, без изобщо да се замисля. И през ум нямаше да ми мине да потърся у себе си съществуването на склонност към осъждане. Тази случка нагледно ми показа колко лесно можем да се поддадем на чужди обвинения, да приемем, че притежаваме несъществуващи у нас недостатъци, да се обременим с чувство за вина. И колко е важно за здравето и емоционалното ни равновесие добре да се познаваме.

Другият аспект на това поучително за мен преживяване бе нагледно да добия представа какво сме способни да причиним на другите с прибързаните си квалификации или обвинения. Малцина от нас са осведомени, че мислейки за даден човек, ние действително влизаме в енергийно съприкосновение с него. Емоциите, които съпровождат мислите ни, полагат своя отпечатък върху енергийната пратка, която достига до аурата му и причинява съответната реакция. В същия миг обектът на мислите ни, без изобщо да си даде сметка за причините, може да се разстрои емоционално, дори да изпита физическа болка. И колкото по-близки сме и съответно по-отворени един за друг, толкова по-безпрепятствено е и енергийното ни нахлуване в неговата територия.

Но да довърша разказа си за неделята на Сирни Заговезни. Тогава – по време на визуализацията си там, на морския бряг, аз детайлно си припомних за всички ситуации, свързани с отглеждането и възпитанието на децата ми, за които години наред се винях. И не можех да си простя. Един по един извиках синовете си на плажа, разговарях с тях, поисках им прошка. Когато приключих, извиках там самата себе си. Вътрешният диалог предизвика у мен порой от сълзи и аз усещах как се стичат по бузите ми, докато мислено казвах на себе си, че си прощавам – за всичко.

Същата нощ внезапно се събудих. Имах смътен спомен за някакъв сън, който със събуждането ми избледня почти моментално. Но от него у мен бе останало ясното усещане, че е приключил важен етап от живота ми, че ритуалът прошка е преминал изключително успешно и че вече наистина съм свободна от затвора, в който толкова години съм живяла. Една наранена част от мен бе намерила своето изцеление и се бе сляла с мен. Надявам се - този път завинаги.

Пряка последица от самообвиненията, обвиненията и чувството ни за вина е блокирането на пета чакра. Други психологични причини за тези нарушения са премълчаването и потискането на творческата енергия на този енергиен център. В резултат се влошава работата на щитовидната жлеза, на вегетативната нервна система, а понякога – и на половата система. При жените в някои случаи това води и до поява на бучки в гърдите, при което обикновено се прибягва до оперативна намеса. Често скоро след отстраняването им те се появяват отново, което навежда на заключението, че в основата на такъв проблем стоят скрити вътрешни причини и натам трябва да се насочи вниманието на лекаря или лечителя.

В по-тежки случаи на заболяване на щитовидната жлеза медицината прибягва да пълното й хирургическо отстраняване, което по мое мнение е с много тежки последици за пациента. Такива хора до края на живота си трябва да приемат хормонални препарати, за да компенсират липсата на необходимите за нормалното функциониране на организма хормони.

Смятам, че при лечението на този род заболявания е крайно необходимо освен медикаментозно лечение, да се работи и за нормализиране работата на втора и пета чакра, което единствено би довело до пълно изцеление. За нормализиране на активността им може да се помогне както с методите на съвременната психология и в частност – на психоанализата, така и с помощта на регресивна терапия. Намесата на един енергиен лечител, който се опитва с помощта на енергийна корекция да направи нещо по въпроса, е неефективно. Тъй като в основата на такива проблеми стоят психологични фактори, то такова лечение води до временно подобрение, след което нещата постепенно се връщат на старото положение.

Помощта на психолога или психоаналитика, дори и да не включва регресията като способ, е с дълготраен ефект. По време на провежданата терапия на пациента се помага да осъзнае причините, довели до заболяването, както и пътя за отстраняването им – но с негово активно участие. Работата на един психолог или лечител в такива случаи се състои в това, да помогне на болния да разбере и да опознае себе си, да се освободи от чувството за вина или обвиненията към друг(и), както и да намери сили да трансформира тези качества на характера или темперамента си, които са в основата на заболяването му.

При прилагането на такива методи лечебният процес е с различно времетраене – в зависимост от интелектуалните и духовните качества на пациента. Резултатите също се проявяват в различен срок, но първото подобрение се забелязва почти веднага. Което пък стимулира и лекар/лечител, и пациент да продължат да работят съвместно.