Новото лечителско изкуство ценка Стойчева съдържание въведение

Страх от смъртта

Когато поставим началото на изцелителния процес, на първо място от дълбините на подсъзнанието ни изкачат на светло нашите страхове. Не се тревожете! От опит знам, че обикновено те излизат един по един, или – в най-лошия случай – в група, организирана по сходни показатели.

Една популярна сентенция гласи: „Само глупакът не се страхува. Смелият човек преодолява страха си.”

Мнозина от нас, смятайки себе си за освободени от страхове личности, дори и не подозират колко многобройни нюанси има това емоционално състояние, което ние наричаме страх. За да се научим да разбираме по-добре себе си, от голямо значение е да проумеем, че личността е тази, която изпитва емоции. И въпреки че периодично - по време на земния ни живот, както и окончателно – при оттеглянето ни от него, душата извлича насъбрания опит – в това число и натрупаните ни страхове, всяко емоционално състояние може да се разглежда като личностно, а не като душевно.

Искам на това място да споделя с вас един диалог, който проведох с вътрешния си Аз по време на медитация. И досега си спомням за него с усмивка и благодарност за косвения урок. Та тогава, след като зададох въпроси по теми, които в момента ме вълнуваха и дори безпокояха, аз реших да поставя за разглеждане пред „висшия съвет” и един междуличностен конфликт. Едва започвайки мислено с фразата „Имам проблем с...” - и в ума ми влетя мълниеносният отговор: „Аз нямам проблем с...”

„А така, получих си го” - помислих си тогава развеселена. Размишлявайки върху тази случка, стигнах до заключението, че каквито и проблеми за разрешаване да стоят пред нас, никой – дори и собствената ни душа – няма да ги разреши като с магическа пръчка. В каквито и взаимоотношения да влизаме с когото и да било, личността ни във въплъщение следва да реши тази задача. Тя е тази, която реагира с емоции. Тя е, която класифицира това или онова като проблем, страдание или повод за състояние на доволство.

Душата гледа на всичко от съвсем друга позиция. От нейна гледна точка всичко, което преживяваме, има безценната стойност на урок. В някои случаи плодовете от него са нови наши качества и възможности. В други всичките ни перипетии и терзания водят в крайна сметка до изцеление на стара травма. Крайният резултат във всички случаи е положителен, защото с цената на положени усилия и дори изстрадване ние сме привлекли към Аза си една от многото откъснати от него частици. А по този начин сме станали по-силни, по-здрави и по-цялостни.
* * *

На пръв поглед страхът се свързва и често се смесва с вродения у всички ни инстинкт за самосъхранение. На това ниво, което можем да свържем и отнесем към физическото, най-често срещаната му форма е страх от смъртта. У всяко живо създание, а не само у човека е дълбоко заложен импулсът, волята да бъде – тук и сега. Състоянията на страх отслабват тази воля. Изводът е, че страхувайки се от смъртта, ние омаломощаваме волята си за проявление. Сами виждате парадокса, нали? Ето защо се твърди, че страхът от смъртта в същността си е страх от живота. Когато по различни причини този ирационален страх ни обземе напълно, постепенно се стига до блокиране на първа чакра и в резултат на това обикновено заболяват органите и системите, които се захранват с енергия от нея.

Често се случва в основата на много от костно-ставните заболявания да стои тази причина. Когато поради едно или друго обстоятелство се стигне до влошаване дейността на чакрата корен, това от своя страна води до невъзможност енергията да затвори своя циркулационен контур. Липсва ни заземеност, душата няма стабилна опора – т.е. пълноценна връзка с физическия си носител.

Понякога страхът от смъртта има за първопричина болезнена, внезапна, предизвикваща шок смърт в някой от предишните ни животи. Стресът от такова внезапно, често насилствено и мъчително преминаване в Отвъдното се запечатва незаличимо в подсъзнанието. Когато отново се върнем на Земята – в ново тяло, при нови условия, първоначално тази бомба със закъснител с нищо не подсказва за съществуването си. Докато не попаднем в сходна с преживяното ситуация, която отключва не самия спомен, а негативните психологични последици от преживяното в миналото. Такъв отключващ механизъм може да е посещение на същото географско или населено място, физическо нараняване, дори невинна реплика на наш събеседник или филмов герой.

При създалите се обстоятелства изведнъж – от гледна точка на подсъзнанието, светът и средата, в която живеем, биват окачествени като опасно място. Пребиваването ни тук – смъртна заплаха. Хората, с които общуваме – наши смъртни врагове, които подмолно се опитват да ни отнемат живота. Не съм в състояние напълно да изследвам механизма, който се задейства в такива случаи, но многократно съм наблюдавала преките и достъпни за измерванията ми резултати. А те са именно частично блокиране на първа чакра и описаните вече последици от това отклонение.
* * *

Констатирала съм, че проблеми с първа чакра имат най-често хора, при които все още не е започнал процесът на духовна преориентация, съпроводен с издигане на енергията от долните чакри към тези над диафрагмата. Такива индивиди са от така наречения материално ориентиран тип. Тяхното разбиране за света се свежда до фразата: „Съществува само това, което мога да възприема с петте си сетива.” Дори и да са религиозни, вярата им в Бог се изчерпва с разбирането, че там „горе” някой се грижи да им помага или пък да ги наказва – и толкова. Мнозина от тях са с твърди до закостенялост разбирания и житейски принципи. Което по недвусмислен начин се демонстрира от състоянието на тялото им. Костната система страда тогава, когато сме загубили способността си за гъвкавост и адаптация към новите обстоятелства или условия.

За съжаление пациенти с такива проблеми са се озовавали при мен едва тогава, когато заболяването им е в стадий, неподлежащ на пълно изцеление по моите методи. Към такъв род заболявания спадат артритът, коксартрозата, остеопорозата, както и други сериозни увреждания на ставите, гръбначния стълб и костната тъкан. Следствие от тези увреждания е и намаляването на броя на еритроцитите, произвеждани от костния мозък. В резултат на това намалява възможността на кръвоносната система да транспортира кислорода и другите жизнено необходими елементи до клетките, от една страна, както и на отвеждането на въглеродния двуокис и отпадъчните им продукти – от друга.

Тъй като и отделителната система получава енергия от първа чакра, нейното блокиране в много случаи води до затруднената работа на бъбреците. Филтрирането на кръвта се нарушава, понякога драстично. Тялото се затлачва с токсини. Следва влошаване на общото му състояние и верижната реакция води след себе си куп други здравословни проблеми, чието проявление е просто непредвидимо. Обратната връзка между душата и тялото все повече се блокира. На психо-емоционално ниво човекът започва да се върти в омагьосан кръг, не можейки да излезе от него и да види себе си и това, което му се случва, от позицията на външен наблюдател.

Пряк израз на страховете ни са гневните ни изблици и агресивното ни поведение. Когато се боим, че казаното от нас няма да бъде чуто или одобрено, ние повишаваме тон или дори крещим. Понякога приличаме на изплашено до смърт коте, което, притиснато в ъгъла, съска и фучи. Ако сте били свидетел на такава сцена, никой не би могъл да ви убеди, че тази фучаща пухкава топка е опасен звяр, нали? Защото вие си знаете, че котето реагира по този свойствен за природата му начин просто защото се страхува.

Ако, когато сме разгневени, ни кажат, че в момента сме изпълнени със страх, моментално ще го отречем. Е, после можем и да поразмислим над забележката, но колцина от нас събират смелост да се изправят пред вътрешните си проблеми и страхове, преди болест или депресивно състояние да ги принуди да го сторят.

Ако страхът води до блокиране на първа чакра, то гневните ни реакции, породени от него, постепенно влошават работата на трета. Започва все по-често да ни боли стомахът, влошава се работата на храносмилателната ни система, често – и на черния дроб. Тук следва да уточня, че макар понякога да си позволяваме да даваме израз на емоциите си, ние най-често ги потискаме. В основата на това потискане стоят много вътрешни и скрити от вниманието ни причини. Резултатът обаче е язва на стомаха или дванадесетопръстника, проблеми със жлъчката, лошо храносмилане. А и как да бъде добро, когато ние просто не можем да смелим и трансформираме случващото се с нас.

Когато на всичко отгоре отказваме изобщо да го „преглътнем”, здравословните проблеми се изкачват нагоре – към гърлото и дихателната ни система. Ако системно избягваме да видим себе си такива, каквито сме, да се приемем и заобичаме, започва да страда и сърдечносъдовата ни система. Неспособни да дадем прошка и любов на себе си, ние не можем да обичаме и другите – колкото и да ни се иска или да си мислим, че успяваме да го сторим.

Съществува връзка между чувството ни за малоценност и натрупаното оттам чувство за вина – от една страна, и страха ни – от друга. Именно страхът не ни позволява да се защитим и да опровергаем несправедливите обвинения, които толкова ни разстройват и ни карат да страдаме. Или да приемем справедливите и да се опитаме да внесем промяна в себе си.

Малцина от нас съзират зад задръжките си да произнесем собствената си истина или да постъпим по начина, по който ни диктува вътрешният ни глас, страха. Далеч съм от мисълта да твърдя, че да изразяваме мислите и емоциите си, без да държим сметка за това, че нараняваме другите, означава, че сме освободени от страх личности. Понякога тези, които най-много се страхуват, яростно се защитават при всеки отправен им упрек, отказват да поемат отговорност и да си признаят, че са допуснали грешка, и от защита са склонни да преминат в нападение.

Да бягат по подобен начин от собствените си проблеми, са склонни хора, които не се познават добре и се боят да се изправят пред себе си от страх, че ще видят едно грозно, отблъскващо и недостойно за обич същество. Ако смятате, че не сте страхливци и не се боите от среща със себе си, замислете се – боите ли се да останете сами и да огледате отстрани емоциите и мислите си. Запитайте се дали не използвате замаскирани форми на бягство, запълвайки свободните си минути и часове с безсмислени занимания, които да отвличат вниманието ви от терзаещи ви размисли за вътрешните ви проблеми.

Понякога ние бягаме от себе си, претоварвайки се с работа, в други случаи отчаяно търсим нечия компания. Често се случва да правим компромиси, общувайки с недотам приятни събеседници. Водим празни и безсъдържателни разговори, обсъждаме политиката, икономиката, дори наши общи познати. Жалваме се един на друг по незначителни поводи и докато се натоварваме емоционално с проблеми, чието разрешаване не е под нашия пряк контрол, все повече се отдалечаваме от вътрешните си потребности.

Емоционалният ни дискомфорт, който се дължи на все по-растяща потребност да съберем разпокъсаните си части, все по-често ни принуждава да търсим форми на бягство от тези болезнени зони. Докато положението достигне до крайната си точка на напрежение и окончателно ни извади от равновесие. Накрая нещата толкова се объркват, че губим ориентация и вече не сме способни без чужда помощ да излезем от лабиринта, в който сами сме влезли.

Хубавото на това положение е, че за да излезем от него, се изисква смелост. Проявявайки я, ние постепенно започваме да преодоляваме страховете си. Вътрешната ни нагласа да потърсим причините за състоянието си променя вибрациите ни и привлича към нас онези, които са в състояние да ни помогнат. Възможно е първи да откликнат на притеглянето ни хора, които ще отразят аспектите ни, които спешно се нуждаят от трансформация. В някои от тях ще видим гнева си, в други – завистта, злобата, страха, егоизма.

Първоначално ще се окажем неподготвени за тези срещи и ще се опитаме или да атакуваме, или да избягаме. Който и от двата варианта да изберем, последиците от него ще привлекат в живота ни други „огледала”, в които отново ще видим същия си образ. Докато най-накрая осъзнаем – сами или с чужда помощ, че съществото, което нападаме или от което се опитваме да избягаме, е нашето собствено отражение. Следващото ниво на осъзнаване ще ни донесе дълбокото вътрешно разбиране, че от сянката си никой не е избягал и че опитите ни да го сторим са безсмислена загуба на време и енергия.

Достигайки до този важен и съзнателно направен извод, ние неусетно навлизаме в качествено нов етап от развитието си. Пътят, по който поемаме, постепенно ни повежда на едно дълго и вълнуващо пътешествие. Предстоят ни трудности, изпитания, дори страдания. Но с всяка измината крачка в нас се влива разпиляната ни по слизането в материята наша собствена енергия. Силата ни прогресивно нараства, смелостта ни трансформира страховете ни, освобождавайки и отприщвайки този вътрешен поток. Изцелени и свободни, ние вече сме готови да се справяме не само със собствените си проблеми, но и да помагаме на другите да го сторят. И без в началото да го съзнаваме, се превръщаме в лечители на болното и страдащо човечество.
МЕДИТАЦИЯ НА ДУШАТА
В началото на книгата ви обещах по-разширено да се спра на състоянието, наречено от мен „духовна безтегловност”. Прецизният термин, който Тибетеца използва за него, е медитация на душата. Избрах да завърша с описанието му втората част на книгата, тъй като през това състояние преминаваме циклично всички – без изключение. Не съм запозната задълбочено със симптомите, характеризиращи депресивните състояния, с които се занимават психотерапевтите, но медитациите на душата често ги наподобяват.

Сигурно ви е добре известно, че етапите на развитие в проявената Вселена се делят на цикли, като големите включват в себе си по-малки, те, от своя страна – още по-малки, и т.н. Циклите, по време на които от центъра към периферията – т.е. от по-фината към по-плътната форма за проявление на съзнанието, се излъчва информация, съдържаща натрупания до момента опит, се наричат: издишване, будно състояние, проявление във форма, живот. Когато този процес протича в обратна посока – от периферията към центъра, циклите се наричат: вдишване, сън, непроявено, смърт. Както разбирате, и двата цикъла са еднакви по смисъл – предаване на информация, но са различни по посока – от центъра към периферията и от периферията към центъра. Техният постоянен и нескончаем кръговрат стои в основата на развитието и еволюцията на Вселената, а следователно и на човека.

Големия цикъл на проявление на всеки един от нас ние наричаме живот, а последвалия го цикъл на оттегляне – смърт. По време на земното ни пребиваване животът ни бива раздробен на малки съставящи го цикли на проявление и оттегляне, наричани будно състояние и сън. След настъпването на физическата смърт оттеглянето е необходимо за душата ни, за да подреди, класифицира и обработи натрупаната по време на земното ни пребиваване информация. Подразбира се, че този опит бива предаден по всички разклонения на Планетарната и Космическата йерархия за всеобщо ползване. Но, както вече отбелязахме, процесът е двупосочен, така че душата, от друга страна, се зарежда с нова „база данни”, почерпена от личния й, но и от общия опит, която има възможност да ползва при следващото си проявление във физическо тяло. Същият процес, но в неговия съкратен вариант, протича и по време на сън. Натрупаният през деня (или седмицата) опит бива предаден за обработка и всеобщо ползване „нагоре”, а актуализиран - се „сваля надолу”.

Въпреки това периодично по време на живота ни в това измерение се налага събраният опит текущо да се обработи, което най-често се налага поради нови, качествено различни от досегашните условия за натрупването му. Това най-често се случва тогава, когато проявената личност демонстрира рязък напредък в развитието си. Което, от своя страна, изисква тя да се ползва с нова и разширена информация, предадена й „от горе”. От гледна точка на лечителството навлизането в цикъла медитация на душата подсказва, че ние сме отработили част от кармата си, изцелили сме свои стари фантоми, справили сме със задачите си в предвидения от душата ни срок или дори предсрочно. Логично е да заключим, че вместо да губим ценно време, можем да се заемем с разрешаването на по-сложни задачи и изцелението на наранените си фрагменти, с което, използвайки натрупания опит, вече сме готови да се справим.

Именно тези потребности са предпоставка за онова специфично оттегляне на вниманието на душата от земното ни съществуване, което наричаме медитация на душата. Както посредством любимата си медитация ние се вглъбяваме, за да установим контакт с висшия си Аз и да получим поредното прозрение или озарение, така и Азът – т.е. душата ни, периодично се нуждае от контакт с Отеца си в небесата – т.е. с монадата, за да почерпи нужната информация, която впоследствие при нужда да изпраща на личността във въплъщение. Ако нейното временно оттегляне е за кратък период, ние почти не го усещаме. Но ако се касае за обработка на големи и качествени натрупвания, ние „влизаме в дупката”, както много от нас се изразяват. Чувството, което ни обзема по време на такъв период, може да се назове с една дума – осиротялост.

Всичко, което до този момент ни е носило радост или удовлетворение, загубва смисъла си. Често чувстваме, че сме способни на много повече от това, което вършим в момента – подобно на голям и мощен камион, натоварен само с няколко кашона консерви например. Загубваме (временно) представа кои сме в действителност и защо изобщо сме тук и сега. Любимият човек, чиято обич и подкрепа високо ценим, сякаш се размива и изчезва от обсега на вниманието ни. Мисълта ни тече тромаво, характерните за темперамента ни емоции са заменени от вялост и пасивност. Временната ни дезориентация ни прави неадекватни дори и в обичайни за битието ни ситуации. Загубваме привичната си чувствителност спрямо всичко, което до този момент ни е разстройвало или наранявало. Физическите ни и фини сетива са притъпени до крайност.

Неспособни да проумеем какво всъщност става с нас, ние се чувстваме не само объркани, но дори и отчаяни. До степен да не ни се живее повече. Чувстваме се като увиснали между небето и земята – нито тук, нито там; нито живи, нито мъртви. От всички емоции, които сме в състояние да изпитваме, остава единствено неописуемата и неизразима с думи скръб. И едничкото, което ни остава да сторим, за да получим поне временно облекчение, е да дадем воля на сълзите си.

Когато аз преминах през последния си (до този момент) такъв период, той продължи няколко месеца. Кулминацията му настъпи в Рилския манастир, където отидох, за да потърся помощ и съвет от св. Иван Рилски. Тогава почти час плаках безутешно пред саркофага с мощите му, без да мога да си отговоря на въпроса каква е причината за дълбоката ми скръб. Едва на следващия ден на Рупите с мен се свърза телепатично леля Ванга. В ръката си тя държеше стрък роза, който имаше две пъпки и един разцъфнал на върха му цвят. „Погледни тези пъпки – ми каза тя. - А знаеш ли колко енергия е нужна и колко боли, докато разцъфнат?”

Символичното послание на Пророчицата незаличимо се запечата не само в съзнанието, но и в душата ми. Разбрах, че за да може душата да преработи и трансформира натрупванията, така че те да разцъфнат под формата на нови качества, задълбочени разбирания или разширени възможности, на нея й е необходимо колосално количество енергия. Ето защо тя се оттегля навътре, временно оставяйки личността си във въплъщение без своето внимание. Разбрах също, че истински ценното и стойностно за нас е именно пълноценният ни контакт с нея. Останали без цялостна връзка с душата си, ние губим смисъла на съществуването си. Лишени (дори и временно) от нейното присъствие, сме по-окаяни и от пълните сираци.

Нищо чудно, че хората, които все още не са изградили антакарана, Сребърната нишка, или тези, които по различни причини са я увредили, страдат, усещат се непълноценни, губят интерес към живота, разболяват се. Или отиват в другата крайност, опитвайки се да компенсират липсата й, като се ориентират в крайна степен към материалния свят – храна, вещи, пари, власт. И колкото повече от тях добиват, толкова по-изпразнени се чувстват. Затова е и ненаситната им алчност спрямо изброените или подобни им „заместители”.

Направих опит да опиша състоянието, наричано „медитация на душата”, с намерението да ви помогна да разберете себе си, когато навлезете в такъв период от живота си. Тази смърт приживе води до възкресение във фините светове. Част от нас умира тук, за да възкръсне там. Разширението на съзнанието, което успешно сме осъществили с цената на много грешки, болка, разочарования, премахва един от воалите на материалния свят, който до този момент ни е обвивал в илюзиите и заблудите си. Колкото и да е болезнен, този цикъл има свое начало и край. Затова всеки път, когато сте на прага му, знайте, че изкачвате поредното стъпало, а понякога и етаж от развитието си. След прочита на написаното пак ще ви боли по време на временната частична раздяла с душата ви, но поне ще знаете защо.

Въпреки че, когато сме в такъв период, не сме в състояние нито да разсъждаваме логично, нито да медитираме успешно, нито да реагираме адекватно, е добре да положим усилия да се освободим от чувството на тревожност. Ето защо е полезно да сме осведомени за тези състояния, за тяхната цикличност и закономерност, както и за светлината, която ослепително ще ни залее, когато приключи периодът, наричан медитация на душата. Неговият край ни носи прилив на вдъхновение, радост от живота, стремеж да изразим вътрешния си потенциал по всички познати ни начини. Дарява ни с любов, вътрешен и мир и хармония. И с едно проникновено разбиране за какво наистина си струва да се живее.

1. 
   Методите на медицинските и хирургическите школи
   
2. 
   Методите на психологията
   
3. 
   Посредством енергията на душата
   

Когато се случи за пръв път, ми трябваше известно време, за да проумея посланието. Всичко си беше като че ли нормално, аз се бях отпуснала и почти задрямала, когато внезапно почувствах, че масажните движения, с които С разтриваше гърба ми, осезаемо се измениха. Внезапно пред вътрешния ми поглед ясно изплува непознато лице. Беше на мъж с азиатски черти и аз се чух да казвам: „Знаеш ли, има някакъв китаец тук.” „Знам, замълчи!” – беше краткият отговор.

След масажа приятелят ми сподели с мен своите усещания и това, което беше видял. Искам още в началото на този разказ да поясня нещо, което според мен е от първостепенна важност - този човек не е несъзнателен медиум или контактьор. С развитата си сетивност той е почувствал, но и видял как в лечебния масаж се включил непознат мъж. Аз видях лицето му, а приятелят ми – ръцете му. После ми описа, че са били меки, заоблени и силни. Усещането за този лечител, включил се, за да ми помогне, бе за човек с изключително чисто физическо тяло. Или, както С се изрази: „Костите му дори усетих! Бяха пълни с кислород!”

Използвайки и насочвайки ръцете на С, мъжът започнал бавно да плете паяжина от енергия, изтегляйки фини нишки от гръбнака ми по посока навън, към раменния пояс. Движенията му, които и аз усетих, бяха плавни и целенасочени. Различни от тези на С – което и ме извади от дрямката ми.

Вероятно за да не допусна грешка при интерпретацията му, събитието се повтори многократно. Почти същото се случи и по време на други масажи. Всеки път беше различен мъж, азиатец. Всеки път аз ясно виждах лицето му, като помнех чертите му няколко часа, след което те избледняваха от паметта ми. И всеки път аз знаех, че мъжът е китайски лечител. Участието на С беше съзнателно и доброволно. Той не изпадаше в транс, не беше изтикван от тялото си. Просто го предоставяше, като през цялото време с любопитство и интерес наблюдаваше и се опитваше да запомни движенията. А те всеки път бяха различни – в зависимост от моето състояние и нужда.

След намесата на китайските лечители веднъж на помощ ми се притече и друг лечител. От няколко дни ме болеше венецът, където преди време се намираше болен и вече изваден зъб. Възпалението обхвана и бузата ми и аз се опитах да го неутрализирам с визуализация. И тъкмо успях да изградя траен образ, когато току пред лицето ми изплува ликът на млада непозната жена. Беше руса, с късо подстригани, леко разчорлени коси, съсредоточено изражение и меко излъчване. Някъде в себе си отново знаех, че тя е скандинавка и рейки лечител. Пряко усещане от намесата й нямах, но резултатът бе, че в рамките на ден възпалението, което след изваждането на зъба периодично се проявяваше, окончателно изчезна.

При случаите, за които ви разказвам, не съм правила опити да вляза в контакт с тези лечители. Предполагам, че бих могла, просто не ми дойде на ум. Сега дори малко съжалявам, че ако не друго, поне можех да им благодаря. А може би не е било необходимо аз да комуникирам с тях. За разлика от мен обаче С сподели, че по някакъв начин те са му предавали и знанията си. Последният път, докато масажираше стъпалата ми, възприел китайското наименование на няколко от акупресурните точки. После ме попита къде наистина се намират и има ли изобщо точки с такива имена.

Когато обаче ме събориха начални симптоми на грип, се случи нещо друго. По време на масажа пред вътрешния ми поглед изплува в цял ръст мъжка фигура. Само че този път не беше китаец, а индианец. И аз знаех, че е представител на северноамериканско племе, който понастоящем обитава физическо тяло. Появата му дотолкова ме изненада, че неволно мислено възкликнах: „Ти пък какво правиш тук!” Фигурата мигновено започна да избледнява и аз побързах да се извиня и да заявя, че давам съгласието си да помогне при лечението ми.

После разсъдих, че явно този лечител се е включил, защото именно от неговите методи съм се нуждаела в момента. Това е единственият човек, чийто образ трайно запомних и дори и сега съм в състояние да го извикам в представата си. На възраст около 50-те, с едра и стройна фигура, тялото му не беше мускулесто, а по-скоро създаваше впечатление за мека заобленост. Косите му бяха дълги и прошарени, привързани с някаква лента, за да не падат върху лицето му. Излъчваше увереност, безпристрастност, съсредоточеност. Излъчване на човек, който знае с будното си съзнание къде се намира в момента с финото си тяло и какво прави.

Случаите, които споделям с вас, ме наведоха на доста размишления и съответните изводи. След тях у мен още повече се затвърди убеждението, че лечителството е групова дейност, работа в екип. Преди да преживея тези събития, многократно съм имала усещане за отсъствие. Този термин, често срещан в „Агни йога”, се използва за назоваване състоянието на частично оттегляне на висшия Аз от физическото тяло. Причините за това могат да бъдат различни. За себе си съм узнала, че отсъствам тогава, когато някъде другаде се нуждаят от помощта или съдействието ми за изпълнение на различни задачи.

Случвало се е да получа потвърждение за това – понякога чрез сън, понякога директно. Просто в рамките на дни някой ми съобщава, че съм го посетила в съня или в медитацията му и съм му помогнала със съвет, мнение или съм го лекувала с енергията и присъствието си. Случвало се е да ми се обади приятел и да ми съобщи, че усилено си е мислил за мен и мислено е молил за помощта ми. Усещането при такива състояния на отсъствие е за изтичане на енергия, но то съществено се различава от това, когато някой ви я източва по непозволен начин, пряко съгласието ви. На мен понякога внезапно ми се доспива, като обикновено са ми достатъчни десетина минути сън, след което се чувствам абсолютно бодра.
* * *

Когато преди години по време на разговор с моя приятелка тя вметна, че лекувам насън по-често, отколкото в будно състояние, аз я изгледах учудена. Дни по-късно си спомних един почти комичен случай.

Случи се да гостувам на семейството на мой приятел, където останах да пренощувам. Заедно със сестра му се настанихме на превърнатата на спалня ъглова холова гарнитура, побъбрихме си малко и аз потънах в сън. Може би половин час по-късно ме събуди някакъв шум. Жената тихичко се беше изместила на отдалечения край на дивана и тъкмо внимателно придърпваше завивките си. Когато учудено я попитах какво става, чух следното. Минути след като съм заспала, от мен към нея потекла енергия, която тя ясно почувствала. Усещането било като от мощна вълна, която постепенно я обгръщала и прониквала в нея. От върховете на пръстите на ръцете и стъпалата й нагоре тръгнали слаби електрически импулси, които оставяли усещането за тръпнене и боцкане по крайниците й. Когато игличките обхванали хълбоците и раменете й, тя изплашена се отдръпнала.

Жената и до ден днешен не спира да се чуди как е възможно „от такова дребно човече” да изтече такъв мощен енергиен поток. Когато и да си припомним тази случка, и двете се смеем от сърце. Интересното е, че седмици по-късно аз й направих измервания и открих здравословен проблем с жлъчката й. Едва тогава и двете разбрахме, че веднага след заспиването си аз съм предприела лечение на болния й орган. Убедена съм, че за да започна да я лекувам, предварително съм получила разрешение от висшия й Аз. Само че личността й се поизплаши и не позволи процесът да приключи същата нощ. Затова пък поработихме по въпроса по-късно.

Често съм забелязвала отсъствията си по време, когато в различни региони по света са били извършвани покушения, терористични акции, бомбени атентати. Незаличимо се е запечатал в съзнанието ми споменът за сън по време на бомбардировките над Югославия. Намирах се в бетонни подземия, превърнати в укритие и нещо като полева болница. Имаше много изтерзани и изплашени хора. Непрекъснато внасяха ранени, които оставяха да лежат на някакви постелки или направо на цимента. Аз сновях между ранените, успокоявах ги, мисля, че и по някакъв начин лекувах някои от тях. А на тези, които умираха, помагах да напуснат телата си и да преодолеят стреса при преминаване в Отвъдното. След този „сън” разбрах защо в повечето случаи не помним за дейността си по време на отсъствие. Този единствен (досега) спомен и до днес ми причинява болка и съм благодарна, че не помня останалите.

Години след този сън моя приятелка ми разказа нещо подобно, случило се с нея. Сънувала непознат град. Тя и наш общ познат се намирали на оживен площад и мъжът я предупредил, че след малко там ще се случи нещо страшно. Миг след това проехтяла бомбена експлозия. Двамата били там, за да помогнат на загиналите да напуснат умъртвените си тела, без да се дезориентират. На следващия ден в телевизионните новини излъчили репортаж за кървав атентат с много невинни жертви. От същото място, което приятелката ми видяла в съня си!

Твърди се, че Учителите и напредналите души ясно знаят – с будното си съзнание, къде се намират и какво правят по време на тези отсъствия. А също че понякога за нас е по-добре тази част от духовната ни дейност да остане скрита от вниманието ни и „лявата ръка да не знае какво прави дясната” с цел да останем концентрирани върху сегашното си превъплъщение, а и да не се травмираме емоционално.

Случаите, за които ви разказах, окончателно ме убедиха, че на Земята съществуват екипи от лечители, които по всяко време от денонощието работят „на повикване”. Там, където някой се нуждае точно от тяхната помощ, умения и специализация. Косвените изводи са, че е възможно да съществуват подобни „екипи” за всяка наша дейност. Твърде вероятно е хирургът, който ви оперира, да е подпомаган, наставляван и дори изцяло да е предоставил тялото си на друг от своята специалност, който е в състояние много по-добре да извърши операцията. Смятам, че в такива екипи участват не само хора, които в момента са въплътени във физически тела, но и хора от Отвъдното.

Възможно е, разбира се, в дейността, с която сте заети в момента, да се включи с участието си лично ваш аспект от висшия ви Аз - тази интегрирана в душата ви ваша част, която и в предишни животи е притежавала знанията и уменията, от които в момента имате нужда. Аз например, когато работя над книгата си, каня писателя в мен да творим заедно, друг път при нужда викам на помощ лечителя или оратора.

Способността да определим дали ние извършваме нещо самостоятелно, или ни съдейства някой друг, се развива и усъвършенства паралелно с пробуждането на горните чакри и изнасяне на аурата над диафрагмата. Заедно с него отслабва влиянието на личното ни его и постепенно стигаме до разбирането, че не е важно кой върши това или онова, а от значение е единствено крайният резултат. Достигайки до този етап от развитието си, дори да не го съзнаваме, ние автоматично се присъединяваме към един или няколко екипа, за да влеем творческата си енергия, познания, опит и Любов там, където в момента има нужда.

Ако вземем предвид споделеното дотук, следва да си направим важни заключения в няколко посоки. Първо – относно нашето взаимодействие, сътрудничество и взаимопомощ във всяка една област на човешката ни дейност. Второ – да се избавим от излишната гордост и да се изпълним със смирение. Трето – да знаем, че винаги можем да разчитаме на помощ във всяка своя дейност. Именно смирението е предпоставка да останем отворени за нея. И колкото повече се разширява съзнанието ни, толкова по-разширена става и мрежата, в която сме включени – за да бъдем подпомагани в нужда, но и за да помагаме на нуждаещите се.