"Някои нетрадиционни субекти на международното право"
Изтегляне 0.56 Mb.
|
| СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ "СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ"
Юридически факултет КУРСОВА РАБОТА на Патрисия Черкезова на тема
"Някои нетрадиционни субекти на международното право" 1. Същност на международната правосубектност. В началото на новото хилядолетие развитието на междудържавните отношения е достигнало вече висока степен на сътрудничество и координация с цел по-успешно регулиране на жизнено важни за съществуването на човечеството сфери като защита на околната среда, международната безопасност, опазване правата на човека, усвояване на космическото пространство. Приети са универсални международно-правни норми, съблюдаването на които е основа за битието на нашата цивилизация. Взаимната помощ и съдействие в областта на политическите и социално-икономически отношения, културният и научно-технически обмен са неотменим принцип на международното право и екзистенциално условие за просперитета на човечеството. Обявяването на 17.10.1879г на Генералната Асамблея на ООН на последното десетилетие на отминаващото столетие /1990-99/ за Десетилетие на международното право поставя развитието на този дял на правото като централен проблем за международната съобщност. При интернационалната правна система за разлика от вътрешното право няма конституция, централно законодателство, изпълнителни органи. Липсата на подобно скелетно устройство превръща субектите на правото в ключов елемент, чиято политическа власт е от особено значение. Международната правосубектност включва притежаването на права и задължения и възможността за тяхното упражняване със самостоятелни действия. В пълен обем правомощията, определени от класическата триада на международната правосубектност, притежават само държавите, които са и първични правни субекти. Въпреки утопичния характер на идеята, че международната правна система дава протекция на своите по-слаби членове/развиващите се страни и бившите социалистически държави/, тя все пак регулира отношенията с цел справедливо решаване на споровете в интернационалната общност. Съществуването на нетрадиционни правни субекти, наречени вторични субекти на международното право, допълнително усложняват отношенията в международното право поради създалата се неравнопоставеност между субектите. Създадените със съвместни усилия правни норми са станали основа за жизнеността на държавите и международните организации и способстват за усъвършенстването на вътрешните им правни системи и за улесняването на външнополитическата им дейност като субекти на международното право, които са едновременно и субекти на ОТП. Генералната Асамблея в резолюция 15/157 от 30.01.1997г във връзка с Десетилетието на Международното право се обърна към всички държави да реагират винаги в съответствие с принципите и споразуменията на международното право, най-вече с УООН, да се присъединят към всички конвенции и съществуващи договори, в частност многостранните договори в областта на развитието на международното право и кодификация. Така че в съвременната епоха на бурен научно технически прогрес въпросите с глобално значение на могат да се разрешат не само от отделни страни, но и от цели региони, поради което субектите на международното право с цел прогресивното развитие на цивилизацията са принудени да се подчиняват на междудържавния правов контрол док на ООН А/RES/51/157 от 30.01.1997г 2. Държавите като субект на международното право. Държавите са най-типичните субекти на МП, защото според класическата концепция за правосубектността те могат да сключват международни договори/jus tractatum/ приемат и изпращат дипломатически представители(пасивна/активна легация--jus legationem); участват в международни и междуправителствени организации/jus asso-ciationem/.Макар че субектите на правото са твърде отдавна обект на спорове и научни разработки този термин навлиза в МП отскоро и актовете, в които се среща понятието \\"субект на МП\\" са по-скоро изключения. Напр. във Виенската конвенция за правото на международни договори от 1969г в чл. 3 освен държави се посочват и други субекти на МП, в не влязлата в сила Виенска конвенция по правоприемството на държавите по за Международните договори от 23 август 1978 г те също се споменават като субекти. 3. Проблемът за нетрадиционните субекти на международното право. Интерес представляват обаче не утвърдените, а нетрадиционните субекти на международното право, които според О. Борисов са \\"специфични\\" държаво-подобните образувания; нации и народи, борещи се за национално освобождение; индивидуалните субекти. Според И Владимиров въстаналите народи се нареждат веднага след държавите по значение, защото те упражняват правото си на самоопределение, след тях са международните организации и в края са политико-териториалните единици; Своя класификация дава и британската авторка Ингрид Дитър, която определя 21 вида субекти: държави(1), обединения от държави/напр. Британската общност-British Commonwealth/, кондоминиуми; международни организации; неправителствени организации; индивидите, класите, нациите, малцинствата и мнозинствата/при колониите/, въстанали и воюващи народи правителсва в изгнание; освободителни движения; Светият престол на Ватикана, Суверенния орден, Национални частни/големи компании като Британската интернационална компания/; и национални публични /централните банки/ организации, мултинационални компании, съвместни предприятия, интернационални предприятия; Ян Броунли съставя подобна класификация, но той първо разделя субектите на установилите се-държави, политически образувания близки до държави, кондоминиуми, интернационализирани територии, международни организации, органи с делегирани правомощия, органи на международни организации. Освен това той ги дели според особените видове правосубектност, каквито са не самоуправляващите се територии по смисъла на на гл11 на УООН, зараждащи се държави, правни конструкции, воюващи и въстанали народи, образувания от особен род-/Светият престол на Ватикана, Суверенния орден на Йерусалим и Малта; правителства в изгнание и територии с неопределен статус/ и физически лица. Трети признак, по който ги разграничава са тн спорни случаи-корпорации и публични международни учреждения. Някои от посочените примери могат да бъдат категорично оборени, тъй като британският автор Броунли смята, че победената във ВСВ Германия трябва да бъде представлявана при сключване на мирен договор не само от правоприемниците си ФРГ и ГДР, но и от самата себе си?! Именно това той дефинира като правна конструкция. 4. Кондоминиум. Кондоминиумът е изключение от общото правило, че върху една територия може да действа само една суверенна власт и се установява за отстраняване на неразрешими противоречия и съперничество между две и повече държави, претендиращи за определена територия. Поставяйки кондоминиума сред \\"установените субекти на МП\\" Броунли не би могъл да визира територията, върху която е установен. Тази територия де факто е лишена от всякаква самостоятелност спрямо международните въпроси, независимо от това дали преди това се е намирала или не под суверенна власт и независимо от продължителността на съвместното управление. Според И. Дитър тези територии притежават качествата на юридически лица, имат права и задължение и частичен суверенитет. Съвременен пример за кондоминиум е Андора. В исторически план примерите са много по-интересни. Този на Морен/белгийско-пруската граница/ възниква поради невъзможността на Белгия и Прусия да уточнят границата си и въз основа на Виенския конгрес от 1815г и договора от 26.06.1816г и този кондоминиум съществува до Версайския договор. Кондоминиум осъществяват и Франция и Испания за няколко погранични острова на р Бидаса; Австрия и Прусия над завоюваните от Дания провинции Шлезвиг-Холщайн и Лауренбург по Виенския договор от 30.10.1864. Един от най-продължителните кондоминиуми е този между Обединеното Кралство и Франция над островната група Нови Хебриди, основан по договор от 1906г и продължил до 30.07.1980г, когато тази територия добива независимост и се превръща в Република Вануату. Характер на кондоминиум носи и споразумението между Великобритания и Египет относно Судан от 19.01.1899г. Много вероятно е съвременният режим на сътрудничество в Антарктика, поделена между 12 страни/Франция, Аржентина, Австралия, Чили, Нова Зеландия, Норвегия/ от договора за Антарктика от 1959г да прерасне в кондоминиум, но с по-комплексен характер на деленето на силите и юрисдикциите. В момента територията е поделена на секторен принцип и има сериозни спорове за нейната експлоатация. Още през септ-окт 1979г във Вашингтон се разрешава режим на експлоатация на минералните богатства на Антарктика, а на 20.05.1980г се подписва в Канбера Конвенция за антарктическите морски живи ресурси. Тази конвенция въплъщава концепцията, че антарктическите околности представляват своеобразна екосистема поради сложните биологически взаимовръзки между видовете в екосистемата и тяхната уникална природа. Дискусиите по повод експлоатацията на минералните богатства на Антарктида продължават до 02.07.1988г, когато в Уелингтън, Нова Зеландия се подписва конвенция за регулиране на Антарктическите минерални ресурси, подписана от 12те страни, от 20 страни с консултативен статут. Тази конвенция е последвана и от 50 годишен мораториум за всички минерални богатства, освен необходимите за проби с цел научно изследване от Мадрид 1991г/ Протокол за защита на околната среда на Антарктическия договор-04.10.1991г 30 ILM 1455/. Тъй като тази територия няма население и представителни органи тя е по- скоро обект на правото, отколкото негов субект и дори за в бъдеще да се превърне в кондоминиум, поради факта, че кондоминиумът е по удобна форма на управление тя вероятно няма да получи статут на правен субект, само времето може да покаже това... В българската история имаме само един пример за кондоминиум-този над Северна Добруджа, установен от Централните сили/ Германия, Австро-Унгария, Турция и България/ с победена Румъния чрез Букурещкия договор от 07.05.1918г. Въпреки че редица британски автори детерминират кондоминиума като субект на мп/ Дитер, Броунли, Тим Хиллер/ това е спорен възглед поради факта, че територията няма свои представителни органи. За такъв субект не може да се приеме нито администрацията, нито отделни нейни органи, защото те осъществяват дейност от името и под надзора на страните, в чиято полза е учреден кондоминиумът. През есента на 1918г Германия се отказва от участието си в кондоминиума над Северна Добруджа в полза на България. Ако общата администрация беше субект на МП тя би трябвало да поеме правата на напускащата държава. 5. Зависими територии. Британският учен Броунли, работил преди около половин столетие има огромна заслуга за структурирането на международната правосубектност, но нейните форми са твърде сложни и не търпят категорично и еднозначно интерпретиране. В днешно време като че ли преобладава схващането, че правосубектността може да бъде най-вече традиционна и нетрадиционна. Към традиционните най общо спадат държавите и международните организации, а към нетрадиционна оспорилите примери за международна правосубектност тези за мандат и опека. Към 1999г в света съществуват общо 192 държави, от които членки на ООН са 185. Благодарение на възможността, предвидена от чл. 93 от УООН две държави са страни по статута на Международния съд, без да са членове на ООН-Швейцария е страна по статута на Международния съд, от 28.07.1948г, а Науру-от 29.01.1988г. Освен споменатата Антарктика(2) върху която съществуващите териториални претенции са временно замразен има още 38 територии, които са под една или друга форма на контрол и зависимост. При анализа на тази обвързаност се открояват три основни тенденции: 1) На тясна обвързаност/интегриране към държавата майка; Този случай се отнася най вече до много малки територии и население без самостоятелност в икономически план, което няма сериозни перспективи за отделяне/о-в Света Елена, или територии, в които се преплитат сериозни стратегически интереси/ о-в Гуам, асоцииран към САЩ/ 2) На наличие на една или друга форма на местно самоуправление/автономия, които с течение на времето могат да се запазят или развият към по-голяма самостоятелност. Такива са Бермудските, Каймановите, Британските Вирджински острови, които сега са известни като големи \\"офшорни зони\\", Мартиника, Гваделупа и Гиана/отвъдморски департаменти , автономните и дори разполагащи със своя парична единица френски провинции Нова Каледония, Френска Полинезия, о-ви Уолис; Източни Самоа, които от 1960г притежават собствена конституция и двукамерен парламент, но при изпълнителна власт, изцяло подчинена на американския губернатор. Исторически са се обособили няколко форми на зависими държави или подчинени територии, които М Геновски успява да класифицира като субекти на МП, но неговата класификация също не е безспорна. Според него трите вида формална зависимост на държавите са протекторат, васалитет и капитулационен режим, а на териториите-мандат, опека и не самоуправляващи се зони по гл9 от УООН. Към тн протежиран статус Бруонли отнася случаите на мандат, опека и не самоуправляващи се земи. Според него тогава народите притежават международен статут, но управляващата власт принадлежи на международни организации, те появява се \\"представител\\" за осъществяване на международна правосубектност. Странното е защо авторите при класифицирането на различните субекти не отнасят васалитета и протектората към категорията на \\"протежирания статус\\", защото според мен именно те са типичните примери за делегиране на правомощия и за международна правосубектност чрез представител-държава-сюзерен и държава-протектор. 6. Васалитет. Васалитетът е състояние на зависимост, характерно за ранния стадий на феодализма, но в процеса на централизация към XVI-XVII тази форма на управление отпада. Една от последните му прояви е непосредствено свързана с нашата история- съгласно чл. 1 на Берлинския договор от 1878г Княжество България е \\"автономно, трибутарно и намиращо се под върховния сюзерените на султана. Поради това в продължение на 30г нашата международна правосубектност е ограничена, като се започне от участието на турски делегат при подписването на мирния договор между България и Сърбия от 1886г и се стигне до протестите на Високата порта за български делегации на международните конференции като Хагските през1899г и 1907г, но с реалните си действия България успява да постигне международно присъствие значително надхвърлящо номинално отредените и права. Сходни примери присъстват в отношенията на Британия с някои индийски княжества до 1947г, днес тази форма на режим е напълно отмряла. 7. Протекторат. Според някои учени международната правосубектност в европейската история се е ограничавала и от капитулациите, но ако се оценява обективно те по никакъв начин не могат да въздействат на международната правосубектност, освен ако няма съпътстваща друга форма на зависимост, напр. протекторат. Такъв е случаят с Мароко и Тунис, където двата режима действуват паралелно до обявяване на независимостта им от 1956г. Отделни капитулационни елементи присъстват и в Ньойския/1919г-чл175/ и в Севърския д-р, но никой не оспорва пълната международна правосубектност на България и Турция през периода/. Режим на протекторат се установява по силата на международен договор, с който една държава/протекторат/ се съгласява да предаде на друга/протектор/ осъществяването на част или на всички свои международни правомощия. Първият начин за създаване на протекторат е върху територия, която не е била преди това юридическо лице. Така напр. Кувейт е станал Британски протекторат през 1899г и постепенно придобива по широко вътрешно самоуправление, а формално юридически получава независимост през 1961г, де факто той вече е имал международен статут на юридическа личност и преди това. Вторият начин е върху вече съществуваща държава. Например до кач.. на ХХ в. Мароко е независима държава, когато бива разделена на три части-Танджир става международен град, а останалото е разделено на испанска и френска зони; Международните отношения, в които встъпва Мароко през периода се контролират изцяло от френските и испанските политически приоритети. Третият път е за специфични случаи при много малки държавици, при които протекторатът не способства за загубата на международните им права-Сан Марино, Монако... Често обаче предаването на правомощията не е доброволен акт, а наложен силово. Налице са две тенденции-първата е установяването на протекторат, който след време прераства в самостоятелна държавност. Такива са напр. Катар и Бахрейн от кря на Х1Хв до 1971г, върху Оман/1891-1970г/, в/у Договорен Оман/ОАЕ/-1892-1971/; върху Бруней/1888-1984г/;Малдивските острови/1887-1965г/.Втората тенденция е преминаване през протектората за постигане на пълно господство и колонизиране, което става с Аден-британския протекторат от 1839-1937г, след което е колония до 1967г; Кения- протекторат до 1920г, до 1963-колония; Мавритания-френски протекторат 1903-20, а до 1958г-колония. Възможни са и случаите на квази -протекторат като междинна стъпка за преминаване от едно статукво към друго. Така \\"Френската общност в Африка\\" през 1958-60г и страните с автономен статус в нея, които все още не са получили независимост, но не се третират и като колонии -Мадагаскар, Нигер, Бенин, Буркина Фасо, Кот д\\' Ивур. В др. ракурс, но със същия ефект е положението на Кралство Бутан, който според д-р от 1949г във външната си политика се ръководи от препоръките на Индия. 12.09.1971г той е приет в ООН, но действието на договора не е прекратено, което оставя доза съмнение, че даже формалните му постъпки в международен план като напр. гласуване в международни организации ще бъде ограничено. Правната квалификация на режима на протекторат е на два пъти потърсена от международното правосъдие. По делото за декретите на гражданството в Тунис и Мароко, Постоянният съд за международно правосъдие при Обществото на народите подчертава, че протекторатите имат \\"индивидуални правни особености, определяни от особените условия, в които са създадени и зависещи от етапа на развитието им\\". Предвид на това се твърди, че държавността на протектората може да остане незасегната, но по отношение \\"атрибутите на правосубектността\\" се създават условия на зависимост. По делото за гражданите на САЩ в Мароко Международният съд на ООН приема, че Мароко е останала суверенна държава, но е встъпила в отношения с договорен характер, по силата на които Франция е поела задължението да осъществява някои суверенни права от името и по поръчение на Мароко. Тъй като държавният суверенитет е съчетание на върховенство върху определена територия и независимост в международните отношения, е трудно да се сподели тезата на съда за неговото запазване в конкретния казус. Независимо дали ограничаването на международните правомощия е формално доброволно или насилствено, то не може да се отрази върху стойността на категорията суверенитет. Що се отнася до международната правосубектност, нейният елемент дееспособност е налице, дори само защото протекторатът включва в договора за \\"делегиране\\" правомощия на протектора. Но дали част от тази дееспособност ще се \\"замрази\\" зависи от условията на договаряне и въвеждане на режима. Според мен в едни случаи може да се стигне до пълно премахване на международната правосубектност на протектората, а в др. случаи до нейното ограничаване. Така в цитираното вече дело на Международния съд като ищец са посочени Щатите, а като ответник -Франция, поради качеството и на протектор на Мароко. Какво по-силно доказателство, че протекторатът в случая, а и в много подобни казуси няма никаква възможност за самостоятелни международни действия. 8. Мандат и опека. Исторически съществуват още категориите мандатът(след ПСВ) и опеката(след ВСВ) като форми на управление на определени територии и като субекти на МП. Мандатната система е въведена през 1919г от победителките в ПСВ за управление на откъснатите от Германия колонии и протекторати и от Турция-територии в близкия Изток. В своя чл22 Статутът Обществото на народите предвижда създаването на три вида мандати: Мандат група \\"А\\" получават Великобритания-над Палестина, Ирак и Трансйордания, и Франция над Сирия и Ливан.От международноправна гледна точка този мандат е близък до протектората, тъй като териториите, влизащи в обхвата му имат висока степен на вътрешно самоуправление, но са лишени от международна правосубектност. Тази група включва бивши части на Османската империя, които са най-развити и са най-близки до независимост. За относително кратък срок те достигат до пълна независимост. Доказателство за това е Ирак, където мандатът продължава само през 1920-1921г, след което се създава кралство под протекцията на Великобритания, пълна независимост получава през 1930г. Мандатът на Трансйордания продължава през 1921-46г, когато се конституира Кралство Йордания. Френският мандат над Сирия и Ливан е през 1920-43г, като 23.12.1943г е подписано споразумение за признаване от Франция на пълната независимост и предаване на местните правителства на всички функции на френските мандатни органи, но пълното освобождение на териториите им от чужди войски се извършва едва на 31.12.1946г. Мандат група \\"В\\" получават Великобритания над части от Того и Камерун/от1920г/ над Танганайка/от 1922г/; Франция над др. части от Того и Камерун/от 1920г/; Белгия над Руанда-Урунди/1923г/ тъй като тези територии са по-изостанали в развитието си, техният мандатен режим напомня повече на колониалния с някои елементи на самоуправление. ОН по принцип декларира, че ще бъдат гарантирани свободата на съвестта и религията; че ще се прекрати насилието като търговия на роби и незаконно разпространение на оръжие; че няма да позволи военни режими, но всъщност неговият контрол не се оказва достатъчно ефективен и поради липсата на възможност за международна изява тези територии са лишени от своята правосубектност. Мандат група\\"С\\" получават ЮАР над Намибия; Япония над Маршаловите, Каролинските и Марианските острови/1920г/; Австралия над Науру, немска Нова Гвинея и малки тихоокеански острови/1920/; Посочените територии са много изостанали и на практика управлението им е чисто колониално, с единствената разлика, че номинален контрол се извършва от ОН. Когато ги класифицира в тази категория ОН отчита малкия размер, отдалечеността от цивилизацията на съответните региони, географското положение на мандатора. След края на ВСВ мандатите от групи Б и С се трансформират в международна система за опека. Тя е установена от чл. 75 от УООН и според чл. 77 такива са намиращите преди това под мандат, откъснати от неприятелски държави в резултат на ВСВ и територии, доброволно поставени под опека от държавите, отговорни за управлението им. Последният случай би трябвало да включва колонии, чиито метрополии биха самоограничили властта си като допуснат контролно-наблюдателни функции от страна на ООН. По обясними причини примери по този член от УООН не се появяват. Всички държави-попечителки са задължени да сключат споразумение с ООН за начина упражняване на правата им като тези за обикновена опека се одобряват от ОС на ООН/чл. 85 УООН/ а за стратегическа опека от съвета за сигурност/чл. 83 УООН/. Според глава 12 на Хартата на ООН се съставя Интернационална система на опека от специални \\"управляващи власти\\" (\\"Administering Authorities\\"). Съветът по опеката е създаден според глава Х111 от Хартата, с цел да контролира управляващите власти, които са назначени от съответните държави, получили опеката. Целта на създаването на този тип правни субекти е да се постигне политически, икономически и социален напредък на тези райони и прогресивно развитие на самоуправлението, като основната перспектива е бъдещата самостоятелност. През 10.1946г ОС утвърждава предоставените му от Великобритания, Франция, Белгия, Австралия и Нова Зеландия споразумения за опека над бившите им под мандатни територии. На тях се разрешава \\"управлението да се извършва като върху съставна част на националната територия\\" От това следва че в началото на този режим никоя от тези територии няма каквато и да било самостоятелност. От друга страна обаче чл. 76 б \\"б\\" от УООН предвижда попечителите да \\"подпомагат прогресивното им развитие към самоуправление и независимост\\"\\" което в течение на следващите няколко десетилетия се реализира. Например Танганайка получава независимост през 1961г, член на ООН от 14.12.1961г, след обединението и със Занзибар се конституира обединена република Танзания-член на ООН от 26.04.1964; Западен Камерун е разделен на две през 1961г-Северната се присъединява към Нигерия, а южната -към вече създадената Камерун; която под името \\"Източен\\" Камерун до 1960г е била френска подопечна територия и е приета в ООН на 20.09.1960г, поради това от 1961-72 държавата Камерун е със статус на федерация, а после отново е обявена за унитарна; Белгийската опека над Руанда-Урунди продължава до 1962г, когато са създадени две отделни държави/Руанда и Бурунди/. Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 0.56 Mb. Сподели с приятели:
|