Най-младият ни професор Дроздстой Стоянов стана академик на 35!

Най-младият ни професор Дроздстой Стоянов стана академик на 35!

- Има един момент в живота, от който нататък празнуването се превръща в една по-скоро досадна задача и задължение

Човек започва да се затруднява да отбележи определено събитие или успех по специален начин. Спомням си, че когато бях дете, на 11 или 12 години, майка ми стана професор и сякаш изпита едно облекчение след някаква преумора, но не и желание за празнуване. Постигането на всяка една цел в академичното развитие си има цена. Изкачването води до декомпресия, но в нашите академични среди просто трябва да се съсредоточиш върху следващата си задача.

Без да могат да те отклоняват всякакви коментари на злобни и завистливи хора, които се стараят да омаловажат постигнатото от теб и при това публично.

- Това е един от най-важните въпроси, пред които се изправя всеки млад човек от моето поколение и от поколенията след мен, родените през т.нар. парламентарна демокрация. Специално моят избор бе продиктуван от две неща. Първата част от моята мотивация бе твърдото ми убеждение, че не мога да бъда различен на общия фон - to make a difference. Такива хора като мен не са някакво удивително изключение в онази част на света. У нас обаче са.

Втората част от мотивацията ми бе свързана с моето разбиране, че хора като мен са необходими на нашата страна, за да може тя да направи прогрес - to make a difference. Върнах се у нас, защото в чужбина не бих бил толкова различен, колкото съм у нас, и защото съм сигурен, че единствено хора като мен могат да предизвикат някакво движение напред в трудните условия на социална, икономическа и духовна криза, в която е държавата в момента.

Родителите ми винаги са били хора патриоти, изповядващи родолюбиви ценности, и ме научиха да обичам родината си. Независимо че баща ми към края на живота си беше дълбоко разочарован от политическата и социалната ситуация в България и често пъти говореше за емиграция. Не мисля обаче, че възприемаше тази възможност като реална.

- Ако погледнем отстрани на това, което представлява моята биография, вероятно изглежда, че постигам всичко с някаква удивителна лекота.

Много хора сигурно ще потърсят причините за бързото ми развитие и в моето име, и в тези на родителите ми, които са професори по психиатрия. Затова бързам да кажа, че във времената, в които започнах да се развивам в академичните среди, майка ми вече беше пенсионирана, а баща ми - покойник. Онова, което получих от тях, не беше активна подкрепа на научната ми кариера, а най-вече усвояването от тях на урока за правилата на играта от много рано. Тези правила са от огромно значение за реализацията във всяко едно поприще. Те трябва да се спазват, ако човек не желае завинаги да остане аутсайдер.

Родителите ми, освен че ме научиха също така да обичам родината, за да не остана в чужбина като дърво без корен, идентичност и национално самосъзнание, възпитаха у мен и необходимостта да проявяваш уважение към другия и друтостта

И двамата винаги са били хора със закономерно високо самочувствие, което произтича от реалните им заслуги, но въпреки това уважителни към всички. В моя екип например имам асистент, който е ужасно скептичен човек, ако трябва да се сведе до езика на ежедневието, е едно мрънкало. Но ние имаме нужда от такъв човек в екипа, защото къде ще стигне една изследователска група, ако мрънкалото не е там, за да доставя тестинг на реалността периодично.

Закъде бих бил аз с моето самочувствие, ако нямах такова мрънкало в екипа си.

- Те са еднакви за всички сфери, но в университетските и академичните среди имат някои специфики.

Първото правило е човек да има емоционална интелигентност

Най-сигурният начин да попречиш на някого в неговото научно израстване е да проявиш емоционална притъпеност към неговата нужда от признание. Тъй като в науката не се влиза, защото човек иска да изкарва пари. Не се влиза, защото дава лесен път към евтина слава. Влиза се само заради признанието и това е вечният подсъзнателен мотив. Второто правило е да имаш социална интелигентност. Да даваш толкова, колкото си взел и да вземаш толкова, колкото си дал.

Ако се раздадеш твърде много, това е житейски принцип, рискуваш да останеш дълбоко разочарован от онова, което ще получиш в замяна. Този принцип действа в още по-голяма степен при отглеждането на деца. Третото правило е моралната интелигентност. Да осъзнаваш, че хората не са ти длъжни и само ти си длъжен към себе си.

Науката е егоцентрично усилие, макар то най-добре да се осъществява в екип и да изисква умения за работа в малка група, кооперативност. В крайна сметка обаче е усилие да докажеш себе си. В това самоосъществяване, колкото и да усвояваш интригите, присъщи на акдемичните среди, да пласираш своите способности пред висшестоящите, винаги трябва да уважаваш и следваш тези три принципа. Естествено, на повърхностно ниво нещата винаги са отчайващи и се характеризират с много лицемерие, фалш, параноя и недоверие, но всеки, който уважава правилата, има по-големи шансове за успех.

- Не, разбира се. Младостта е състояние на духа. Понякога може да дойде епизодично и спонтанно. Имал съм отделни моменти, в които съм се радвал като малко дете на различни ситуации от личния живот, но тези мигове не са всекидневие.

От пролетта на 1995 г. младостта не е всекидневие за мен

- Като дете вундеркинд трудно ли се вписвахте в училищната среда, а после само 16-годишен - в университетската?

- Нямаше как да се сравнявам с връстниците си от училище, защото излязох много рано оттам и дори не съм имал абитуриентски бал като нормалните деца. В университета обаче определено ми беше по-трудно да се приспособя.

- Честно казано, не, защото представата на младите за него и преди, и сега има повече чалга елементи, а аз не съм почитател на този вид музика. От 10-11-годишен започнах редовно да ходя на опера, която оттогава много обичам.

- Имам много различни детски спомени, които не са свързани само с книгите.

Знаех много добре как се правят пакости в квартала, как се крадат джанки от съседите и как се водят ръкопашни битки, при които имаш въображаеми или истински противници, като си мислиш, че си средновековен рицар.

- Когато се раждате, родителите ви избират да ви кръстят с име, което е комбинация от техните собствени две имена.

- Мотивацията им е много проста и се свежда до това, че съм се родил късно в техния жизнен път и това е бил единственият начин да съхранят своите имена, защото вероятността да доживеят внуче е била много малка.

- В никакъв случай. Със съпругата ми очакваме първото си дете след два месеца. Мога да кажа със сигурност, че не бих му наложил своя начин на живот и развитие.

- Благодаря! За мен това е предизвикателство. Нова голяма отговорност.

- Не смятам, че в нашето съвремие трябва да има такова превъзходство от страна на мъжете. Съпругата ми е преди всичко мой близък и добър приятел. Винаги ми казва истината и е добронамерена в своята критика.

- Най-близкият приятел е този, които ти казва най-болезнената и неприемлива истина в очите. И моите си приличат по това.

- Преди време подобно общуване водеше до чувство на раздразнение, фрустрация, недоволство, ограбеност на времето и енергията им. Днес, когато срещна такива хора, се опитвам да мисля за тях със снизхождение. Съжалявам ги.

- Според мен лудостта не трябва да бъде търсена в психиатричните клиники, а извън тях

Сред хора, които възприемаме като нормални, а те всъщност не са. Лудост е системното нарушаване, погазване на трите принципа, които ви описах. А най-голямата лудост е някой да си въобрази, че е вечен и незаменим, и да престане да тества реалността, да проверява правилността на своите постъпки и да започне да приема като естествени ласкателствата на зависимите от себе си.

- Каква е мисията, която сте приели в живота си?

- Като биологична и психологична единица е да оставя след себе си едно добре възпитано, знаещо, можещо и разбиращо собствените си потребности и тези на обществото дете. Като преподавател и учен е да се опитам да подпомогна изграждането на поколение от млади хора, които, виждайки моя пример, да го приемат като основание за себе си да се развиват по същия път. Това, което съм постигнал е, някаква своеобразна мечта, а стойността на една мечта се съизмерва с това у колко други хера може да запали фитила. Да мечтаят дори за невъзможното. Да творят.