Непозволено увреждане. Обща характеристика

Деликтната отговорност, обикновено има обратната насоченост. Тя е насочена към осъществяването, към защитата, към обезщетяването на негативния кредиторов интерес, на интереса от липсата на промяна. В този смисъл, факта, който нарушава негативния интерес е една нежелана промяна. Ако в областта на договорната отговорност изпълнението е една желана промяна и когато тя не се осъществи остава дупка в очакванията на кредитора и на обществото и т.н, то при деликта е станало нещо, което не трябваше да става – някой ме блъсне на светофара и ми счупи крака и моя негативен интерес от това да няма промяна в тази област е нарушен от нежеланото ново явление, което от своя страна причинява ред други неблагоприятни за мен последици, които представляват вредите (като ми счупите крака, не мога да ходя, не мога да отида на дело и т.н). Следователно, деликтната отговорност е насочена към обезщетяване на този негативен интерес и има за цел да постави кредитора на отговорността (увреденото лице), в положението, което би съществувало, ако не беше отричаното, негативното явление, ако не беше нежеланата промяна – да направи щото все едно крака ми не е бил счупен. Това очевидно е невъзможно в абсолютния му вид, но би могло да бъде компенсирано от гледна точка на имуществените ми вреди (това, което съм пропуснал и това което харча за лечение и за други неща), както и би могло да компенсира до някъде, с парично обезщетение, болките и страданията, които изживявам.

Гражданската отговорност въобще, е правоотношението, чието съдържание е задължението на автора на едно гражданско правонарушение да обезщети вредите, които са негова последица. Тя има за цел да размести нещата (обикновено естествено вредите, неблагоприятните последици лягат върху този, който е засегнат) и да преразпредели последиците от едно правонарушение като със средствата на обезщетението освободи, до колкото е възможно този който е претърпял вредите и превъзложи вредите на този, който е техен автор, на автора на правонарушението, от което следват вредите.

В този смисъл гражданската отговорност, в това число и договорната и деликтната, имат известна обезщетителна (реипесекуторна) функция. Те имат за цел да освободят увредения от последиците на чуждото правонарушение, да поправят вредите му, но да ги поправят чрез потребителната стойност на парите, на обезщетението, а не чрез моралната утеха на възмездието.

Когато правонарушението се състои в неизпълнение на предшестващо облигационно отношение, на предшестващо задължение, сме изправени пред договорна отговорност. Обратно, когато правонарушението не се състои в неизпълнение на предшестващо облигационно отношение, договорно задължение, а е друго някакво гражданско правонарушение сме изправени пред отговорност за непозволено увреждане или деликт.

Има доста спорове относно конкуренцията на деликтна и договорна отговорност (вж. въпрос N 27).

Според по-старото разбиране, договорната отговорност, наличието на договор винаги изключва деликтната отговорност. Това мнение се критикува и се стига до извода, че може би, различната насоченост на интереса (позитивния и негативния), който се обезщетява с двете отговорности, ще ни даде критерий за това как договорната отговорност не изключва деликтната или един и същи факт е в състояние да предизвика вреди и в двете посоки и съответно искове и на двете основания.

С т.р. 54/86г. ОСГК, ВС като че ли е изоставил по-раншната си практика и открито е заявил, че увредения има право да избира дали да предяви договорен или деликтен иск.

Лицето, което е отговорно за осъществения деликт наричаме делинквент. Лицето, което е претърпяло вредите, кредитора по отговорността обикновено наричаме пострадал.

Непозволеното увреждане (деликта) е онова, причиняващо вреди извъндоговорно гражданско правонарушение, с което законът свързва задължението, автора на правонарушението да поправи вредите, които са негова последица.

Основното правило в областта на деликтната отговорност е чл.45 ЗЗД. В редица случаи обаче, деликтната отговорност може да възникне и без вина, а пък чл.45 ал.2 изрично казва, че във всички случаи на непозволено увреждане, вината се предполага до доказване на противното. Имаме следователно, едно предположение за вина.

Единодушно е мнението, че фактическия състав на чл.45 включва поведение, противоправност, вина, причинна връзка и вреда. Или деликта, поне по схемата на чл.45 е противоправно и виновно действие, което причинява вреди. Наистина чл.45 не говори за противоправност, но противоправността е основата на всяка вина. Значи, тезата на мнозинството е в смисъл, че деликтната отговорност, поне по чл. 45 включва тези пет елемента.

Поведение. Поведението е съзнателна човешка дейност.

Противоправност. Ако вината, в редица състави, може да се разглежда като субективно основание в областта на деликтната отговорност, то противоправността е обективното основание на деликтната отговорност.

Чл.45 изразява принципа: “Не вреди другиму”, заедно с това принципа и регламентецията на т.нар. общ, генерален деликт, който генерален деликт в модерното право се смята за изходно положение в повечето правни системи.

Принципа на генералния деликт в модерното право е формулиран от Дома. На базата на римското право той формулира принципа: “Всички загуби (всички вреди), които могат да произлязат от действията на едно лице, било поради неговата непредпазливост, невнимание, лекомислие, незнание на това, което трябва да се направи или друга подобна вина или грешка (или друго, значи неправилно поведение), колкото и малки да са те, но не толкова вредите, а тези неща, които вече изредихме, трябва да се поправят от този, чиято непредпазливост или грешка/вина е предизвикала вредата, защото той има вина, дори и да не е искал да причини вреда”.

Тази класическа за принципа на генералния деликт, формулировка, повторена след това и от Потие, е намерила място във ФГК, а оттам и във всички други законодателства, следващи примера на ФГК, включително и в стария ЗЗД.

Формулата на днешния чл.45 е всъщност същата, макар и изчистена текстово.

Проблемът за противоправността в деликтната отговорност се поставя тъкмо от принципа на генералния деликт и от общата формулиравка на основанието на деликтната отговорност (“всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму”).

Кое правило нарушава делинквента, че да му се възложи отговорност - принципа “не вреди другиму” или някое друго правило?

Отговор на този въпрос дават три теории:

1. 
   Идеята, че противоправността се състои в нарушаването на правилото “не вреди другиму”
   
2. 
   Обяснението, че противоправността се състои в нарушаването на общи задължения на индивида в обществото
   
3. 
   Теорията, че противоправността, при деликтната отговорност, се състои в нарушение на чуждо субективно право
   

1. 
   Противоправността при непозволеното увреждане се състои в нарушаването на принципа “не вреди другиму”. Това обяснение, което всъщност смята, че делинквента нарушава самото правило, уреждащо отговорността (чл. 45), че всъщност обезщетението се дължи за нарушаване на правилото, уреждащо самото обезщетение достига до един затворен логически кръг. Противоправността е това дейстие, което причинява вреди, а пък вредите подлежат на обезщетяване, когато са противоправно причинени. Оттук и опита да се вкара в понятието вреда множество от характеристиките на противоправността.
   
2. 
   Нарушава се не правилото на чл. 45, не принципа “не вреди другиму”, а онези базисни задължения на индивида в обществото, които са неписани, но които представляват основата на културното общество. Тази теория е по-точна в сравнение с първата.
   

3. 
   Противоправността в областта на непозволеното увреждане се състои в нарушаване на чуждо субективно право, защото правният ред е създал гаранция на интересите, чрез създаването на субективни права. Даже може да се мисли, че става въпрос не за какво да е субективно право, а за абсолютно субективно право, защото тъкмо тези права осигуряват интереса от неизменността, от запазване на статуквото и така можем да разграничим и деликтната отговорност от договорната.
   

Идеята, че противоправността се състои в нарушаването на чужди субективни права изглежда се възприема и от съдебната практика.

Общата грешка на тези три възгледа обаче, според мен, се състои в следното: че те търсят противоправността на поведението, а не на резултата. И ако в една система, изградена на принципа, че се отговаря за погрешното поведение, за виновното поведение, без да се презюмира грешката, вината, тогава е възможно да се каже: “Да, този кара с превишена скорост, не спази еди - какво си и ме блъсна!”. Но при положение, че нямаме необходимостта за установяване на всички тези знаци от една страна, а от друга, че имаме деликтни състави, които очевидно не са виновни, а са безвиновни, ни трябва и критерий не само за противоправността на поведението, а за противоправността на резултата. Защото имаме отговорности, които не почиват на погрешното поведение. Имаме, значи правонарушението, което е единство между човешко поведение и противоправен резултат, причинна връзка между тях и това цялото нещо е деликта, който причинява вредите. Българския закон, не много ясно, но все пак е оценил това – налице е някакъв противоправен резултат, различен от вредите, защото съгласно чл.51 изр.1: “Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането”. Увреждането, в контекста на този текст не са вредите. Увреждането е непозволеното увреждане, деликта, който всъщност свършва до тук, до правонарушението деликт, а вредите са последица от това правонарушение и подлежат на обезщетение доколкото са последица на този деликт. Не можем, от факта, че са причинени вреди, да се върнем и да кажем, че това поведение е противоправно, защото причинява вреди. То може да е противоправно, в смисъл, че е погрешно – не са спазени правилата, които трябва да бъдат спазени, не е положена грижата на добрия стопанин, но при отговорността за вреди от вещи, тъкмо това не е на лице – носи се отговорност без вина, без погрешно поведение и ако би имало погрешно поведение, ще се отговаря не по чл.50 (за вреди от вещи), а по чл.45 (този, който неправилно е действал с вещта, а няма да отговаря собственика). Ето защо, се оказва, че ни трябва критерий за противоправността на резултата, който заедно с поведението, дето го причинява, представлява правонарушението, деликта.

Най-близо до тази гледна точка се оказва теорията, която свързва противоправността с нарушението на чужди субективни права. Но така формулирана, тя представлява едно формалистично обяснение, защото субективните права се признават с оглед някакви интереси, с оглед защитата на някакви блага и делинквента ще действа деликтно, ако неговото поведение, независимо от това дали е противоправно или виновно или непривилегированите състави, засяга не самото субективно право като правна категория, а благото, което стои под това субективно право, засяга вещта (частната), унищожава я, а не правото ми на собственост и този резултат може да бъде постигнат и чрез бездействие.

Ето защо, на мен ми се струва, че правилното обяснение на противоправността е един нюанс на последната теория. Противоправността на резултата, на деликта се състои в това, че поведението на делинквента, независимо от това дали е виновно или не, засяга по някакъв начин неблагоприятно едно лично благо, което предварително и общо е защитено от правния ред като обект на абсолютно субективно право. Защото има хипотези, в които ще бъде причинена вреда без да се засяга абсолютно субективно право и тази вреда ще бъде обезщетена или не, в зависимост от това дали има състав за такъв специален деликт. Например, вмесване в чужда договорна връзка; екологична вреда и др.

За това, аз мисля, че в областта на чл.45, а и на всички следващи правила за деликтната отговорност, противоправността на резултата, а не на поведението се състои в засягането на благо – обект на чуждо субективно право.

Значи, чл.45 изразява принципа на генералния деликт, защото генерализира, обобщава различните хипотези на увреждане чрез засягане на предмета на субективното право, като създава едно общо основание за тяхното обезщетение, като казва, че всеки, който е извършил деликт ще отговаря за вредите, които са последица от това засягане.

Генерализацията, значи се състои в обстоятелството, че за всички такива засягания имаме един общ деликтен състав.

Специалните деликни състави остават онези специални и изрично предвидени в закона деликтни състави, които излизат от друго разбиране за противоправността. Те могат да бъдат разделени на две групи: 1) такива, които създават специални предпоставки и свързват с тях възникването на отговорността, т.е описват конкретното забранено поведение. Например, чл.12 ЗЗД, чл.21 ЗЗД, чл.3 ГПК; 2) такива, които на базата на разширение на общия деликтен състав по чл.45 прибавят към него една изрично уредена хипотеза. В тези текстове изрично се забранява едно поведение, без да се казва, че то се санкционира с обезщетение, но тъй като това поведение е забранено, ако се стигне до причиняването на вреди, комбинацията между чл.45 и това изрично забранено поведение, ще ни даде основанието на деликтната отговорност. Например, чл.76 ЗС.

Деликтна отговорност без вина. Чл.45 ал.1 гласи: “Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму”. А според ал.2: “Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното”. Идеята на това правило е че отговорността за лично действие в общия случай се вменява не само заради резултата, но и заради субективното отношение на дееца, схванато като противоправно поведение, погрешно поведение, което той е можел да избегне, полагайки грижата на добрия стопанин. Оттук и принципа, че без вина няма отговорност. Винаги обаче, е имало отговорности без вина, без погрешно поведение, както в областта на договорната отговорност, така и при деликтите.

Един от днешните опити да се оправим в бъркотията на днешната безвиновна отговорност, принадлежи на Бауман. Според него, за да разберем дали сме изправени пред една безвиновна отговорност или пред нещо , което не е отговорност, трябва да приложим три критерия: 1) забраненост на резултата; 2) фактическа каузалност между поведението на отговорното лице и вредите, които се обезщетяват; 3) ограничени възможности за освобождаване от отговорността. И ако забранеността на резултата може да е налице и при една гаранция (защото вие можете да дадете поръчителство срещу неизпълнението на задължението от главния длъжник), то втория критерий показва, че по никакъв начин не можем да видим фактическата каузалност между поведението на гаранта и възникването на противоправния резултат, а оттам на вредите.

Обратно, при съставите на безвиновна отговорност, тази каузалност съществува и просто фактическия каузален процес е релевантен в по-големи или в абсолютни граници. Можем ли да кажем, че длъжника би изпълнил по-добре, ако го нямаше поръчителя?! – Абсурд! Но можем ли да си зададем въпроса: щеше ли да има увреждане от моя автомобил, ако аз нямах автомобил? Ако не беше моето поведение да имам автомобил, нямаше да се стигне до това положение. Така, че идеята за фактическата каузалност е нещото, което се съчетава с ограничените възможности за освобождаване от отговорност и показва хипотезите на безвиновна отговорност.

Ако се питаме защо се носи тази отговорност, можем да намерим няколко обяснения:

1. 
   Теорията на риска
   
2. 
   Теорията на стимулирането
   
3. 
   Теорията на разпределянето на последиците на широк кръг лица
   

Ако се върнем към принципа “без вина няма отговорност”, можем да го съобразим по два начина – или ако кажем, че той има ограничено действие, или ако забраним всички потенциално опасни дейности. Никъде обаче не се забраняват всички потенциално опасни дейности. На повечето места има ограничение на скоростта, с която се движат автомобилите, емпирично установена. На базата на някакви идеи е казано, че е правомерно да се движат със скорост 90 км/ч. От 90 км/ч на горе започва зоната на противоправното действие, на погрешното действие. И когато вие причините вреди от катастрофа с превишена скорост, ще отговаряте за личното си виновно поведение, защото сте вършили нещо забранено. Но не можем да махнем автомобилите въобще.

Извън забраната, остава зоната на риска, в която зона поведението е правомерно, но въпреки това, ако се причинят вреди, ще се носи отговорност. И ако се запитаме за субективното основание на тази отговорност, това е свободата на избора на поведението.

Теорията на стимулирането. Безвиновната отговорност има за цел да стимулира към повишаване на безопасността.

Третата теория, идва от това, че много от дейностите, които са опасни са не само индивидуално, но и обществено полезни. В този случай риска трябва да бъде разпределен между всички които се ползват от тези дейности – нещо, което става чрез застраховките или разни бонове.

Чл.45 ЗЗД гласи следното: “Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.

Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното”. Отговорността за лични виновни действия е всъщност нещото, което е създало деликтната отговорност. Началото на вредоносния процес е поставено от едно противоправно, погрешно и субективно вменяемо действие. Този, който причинява вредите действа виновно (в смисъл погрешно, противоправно) и психически е в състояние да разбере погрешното си поведение.

Отговорния субект по чл.45 може да бъде само вменяемо, деликтоспособно физическо лице. Юридическо лице, съгласно пост.7/59г на ВС, не могат да носят отговорност по чл.45.

Съгласно правилото на чл.47 ал.1: “Неспособният да разбира или да ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е причинил в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от самия него”. A contrario значи, разбираме, че за да отговаря, лицето трябва разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи или казано иначе, да бъде деликтоспособно. Деликтоспособността се оценява във всеки конкретен случай отделно, макар общата дееспособност да е симптом на деликтоспоспособността. Ако един пълнолетен извърши непозволено увреждане, ние само в специален случай, ако имаме данни, ще се запитаме той разбирал ли е свойството и значението на постъпките си. Обратно, при непълнолетните, специално изследваме въпроса дали те, с оглед механизма на увреждането, което са извършили, могат да разбират това., което са извършили.

От една страна, класическия възглед за юридическите лица е че те са недееспособни – те са правоспособни, но с лични действия не могат нищо да направят, защото не могат да действат лично. Това е и причината те да приемат наследство по опис и да има редица други консеквенции в правото на тази теория.

Друг е въпроса, че българската теория се отклонява някак си от тази този възглед.

Така, че от гледна точка на този класически възглед за юридическите лица, възгледа на акад. Василев и на съдебната практика ще се окаже подкрепен.

На второ място, вината като психическо отношение е присъща само на човека, само той има психика. Волеобразуването на юридическите лица не е психически, а организационен процес.

Обаче, пък е вярно, че юридическите лица отговарят по чл.22 – могат да бъдат упрекнати дори и в нещо като умисъл и недобросъвестност, за да отговарят за всички преки и непосредствени вреди по чл.82 и т.н.

От друга страна, вината в гражданското право е силно обективирана. Тя е не толкова психическо отношение при умишлената вина, колкото обективно погрешно поведение, погрешно поведение на този (при деликтната отговорност), който психически е бил годен да има правилното поведение. А погрешно може би, могат да действат и юридическите лица, доколкото те въобще могат да действат. Всъщност, действията и волеобразуването на юридическите лица е плод на техните агенти, а не на самите юридически лица. Те наистина не могат да действат, вместо тях действат техните агенти. И в пост. 7/59 ВС не е казано, че юридическите лица са безотговорни. То твърди, че юридическите лица не отговарят по чл.45 за лично виновно действие, защото те нямат лично действие. Те отговарят като възложители на едно работа по чл.49, при това като възложители на всичко, което техните агенти правят.

На всичкото отгоре, т. 7 от постановлението внася едно отклонение при общите принципи на вината при чл.49. По чл. 49 се отговаря за чуждото виновно действие, т.7 казва, че юридическите лица отговарят за виновните действия на служителите си по чл.49 и тогава, когато не може да се установи кой точно е причинил вредата, а ако не можем да установим кой точно, измежду агентите, е причинил вредата, как можем да установим неговата вина, която е предпоставка за отговорността по чл.49.

Според мен, в тази си част, постановлението дава да се разбере нещо много важно – юридическите лица отговарят за вредите, причинени от неговите агенти и без да можем да разберем кой точно е виновен. Това е така, защото действието на юридическото лице, както и неговото волеобразуване, се оказва не прост сбор от действията на неговите агенти.

Предположение за вина. Съгласно чл.45 ал.2: “Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното”. Аз не бих казал, че този текст се отнася и за безвиновните отговорности, които следват надолу. Но поне за отговорността за лични виновни действия това е принцип.

Съгласно чл.47: “Неспособният да разбира или да ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е причинил в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от самия него”. Да е причинена виновно от самия него е например, да се опие, за да не може да разбира и ръководи постъпките си. Формално погледнато, такава хипотеза е налице само тогава, когато дееца нарочно иска да се постави в положение да не може да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, за да причини в това си състояние един противоправен резултат.

В областта на чл.47 обаче, нещата са доста обективирани. Не се интересуваме от това дали той е искал и за това се е опил. Достатъчно е да се е опил.

Практиката обаче, правилно приема, че тази хипотеза няма да е налице, когато причиненото ментално разстройство е продължително или вечно. Ако някой е тръгнал да се самоубива, но не е постигнал този резултат, защото са го спасили, но от прекомерното натравяне е останал невменяем, ние не можем да кажем, че той ще отговаря.

При деликтната отговорност е от съществено значение т.нар. опасна ситуация. Това е ситуацията, в която вече става ясно, че съществува значителен риск за увреждане на чуждите блага. И интерпретирането на една ситуация, като опасна, е въпрос на установяване на следните неща:

1) Можел ли е делинквента да възприеме фактите, които индикират опасността на ситуацията към момента, в който все още могат да се вземат еквивалентни мерки. И ако се установи, че това е било невъзможно, ще се окаже, че той не носи отговорност, защото причината на резултата не е неговото поведение, ами външното нещо, намесата на бабичката, по начин, че той не е могъл да реагира.

2. 
   Също така, деликатен е момента, кога престава да съществува опасната ситуация – тълкуването на поведението на останалите участници в живота дали представлява край на опасната ситуация или не. Бабичката застанала на осевата линия и вие си мислите, че тя ще стои там докато минете. Само, че бабичката нямала такова мнение. Вие като сте видели бабичката, сте намалили, възприели сте ситуацията като опасна, решили сте че трябва да спрете за да премине бабичката. Тя обаче, се спряла на осевата линия и вие сте решили, че тя ще ви изчака да минете и засилвате отново. Бабичката обаче, тръгва, защото тя била спряла за да си почине, а не за да ви изчака. И оттук, проблема дали новото тръгване на бабичката е нова опасна ситуация или шофьора неправомерно е интерпретирал нейното поведение като край на опасната ситуация, защото ако не го беше интерпретирал така, както беше тръгнал да намалява, нямаше да я удари.
   

Ал.2 чл.46 гласи: “При крайна необходимост се дължи поправяне на причинените вреди”. Мнозина приемат, че действието при крайна необходимост е правомерно, че то не е противоправно. Аз съм съгласен с това, но резултата от самото засягане на тези блага и вредите, които следват това засягане, се оказва противоправен. Изправени сме значи, пред един деликт, при който поведението е позволено, нямаме вина, но от никъде не следва, че засягането на благата на трето лице е правомерно. И тъкмо защото той е еднакво противоправен, както във всеки друг случай на засягане на чужди защитени от правния ред блага, закона изрично казва, че се дължи обезщетение.

От систематическото тълкуване на чл.46 и чл.45 е очевидно кой ще плати обезщетението – този, който действа. Ако действа в условията на неизбежна отбрана – няма да плаща обезщетение. Ако действа в условията на крайна необходимост и засегне чужди блага, той е този, който ще плати обезщетението – той е делинквента, макар да действа не неправомерно.

Извън тези два факта, противоправността (а оттук и отговорността) е изключена, когато имаме овластяването да действаме по този начин. Това овластяване, обикновено е в областта на публичната власт. Тя уврежда едно лице, което притежава развалени хранителни стоки като ги унищожава, с което спасява интереса на потенциалните потребители.

Извън публичното овластяване, за да се достигне до този резултат, в еднократен случай, се смята, че и съгласието на пострадалия изключва отговорността за лично виновно действие. Това съгласие не би било правилно да се интерпретира като отказ от права, отказ от защитата на абсолютните права, които се засягат от страна на делинквента, защото отказа от абсолютни права е уреден само за собствеността. Ако викнете майстори да съборят две стени в къщата ви за да си разширите хола, вие ги овластявате да направят това, но не се отказвате от правото на собственост върху апартамента и от никъде не следва, че някой друг може да дойте и да ви бутне външните стени. Казано иначе, съгласието на пострадалия би следвало да се интерпретира като изрично създаване на задължение, а оттам и на право на действащия да посегне на конкретни блага.

Въпроса за съпричиняването бе разгледан по-горе, при разглеждането на вината в гражданското право.

Отговорността за непозволено увреждане покрива и ексцеса, който е закономерна последица от едно увреждане. Ако си загубя двата крака, не защото съм избягал от болницата и не защото там лекарите са манипулирали неправилно, а просто като продължаване на процеса, причинен от първоначалната катастрофа, за него пак ще отговаря оригиналния делинквент, който ме е блъснал на светофара.