Отговорност за вреди, причинени от непълнолетни и лица неразбиращи свойството и значението на постъпките си

1. 
   По чл.47 ал.2: “За вредите, причинени от неспособен, отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над него, освен ако то не е било в състояние да предотврати настъпването им”. Лицето, което е натоварено с надзора на такива лица може да бъде различно, но натоварването с надзор не може да бъде плод на някаква случайна ситуация. Натоварени с надзор са учителите, възпитателите в детската градина, санитарите в лудницата и др. Според мен, натоварена с надзор е и частната гувернандка, която сме взели за детенце.
   

Тези лица се освобождават от отговорност, като докажат, че не са били в състояние да предотвратят настъпването на вредите. Така погледнато, тази отговорност се разглежда като отговорност за личното виновно действие на лицата, които имат надзора и които са били в състояние да предотвратят вредата, предизвикана от пряко действащия, от този, който не е в състояние да ръководи постъпките си. При все това, тази отговорност представлява началото на прехода от виновната отговорност по чл.45 към безвиновните отговорности по чл.49 и чл.50. Отговорността на лицата, имащи надзор и на родителите, се оказва по средата между виновната и безвиновната отговорност.

Дали отговорността е повече виновна или е повече безвиновна, зависи от способите, по които можем да се освободим от отговорност. Според някои автори, тази отговорност не е точно отговорност за лични виновни действия, поради което и не могат да отговарят и възложителите на работата на надзираващите. Казано иначе, ако можем да упрекнем леличката в детската градина, тя ще трябва да плати обезщетението, а нейната отговорност няма да бъде покрита от детската градина, ако тя е юридическо лице. Отговорността на лекаря или санитаря, няма да може да бъде покрита от болницата и т.н Практиката обаче, приема обратното.

Според мен, тази отговорност е много повече виновна, отколкото безвиновна и способите за екскулпиране са много по-широки, защото достатъчно е да докажете, че в съответния момент вие психически не сте били в състояние, не поради вашата грешка, да предотвратите резултатите. Ако това е така, значи таткото ще трябва да отговаря по чл.49 като възложител на работата на гувернандката, която пък от своя страна ще отговаря по чл.47 за вредите, които малкото детенце е причинило.

Настойникът отговаря за вредите, причинени от малолетния, който се намира под негово настойничество и живее при него.

Тия лица не отговарят , ако не са били в състояние да предотвратят настъпването на вредите”. Обаче, положението на родителите и осиновителите, което е еднакво, е малко по-различно от положението на настойника – едните отговарят за вредите, причинени от непълноетните им деца, а от един момент насетне, макар те да са непълнолетни, са деликтоспособни. Настойника отговаря само за вреди, причинени от малолетния, т.е. от лицето до 14г.

Възможността тези лица да се оневинят, доказвайки, че не са били в състояние да предотвратят вредите, е силно ограничена. Ако в хипотезата на надзор търсим конкретната възможност, то в хипотезата на родители и осиновители, както и на настойник, търсим идеята, че тези лица са длъжни да възпитават децата си. За това един родител, който не е бил на екскурзия с 15-годишното си дете, което запалило огън и подпалило гората, ще отговаря и не може да каже, че не е бил там и не е могъл да му каже да не пали огън в гората, по простата причина, че е трябвало да му го каже това по-рано, че е трябвало да го възпита по съответния начин.

Има случаи, в които отговорността по чл.47 и по чл. 48 се оказва едновременно ангажирана. Например, детенце в училище уболо друго дете с пирон. Това нещо станало пред очите на учителката. Учителката има надзор и отговаря по чл.47, а родителите отговарят по чл.48 за общото възпитание на детето.

Как ще се раздели отговорността между тези две групи отговорни лица?

Ако детенце е непълнолетно, проблем няма да има. Но ако детето е малолетно, отговорността ще трябва да бъде по някакъв начин разделена. Правилото е следното: давайки си сметка за какво отговаря учителката, тя отговаря за своята вина при надзора, че тя е трябвало да надзирава децата; давайки си сметка за какво отговарят родителите, те отговарят не само за своята вина при надзора, но и за възпитанието на децата си. Значи, ще разделим нещата по следния начин: отговорността на родителите ще бъде много трудно избегната, освен ако не установим, че действията на детенце не са проява на неговото лошо възпитание, включително и самонадеяност.

Има още един проблем – в много случаи детенце, което е на 16г. не само е непълнолетно и като така вменяемо, има собствено имущество, а има и сертификат за допускане до някакви дейности. Например, ако аз съм непълнолетен, но имам право да карам мотоциклет, като убия или нараня гаджето си, баща ми ще покрие моята отговорност по чл.48. Но всъщност, аз имам всички данни да бъда непосредствен делинквент. Може ли да бъде предявен иска и срещу мен? – Практиката приема, че може.

А когато баща ми плати, той няма ли да плати за чуждо виновно поведение? - Да, има регрес, съгласно чл. 54.

Ще може ли да иска от мен обезщетение?

Формално, изглежда да. Според мен обаче, по-скоро отговорността между двамата ще бъде съвместен деликт и неговия принос по линия на възпитанието ми, може би ще се окаже по-тежък. Казано иначе, отговорността на родителя по отношение на непълнолетен има не само функцията да обезщети пострадалия, но и да освободи имуществото на детето от тежестите на една отговорност, която е предизвикана от неговите виновни действия, но все пак виновни действия, които малко или много могат да се отнесат и към небрежното възпитание на родителите. Така, че макар регреса да не е изключен напълно, според мен, ще трябва да се съобрази и приноса на родителите и ако те не са в състояние да отхвърлят въобще иска върху тях, защото възпитанието им е било правилно, а последиците се дължат на едно нещастно стечение на обстоятелствата, тогава те пък не биха отговаряли, а би отговарял някой друг, понеже аз съм деликтоспособен, значи няма да отговарям аз само, когато е налице типичното случайно събитие, което изключва както моята, а чрез моята отговорност и отговорността на родителите ми.
Отговорност за вреди, причинени от лице, на което е възложена

Работа
Този въпрос е уреден в чл.49, който гласи следното: “Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа”. Конструкцията на отговорността по чл.49 е следната: едно лице, което не е невменяемо и не е дете (значи едно деликтоспособно лице) извършва деликт по чл.45, с всички елементи на този състав, вкл. и вина. Деликтът обаче, е извършен при или по повод (значи по някакъв начин във връзка с работата, която му е възложена) изпълнението на някаква възложена работа. Казано иначе, възлагането на работата стои във фактическа каузалност с причините за вредите и това е ангажирало отговорността на възложителя на работата. Типичен пример за възложител е този, който е прекия работодател на делинквента. Закона обаче, е казал “възложил … някаква работа” без да прави ограничения. Като тълкуваме нещата в светлината на стария закон, който е казал, че се отговаря и за слугите и за представителите, можем да стигнем до извода, че не е трудовия договор единствената хипотеза на възлагане на работа, релевантно с оглед чл.49. Трябва да се подчертае обаче, че съдебната практика е твърда, че този, комуто по договор за изработка е възложена една работа отговаря сам. Казано иначе, клиента не отговаря за вредите, причинени от изработващия. Така, че междинната хипотеза – не трудов договор и все пак възлагане на някаква работа, за която възложителя би отговарял, според мен, ще бъде този граждански договор, който не е изработка и не е и трудов, т.е. ако са допустими договорите за кратковременни услуги – например, гувернандката.

Връзката на увреждането с работодателя е дадена в два варианта – при (пряко, вкл. и в ситуацията, в която самата работа причинява вреди) и по повод (тази връзка, която ни дава крайният момент на най-далечната релевантна фактическа каузалност. Например, шофьорът правил курс. Това не му било в кръга на работата. Въпреки това, работодателят ще трябва да отговаря по чл.49, защото ако не го беше назначил, като шофьор, той нямаше да има с какво да прави черен курс и като няма с какво да прави черен курс, нямаше да има с какво да катастрофира; Въпреки, че работодателят не казал: “Като изкопаете дупката, ще отидете да легнете в градината на бабичката и ще и изядете лалетата!”, е очевидно, че ако тези работници не ги беше изпратил да копаят дупката пред бабичката, на никой от тях и през ум не би му минало да изяде лалетата). Така, че въпреки ограничението, което практиката се опитва да внесе в тази област, според мен, терминът “по повод”, ще трябва да се разбира достатъчно широко, като отчетем фактическата каузалност между действията на този, комуто е възложена работата и неговия възложител.

Тази отговорност някога е била разглеждана като виновна, заради лошия избор на работодателя или заради лошият надзор на работодателят. Днес, еднозначно се разглежда като обективна, в смисъл че няма нужда да търсим вината на възложителя. Вина можем да търсим у прекия извършител, ако го намерим.

Практиката и Андонов приемат, че отговорността между делинквента и възложителя на работата е солидарна, позовавайки се на чл.53.

Законът, обаче, не предвижда такава солидарност и според мен не би следвало между тях да се прилагат правилата на солидарността, веднъж защото солидарността (пасивната) не се предполага, втори път, защото регреса по чл.54 (на възложителя, който е платил обезщетение за вреди, причинени от работника му) е по-общ. Чл.54 гласи следното: “Лицето, което отговаря за вреди, причинени виновно от другиго, има иск против него за това, което е платил”. Този регрес е безсмислено да бъде уреден в закона, ако между делинквента и възложителя съществува солидарност, както приема практиката.

Регреса, по принцип е в пълен размер, но има особени закони, които го ограничават. Като си дадем сметка, че типичната хипотеза на възлагане е по трудов договор, се питаме как ще отговаря работника, който е причинил деликта, по регреса към работодателя си. За мен, верния отговор е: ограничено, съгласно чл.202 КТ, защото една от функциите на отговорността по чл. 49, е не само да закриля, да гарантира, че ще има кой да плати вредите, причинени от работника, но аз бих казал и обратното – да ограничи отговорността на работника, защото той е поставен в интерес на другиго, в досег с чуждите блага и с онези енергии, които са в състояние да причинят множество вреди и от този досег най-голяма изгода има възложителя.

Практиката, до скоро беше категорична, че се отговаря в пълен размер. Има обаче, вече някои решения и особено специални закони, които ограничават регреса на действията по отношение на длъжностното лице. Според мен, тази тенденция ще се утвърди, защото не може работника да бъде принуден да плати огромните щети, които някой е претърпял, поради катастрофата, например, на самолет, дори и този работник да е виновен в нещо. Защото той работи не в собствен интерес, той получава само заплатата си, а интереса е у работодателя и оттук теорията за риска – риска е поет от работодателя за това, защото той използва в своя полза тези хора или вещи.
Отговорност за вреди, причинени от вещи
Има се предвид хипотезата на чл. 50 ЗЗД. Съгласно чл.50: “За вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е изгубило”. Значи, отговарят солидарно собственика и лицето, което има надзор. Вредите са причинени от вещите, а не от действията на лица. Смята се , че това е типичния случай на безвиновна отговорност. Собственика и лицето, което има надзор върху вещта, отговарят без тяхното поведение да е погрешно. Те отговарят гаранционно по отношение на увредените от вещта. При това не е необходимо вещта да има особени свойства, да е сама по себе си опасна и т.н.

Разликата между отговорността по чл.45 и покриващата я отговорност за възложителя по чл.49 и отговорността по чл.50 изисква да се каже следното нещо: собственика и лицето, което има надзор върху вещта отговарят, заради неправилното си действие с вещта. И в този смисъл, наличието на вината и ползването на този, който действа с вещта ще индикира отговорността по чл.45 на този, който действа с вещта, а не на собственика на вещта – предпоставка за отговорността на собственика е липсата на вина у някой друг.

Изключването на отговорността, която е безвиновна, значи става на базата на доказване, че вредите не са причинени от самата вещ, а са причинени било от непреодолима сила (общото основание за изключване на отговорността), било от случайно събитие, което представлява действието на третото лице с вещта. Например, дал съм ви в заем за послужване един чук и вместо да забиете пирона, вие с него удряте някой по главата. Аз няма как да отговарям за това, защото вашето действие тук е противоправно. Но, ако чука причини вреди от самосебеси, например се пръсне, въпреки правилните действия на този, който действа с него, ще отговаря собственика.

Отговорността по чл.50, понеже е безвиновна, ще бъде изключена и от вината на пострадалия. Като случайно събитие ще се окаже и действието на самия пострадал. Но обикновено, безвиновната отговорност се изключва не от какво да е действие, а от действието при изключителна вина на пострадалия. При липсата на вина у собственика и у този, който има надзор, всяка вина на пострадалия би била изключена. Тук обаче, ще трябва да съобразим следното нещо - вината на пострадалия се отразява като неправилно действие, вината на пострадалия ще изключи вината на собственика, когато пострадалия сам действа неправилно с вещта и се самонаранява. Какво от това, че ножицата е моя, при положение, че вие сте си отрязали носа с нея.

Много важни са случаите, в които случайно е поставен в досег с предмета увредения. Например, дупка на улицата. Някой паднал в дупката. Дупката обаче, била сигнализирана (имало табелка). Трябва да се запитаме, доколко е сигнализацията е била такава, че да наложи вие да я видите и да избегнете дупката.

Има ситуации, в които една опасна вещ е обезопасена. Например, има табелка, на която пише: “Високо напрежение! Не пипай!” и стълб. Отговорността ще бъде вече виновна, ако стълба не е достатъчно добре обезопасен, ако имаме само табелка, но нямаме ограда, но той не е направен така, че да не може всеки да се качи върху него и т.н. И в ситуацията на обективна отговорност, значи, за да преценим дали имаме изключващо отговорността обстоятелство, ще трябва да преценяваме следното нещо: доколко са били изпълнени задълженията за обезопасяване на вещта, която е причинила вредите и доколко настойчив е бил пострадалия, за да бъде изключителна неговата вина в преодоляването на тези ограничения.

Кучето било с намордник. Пишело на него: “Зло куче!”. Той отишъл и започнал да го дразни, та му свалил и намордника.

Но в ситуацията, когато аз си вървя и мина покрай кучето, което е без намордник и то ме ухапе – това вече индикира една виновна отговорност, а не толкова вреда от вещ.

Кое лице има надзор?

Практиката и теорията приемат следното нещо: тръгвайки от теорията за риска, оттам идеята, че отговорността се възлага за възложения риск, поради ползите, които вие извличате от една дейност с тази вещ, върху една вещ, има лицето, което е различно от собственика, когато то използва тази вещ в свой интерес. Значи, надзора има заемателя, наемателя, крадеца, който е отнел вещта и я ползва в свой интерес, но няма надзор върху вещта работника, на който му е дадено да използва в трудовата си функция една вещ, в интерес на работодателя.

Закона за отговорност на държавата за вреди, причинени на гражданите (ЗОДВПГ) решава и двата въпроса: първия – държавата отговаря независимо от вината на длъжностните лица и това е така, защото има редица хипотези, в които длъжностните лица не са виновни и въпреки това се причиняват някому вреди, като резултатът е противоправен. Следователя е длъжен да наложи мярка за неотклонение на лицето, което е привлякъл като обвиняем. Когато след това съда установи, че това лице не е извършителя и го оправдае, това лице има право на обезщетение, независимо от това, че действията на следователя, тогава, когато той ги е извършвал са били не само невиновни, не само правомерни, ами той е бил задължен да го направи. Така, че покриването на отговорността на държавата за вреди, причинени на гражданите, независимо от вината на длъжностното лице е нещо, което е една от целите на закона.

И второто нещо, е описанието на съставите, които пораждат отговорността. Това са, общо погледнато, незаконни административни актове, след тяхната отмяна и действия на защитните органи в областта на наказателното правосъдие, на които действия са приравнени и действията на някои административни органи – финансова полиция и финансов контрол. Тези действия са посочени в чл.2.

С оглед противоправността, ще се окаже, че сме изправени пред специални деликтни състави – обективно неправомерно административно действие или акт, вкл. и бездействие.

Отговорността е обективна и по този начин се осъществява едно преразпределяне в следния смисъл: може да се каже, че държавата действа чрез своя административен апарат в интерес на всички, защото ако нямаме административен апарат, бихме имали анархия. Но, ако при това положение, рано или късно, все някой ще бъде обвинен неправилно, все някой ще бъде задържан неправилно и т.н, понеже и той се ползва от общото благо – да има ред в държавата, нека да бъде така добър да поеме тежестта върху себе си, защото тези органи са действали правомерно. Ако приложим теорията за разпределянето на риска, можем да кажем следното нещо: всички ние, които се ползваме от тази държава, имаме интерес да съществуват тези органи и когато един от нас случайно е увреден, дори и от правомерни действия на държавен орган, ние всички, чрез бюджета ще трябва да платим неговото обезщетение, за да не остане той да плати за всички чрез страданието и вредите, които е претърпял.

Регреса на държавата е даден в два варианта:

1. 
   По отношение на административен орган – съгласно КТ и ЗДС
   
2. 
   По отношение на правозащитен орган, в това число и данъчна полиция, и органите за финансов контрол – отговорността е в пълен размер, но само след като е установено, че съответния орган е извършил престъпление. Значи, съдиите, следователите не могат да бъдат принудени да плащат на държавата, каквото и да е от обезщетението, което е платено на гражданина в случай, че не се установи, че те са извършили престъпление. Това решение е повече от разумно, защото иначе, ако тези хора бяха поставени под риска да отговарят по регреса на държавата за обезщетението, което тя е платила, те нямаше да запрат никого под стража, нямаше да произнесат нито една обвинителна присъда и нямаше да вкарат никой в затвора. За това, те трябва да бъдат пощадени от този риск и да отговарят единствено, когато са извършили престъпление.