Отношения при пренаемането

Чл.234 урежда един специален пряк иск на наемателя срещу пренаемателя (обяснен е при косвения иск по чл.134). Според ал.3: “Пренаемателят е задължен спрямо наемодателя само за наема, който той дължи при завеждане на иска, без да може да противопостави плащанията, които е направил преждевременно”. От този текст научаваме, че пренаемателя е задължен пред наемодателя само за сумата, която дължи към момента на претенцията си, от което се предполага, че пренаемателя не може да противопостави на наемодателя предварително направените плащания на пренаемодателя.

Според Кожухаров, наемателя и пренаемателя отговарят солидарно пред наемодателя, защото наемателя има иск за цената по договора за наем срещу пренаемодателя, има и прекия иск срещу пренаемателя за неговото задължение.

Според мен, не се вижда откъде може да дойде тази солидарност. Закона не я посочва и от принципа, че солидарността не се предполага, а трябва да бъде уговорена изрично или в закона (а тя не е уредена в закона), аз съм склонен да не се съглася с Кожухаров.

Прехвърлянето (пренаемането) на наемните права без съгласие на наемодателя представлява неизпълнение на договора за наем, в резултат на което може да се стигне до разваляне на наемния договор, поради неизпълнение и оттам да отпадне и фактическата възможност да се изпълни договора за пренаемане.

Правата на пренаемателя не могат да бъдат по-големи от тези на пренаемодателя. Тези права са срещу пренаемодателя, но текста изглежда да цели да установи следната яснота: че при липсата на каквито и да са преки права срещу наемодателя, при отстраняването на първия наемател си отива и втория без да може да претендира нищо от наемодателя. И още нещо, с оглед тълкуването на договора за пренаемане, с оглед на това в каква степен ще може да се ползва пренаетия имот, ще имаме като критерий преди всичко правата на наемателя-пренаемател, а след това ще прилагаме правила за тълкуване.
Заем за послужване
Заема за послужване е уреден в чл.243-249 ЗЗД. Легална дефиниция има в чл.243, в който пише, че: “С договора за заем за послужване наемодателят предоставя безвъзмездно на заемателя една определена вещ за временно ползуване, а заемателят се задължава да я върне”. Договора е реален, защото се сключва с предаването на вещта. Докато не е предадена вещта, договор няма, т.е няма задължение за връщането и и другите задължения, които произтичат от този договор. От това можем да кажем и още нещо – понеже договора е по дефиниция безвъзмезден, не може да се уговори възнаграждение, а ако би бил възмезден, би се превърнал в наем, но и обещанието да се даде заем за послужване ще трябва да се квалифицира като нищожно обещание за дарение. Казано иначе, предварителния договор за заем за послужване е нищожен (по-скоро би следвало да се разглежда като необвързващ).

Проф. Кожухаров има едно разсъждение, където казва, че има спор дали са възможни предварителните договори към реалните безвъзмездни договори. Нему се иска този договор да е възможен, защото за немското право приложното поле на предварителните договори са тъкмо реалните договори. И разсъждавайки по този въпрос, той изнамира една екзотична хипотеза. В тази хипотеза не се говори обаче за предварителен договор за заем. В нея става въпрос за един друг ненаименован, организационен, рамков договор между двете библиотеки за сътрудничество или каквото и да е нещо друго, който ще има и основанието си в това, че едната библиотека се задължава пред другата да и дава книги при поискване, ако ги има срещу което обещание получава обещанието на другата на библиотека, че ще дава книги и т.н.

Договора е неформален, комутативен и няма вещно действие. Договора е intoito personae и личността на заемателя е от съществено значение по две причини: 1) на този заемател се доверявате, а не на някой друг; 2) със смъртта на заемателя се прекратява договора за заема.

Предмет на заема за послужване са индивидуално определени непотребими вещи. Законът е казал определена вещ. Освен това, тъй като договорът е сключен с предаването на вещта, няма как да бъде предадена родово определена вещ.

За това, че вещта трябва да бъде непотребима е очевидно, защото се дължи връщане на същата вещ.

Действие на договора. Договора е едностранен и създава задължение само за заемополучателя. Това е т.нар. actio comudati directa – нормалния иск от договора за заем, иска, който отговаря на задълженията на заемателя. Заемателя е длъжен да се грижи за вещта като добър стопанин, да я използва само с обикновеното или с договорното и предназначение и да не преотстъпва вещта, и след прекратяването на договора да я върне. Връщането също е негово облигационно задължение, а не следва от това, че заемодателя е собственик, защото от никъде не следва, че заемодателя е собственик. Ако неколцина са взели една вещ в заем за послужване, те отговарят солидарно.

Относно повредите на вещта, отговорността е уредена чрез препращане от чл.248 към чл.233, който е от материята за наема и казва, че се дължи обезщетение за повреди, нанесени през време на ползването, както от наемателя, така и от другите, свързани с него лица. Същото нещо важи и тук.

При неизпълнение на тези задължения (да си служи с вещта така, както е уговорено или според нормалното и предназначение), заемателя отговаря, дължи обезщетение и за причини, за които той не отговаря, освен ако докаже, че те биха засегнали вещта и при неговата изправност. Следователно, тук имаме една засилена отговорност.

С оглед грижата и отговорността на заемателя, “заемателят е длъжен да се грижи за вещта като добър стопанин, като предпочита нейното запазване пред запазването на своите вещи”. Намират се автори, които приемат, че тук е уреден случай на особената най-лека вина – culpa levisima и по този начин се опитват да възкресят идеята за тройното деление на вината. Законът не излиза от тройното деление на вината. Правилото изрично посочва, че се дължи грижата на добрия стопанин, което означава, че се отговаря за culpa levis, но създава едно специално правило как да се постъпва при конкуренцията на интереса между нашите и чуждите вещи, което не можем да кажем че води до culpa lewisima.

Договора за заем за послужване може да се развие и като несъвършен двустранен, заради обратните искове на длъжника-заемател срещу заемодателя. Заемателя по заема за послужване има два обратни иска – единия следва от чл.245 (“Заемателят понася обикновените разноски за поддържането, запазването и използуването на вещта. Той има право да иска от заемодателя да му заплати извънредните разноски, ако те са били необходими и неотложни.”). Значи, първата претенция на заемателя срещу заемодателя е претенцията за възстановяване на необходимите разноски. Когато колата, която съм ви дал в заем за послужване се повреди на пътя, вие ще трябва да я поправите. Тези необходими разноски са станали неотложни и те са свръх обикновените разноски и за тях вие ще имате претенция срещу заемодателя.

Вторият иск е по чл.247: “Заемодателят дължи обезщетение за вредите, причинени на заемателя от скритите недостатъци на заетата вещ, ако умишлено или поради небрежност не ги е съобщил на заемателя”. Отговорността за вреди, в случая, не е отговорността по чл.50 (деликтната отговорност), защото самия заемател ще има положението на лице, което има надзор върху вещта и ще отговаря спрямо третите лица. Отговорността за тези вреди не е свързана и с общите правила за отговорността за недостатъци при възмездните договори. Тя е обособена от недобросъвестността на заемодателя и скритостта на недостатъка. Заемодателят знае, че ютията е повредена, но въпреки че знае, че е повредена, той нарочно не ви казва за това за да си изгорите панталона или пък небрежно забравя да ви предупреди (т.е без да има намерение да ви постави в това неловко положение). Само при тези предпоставки заемателя отговаря за вреди, причинени от недостатъци на вещта.

Тези два обратни иска са обезпечени с правото на задържане на заемателя. Той има изискуемо искане за извънредни разноски за поддържането или пък вредите има изискуемо вземане свързано с вреди, причинени от вещта, която задържа.

Прекратяване на договора. Договора може да бъде сключен в два варианта – за определено време или определена работа или без да е посочена тази работа. Ако е посочено какво ще правите, колко време ще ползвате вещта, ще трябва да я върнете в единия случай с изтичането на срока, а в другия случай – като си свършите работата, която е уговорена. Ако не е уговорено времето на ползването, респ. работата, за която ще я ползвате, вещта може да бъде искана всякога (чл.249 ал.2).

Дори и да е определено времето, ако заемодателя се нуждае внезапно от същата вещ, по причина, която не му е известна преди това, той може да си я иска. Тук става въпрос за внезапна нужда.

Договора се прекратява и като заемателя умре или не изпълни задълженията си по чл.244.
Заем за потребление
Той е уреден под заглавието “Заем” в чл.240 (“С договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.

Заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено. Това разпореждане не се отнася до банките”). Договора е реален – до предаването на вещта, договора не е сключен, съответно не е възникнало задължение за връщане. Договора е едностранен, но може да се развие като несъвършен двустранен, заради обратния иск на заемателя срещу заемодателя. Договора е безвъзмезден, но може да бъде уговорен като възмезден в случай, че се връща повече от това, което се дава. Съгласно чл.240 ал.2: “Заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено. Това разпореждане не се отнася до банките”. Така, че ако не е уговорено писмено, че заема е възмезден, той е безвъзмезден.

Договора е комутативен, неформален, но трябва да се съобразим с ограниченията на свидетелските показания и има вещно действие – прави заемателя собственик.

Предмет на договора. Предмет на този договор са заместими и потребими вещи.

Задължения на заемателя. Негово задължение е да върне заетата сума, респ. заетата вещ. По отношение на връщането на заема е от значение чл.240 ал.4. Тя въвежда едно сериозно изключение от правилата, които са за изискуемост и забава на задълженията, които са без срок. Заема може да бъде уговорен със срок. Ако обаче, не се уговори срок, не се прилага общото правило, а чл.240 ал.4 казва друго: “Ако не е уговорено друго, заемателят трябва да върне заетите пари или вещи в течение на един месец от поканата”. Значи, имате един месец, откакто съм ви поканил да ми върнете заема, освен ако в договора не сме уговорили друго. Можем да уговорим срок, но можем да уговорим и друго. Но опростимия срок е месечен, с което се цели избягването на следното положение: ако приемем общото правило, че заемателят ще изпадне в забава, ако не изпълни задължението си за връщане на заема в посочения в поканата разумен срок, ще се получи следното нещо – сега ви давам 10 лв. на заем. След два часа ви казвам: “Давам ви срок до утре да ми върнете завема”. Всъщност, аз не съм ви отпуснал никакъв заем, защото вие не сте могли да ползвате парите.

Обратен иск на заемателя срещу заемодателя. Съгласно чл. 240 ал.3, при заема се прилага чл.247. Очевидно е че при заема за потребление не можем да имаме обратна претенция, свързана с разноски, защото вие ставате собственик. Така, че каквито и разноски да правите за тези вещи, те са си ваши. Например, яйцата, които ви дава съседката са развалени. Тя знае, че са развалени, но въпреки това ви ги дава в заем, в резултат на което след като вие ги счупвате в супата, не само оставате без яйца, но и без супа. Това е екзотичната хипотеза, в която премълчаването на недостатъците би ви поставило в това по-лошо положение, в сравнение с това, което щяхте да имате, ако не бяхте ползвали заема.

“Който се е задължил да даде заем, може да откаже да изпълни това задължение, ако другият съдоговарящ е станал неплатежоспособен” (чл.241). Тази хипотеза е известна като обещание за даване на заем. Това е хипотезата, в която вие днес ме питате: “Абе утре ще ми дадеш ли 5 лв. на заем?”. Понеже на вас утре ви трябват парите, а аз не нося толкова много пари в себе си, но за вас е от значение утре да ви дам 5лв, сключвайки реален договор за заем, защото ако не ви обещая и ако не сте сигурен, че ще ги получите утре от мен, ще търсите някой друг да ви ги даде. Така, че обвързващата сила на обещанието за договор за заем за потребление се оказва от едно голямо значение. И тъй като заема може да бъде както възмезден, така и безвъзмезден, законодателя е счел за необходимо да уреди изрично обещаването на даването в заем като отделен консенсуален договор, който не може да се разглежда като предварителен договор за даване на заем, защото вие няма да водите иск за обявяване на този предварителен договор за окончателен, а евентуално ще искате реално изпълнение на задължението за даване на заем, т.е даването на 5-те лв, което като бъде изпълнено ще се учреди нормално заемно отношение по реалния договор за заем. И това ясно се вижда и от изключението – този, който е обещал да даде заем, длъжен е да го даде, от което не разбираме, че е сключен договор, но с даването ще се учреди, по създаденото отношение, вашето задължение за връщане на заема при условията, които са уговорени с договора за обещаване на заем, освен ако другата страна е станала неплатежоспособна. Ако е станала неплатежоспособна – тогава този, който е обещал да даде заем ще откаже да изпълни това обещание.

Съгласно ЗЗД, с договора за влог, влогодателя предава движима вещ на влогоприемателя, който я получава със задължение да я пази и върне. Предмет на договора е винаги движима вещ.

Ако до изтичане на определения в договора или в предизвестието срок влогодателят не вземе вещта, влогоприемателят отговаря след изтичане на срока само при умисъл и груба небрежност и може да поиска от районния съд разрешение да продаде вложената вещ на публична продан. От получената цена се заплащат вземанията на влогоприемателя, а остатъкът се влага в банка на името на влогодателя”).

На тези задължения съответстват правата на влогодателя. Влогодателя има право по всяко време да изтегли вложената вещ, дори и да е уговорен срок. Значи, при влога, ако има срок, той е в полза на длъжника-влогоприемател. Не мога да ви откажа да ви върна вложената вещ, заради това, че вие сте сключили договора за една седмица. Обаче (това е уредено в чл.252 ал.1), в този случай влогодателя дължи възнаграждение, ако е уговорено, само за времето, за което тя е била пазена, но трябва да заплати на влогоприемателя разноските, които той е направил с оглед уговореното веметраене на влога.

Обратни искове на влогоприемателя (тези, заради които договора е несъвършен двустранен). Те са свързани с разноските по пазенето и с вредите. Съгласно чл.254: “Влогодателят е длъжен да заплати извънредните разноски за запазване на вещта, ако те са били необходими и неотложни, а когато влогът е безвъзмезден - и обикновените разноски.

Той отговаря за вредите и особените разноски, причинени от скритите недостатъци на вложената вещ, ако влогоприемателят не ги е знаел”. Значи, при възмездния влог, се смята, че нормалните разноски за пазенето на вещта са включени в цената. При безвъзмездния влог обаче, ако пазенето на вещта е свързано с разноски, тези разноски се плащат винаги. Но и когато влога е възмезден не се дължат отделно само обикновените разноски. Извънредните разноски (кучето се разболяло) се плащат отделно.

Втората хипотеза на обратен иск е свързана с вредите (чл.254 ал.2).

И двата обратни иска са обезпечени с право на задържане по чл.91. Всъщност, със същото право на задържане е обезпечено и възнаграждението, ако такова е уговорено. Това е, от гледна точка на видовете влог по ЗЗД, т.нар. обикновен (правилен) влог.

По ЗЗД са разгледани още два вида влог – неправилен и необходим влог.

Неправилният влог би могло да се твърди, че има два варианта, макар че повече имаме предвид под неправилен влог това, което е казано в чл.257: “Дори когато дадените за пазене вещи са заместими, влогоприемателят няма право да се разпорежда с тях, освен ако това му е било разрешено от влогодателя.

В този случай важат правилата за заема.

Разпореждането на ал. 1 не се прилага по отношение на банките и на Спестовната каса”. Хипотезата е следната: давам ви 5 лв. да ги пазите. От моя гледна точка, аз съм направил влог. Но понеже 5 лв. са заместими, вие можете да ги разглеждате като заем и да ги получите в собственост, ако аз съм се съгласил. Прилагат се правилата за заема за потребление с едно изключение – не се прилага чл.240 ал.4 – влогодателя може винаги да си иска вещта (вложената сума) и вие трябва да му я дадете, независимо от това, че чл.240 казва едномесечен срок от поканата. Казано иначе, срока при договора за влог, дори влога да е неправилен, си остава в интерес на кредитора.

Втората хипотеза на неправилен влог (спорно е дали е неправилен) се свързва с ползването на непотребима вещ. Според чл.253, влогоприемателя не може да ползва вещта без съгласието на влогодателя. В противен случай, той дължи възнаграждение за ползването и отговаря съгласно чл.244 ал.3. Би могло обаче, да се уговори, че вие ще ползвате вещта докато я пазите.

Необходимия влог е уреден в чл.251. Хипотезата на необходим влог е случая, в който една вещ се влага по необходимост. Необходимостта може да следва от две неща – от нещастното стечение на извънредни обстоятелства или от реда на определени места. Необходим влог обикновено е наложен от изключителни събития като, както казва закона: “…когато влогът е наложен от някое бедствие, като пожар, наводнение или друго изключително събитие”. И втората хипотеза, която не е изключително събитие, поне от гледна точка на ЗЗД: “…а също и когато вещта се предава на служител при посещение в театър, клуб, ресторант или други такива места”. Значи, гардероба, когато е задължителен – влога е необходим и се прилагат правилата за необходимия влог, от което обаче не следва, че това е изключително събитие.

Правното действие на необходимия влог е едно-единствено – то е свързано с доказването и това изрично е казано от закона, което означава, че влога си остава неформален и реален договор и че вие можете да установявате със свидетели какво сте вложили.
Договор за гражданско дружество. Обща характеристика. Отграничения. Страни. Сключване.
Днешния закон урежда частните дружества, в смисъл частично сдружаване, сдружаване за една определена дейност или група от дейности.

Някога римското право е познавало частни и общи дружества. Такива дружества е познавал и стария закон. Днешния закон работи само с частното дружество.

Легална дефиниция на договора за дружество се вижда в чл.357: “С договора за дружество две или повече лица се съгласяват да обединят своята дейност за постигане на една обща стопанска цел”. Значи, договора за дружество по ЗЗД е обединение на две или повече лица, с оглед постигането на една обща цел. Квалификацията на целта като стопанска създава известни недоразумения и усложнения. Какво да разбираме под обща стопанска цел? – Стопанска цел, безспорно, е целта придобиване и разпределение на печалби. Но не е печалбата единственото нещо, което може да бъде цел на дружеството. Целта ще бъде стопанска и тогава, когато обединението е създадено за създаване на материална основа, необходима за осъществяване на една задружна идея. Целта е стопанска, защото ако не би имало стопанска цел, понеже не е задължително да имаме и материални апорти, ще се получи така, че нямаме никаква материална, стопанска и имуществена основа, на която да изградим договора за дружество. Следователно, дружеството може да бъде както за съвместно осъществяване на някаква професия или на някаква придобивна дейност, така и за съвместна полза, която стопанска полза може да се състои, дори и само в създаването на материалната основа на една дружествена дейност. Например, дружество за кафето в канцеларията; организиране на купон и т.н.

Характеристика на договра. Договора е многостранен, което значи , че не са насрещни волеизявленията на страните, а били успоредни. Това означава, че ние имаме еднакви желания, искаме едно и също нещо и правим еднакви волеизявления. Резултатът от това е че постигаме желанието си – получаваме едно и също качество.

Целта, за която се сключва този договор трябва да е позволена от закона.

Договора е възмезден – не защото аз влагам нещо за да вложите и вие. Всъщност, договора за дружество може да мине и без имуществени апорти в икономическия смисъл на думата. Например, сдружаване за правна помощ.

Договорът е възмезден, защото той не е безвъзмезден. Договорът е възмезден, защото в него не можем да намерим основанието едната страна да надари другата.

Договорът е консенсуален, което значи и неформален, но ще трябва да се съобрази с ограничението на свидетелските показания, ако хипотезата е такава, че да предполага след това вземане над определена стойност.

Макар и да е неформален с оглед действотелността си, сегашната данъчна система изисква данъчна регистрация на гражданските дружества, която данъчна регистрация се осъществява срещу нотариално заверен договор.

Договорът е intoito personae, т.е свързан е с личността на съдружниците.

На пръв поглед, изглежда че договорът е алеаторен, защото към момента на сключването му не се знае колко ще е необходимо да влагаме докато съществува дружеството. При все това, обаче правилния извод е обратния – договорът е комутативен, дори и като отчитаме риска работата да пропадне. При все тази неизвестност, договорът е комутативен, защото алеаторни бяха онези договори, при които едно бъдещо събитие, един шанс може да направи щото едната страна да спечели на гърба на другата. При договора за дружество съдружниците или печелят или губят, но те правят това заедно – печелят или губят в тази пропорция, в която са уговорили да разпределят приходите и загубите. Няма механизъм, по който единия съдружник може да спечели на гърба на другите съдружници.

Според мен, това не са големи разлики.

Има хипотези, в които вещта се купува общо, тъкмо като дружествена.

Ами, ако имаме съсобственост и имаме дружествен договор между съсобствениците, какви правила за управление на съсобствената вещ ще трябва да се прилагат?

Отговорът е: правилата на облигационното право, защото правилата за управлението и участието в тежестите на съсобствената вещ по вещното право са всъщност онези субсидиарни правила, които ще важат по отношение на общата вещ когато тази вещ не е дружествен имот. Ако ние сме създали дружество с оглед общата експлоатация на общата вещ, организацията и решенията ни ще бъдат съгласно правилата за гражданско дружество.

Съпружеската имуществена общност е натрапена на съпрузите със СК. Тя е императивна и безалтернативна .

Генетически обаче, римското дружество на всички имоти има произхода си във фамилната собственост. От друга страна, правилата, които ги има в гражданското дружество могат да се окажат доста приложими в отношенията между съпрузите при една доброволна съпружеска имуществена общност.

В крайна сметка, не е невъзможно и фактическото съпружеско съжителство. И ако се запитаме тези фактически съпрузи дали не създават помежду си някаква имуществена общност, то тази имуществена общност отново може да се развие по правилата на гражданското дружество.

Така че , макар de lege lata, да има достатъчно аргументи, които ни дават повод да ги разграничим категорично, то сравнителноправно, исторически и по идея, може да се окаже, че двете неща не са така противопоставими.

Страни. Страните са съдружниците. Общите правила за сключване на договора и за изисквания към страните биха важали и за договора за дружество. Биха се намерили, обаче и дружества, в които могат да участват само определен тип лица, като например адвокатско дружество.