Облигационно право – специална част

Надарения е пасивния субект, който бива надарен, поради което при него не става въпрос за дееспособността му, от което не следва, че той може да участва в дарението като недееспособен – ще трябва да бъде представляван, а ако дарението е с тежест, ще трябва да има и попечителско съдействие.

Надарения трябва във всички случаи да е субект на правото. Не може да се подарява нещо на нероден например. Българския закон не работи с обща фикция за правоспособност на ситуруса, когато това е в негова полза. Но могат да бъдат надарявани косвено. Например, подарявам нещо на майката на бъдещото дете с тежест тя да използва 2/3 за от подареното за самото дете. По същия начин можем да облагодетелстваме и неща, които не са правни субекти (животни например).

Дарението значи, предполага съгласието на двете страни. Трябва да си дадем сметка, че и приемането на дарението е също , както и самото дарение, акт на свободна воля, защото не всеки от всекиго е склонен да приеме дарение.

С оглед възможността да се извършват косвени дарения е създаден института на едностранното подставяне. Например, искам да надаря съпругата си с един телевизор. За това казвам за фактурата, гаранцията и т.н нейното име. С това аз само съм започнал дарението. Имам едно проектирано дарение и съм подставил себе си в сделката с продавача, макар че искам да изглежда все едно, че сделката е сключена с надарения. Но той ще придобие правото, ако приеме дарението. Значи, дарението може да бъде извършено чрез действието на други лица, но то трябва да бъде прието.

Предмет на договора за дарение. Закона казва “нещо”. Това “нещо” може да бъде много неща. Оттук и аморфността на дарението. Може да бъде вещ (движима или недвижима), могат да бъдат вземания, дарение бихме могли да имаме при поемането на чуждо задължение и т.н.

Допълнителни изисквания към предмета. Предмета на дарението се отстъпва веднага. От тази гледна точка, за да имаме валиден договор за дарение, предмета трябва да бъде в гражданския оборот. Според Кожухаров, не можело да се подарява нещо, което не принадлежи на дарителя. Казано иначе, дарението на чужда вещ е нищожна. Неговата аргументация излиза от следното нещо: след като трябва веднага да се отстъпи нещото, ако то не може веднага да стане собственост на надарения, значи дарението няма никакво действие, а след като няма действие, значи то е нищожно.

Има няколко решения, които са решили този въпрос в обратния смисъл – дарението не е нищожно. Смисъла да се приеме това е свързан със следното нещо: подарен е един недвижим имот, който към датата на дарението не е бил собственост на дарителя, поради разни други вещноправни отношения, например съсобственост. И тази част от съсобствениците го претендират от надарената. Ако се приеме, че договора за дарение е нищожен, поради това, че дарителя не е собственик на този апартамент, дъщерята (надарената) би била недобросъвестен владелец, защото нищожното дарение не е годно правно основание. Ако се приеме обаче, че макар да не е прехвърлена собствеността, защото дарителя не е бил собственик на имота, който подарява, но самото дарение не е нищожно, макар да няма вещно действие, дъщерята би била добросъвестен владелец. В областта на недвижимте имоти това дали е добросъвестен или не е от голямо значение, защото давността в единия случай е 5г, а в другия – 10г. Следователно, чл.226 ал2 : “Дарението, доколкото се отнася до бъдещо имущество, е нищожно”. Това изискване е доста характерно. То е съществувало и в стария закон. Едно от обясненията за смисъла на това ограничение е, че то както продажбата на чужда вещ, трябва да бъде нищожно.

Другото обяснение е, че дарението е акт на свободна воля и дарителя на бива да бъде обременен с това, че трябва да жертва едно право, което още няма.

Има обаче, още една логика – че дарението на бъдещо имущество е нищожно, защото дарението трябва да стане веднага от гледна точка на чл.225, а от това веднага го свързваме с разликата със завещанието. Дарението е сделка между живи и то обхваща налично сега имущество за разлика от завещанието, което по необходимост ще остане това имущество, което е налично не сега, а към момента на умиране на наследодателя. И ако основната причина да се обяви дарението на бъдещо имущество за нищожно е тъкмо това (да го отделим от завещанието) като прибавим и идеята, че дарителя трябва да бъде свободен, да не му се налагат някакви особени действия за изпълнение на дарението по отношение на някакво бъдещо имущество, можем да кажем следното нещо: не всяка бъдеща вещ е бъдещо имущество по смисъла на чл.26 ал.2. Бъдещи са само онези права, за които дарителя няма никакво правно очакване, които той трябва да положи усилия за да придобие. Но няма да бъдат бъдещо имущество тези имущества, които по силата на една физическа и да някъде правна закономерност ще станат част от имуществото на дарителя и един бъдещ момент.

Втората група автори смятат, че основанието на дарението е donandi causa – желанието да се прояви щедрост, а не самия мотив.

Тези две схващания не са диаметрално противоположни. Кожухаров казва, че дарението е особен договор, при който мотива съвпада с основанието, а Попов казва, че основанието на дарението е да се прояви щедрост. Известна подкрепа възгледа на Кожухаров може да намери в чл.226 ал.3: “Нищожно е и дарението, когато то или мотивът, единствено поради който то е направено, са противни на закона или на добрите нрави, а така също и когато условията или тежестта са невъзможни”. Значи, самия закон казва, че дарението е нищожно, когато мотивът му е противен на закона или на морала. Оттук излиза, че може би мотива наистина се разглежда като кауза на дарението.

Трябва да си дадем сметка обаче, че закона не е казал кой да е мотив, а мотива, единствено поради който то е направено (има се предвид централния мотив), а в общия случай на дарението този мотив е желанието да се прояви щедрост. Ние значи, не можем да изследваме и да правим релевантни по-задните мотиви на дарителя. Каузата е нещо, което се схваща от двете страни при сключване на договора – желанието да се прояви щедрост се схваща от двете страни и това е централния мотив на дарението.

С оглед желанието да се прояви щедрост и основният мотив, който мотивира това желание можем да различаваме разните видове дарения.

Видове дарения. С оглед мотивите, които мотивират желанието да се прояви щедрост:

1. 
   Незаинтересовано (обикновено) дарение – когато желанието да проявите щедрост е единствения споделен мотив. Значи, простото желание да проявим една щедрост. Подобно дарение не винаги се приема – аз не съм склонен да приема на всекиго щедростта.
   
2. 
   Обичайно дарение – ние желаем да проявим щедрост за да се съобразим с една традиция и несъобразявайки се с тази традиция, си даваме сметка, че ще се изложим в очите на обществото. Например, рожден ден – трябва да се подари нещо. Вие като домакин нямате право да си искате подаръка, но е ясно, че аз след като съм решил да отида, трябва да ви взема някакъв подарък, дори и да нямам пари. Този, който получава обичайното дарение и той си дава сметка, че получавайки го, зачита една традиция. И ако едно незаинтересовано дарение не всеки ще приеме, то едно обичайно дарение всеки ще приеме, защото ако не го приеме ще се изложи. Правното значение на обичайното дарение е че то не може да бъде отменено поради непризнателност и не се привнася в наследството.
   
3. 
   Възнаградително дарение – при възнаградителното дарение също проявяваме една щедрост, но тя е мотивирана с чувството ни на задълженост към надарения. Например, спасил сина ми от удавяне. Възнаградителното дарение има значи, за цел да неглижира чувството ни на задълженост, което произтича от предишни отношения и заслуги на надарения. При това заслуги, по отношение на които благодарността ни не може да бъде измерена в пари. От това следва, че възнаградителното дарение е невъзможно по отношение на лица, чийто услуги вие сте плащали.
   

Възнаградителното дарение не подлежи на отмяна, поради непризнателност, но се привнася към наследството. То не е изключено от чл.31 ЗН.

4. 
   Дарение с тежести – дарение, при което надарения е обременен с това да изпълни някакви изисквания. Тези изисквания могат да бъдат най-различни. Тежестта би могла да бъде в полза на дарителя, на трети лица, но може и на трети неперсонифицирани лица. Например, дарявам една къща на СУ, с тежест в нея да живеят десетте най-добри студенти. Тежестта би могла да бъде и такава, която предполага смъртта на дарителя, с което договора няма да стане mortis causa.
   

Някогашната уредба на тежестта е различна в романската и в немската система. За романската система е характерно, че нямаме ясна податка, от която да се вижда, че тежестта създава изискуемо задължение, т.е че може да се иска принудително изпълнение. Според стария ЗН, неизпълнението на тежестта е била причина за отмяна на дарението. ФГК е разпростирал това нещо и по отношение на завещанието. Трябва да си дадем сметка, че в много случаи няма въобще как да искаме принудително изпълнение (например на задължението ви да учите право).

Немската система изрично посочва, че тежестта създава задължение, което може да бъде искано от дарителя или от този, в чиято полза е тази тежест. Неизпълнението на тежестта при дарението води до възможност да се иска отмяна на дарението.

Ако сравним тези текстове с безкрайно лаконичната уредба на чл.18 ЗН, можем да стигнем до следните изводи: всеки заинтересован може да иска изпълнение на наложеното завещание. Как да го иска? – По принудителен път. Но с неизпълнението на същата (тежестта) не се унищожава завещателното разпореждане.

Отпадането на тежестта като първооснование за отмяна на дарението от днешния закон, може да се обясни със следното нещо: след като не са признали, че тежестта създава задължение, което може да бъде исково, значи това задължение е съвършено и следователно тежестта представлява едно насрещно задължение за надарения по договора за дарение, задължението което прави договора двустранен, макар и не възмезден – тежестта не е цената на това, което дава дарителя. И тъй като имаме общото правило да разваляме двустранните договори поради неизпълнение, ако видим в дарението един двустранен договор, можем да си послужим с чл.87 и да развалим договора, поради неизпълнение на тежестта.

Условие и срок на дарението. Невъзможното при сключване на договора условие, според чл.26 ал.3, прави дарението нищожно, както и невъзможността на тежестта. Смята се, че условие може да се тълкува в материята на чл.226 не само като conditio (бъдещо сигурно събитие), но и като клаузи, удобни на всички страни. Това наистина е така, но все пак тежестта трябва да се различава от условието, по това, че тя представлява едно задължение, а не придава условност на договора. Неизпълнението на тежестта не води до това договорът въобще да не е проявил действие. Условието отлага, прекратява действието на договора. Има обаче, няколко условия, които могат да се окажат близки до тежестите, но ще си останат условия – например, подарявам ви нещо, при условие,че учите право. Това е едно както несигурно събитие, така и нещо, което зависи донякъде от вашата воля.

Според Кожухаров, условието можело да бъде само отлагателно, но не и прекратително.

Според мен, едно прекратително условие е напълно възможно.

Дарение и спонсорство. Има едно правило, чл.226 ал.1: “Обещанието за дарение не произвежда действие”. А също така, дарението е формален договор. Това са двете причини, поради които се питаме спонсорството отделен договор ли е или е договор за дарение.

Договора за спонсорство е ненаименован договор, по силата на който спонсора обещава подкрепа някаква на спонсорирания, който извършва някаква друга дейност. Например, спонсорираният е спортист. Спонсорът му обещава, за този сезон да му изплати дадена сума, срещу което спортиста ще му носи на фланелката си рекламата.

Значи, характерно е че имаме две насрещни задължения – едното за обикновено финансово подпомагане, а другото – за някаква дейност, която би се оказала от полза на спонсора.

Бихме могли да разсъждаваме дали не сме изправени пред дарение с тежести. Но обещанието за дарение не произвежда действие, дарението е формален договор. И ще се окаже, че нямаме ефективна защита на подобно обещание за дарение, дори и да го разглеждаме като дарение с тежести, защото то няма да бъде завършено дарение, а само обещание за дарение, защото аз не ви давам цялата сума.

Друго неудобство е че ако гледаме на спонсорството като на безвъзмезден договор, като на вид дарение, то малко трудно би могло да бъде обяснено защо търговците правят дарение.

Поради тези причини, договора за спонсорство се разглежда като отделен от дарението вид договор. Той ще се окаже един консенсуален, възмезден договор, по силата на който са поети съответни задължения. В частта му обаче, в която спонсорираният ще извършва дейност, различна от реклама (например ще стажува при мен) се натъкваме на следното нещо: от правилото, че никой не може да бъде принуден да търпи нещо против волята си, което правило е ограничено до реалното изпълнение на трудови задължения, от свободата на личността следва, че малко трудно бихме имали иск за реално изпълнение на задължение да се работи някому. Така, че последиците от неизпълнение на това задължение, може би, би била връщането на изразходваната от спонсора сума.

Почти всички български автори приемат, че спонсорството е договор, различен от договора за дарение.

Сключване и форма на договора за дарение. Обещанието за дарение не произвежда действие. Този принцип идва още от римското право. Всяко обвързване, по силата на което ние се ангажираме в бъдеще да направим едно дарение е недействително и не ни обвързва. Казано иначе, предварителния договор за дарение е невъзможен, той е нищожен. Обещанието за дарение е нищожно, от което не бива да се разбира, че то не може да се изпълни, но не можем да настояваме за изпълнение на обещанието за дарение.

С оглед начина си на сключване, са известни два вида дарение: формално и ръчно. Съгласно чл.225 ал.2: “Дарението на движими имущества трябва да стане в писмена форма с нотариално заверени подписи или чрез предаване, а на ценни книжа - по надлежния начин за прехвърлянето им”. За недвижимите имоти закона не говори, защото те и без това са формални договори. Прехвърлянето на недвижими имоти става с нотариален акт.

Дарението на движими вещи става с нотариална заверка на подписа и това е едно изискване за действителност на договора.

Всъщност, дарението е по принцип формален договор, тържествен договор и изискването за форма идва от идеята веднъж да се даде на дарителя още една възможност да размисли дали да прояви щедростта, втори път, от това да се даде яснота на сключения договор за дарение, включително и да останат документи от този факт.

Днешния закон е въвел едно смекчение – той не изисква нотариален акт, а само нотариална заверка на подписа за движими вещи. Очевидно е че има доста неудобства в това изискване за форма, поради което то е смекчено.

Обичая, от много отдавна е признал валидността на т.нар. ръчно дарение. Българският законодател е уредил тази възможност във чл.225 ал.2. Оттук излиза, че при движими вещи имаме два вида дарение – тържествено дарение и неформално (ръчно) дарение. Ръчното дарение е сключено с предаването на вещта и докато не е предадена вещта, не е налице договор за дарение, а би имало само едно обещание за дарение.

Така погледнато, излиза че договора за дарение за движими вещи, с една условност на изказа, бива консенсуален, но формален (ако въобще е възможна тази категория). Ако приемем, че консенсуалния се противопоставя само на реалния договор, бихме казали, че дарението е формален договор, който не изисква материални действия (в този смисъл консенсуален), сключва се по съгласие, което е облечено в особена форма. А ако не е спазена формата или не желаем да спазим формата, можем да го сключим като неформален, но реален договор, който ще бъде завършен с предаването на вещта. До изповядването в нужната форма, респ. до предаването на вещта – ще имаме едно неангажиращо обещание за дарение.

Цената на подареното няма значение относно възможността то да бъде предмет на ръчно дарение или не. Има обаче, вещи, които няма как да бъдат подарени чрез ръчно дарение, защото за тяхното прехвърляне въобще се изисква нотариална форма.

Тази конструкция е критикувана от К. Цончев, защото ЗЗД е уредил цесията като общ способ за прехвърляне на относителни права, независимо от това дали те се подаряват, продават и т.н, независимо от каузата. И тъй като при този общ способ, той не е казал, че при donandi causa се изисква особена форма, няма защо да съобразяваме изискването за форма при дарение на движими вещи (аз съм съгласен напълно с тези аргументи).

Според практиката, ако се дарява наследство, в което влиза недвижим имот, респ. прехвърлянето му срещу издръжка и гледане не може да стане с нотариална заверка на подписа, по облекчената форма на чл.225, което от своя страна означава, че то въобще не може да стане, защото изповядването на сделката чрез нотариален акт, доколкото ние вече нямаме отделен нотариален акт за дарение, различен от актовете за прехвърляне на недвижим имот, няма как да стане с нотариален акт. Защото, ако искате да сключите пред нотариус нотариален акт за прехвърляне на наследство, нотариуса ще трябва да провери дали прехвърлителя е собственик на недвижимия имот, който е част от наследството, което се прехвърля и в този случай бихме имали прехвърляне на конкретния недвижим имот, а не прехвърляне на наследство като наследствена съвкупност, не алеаторния договор за прехвърляне на наследство. Поради тази причина, много по-сериозен е въпроса дали формата по чл.212 не може да бъде използвана при други каузи – дарение, респ. договор за издръжка и гледане. Практиката не го приема. Следователно, от практическа гледна точка, практиката е твърда, че чл.212 не се прилага при дарението, а не се прилага и при договора за издръжка и гледане и тезата на Цончев за неформалността на дарствената цесия, макар да е коректна и оригинална, е съмнително до колко се прилага.
Действие на договора за дарение

Договора за дарение има различни действия, в зависимост от това как е сключен. При формалният договор за дарение за дарителя възниква задължение да предаде подареното имущество. Като сключа договор да ви подаря хладилника си, той става ваш, защото дарението е извършено по силата на чл.225 (вещното действие), а за мен възниква задължението да ви предам подарената вещ.

Когато дарението се сключва като ръчно дарение, тъй като предаването е елемент на фактическия състав на сключването на договора и до предаването на вещта имаме само едно нищожно обещание за дарение, което ще се валидизира с изпълнение, задължение за дарителя не възниква.

По същия начин ще стоят нещата и при дарение на услуга. Например, ако аз ви обещая да дойда да ви поправя мивката – това ще бъде едно нищожно обещание за дарение.

Дарителя, за разлика от възмездния отчуждител на някакви права, не отговаря за недостатъци.

Задължения на надарения. Според Кожухаров, по дефиниция, надарения няма никакви задължения. Обаче, при дарението с тежест, ние приехме, че тежестта обвързва надарения да я изпълни. Значи, има задължения за надарения. В общия случай на дарение, надарения дължи признателност на дарителя. Задължението за признателност легално произтича от правилата за отмяна на дарението поради непризнателност, т.е. чл.227. Вярно, че санкцията за неизпълнение на това задължение е отмяната на дарението, а не иск за реално изпълнение. Трябва да се знае, че това, колкото и да са морални задължения, са скрепени с едно особено действие, което е отмяна на дарението.

Има обаче, дарения, които не подлежат на отмяна.

Проф.П. Попов е склонен да види задължение за надарения, както свързани с изпълнение на тежестта, ако има такава, както свързани с признателност, така и при формалните договори, според него надарения има задължението да си вземе вещта (този ефект може да се види и при ръчното дарение).

Всички тези неща ни пречат да квалифицираме договора еднозначно. Защото, ако се замислим, в едни случаи излиза, че договора е едностранен, като създава задължения само за надарения, когато със сключването му вещта е предадена. Във втори случаи, ако дарението е сключено с формален договор без предаване на вещта, освен задължение да се предаде вещта от дарителя, отново ще можем да видим задължение за вдигане на вещта от надарения и задължение за признателност. Има обаче, едни дарения, които обикновено се сключват като ръчни (обичайните дарения) и не създават задължение за признателност. При тях ще се окаже, че задължения въобще не възникват. Защото задължението на дарителя да предаде подарената вещ се изпълнява в момента на сключване на договора, задължение за признателност не възниква. В тази хипотеза излиза, че дарението ще бъде безстранно.

Чл.227 урежда отмяната на дарението, поради непризнателност: “Дарението може да бъде отменено, когато дареният:

а) умишлено убие или се опита да убие дарителя, неговия съпруг или негово дете, или е съучастник в такова престъпление, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта;

б) набеди дарителя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода не по-малко от три години, освен ако набедяването се преследва по тъжба на пострадалия и такава не е подадена, и

в) отказва да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае.

Тия разпоредби не се отнасят до обичайните и възнаградителните дарове.

Искът може да се предяви в едногодишен срок откакто на дарителя са станали известни основанията за отменяване на дарението. До изтичането на този срок искът може да бъде предявен и от наследниците на дарителя, ако той е починал преди това.

Предварителният отказ от този иск е нищожен.

Отменението на дарението не засяга правата, които трети лица са придобили върху подарените имоти преди отбелязването на исковата молба, но дареният дължи на дарителя обезщетение за онова, с което се е обогатил”.

Иска се предявява в едногодишен срок, откакто дарителя е узнал обстоятелствата и в рамките на този едногодишен срок може да бъде предявен и от неговите наследници, ако дарителя е починал. Отмяната на дарението става по исков път, независимо от това какъв е предмета.

Последицата е връщане на подареното имущество, но ал.5 дава да се разбере, че отмяната на дарението не може да се противопостави на трети лица, които са придобили от надарения подареното имущество и тогава надарения дължи само това, което е получил от третите лица, обезщетение за онова, с което се е обогатил.

Според ал.2 чл.227, отмяната на обичайното и възнаградителното дарение поради непризнателност е невъзможна.

Предварителен отказ от правото за отмяна на дарението е нищожен.

Освен отмяна, поради непризнателност, едно дарение може да бъде прекратено и при неизпълнение на тежестта, по реда на развалянето поради неизпълнение (чл.87).

Също така, дарението може да бъде отменено и съгласно чл.105 СК, с прекратяването на брака.

Цончев разглежда една малко особена хипотеза – прекратяване на осиновяването. Ако можем да влезем в хипотезата на чл.227, ще прилагаме този текст – тогава ще може да се развали.

Цончев обаче, отива по-нататък и казва, че според него е възможно и основание за това ни дава чл.273 ГПК.

Ако се опрем на това правило, ще разберем следното нещо: не е изключено прекратяването на осиновяването като основание за отмяна на дарението, но само еднопосочно. Осиновения, който е надарил осиновителя си и след това се прекрати поради вина на осиновителя, осиновяването, той може по силата на чл.273 да иска да се съедини с иска за отмяна на осиновяването и своя иск за обезщетение на осиновения, който е допринесъл за увеличаване на имуществото на осиновителя. Обратната връзка, закона не допуска.

Изработката или т.нар. граждански договор е уредена в чл.258 – 269 ЗЗД. Легална дефиниция има в чл.258: “С договора за изработка изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната - да заплати възнаграждение”.

Римското право е познавало договора за наем в три разновидности: наем на вещи, наем на труд, наем на резултат от труд. Днешния договор за изработка има източника си в третия вид (наем на резултат от труд). Този договор е бил договора, по силата на който един занаятчия се е наемал да извърши в полза на клиента една определена работа. По този договор не са могли да се наемат т.нар. свободни професии. Те са сключвали мандатен договор.

От тази римска традиция договора за изработка в редица правни системи, включително и в стария ЗЗД е разглеждан като вид договор за наем. Самият договор за изработка би могъл да бъде разделен вътрешно на различни видове. Можем да говорим за договор за изработка или поправяне на отделна вещ, за извършване на строеж, дори за пренасяне по суша и море.

Съвременната българска уредба е уредила договора отделно от наемите. Договора за изработка може да се разглежда като самостоятелен договор, който вътрешно има предвид различни елементи.