Характеристика на договора за изработка

В някои случаи ще се окаже, че има вещно действие.

Съществена характеристика на договора е че работата се извършва на риск и за сметка на изпълнителя. Той дължи резултата от работата, а не самата работа. Поради тази причина се дължи завършения труд, а не самия труд, както е при трудовия договор.

Днешната действителност е дала доста примери, при които трудовото законодателство се заобикаля с граждански договор. Това е наложило реакция на трудовото законодателство, която в много случаи ще се окаже превишена.

При трудовия договор, в процеса на работа възникват определени отношения между страните – работник – работодател, докато при гражданския договор такова отношение няма.

Характерно за гражданския договор е самостоятелността на изработващия.

Да свърши работата, съгласно поръчката на другата страна. Под това разбираме, че проекта, заданието се дава от клиента. Този проект не бива да се схваща в смисъл, че е един разгърнат проект. Той е по-скоро идейния проект – формулировката на това какво искам. Значи проекта, който дава клиента е по-скоро идеен проект.

Чл.260 във връзка с проекта и материала на клиента, създава за изпълнителя едно много важно задължение: “Изпълнителят е длъжен да предупреди веднага другата страна, ако даденият му проект или доставеният му материал е неподходящ за правилното изпълнение на работата, и да иска извършване на нужните промени в проекта или доставяне на подходящ материал. Ако другата страна не стори това, изпълнителят може да се откаже от договора.

Ако изпълнителят не направи това предупреждение, той отговаря пред другата страна за причинените й вреди”. Логиката на това задължение е следната: вие сте клиент, вие имате мечти, които искате да бъдат реализирани от майстора. Само, че майсторът е този, който може да прецени дали вашите мечти са осъществими или ако могат да бъдат осъществени, дали няма да доведат до карикатурност на работата.

Втората възможност е да предупреди клиента и да приеме работата. Но ако не предупреди за негодността на проекта или на материала, понеже той е майстора и ги разбира тези работи, няма да сме изправени пред обективна невъзможност за изпълнение на поръчката, а ще сме изправени пред неизпълнение, за което той отговаря и той ще отговаря и за похабяване на материала.

Качество на работата. Съгласно чл.261: “Изпълнителят е длъжен да изпълни работата така, че тя да бъде годна за обикновеното или предвиденото в договора предназначение.

Изпълнителят, който извършва работата със свой материал, отговаря за доброто качество.

Когато няколко лица са се задължили да извършат общо една работа, те отговарят солидарно, ако не е уговорено противното”. Той всъщност отговаря както за недостатъците на работата, така и за едно особено положение, което не е точно недостатък на работата, а е отклонение от поръчката. Защото той трябва да свърши работата, така, както ние сме я искали, освен в хипотезата, в която ние искаме нещо явно неудачно и той се опита да ни напъти в правия път, но не е станало.

Самостоятелност на изпълнителя. Изпълнителя е самостоятелен в изпълнение на работата си. Съгласно чл.262 ал.1: “Поръчващият може да проверява изпълнението на договора във всяко време, стига само да не пречи на изпълнителя”. Значи, той може да се информира как върви работата, но не може да досажда на изпълнителя. Това право на поръчващия има и обратна страна.

Закона не го е казал изрично, но това се подразбира, че изпълнителя, бидейки самостоятелен в работата си може да викне помощници, да я превъзлага изцяло или отчасти на други лица, включително и договора да е сключен intoito personae.

От гледна точка на действащото право, между подизпълнителите и клиента няма никаква облигационна връзка. За действията на подизпълнителя отговаря майстора. Но тези подизпълнители нямат претенция срещу клиента за плащане на възнаграждението. Майстора е техния кредитор и длъжник по плащане на възнаграждението. Той ги е наел, а самия той се е наел пред клиента.

Отговорност на изпълнителя. Изпълнителя отговаря за извършване на работата в срок (значи носи отговорност за забава); отговаря за качеството на работата, както и за качеството на материала, съгласно чл.261 ал.2, когато той го е дал. Когато неколцина са сключили договор за изработка на страната на изпълнителя, съгласно чл.261 ал.3: “Когато няколко лица са се задължили да извършат общо една работа, те отговарят солидарно, ако не е уговорено противното”.

Задължения на поръчващия. Основните задължения са да плати цената, съгласно чл.266 и да получи (приеме) работата – да я приеме, да си вземе вещта, ако става въпрос за вещ. Наред с това, той има и допълнителни задължения. Такова едно задължение е да представи материала, респ. проекта, ако материала е негов. Казано иначе, при сключването на договора да даде необходимото съдействие. Има дори хипотези на изработка, при които не може въобще да се пристъпи към изпълнение на задължението, ако не сте оказали необходимото съдействие. Например, подстригването – трябва да отидете при фризьора.

Цената по договора. Цената би могла да бъде уговорена по два начина: 1) за цялата работа – общо една или 2) за отделните операции, които ще се извършват. Цената е съществен елемент на договора, т.е няма как изработката да е безвъзмездна, но се случва тя да не се уговаря предварително. Отивате на шивач и очаквате, че той ще ви поиска обичайното възнаграждение.

Дори и да не е уговорено предварително възнаграждение, можем да приемем, че договора е валидно сключен и че се дължи обичайното възнаграждение. Това би следвало както от правилата на практиката, така и от правния обичай.

Ако обаче, изпълнителят е в забава, тогава бихме могли да разсъждаваме дали той ще може да се ползва от този текст, защото ако би си свършил работата на време, той би използвал една по-евтина работна ръка и би вложил материалите по съответни цени.

Вярно е че закона говори за надлежно определената цена. Днес надлежно се не определят цените, но това не значи, че при отпадането на нормирани цени, под надлежните цени ще трябва да разбираме текущи пазарни цени.

Плащане на възнаграждението. Съгласно чл.266 ал.1: “Поръчващият трябва да заплати възнаграждението за приетата работа. Ако възнаграждението е уговорено по единични цени, размерът му се установява при приемането на работата”. От този текст разбираме, че нормалното положение е първо работата, после цената. Принципа следователно, е че задължението за плащане на цената става изискуемо, а по някога и ликвидно към момента на приемането на работата. Това, разбира се може да бъде изменено. Но в общия случай, когато не се плаща цената предварително, е очевидно, че изпълнителя не разполага с възражение за неизпълнен договор и следователно не може да каже, че няма да свърши работата, ако не му платите.

Тава обаче, той би могъл да направи в особената хипотеза на чл.90 ал.2. Във всички случаи обаче, когато предметът на договора е поправка или нещо друго на движими вещи, той ще разполага с право на задържане върху вещта за заплащане на вземанията по договора, доколкото чл.91 не ограничава правото на задържане до вземанията за разноски, а говори за вземанията във връзка със запазване, поправяне или подобряване на движима вещ и вреди, причинени от нея.

Изпълнителят има право на възнаграждение, ако изпълнението на работата е станало невъзможно изцяло или отчасти вследствие негодността на материала или на проекта, дадени от поръчващия, и изпълнителят своевременно го е предупредил”. Може да се приеме,че чл.267 е специален по отношение на чл.89, който урежда въпросите при частична невиновна невъзможност в смисъл, че договора за изработка няма да се прекрати по съдебен ред в случай че изпълнителят е свършил отчасти работата и след това не може да я продължи поради обективна невъзможност.

Според Асен Николов, тази работа ставала със завършването на вещта, без да е било необходимо предаването.

Като си дадем сметка, че според чл.263 риска от случайното погиване на материала се носи от страната, която го е дала, освен ако другата страна не е в забава, би следвало, че всъщност този риск ще премине едва чрез предаването. И доколкото разликата между материала и готовата вещ от вещноправна гледна точка не бива да ни пречи и не можем да кажем кога материалът е престанал да бъде материал и кога е станал нова вещ, след като тя още не е приета, според мен, общото правило би трябвало да бъде, че собствеността преминава заедно с риска, при предаването на изработената вещ, освен ако другата страна не е в забава на кредитора.

Неизпълнение на задълженията. Що се отнася до неплащане на цената или до недаването на съдействие – имаме иск за изпълнение на задължението за плащане на цената, забавянето на даване на съдействие ще постави клиента в забава.

По-интересни са въпросите, свързани с неизпълнението от страна на изработващия. Той отговаря за забавеното изпълнение. Има обаче, едно специално правило на чл.262 ал.2: “Ако стане явно, че изпълнителят няма да може да изпълни в срок работата или че няма да я изпълни по уговорения или надлежен начин, поръчващият може да развали договора, като има право на обезщетение по общите правила”. Това е една особена хипотеза на предварително, антиципирано разваляне на договора – клиента не е длъжен да чака да изтече срока и тогава да се разбере, че работата няма да бъде свършена. Ако от действията на изпълнителя е видно, че той няма да може да изпълни в срок, той може да развали договора още преди да е изтекъл срока за изпълнение.

Втората хипотеза на неизпълнение е свързана с дефектите на работата. Работата трябва да бъде приета от поръчващия. Той е длъжен да приеме работата, извършена съгласно договора (чл.264 ал.1).

“При приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по-късно. За такива недостатъци поръчващият трябва да извести изпълнителя веднага след откриването им. Това не е необходимо, ако изпълнителят е знаел недостатъците” (чл.264 ал.2). Ако не направи такива възражения работата се счита приета (чл.264 ал.3). Общо взето това, което важи за договора за продажба и прегледа, можем да го пренесем тук.

Възможностите при ненадлежно изпълнение на работата са уредени в чл.265. Ненадлежното изпълнение на работата е свързано не само с недостатъци. Понеже поръчката се дава за някакъв специфичен резултат, е от значение съобразността на поръчката с дадения проект: “Ако при извършване на работата изпълнителят се е отклонил от поръчката или ако изпълнената работа има недостатъци, поръчващият може да иска:

поправяне на работата в даден от него подходящ срок без заплащане;

заплащане на разходите, необходими за поправката, или съответно намаление на възнаграждението”. Отклонението от поръчката е различно от недостатъци.

Възможности на клиента. Съгласно чл.265, те са основно две – да иска поправяне на работата в даден от него подходящ срок без заплащане и да иска заплащане на разноските, необходими за поправянето или съответно намаляване на възнаграждението.

Но съществува и още една възможност – да развалите договора: “Ако отклонението от поръчката или недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение, поръчващият може да развали договора.

Тия права се погасяват в шест месеца, а при строителни работи - в пет години” (чл.265 ал.2). В този случай, ако материала е даден от поръчващия, ще възникне въпроса от загубата на материала. Според Кожухаров, развалянето на договора и неприемането на работата при недостатъци и отклонения е една много крайна мярка – той държи на реалното изпълнение, което реално изпълнение да стане, макар и чрез поправянето на вече омърляната вещ.

Според мен, подобна теза е очевидно прекалена и е свързана с принизяването на значението на това, което сме поръчали.

Тези права, подобно на правата при продажбата, се погасяват в специални срокове, които се дадени в чл.265 ал.3: “Тия права се погасяват в шест месеца, а при строителни работи - в пет години”.

Особености при прекратяване на договора за изработка. Разваляне.
Развалянето на договора по чл.262 ал.2 и развалянето на договора, поради отклонение от поръчката или недостатъци вече бяха разгледани.

Съгласно чл.267: “Поръчващият трябва да заплати възнаграждението за приетата работа. Ако възнаграждението е уговорено по единични цени, размерът му се установява при приемането на работата.

Ако през време на изпълнението на договора надлежно определената цена на материала или на работната ръка бъде изменена, възнаграждението се съответно изменя, макар и да е било уговорено изцяло”. Ето значението на предупрежденията по чл.260, които трябваше да направи изпълнителя – ако той се е съгласил да работи съгласно проекта или с материалът, който той е обявил за недостатъчно подходящ, пропадането на работата не е за негов риск, ами е възложено на клиента.

Има още две специални правила за прекратяването на договора за изработка, типични само за него. Едното е чл.269, който вече бе разгледан по аналогия при продължаването на договора за издръжка и гледане, след смъртта на длъжника-приобретател.

“Ако изпълнителят умре или стане неспособен да извърши работата, договорът се прекратява, освен ако не е бил сключен с оглед личността на изпълнителя и ако наследниците му се съгласят да продължат изпълнението”. Наследниците не са длъжни да продължат изпълнението, но ако не го продължат, понеже риска от случайната невъзможност се носи от изпълнителя, те няма да получат възнаграждение. За да запазят пълното възнаграждение, те трябва да довършат работата, но срещу тях това не може да се претендира.

“При прекратяване на договора поръчващият трябва да заплати извършената работа и полезно вложените материали съобразно уговореното възнаграждение” (чл.269 ал.2).

Това правило ще ни помогне да не водим спорове по отношение на работата на изработващия, когато при проверката се установи, че той не работи както трябва.

Под наемни отношения към днешна дата разбираме наем на вещи или пък на нещо друго, което не е точно вещи – например наем на предприятие, на чифлик и т.н.

Уредбата на договора за наем е в чл.228 – 239. Тази уредба е насочена преди всичко към потребителския наем. Тя е ориентирана най-вече към жилищния наем или към наема на движими вещи за потребителски нужди.

Вън от потребителския наем, в една пазарна икономика могат да се намерят редица други наемни отношения. Стария ЗЗД е познавал както наем на вещи, така и наем на сграда, така и редица особени наеми като наем на полски имоти, изполица на полски имоти и т.н.

Бидейки насочени към потребителския наем, правилата на ЗЗД, в много случаи не са съобразени с различни специфики на непотребителския наем – на наема на помещение, на производствени мощности и т.н, които неща ще бъдат използвани за една търговска дейност.

Наред с договора за наем, изведнъж се появи и понятието аренда. Първоначално, аренда се наричаше наема на непотребителски неща. Този вид аренда беше уреден в много подзаконови нормативни актове.

Ако търсим разликата между договора за наем и договора за аренда от тази гледна точка, то тази разлика би била формална. Бихме казали, че арендата е наем, при който се наема нещо със стопанско предназначение. Това е и причината по-новите нормативни актове вече да не разглеждат арендата отделно.

Тази терминологична разлика би могла да не съществува, защото ако търсим някаква доктринерна разлика между договора за аренда и договора за наем, много трудно бихме я намерили. Защото, макар договора за наем да няма вещно действие по отношение на вещта, той в някои случаи има вещно действие с оглед придобиването на плодовете.

От днешна гледна точка, дефиниция на договора за аренда е дадена в чл.2 ЗАЗ: “С договора за аренда арендодателят се задължава да предостави на арендатора за временно ползване обекта на договора, а арендаторът - да извърши определено арендно плащане”. Предмет на договора за аренда може да бъде както селскостопанска земя, така и стопанство, което е уредено като движими и недвижими вещи, свързани със селскостопанска дейност.

За разлика от договора за наем, договора за аренда е формален – той се сключва в писмена форма с нотариална заверка на подписа и подлежи на вписване при съдията по вписванията и се регистрира в съответната поземлена комисия.

Минималния срок на договора за аренда е 4г, но той не е ограничен в максимален срок.

В известна степен, може да се каже, че договора за аренда е до някъде intoito personae, не само защото, както при договора за наем, обекта не може да се преарендова без съгласието на арендатора, но и съгласно едно правило, арендатора може да прекрати договора от следващата година, ако изпадне в крайна нетрудоспособност.

Разликата, de lege lata, би могла формално да се изрази по следния начин: договора за аренда е този договор за наем, който се урежда в ЗАЗ в земеделието. Той е специален вид наем.

Отграничение от договора за лизинг. Договора за лизинг също създава наемни отношения с известна възможност за модификация. Договора за лизинг е договора, с който наемаме или искаме временно да ползваме срещу заплащане, други производствени мощности, различни от земята. Той обслужва стопанския интерес във следното нещо: за да произвеждате или за да извършвате даден вид дейност ви трябват различни предмети – машини, съоражения и т.н. За да си ги купите тези предмети ви трябват пари. Договора за лизинг спестява необходимостта да се авансират капиталите, необходими за купуването на едно оборудване.

Договора за лизинг е уреден в ТЗ (чл.342-347). Определението е дадено в чл.342: “С договора за лизинг лизингодателят се задължава да предостави за ползване вещ срещу възнаграждение”. Общо взето, това е дефиницията и на наема. Самите правила за лизинг общо взето, препращат към правилата за наема. Закона обаче, е уредил два вида лизинг, като втория от тях е посочен в ал.2: “С договора за финансов лизинг лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя, и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение”. Значи, разликата между лизинга и финансовия лизинг се състои в следното: при оперативния лизинг, лизингодателя отдава под лизинг лизинговия предмет на лизингополучателя и между тях възниква едно отношение, което е твърде подобно на наемното. За това, самия закон препраща към правилата за наема.

При финансовия лизинг участват три търговеца – лизингодател, лизингополучател и производител на лизинговия обект. При сключване на договора за лизинг, лизингодателя няма лизинговия обект. Този лизингодател, по принцип е лизингова компания, която с това се занимава. По тази поръчка на лизингополучателя, лизингодателя отива и договаря с производителя на нещото и го купува от него, плаща го изцяло и го дава на лизинг на лизингополучателя. Оттук и характеристиката финансов лизинг. Всъщност излиза, че лизингодателя финансово кредитира лизингополучателя, плащайки предмета на производителя и отдавайки го под лизинг – да бъде използван и отчасти да се плащат лизинговите вноски.

Интерес от това има търговеца – той се снабдява с модерни съоражения без да инвестира сега всички пари, защото това е невъзможно.

От друга страна, ако не би бил договора за лизинг, производителя на това скъпо оборудване няма да има къде да пласира оборудването си.

За лизинга има още една особеност – срока на лизинга, особено на финансовия, обикновено съвпада със срока на амортизация на лизинговия обект или е близък до него, в резултат на което, ако в договора за лизинг е вписано, лизингополучателя може да придобие вещта по време на договора или след изтичането му, но това е въпрос на уговорка.

Но към момента на изтичане на договора, вещта е обикновено търговски амортизирана, а и вноските, които са направени срещу лизинговия договор през времето на ползване на вещта, са така изчислени, че те общо взето отразяват цената на лизинговото оборудване разсрочено плюс лихвата и другите плащания и отчасти ползването на вещта. Поради тази причина, придобиването на лизинговия обект накрая става при една сравнително малка остатъчна стойност.

Следователно, отграничението на наема от оперативния лизинг може да се каже, че е по-скоро терминологично, а разграничението между договора за наем и финансовия лизинг идва от операцията, която се извършва при финансовия лизинг с участието на трите лица.