Литература: “Отговорност за евикция” доц. Русчев

Литература: “Отговорност за евикция” доц. Русчев

Вещта, която е продадена може да се окаже обременена с права на трети лица или пък даже да не е собствена на продавача. В такъв случай казваме, че продавача не е изпълнил задължението си да предаде необезпокояваното владение, т.е продавача не е изпълнил задължението си за прехвърляне на собствеността, респ. на другото вещно право, което е предмет на продажбата или пък, че е прехвърлил право с дефекти (правни дефекти). Казано иначе, отговорността за евикция възниква, поради неизпълнението на първото задължение на продавача – да направи купувача собственик.

От това обаче, не следва, че евикцията е налице само когато вещта е вече предадена на купувача и някой дойде че му я вземе с право – изгони го от имота или му вземе движимата вещ. Евинциран ще бъде всеки купувач, който не може да влезе във владение на вещта, поради правата на трети лица, включително и права, които произтичат, да кажем, от чл.78 ЗС или от поредността на вписванията по чл.113 ЗЗД и т.н. Казано иначе, първият купувач ще се окаже евинциран от втория, когато предпочитаме втория, поради тия изключения от правилото, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото има.

Не може да се отрече, че отговорността за евикция има по-голямо значение в областта на недвижимите имоти, но от никъде не следва, че проблема е изключен при движимите вещи. Чл.78 би ни помогнал в редица случаи, но както видяхме, тъкмо заради чл. 78 първия купувач ще се окаже, че не може да получи вещта и е евинциран от следващия купувач, който е получил вещта и е станал собственик. На всичкото отгоре, не бива да забравяме, че чл.78 ЗС от известно време има едно ограничение – движими вещи, които са прехвърлени с нотариална заверка на подписа или с нотариален акт, за които чл.78 не важи. На всичкото отгоре, собственика на откраднатата или загубена вещ (ал.2 чл.78) може да си я търси в тригодишен срок. Така че отново може да се стигне до евикция на купувача на една движима вещ. Следователно проблема за евикцията не е ограничен до недвижимите имоти или в случая с движими вещи не е само тази рядка хипотеза, в която разсъждаваме: да де, ама едно право не може да се натрапи на купувача, купувача бил много морален, той можел да каже, че не иска да се скрие зад чл. 78 и затова ще търси последиците от една евикция. Вярно е, че и така може да се разсъждава, но самия чл. 78 си казва, че не е всеобхватна защита на купувача от несобственик и следователно проблема за евикцията е общ – както за недвижимите имоти, така и за движимите вещи, независимо от туй, че по-голямо е значението му при недвижимите имоти.

Правилата за отговорността на продавача за евикция са от чл. 188 до чл. 192 ЗЗД. Последиците от това, че продавача е продал вещта, върху която трети лица имат противопоставими на купувача права са различни в зависимост от няколко критерия:

1. 
   Дали купувача е добросъвестен или е недобросъвестен, т.е. дали при сключване на договора за продажба е знаел за правата на третите лица или обратно – не е знаел. В единия случай, той е недобросъвестен – купил е на риск, знаейки, че трети лица имат права, а в другия случай е добросъвестен. Има една тенденция добросъвестността да се предполага и това предположение ще трябва да го използваме и тук. Още повече, че недобросъвестността на купувача облекчава положението на продавача или казано иначе, намалява неговата отговорност и ако схващаме нещата така, че продавача може да прави възражения срещу иска на купувача за това, че той е знаел за правата на третите лица, той ще трябва да докаже това свое възражение. Така, че до предположението за добросъвестност може да се стигне и по този път – чрез възражението, което трябва да направи продавача. Значи, съгласно този критерий имаме евинциран добросъвестен купувач, респ. евинциран недобросъвестен купувач.
   
2. 
   Дали третите лица вече са евинцирали купувача, в който случай говорим за една настъпила, за една ефективна евикция или пък купувача само е разбрал, че третите лица имат някакви права и могат да го отстранят от вещта, когато говорим за една бъдеща или евентуална евикция.
   
3. 
   На края, в зависимост от това дали вещта принадлежи изцяло на трето лице или само отчасти (значи третото лице е съсобственик, какъвто е и продавача) или пък тя е обременена с противопоставими права на трето лице. Съгласно тоя критерий различаваме пълна евикция и частична евикция.
   

Ако се случи така, щото да са налице противопоставими права спрямо купувача, права на трето лице, продавача отговаря за евикция съгласно правилата и принципите, които ще бъдат разгледани по-долу. Всъщност, последиците от евикцията са различни в зависимост от тези три критерия, които посочихме по-горе.

При евентуална частична евикция, съгласно чл.190: “Ако само част от продадената вещ принадлежи на трето лице или вещта е обременена с права на трето лице, купувачът може да поиска разваляне на продажбата по съдебен ред и обезщетение според предходния член, когато според обстоятелствата трябва да се приеме, че той не би сключил договора, ако знаеше това”.

Значи, в първия случай по правилата на чл.87, което значи по съдебен ред, ако вещта е недвижима, респ. по извънсъдебен ред, ако вещта е движима.

При частична евикция развалянето е винаги по съдебен ред и се дължи “обезщетение според предходния член, когато според обстоятелствата трябва да се приеме, че той не би сключил договора, ако знаеше това”. Значи ролята на съда в този случай за всички видове договори за продажба е да провери дали изпълнението на договора е така засегнато от правата на третите лица, които не са върху цялата вещ (значи не третото лице е собственик на вещта, а то има само противопоставими права), че купувача да не би сключил договора, ако знаеше това. В противен случай, ако не може да се установи това, че купувача не би сключил договора, ако знаеше за правата на трети лица, съгласно ал.2 на чл.190, купувача може да иска само намаляване на цената и обезщетение за вредите.

При развалянето на договора, било поради пълната евикция, било в хипотезата на чл. 190, наред с прекратяването на договорната връзка, купувача има още редица права:

1) Връщане на цялата платена цена, дори и вещта да е погинала (както казва чл. 189 ал.2: “Продавачът дължи връщане на цялата цена дори и когато вещта е била обезценена или повредена, но ако купувачът е извлякъл полза от поврежданията, които сам е направил, стойността на тази полза се приспада от сумата, която продавачът му дължи” – напр. изяли сте половината от ябълката и не можете да искате да ви се възстанови цялата).

2) Заплатените разноски по договора, т.е. част от негативния интерес, вкл. и безполезно направените разноски, както и заплащането на необходимите разноски за запазване на вещта и подобренията.

Всички тези последици настъпват без вина на купувача. Те са нещо, свързано с еквивалентността на отношенията, една особена отговорност, за която вината не е необходима. До изпълнението на всички тези неща, купувача може да задържа вещта, упражнявайки възражение за неизпълнен договор.

Извън тези неща, купувача може да иска обезщетение за всички други вреди, съгласно общите правила. Тези общи правила ще бъдат правилата както за размера на вредите (претърпяната загуба, пропуснатата полза и т.н.), така и общото изискване за вината като предпоставка на отговорността за неизпълнение. Казано иначе, до обезщетение за други вреди, продавача ще отговаря тогава, когато правата на третите лица се дължат на неизвестно нему нему нещастно стечение на обстоятелствата – напр. той продал наследствения си имот след като го наследил, но се оказва, че той е обезнаследен, защото има завещание в полза на трето лице или пък нещо друго. За останалите вреди, той ще отговаря съгласно общите правила. Тия останали вреди биха били целия негативен интерес, защото чл.189 настоява за разноските по договора, но не и за обезщетение на другите вреди. Би могло да се мисли, че когато е невъзможна сделка за покритие, това обезщетение би обхванало и част от позитивния интерес на купувача.

До тук, отношенията се развиват единствено между купувача и продавача – те са значи, изцяло облигационни. Купувача обаче, може да не развали договора, като научи, че трето лице имало права, а би могъл да изчака третото лице да осъществи евикция (що се отнася до недобросъвестния купувач, то той и без това не може да прави нищо, освен да чака). С появата на действителния собственик, възникват още една група отношения – това ще бъдат изцяло вещни отношения, ако става въпрос за трето лице, което е собственик. Ако става въпрос за други противопоставими права, ще прилагаме правилата за другите противопоставими права (напр. чл.135).

Значи, третото лице ще изгони купувача с ревандикационен иск. Ако се питаме сега как се развиват отношенията – между купувача и продавача, те си остават облигационни, а между купувача и третото лице, те са вещни. По отношение на продавача, купувача си е купувач. По отношение на собственика, той ще се окаже владелец (добросъвестен или недобросъвестен, в зависимост от фактите и основанията между купувача и продавача).

След като се е появил вече действителния собственик (третото лице), за да защити ефективно правата си по отношение на продавача, купувача трябва да го привлече в процеса като помагач, съгласно чл.175 ГПК. Това ни казва чл. 191 ал.2: “Продавачът не отговаря за съдебното отстранение, ако не е бил привлечен в делото и ако докаже, че е имало достатъчно основание за отхвърляне на иска”. Позицията на продавача, след привличането му, ще бъде помагач на ответника – ответника вика своя праводател да му помага. Целта е, веднъж между продавача и третото лице да има установено какво е положението, и втори път, обвързващата сила не мотивите между купувача и продавача. Ако купувача не привлече продавача, тогава остава следното съмнение: ами продавача може да е имал някакви средства да докаже несъстоятелността на претенцията на третото лице, защото продавача е бил собственик, когато е прехвърлил на купувача и е изпълнил задължението си да му достави обещаното с договора право. Купувачът, обаче не разполага с данни за тези защитни средства на продавача и ако продавача не бъде привлечен по иска, с който собственика реализира отговорността на купувача за евикция, продавача ще може да предяви тези свои възражения и да каже: “Ами не! Тоя някой е самозванец и това, че той те е осъдил, за мен не представлява сила на присъдено нещо, нито пък между нас, от силата на мотивите на решението е установено нещо в моя вреда!”. Така, че привличането на продавача от купувача в процеса ще мобилизира не само продавача да се бори и да защитава купувача, но ще обезпечи и възможността за реализирането на отговорността на продавача към купувача за осъществената евикция.

Ако третото лице спечели делото, купувача освен нещата, които до сега можеше да иска (отново сме в хипотезата на добросъвестен купувач), може да иска и разноските по делото, както и стойността на плодовете, които е осъден да върне на третото лице. Това са плодовете по чл. 71 ЗС, които платеца – ответник по един ревандикационен иск е длъжен да даде на собственика-ищец по ревандикацията.

Според Кожухаров, с влизане в сила на съдебното решение, с което се уважава иска на ищеца (третото лице), договора между продавача и купувача се развалял по право. Това нещо приема и Божидар Василев. Законът обаче, не е казал подобно нещо и имаме известни основания да приемем, че Кожухаров малко го е попрекалил. Една от причините за тази нищожност може да се окаже онова недоразумение за недействителността на продажбата на чужда вещ, за което говорихме вече по-нагоре. Оттам се получава следното нещо: че тази продажба е по принцип недействителна, но тази недействителност не може да се ревукира от продавача и в крайна сметка, след като вече е евинциран купувача, тази недействителност някак си е очевидна. Понеже е очевидно, че става въпрос не за недействителност, а за възможност да се прекрати чрез разваляне неизпълнения договор за продажба – в тази хипотеза Кожухаров стига до извода, че съдебното решение между купувача и третото лице прекратява договора за продажба по право.

В по-ново време доц. Русчев приема, че разпадането на договора не настъпва по право, дори и след решението в полза на третото лице. Към изложените там аргументи, би могло да се добави и следното: че вещта може да бъде освободена от продавача от правата на третите лица. Законът разглежда една обратна хипотеза в ал. 3 на чл.191, когато купувача освобождава вещта от правата на третото лице. Но тази хипотеза би могла да се разглежда като едно изпълнение на задължението на продавача по чл.80 ал.1, когато кредитора (купувача) иска да бъде овластен да изпълни вместо продавача. Продавача, видяхме, че е длъжен от гледна точка на договора, който си е действителен, само няма вещно действие да достави вещното право и един от способите да направи това е да го придобие или пък да освободи вещта от правата, които са в полза на третото лице. Тези действия на продавача всъщност биха били реално изпълнение на договора за продажба, защото придобивайки вещта или освобождавайки я от правата на третите лица, ако договора за продажба не е прекратен, няма да имаме пречка за вещното действие и купувача ще придобие правата.

Обаче, ако мислим за връщането на цената, което е едно от правата на купувача при евикция, не може да отречем, че за да подлежи на връщане цената, договорът трябва да е прекратен, защото докато не е прекратен договора чрез разваляне, цената е платена в изпълнение на договора. Развалянето на договорите, особено за недвижими имоти, за които Кожухаров смята, че са единственото приложно поле отговорността за евикция, става по съдебен ред и това е някак си малко скъпо. В този смисъл тезата на Кожухаров има някаква практическа стойност да облекчи уреждането на отношенията между продавача и купувача при хипотеза на евикция, като казва: развалянето настъпва по право и следователно няма нужда да се харчат пари за съдебно разваляне и т.н.

Въпреки това, според мен, развалянето не бива да се мисли, че може да се натрапи на купувача, защото купувача може да има интерес от това да не разваля договора. Така ще бъде във всички случаи, в които има някаква надежда, въз основа на този договор да се сдобие със собствеността, т.е договора да бъде изпълнен.

Как ще бъде изпълнен договора?

Ами например, ако продавача е наследник на третото лице, след смъртта на третото лице, продавачът ще стане собственик и ако договорът е в сила, собственик ще стане купувача; ако напр. между продавача и третото лице има предварителен договор – в такъв случай купувачът би могъл по чл.134 да упражни правото на продавача по предварителния договор и да направи този договор окончателен, да направи продавача собственик и така и себе си собственик; продавачът би могъл да бъде наследник на частния праводател, на продавача на третото лице и тук тази продажба да има някакъв дефект – напр. малоумната ми баба продала на трето лице и ако умре достатъчно бързо, аз бих могъл да предявя иска по чл.32 като наследник на малоумната си баба и ако съда го уважи, ще се унищожи договора; би могло третото лице да е кредитор на продавача и да евинцира купувача на основание чл. 135 – в такъв случай, ако третото лице бъде дезинтересирано (бъде удовлетворено), ще падне относителната недействителност; продавача може да е продал, преди това, на трето лице, но тук да има някакъв дефект или прекратително условие или пък правата на третото лице върху вещта да са срочни или под прекратително условие (например, право на ползване – третото лице е ползувател на вещта, предявява иска си, евинцира купувача, но е видно, че то още година – две най-много ще ползва вещта, защото правото на ползване трае в най-лошия случай до живот). Фактически, в тези случаи, както и в други подобни, купувача ще има интерес от запазване на договора за продажба и точно за този интерес не държи сметка тезата, че договора се прекратява по право.

Съгласно чл. 191 ал.3: “Когато купувачът е избягнал съдебното отстранение или е освободил вещта от правата, които трети лица са имали върху нея, чрез заплащане на парична сума, продавачът може да се освободи от отговорност, като заплати на купувача тази сума, лихвите върху нея от деня на плащането и разноските”. Има се в предвид следното нещо: купувачът се е спогодил с ищеца, платил му е нещо (напр. втори път платил цената на вещта), след което той се е отказал от иска си – въпроса вече е непререшаем между тях двамата или пък направо взел, че му продал още веднъж вещта. Правилото е замислено като ограничаване отговорността на продавача. Продавача може да се освободи от отговорност като плати това, което е платено от купувача на третото лице (напр.50), но ще направи това при положение, че цената е да кажем 75 и т.н. Продавача може да се освободи от отговорност, но не е длъжен да плати на купувача всичко, което той е платил на третото лице за да освободи вещта – неговата отговорност е в рамките на това, което разгледахме, защото купувачът може много да държи на тази вещ и да е готов да плати много голяма сума, а продавача не може да бъде поставен в положението да плаща това, което купувача плаща на третото лице. Може да се облекчи, ако пожелае да плати това, което е платено, като се предполага, че това, което е платено е по-малко.