Обсебена от теб

предложа. Споменът за онази нощ в болницата щеше да остане в съзнанието ми още известно време.
Устните ѝ побеляха.
– Все още не мога да повярвам. Всички тези години, през които правехме опити... Мислех си, че не мога да забременея – каза тя и взе снимката на Ева от бюрото ми. – Жан-Франсоа ми каза, че си се обаждал няколко пъти и си питал за мен. Бих предпочела да се обадиш директно на мен. Или да отвърнеш на позвъняванията ми.
– Реших, че няма да е удобно, имайки предвид обстоятелствата.
Тя ме погледна. Очите ѝ нямаха съвсем същия оттенък на синьото като тези на майка ми,
но въпреки това бяха много сходни, освен това двете имаха еднакви разбирания за стил.
Елегантната блуза и панталонът, с които Корин беше облечена, много приличаха на онези, с които се бе появила майка ми.
– Ще се жениш – заяви Корин.
Не беше въпрос, но въпреки това отговорих:
– Да.
Тя затвори очи.
– Надявах се, че Ева лъже.
– Особено чувствителен съм към всичко, което се отнася до нея. Затова внимавай какво говориш.
Отваряйки очи, Корин шумно остави снимката на бюрото.
– Обичаш ли я?
– Не е твоя работа.
– Това не е отговор.
– Не ти дължа никакъв отговор, но щом толкова настояваш, ще ти кажа, че тя е всичко за мен.
Стиснатите ѝ устни се отпуснаха и леко потрепериха.
– Ако ти кажа, че се развеждам, това ще промени ли нещо?
– Не – отвърнах аз и въздъхнах шумно. – Ние с теб никога няма да бъдем отново заедно,
Корин. Не знам колко пъти и по какъв начин да ти го кажа. Никога няма да мога да бъда това, което ти очакваш от мен. Ти се спаси на косъм, когато развали годежа ни.
Тя трепна, а с нея и косата ѝ, която се спускаше по раменете и стигаше чак до кръста.
– Това ли е, което ни разделя? Не можеш да ми простиш?
– Да ти простя ли? Благодарен съм ти. – Тонът ми стана по-мек, когато забелязах, че очите
ѝ се напълниха със сълзи. – Не искам да бъда жесток към теб. Предполагам, че всичко това е много мъчително. Но не искам да таиш напразни надежди.
– Как би реагирал, ако Ева ти каже подобно нещо? – опита се да ме предизвика. – Можеш ли просто да се откажеш и да отминеш нататък?
– Не е същото. – Прокарах пръсти през косата си, опитвайки да намеря точните думи. – Не разбираш какво има между нас с Ева. Тя се нуждае от мен точно толкова, колкото и аз от нея. В името и на двама ни никога не бих се отказал от нея.
– Аз се нуждая от теб, Гидиън.
Отговорих ѝ рязко, воден от чувство за безсилие:
– Ти не ме познаваш. Играех роля пред теб. Позволих ти да видиш само това, което исках,

това, което прецених, че можеш да приемеш.
И в замяна на това виждах в нея само това, което исках да видя – момичето, което тя някога беше. Отдавна бях престанал истински да ѝ обръщам внимание, ето защо не бях забелязал колко много се бе променила. Някога тя беше нещо като бяло петно за мен, но вече не беше така.
За момент впери поглед в мен, беше твърде шокирана, за да говори.
– Елизабет ме предупреди, че Ева се опитва да изопачи миналото ти. Не ѝ повярвах. Не подозирах, че някой може да ти въздейства до такава степен, но винаги има първи път.
– Майка ми вярва само в това, което ѝ се иска, нямам нищо против да се присъединиш към нея.
Двете си приличаха и в това отношение. Умееха да вярват в онова, което им се искаше, и да пренебрегват всяко доказателство за противното.
За мен бе истинско откровение да осъзная, че навремето се чувствах добре с Корин, защото знаех, че тя няма да прояви любопитство. С нея можех успешно да се преструвам, че съм съвсем нормален, и тя никога не би се задълбочила в проблема. Ева беше променила разбиранията ми по отношение на това. Не бях нормален, а и не беше необходимо да бъда.
Ева ме приемаше такъв, какъвто съм.
Нямах никакво намерение да разкривам миналото си пред всички, но дните, когато бях готов да приема лъжите, бяха безвъзвратно отминали.
Корин протегна ръка към мен.
– Обичам те, Гидиън. Някога ти също ме обичаше.
– Бях ти благодарен – поправих я аз. – И винаги ще бъда. Изпитвах привличане към теб,
беше ми приятно с теб, за известно време може би дори се нуждаех от теб, но нещата между нас никога нямаше да се получат.
Тя отпусна ръка.
– В крайна сметка, така или иначе, щях да открия Ева. И щях да я пожелая, щях да се откажа от всичко, за да я получа. Щях да те напусна, за да бъда с нея. Краят на връзката ни беше неизбежен.
Корин се обърна.
– Е... поне винаги ще останем приятели.
Беше ми трудно да ѝ го заявя направо. Но нямах никакво намерение да я окуражавам:
– Невъзможно. Това е последният път, в който разговарям с теб.
Раменете ѝ се разтресоха, когато тя си пое дъх на пресекулки, а аз извърнах глава,
опитвайки се да потисна чувството си на неудобство и съжаление. Някога тя беше много важна за мен. Щеше да ми липсва, но не по начина, по който желаеше.
– Какъв смисъл има да живея, ако не мога да те имам?
Обърнах се, когато чух въпроса ѝ, едвам успях да я хвана за раменете и да я задържа на разстояние, когато се хвърли към мен.
Пълното отчаяние, изписано по красивото ѝ лице, ме порази още преди да успея да осмисля думите ѝ. В следващия момент разбрах какво ми казваше. Отблъснах я ужасен. Тя отстъпи назад и се спъна, токчето на обувката ѝ се закачи в килима.
– Не ми говори по този начин – предупредих я аз тихо, но твърдо. – Аз не съм отговорен за твоето щастие. Изобщо не нося отговорност за теб.

– Какво е станало с теб? – извика тя. – Това не си ти.
– Не би могла да ме разбереш. – Отидох до вратата и я отворих широко. – Прибери се вкъщи при съпруга си, Корин. Погрижи се за себе си.
– Майната ти! – изсъска тя. – Ще съжаляваш за това, а аз може да съм прекалено наранена,
за да ти простя.
– Сбогом, Корин.
В продължение на една дълга минута тя стоя така, вперила поглед в мен, след това изхвърча навън.
– Върви по дяволите!
Завъртях се на пета, не знаех къде да отида и какво да направя, но определено трябваше да направя нещо. Каквото и да е. Закрачих напред-назад из кабинета.
Извадих телефона си и машинално набрах номера на Ева, без предварително да съм решил да го правя.
– Кабинетът на Марк Гарити... – започна тя.
– Ангелчето ми.
Тези две думи бяха достатъчни, за да издадат облекчението, което почувствах. Тя бе единственият човек, от когото се нуждаех. Дълбоко в себе си винаги бях знаел това.
– Гидиън. – Както обикновено, веднага разбра какво ставаше с мен. – Всичко наред ли е?
Хвърлих поглед към служителите си, седнали в далечината зад бюрата си, вършейки обичайната си ежедневна работа. Натиснах копчето, за да затъмня стъклената стена, имах нужда да остана насаме с жена си.
Заговорих ѝ с по-лековат тон, тъй като не исках да я притеснявам:
– Вече ми липсваш.
Тя изчака секунда, преди да ми отговори, и напълно влезе в тона ми.
– Лъжец – сряза ме тя, – знам, че си прекалено зает.
– Не е вярно. А сега ти ми кажи колко ти липсвам.
Тя се засмя.
– Ужасен си. Просто не знам какво да те правя.
– Каквото пожелаеш.
– Много си отворен. Кажи какво има. Очертава се напрегнат ден, така че трябва да се залавям за работа.
Отидох до бюрото си и се загледах в снимката ѝ. Отпуснах рамене.
– Просто исках да знаеш, че мисля за теб.
– Добре. Не спирай да го правиш. И само за твоя информация ще ти кажа, че ми е много приятно да разбера, че не си намусен, докато си на работа.
Беше ми много приятно да чуя гласа ѝ. Точка по въпроса. Вече се бях отказал да се опитвам да проумея защо ми въздействаше по този начин. Просто оценявах факта, че можеше да преобрази целия ми ден.
– Кажи, че ме обичаш.
– Безумно. Вие сте върхът, господин Крос, в целия свят няма друг като вас.
Загледах се в очите ѝ, които се смееха от снимката, и прокарах леко пръстите си по стъклото.
– А ти си центърът на моя свят.

* * *
Останалата част от сутринта премина бързо и без особени събития. Точно закривах съвещанието, свързано с евентуални инвестиции във верига ваканционни хотели, когато отново бях прекъснат от посещение от личен характер. Спокойният работен ден беше дотук.
– Не можеш да не прецакаш всичко, нали? – обвини ме брат ми, нахлувайки в кабинета,
докато Скот го следваше по петите.
Погледнах Скот и му направих знак да се оттегли. Той затвори вратата зад гърба си.
– Добър ден и на теб, Кристофър.
Имахме една и съща кръв, но не можеше да сме по-различни един от друг. Също като баща си той имаше чуплива коса, чийто цвят бе нещо средно между кафяво и червено. Очите му бяха сивозеленикави, докато аз определено бях син на майка ни.
– Забрави ли, че Айрланд също е наследница на „Видал рекърдс“? – сопна се той и ме погледна сърдито.
– Никога не забравям това.
– Тогава значи изобщо не ти пука. Тъпото ти желание да отмъстиш на Брет Клайн ни струва много пари. Вредиш на всички ни, не само на него.
Отидох до бюрото си, облегнах се на него и скръстих ръце. Трябваше да очаквам подобно нещо, след като видях как Кристофър беше побеснял при промоцията на клипа на „Златна“
на Таймс скуеър. Искаше Клайн и Ева да се съберат. Нещо повече, искаше аз да се разделя с нея.
Тъжната истина бе, че присъствието ми изкарваше на преден план най-лошите черти на брат ми. Можеше да действа грубо и безразсъдно само тогава, когато се опитваше да ме нарани по някакъв начин. Бил съм свидетел на брилянтните му речи, на това как омайва хората с вродената си харизма и как впечатлява членовете на управителния съвет с блестящите си бизнес предложения, но към мен той не проявяваше нито едно от тези качества.
Подразнен от необяснимата му враждебност, аз го провокирах:
– Надявам се, че скоро ще стигнеш до същността на въпроса.
– Не ми се прави на невинен, Гидиън. Много добре знаеш какво правиш, след като най- систематично проваляш всяка възможност за изява пред медиите, която „Видал рекърдс“
осигурява на „Сикс-Найнтс“.
– Преди всичко трябва да знаеш, че ако в центъра на тези изяви стои Ева, то от тях няма никакъв смисъл.
– Не си ти този, който взема решения по въпроса – заяви той с презрителна усмивка. –
Изобщо съзнаваш ли какви щети нанасяш? От „Зад музиката“ отложиха излъчването, защото
Сам Имара вече не притежава правата върху кадрите, които е събрал от ранните години на групата. „Ресторанти, заведения за бързо хранене и барове“ не могат да включат „Барът на
Пийт на Шейсет и девета улица“ в епизода си за Сан Диего, защото е бил разрушен още преди да успеят да заснемат този сегмент. А след обявяването на годежа ти от „Ролинг
Стоунс“ вече не се интересуват от статията за „Златна“, която преди ни бяха предложили.
Песента престава да бъде интересна, ако няма щастлив край.
– Мога да ти дам кадрите, които искат от VH1. Свържи ги с Араш и той ще се погрижи за това.

– След като си изтрил и последната следа, свързана с Ева ли? Какъв е смисълът от това?
Вдигнах вежди.
– Предполага се, че се интересуват от „Сикс-Найнтс“, а не от съпругата ми.
– Все още не ти е съпруга – сряза ме той, – точно в това ти е проблемът. Страхуваш се да не се върне при Брет. Всъщност ти не си нейният тип и ние всички го знаем. Можеш да ѝ
лижеш онази работа по време на разни събирания, но това, по което тя наистина си пада, е да прави свирки на рокзвезди на публични места...
Нахвърлих се върху него още преди да е разбрал какво става. Юмрукът ми попадна право в челюстта му и той отметна глава назад. Нанесох му втори удар отляво, той залитна и се строполи върху стъклената стена.
Погледнах през нея и видях, че Скот се изправя на крака, след това се подготвих да поема удара на тялото на Кристофър в моето. Стоварихме се на пода. Извъртях се и започнах да го налагам в ребрата, докато той застена. Заби с все сила глава в слепоочието ми.
Стаята започна да се върти. Бях замаян, изтъркалях се встрани и с мъка се изправих на крака.
Кристофър се надигна до масичката за кафе. Кръвта се стичаше от устните му и капеше на килима. Челюстта му започна да се подува и той с мъка си поемаше въздух. Ръцете ме боляха, затова ги раздвижих, изгарях от желание да го ударя отново. Ако беше някой друг,
щях непременно да го сторя.
– Хайде, направи го – предизвика ме той, – искаш ме мъртъв още от деня, в който се родих.
Защо да не ме убиеш сега?
– Ти си луд.
Двама души от охраната се подадоха на бегом иззад ъгъла, но аз вдигнах ръка, за да ги спра.
– Ясен си ми, задник – изръмжа брат ми и се изправи тежко на крака. – Вече говорих с членовете на управителния съвет. Обясних им какво правиш. Ако си решил да ме съсипеш,
ще се боря с теб по всички възможни начини.
– Вече загуби битката, идиот такъв. Изливай лудостта си някъде другаде. Остави Ева на мира. Ако искаш да си създадеш враг в мое лице, продължавай да се заяждаш с нея.
В следващата дълга минута той стоя, вперил поглед в мен, след това се изсмя грубо.
– Тя знае ли какво причиняваш на Брет?
Поех дълбоко въздух и премигнах, оформящата се синина вече започваше да ме боли.
– Не причинявам абсолютно нищо на Клайн. Само защитавам Ева.
– А групата е случайна жертва?
– По-добре той да е жертвата, отколкото тя.
– Майната ти! – изкрещя той.
– Майната ти и на теб.
Кристофър се отправи към вратата.
Трябваше да го оставя да си отиде, но вместо това заговорих:
– За бога, Кристофър, те са талантливи. Не са им необходими подобни трикове, за да имат успех. Ако не желаеше толкова силно да ме накараш да си платя за онова, което си въобразяваш, че съм направил, щеше да се концентрираш върху нещо по-смислено от това да ги превърнеш в поредната банда с един-единствен хит.
Стиснал юмруци, той се приближи към мен.

– Не ме учи как да си върша работата. И не заставай на пътя ми, защото ще ти дам да разбереш.
Гледах го как си тръгва, придружен от охраната. След това отидох до бюрото си и проверих какви съобщения съм получил. Търсили ме бяха двама от членовете на управителния съвет на „Видал рекърдс“.
Свързах се със Скот.
– Повикай Араш Мейдани.
Щом Кристофър искаше война, щеше да я получи.
* * *
Пристигнах в кабинета на доктор Лайл Питърсън в шест – точно навреме. Психоаналитикът ме посрещна с усмивка, тъмните му очи бяха топли и дружелюбни.
След изминалия ден последното нещо, което исках, бе да прекарам цял час в кабинета му.
Много повече се нуждаех от един час насаме с Ева.
Сеансът ни започна както винаги – доктор Питърсън ме попита как е минала седмицата ми, а аз му отговорих възможно по-накратко. След това той предложи:
– Да поговорим за кошмарите ти.
Облегнах се назад и сложих ръка върху страничната облегалка на дивана. Още от самото начало бях споделил съвсем откровено за проблемите си със съня; целта ми беше да получа рецепта за лекарството, което осигуряваше на Ева възможност да бъде до мен през нощта в малко по-голяма безопасност, но никога не бяхме разисквали същността на кошмарите ми.
Това означаваше, че някой друг бе повдигнал тази тема.
– Говорили сте с Ева. – Не беше въпрос, тъй като отговорът беше очевиден.
– Изпрати ми имейл по-рано днес – потвърди той и скръсти ръце върху таблета си.
Започнах тихо да барабаня с пръсти.
Погледът му проследи движението ми.
– Безпокои ли те фактът, че тя се свърза с мен?
Претеглих внимателно думите си, преди да отговоря:
– Тя се тревожи. Не бих се оплакал, щом разговорът ми с вас ѝ помага по някакъв начин.
Вие сте и неин терапевт, така че тя има пълно право да дискутира въпроса с вас.
– Но на теб това не ти харесва. Предпочиташ сам да решаваш кои проблеми да споделяш с мен.
– Предпочитам Ева да се чувства в безопасност.
Доктор Питърсън кимна.
– Точно затова си тук. Заради нея.
– Разбира се.
– На какъв изход от сеансите ни се надява тя?
– Вие не знаете ли?
Той се усмихна.
– Бих искал да чуя твоя отговор на въпроса.
Помислих за момент и казах:
– Ева е вземала грешни решения в миналото. Научила се е да разчита на съвета на терапевтите си. Нещата са се получили и това е решението, което тя знае.

– А какво чувстваш ти по въпроса?
– Трябва ли да чувствам нещо? – възразих аз. – Тя ме помоли да опитам и аз се съгласих.
Компромисите са много важно нещо в една връзка, не е ли така?
– Така е.
Взе писалката за таблета си и започна да потропва с нея по екрана.
– Разкажи ми за предишните си преживявания, свързани с психотерапията.
Поех дълбоко въздух. После издишах.
– Бях дете. Не си спомням.
Погледна ме над рамката на очилата си.
– Как се чувстваше при разговорите с терапевта? Ядосан, уплашен, тъжен?
Погледнах към венчалната си халка и отговорих:
– По малко от всичко.
– Предполагам, че си изпитвал подобни чувства и по отношение на самоубийството на баща ти?
Усмихна се. Аз присвих очи и го погледнах преценяващо.
– Какво искате да кажете?
– Просто разговаряме, Гидиън – отвърна той и се облегна назад. – Много често имам чувството, че се питаш каква е уловката. Няма такава. Искам единствено да ти помогна.
Наложих си да се отпусна.
Исках кошмарите да спрат. Исках да мога да спя в едно и също легло със съпругата си.
Нуждаех се от доктор Питърсън, за да ми помогне да постигна това.
Не исках обаче в името на тази цел да разговарям за неща, които никой не можеше да промени.

8
– Здрасти, приятелко. Какво мислиш за едно караоке? – попита Шона Елисън в момента, в който вдигнах телефона.
Пуснах молива върху бележника, по който си драсках нещо, след това се настаних на дивана и подвих крака на възглавницата. Минаваше девет, а Гидиън още не се беше появил.
Не знаех дали това е хубаво, или лошо, имайки предвид, че по-рано тази вечер той имаше среща с доктор Питърсън.
Слънцето беше залязло преди повече от час и оттогава се опитвах да не мисля за съпруга си на всеки пет секунди. С удоволствие щях да си поприказвам с Шона, за да се поразсея.
– Ами – започнах уклончиво аз, – тъй като съм истински музикален инвалид, мисълта да пея на обществено място изобщо не ми минава през главата. Защо?
Представих си кипящото от живот червенокосо момиче, което бързо се превръщаше в моя приятелка. В много отношения тя приличаше на брат си Стивън, който по стечение на обстоятелствата беше сгоден за шефа ми. И двамата бяха много забавни и добряци, умееха да се шегуват, но иначе бяха здраво стъпили на земята. Семейство Елисън ми допадаха много.
– Защото си мислех, че бихме могли да отидем в новия караоке бар, за който чух днес на работа – обясни тя. – За разлика от останалите долнопробни места, в този бар има музика на живо. Не е задължително да пееш, ако не искаш. Много от хората ходят там само да гледат.
Протегнах се да взема таблета, който бях оставила на масичката за кафе.
– Как се казва това място?
– „Старлайт Лаундж“. Мисля, че ще е забавно, ако се видим там в петък.
Вдигнах вежди. Бяхме решили да съберем приятелите си в петък вечер. Опитах се да си представя как Арнолдо или Араш пеят караоке и самата мисъл за това ме накара да се усмихна. По дяволите, защо пък не? Най-малкото с това по-лесно щяхме да разчупим леда.
– Ще го спомена на Гидиън. – Потърсих бара в интернет и влязох в сайта му. – Изглежда много приятен.
Името му навяваше мисли за някогашните барове, в които се е пеело, но снимките на сайта показваха съвременен клуб, чийто декор беше решен в различни нюанси на синьото с акценти от хром. Изглеждаше елегантен и изискан.
– Нали? И аз така си помислих. Освен това ще е забавно.
– Да. Чакай само да видиш какво прави Кари, като се добере до микрофон. От нищо не му пука.
Тя се разсмя, а аз се усмихнах, когато чух този звук, бълбукащ като отворено шампанско.
– И Стивън е същият. Кажи ми после какво сте решили. Очаквам с нетърпение да те видя.
Затворихме и аз захвърлих телефона на възглавницата до себе си. Тъкмо си мислех дали да не се захвана отново с проекта си, когато изпищяването на телефона ми показа, че съм получила съобщение.
Беше от Брет. „Трябва да поговорим. Обади ми се.“
Дълго време останах вперила поглед в снимката му. Цял ден ми звънеше, но затваряше всеки път, когато се включеше гласовата ми поща. Ще излъжа, ако кажа, че не изпитвах противоречиви чувства от факта, че все още опитваше да се свърже с мен, но знаех, че това

не би довело доникъде. Може би един ден щяхме да станем приятели, но не и днес. Не бях готова за това, а и не исках да причинявам допълнителен стрес на Гидиън.
Преди си мислех, че изправяйки се пред проблемите, които ме притесняваха, проявявам сила и чувство за отговорност. Сега разбирах, че понякога целта не бе да решиш проблема.
Понякога трябваше просто да се възползваш от тази възможност, за да опознаеш по-добре себе си.
„Ще ти се обадя, когато мога“ – отвърнах на съобщението му. След това отново оставих телефона настрана. Щях да му се обадя в присъствието на Гидиън. Без тайни, без нищо скрито.
– Здрасти.
Кари се появи откъм коридора, облечен в долнище на пижама и износена фланелка.
Тъмнокафявата му коса все още беше влажна от душа, който сигурно бе взел, след като
Татяна си тръгна преди около час.
Радвах се, че не остана да преспи. Много исках да започна да харесвам жената, която твърдеше, че носи бебето на най-добрия ми приятел, но дългокраката манекенка по никакъв начин не ме улесняваше. Имах чувството, че нарочно се заяжда с мен при всяка удобна възможност. Останала бях с твърдото убеждение, че тя иска да запази Кари само за себе си и гледа на мен като на огромно препятствие по пътя към тази цел.
Най-добрият ми приятел се просна по корем в другия край на дивана, протегна крака и постави глава до бедрото ми.
– С какво се занимаваш?
– Правя списъци. Искам да се захвана с някаква дейност в помощ на жертвите на насилие.
– Така ли? И какво по-точно имаш предвид?
Вдигнах безпомощно рамене.
– Не знам точно. Все си мисля за Мегуми и това, че не е споделила случилото се с никого.
Аз също не казах на никого. Нито пък ти, докато не мина твърде много време.
– Защото на никого не му пука – каза той рязко и подпря брадичка с две ръце.
– Освен това е страшно да говориш за подобно нещо. Има много горещи телефонни линии и приюти за жертвите. Искам да направя нещо различно, което да промени ситуацията, но не ми хрумва никаква идея.
– Тогава говори с хората с идеи.
Свих устни.
– Казваш го така, сякаш е много просто.
– Защо, по дяволите, трябва да откриваш топлата вода? Намери хората, които разбират от тази работа, и им предложи помощта си.
Извърна се, легна по гръб и потри лицето си с две ръце.
Познавах този жест, знаех какво означава. Нещо го гризеше отвътре.
– Разкажи ми как мина денят ти – подканих го аз.
В крайна сметка се оказа, че в Сан Диего бях прекарала повече време насаме с Гидиън,
отколкото с най-добрия си приятел, което ме караше да се чувствам зле. Кари твърдеше, че си е прекарал много добре, мотаейки се със старите си приятели, но това не беше целта на пътуването ни. Имах чувството, че съм го разочаровала, макар той да не ме обвиняваше в нищо.

Той отпусна ръце до тялото си.
– Тази сутрин бях на снимки, а след това обядвахме с Трей.
– Каза ли му за бебето?
Той поклати глава.
– Мислех да го направя, но не можах. Такъв задник съм.
– Не бъди толкова суров към себе си. В момента не ти е никак лесно.
Кари затвори очи и блестящите му зелени ириси изчезнаха от погледа ми.
– Онзи ден си мислех колко по-лесно би било, ако Трей работеше и на двата фронта. Тогава и двамата щяхме да можем да чукаме Тат, както и да се чукаме един друг, така щях да имам всичко, което искам. След това осъзнах, че никак не ми се ще да деля Трей с Тат. Нямам нищо против да деля нея. Но не и него. Кажи ми, че не съм истински гадняр.
Протегнах ръка и разроших тъмната му коса.
– Това е съвсем човешко.
И аз бях изпаднала в подобна ситуация с Гидиън, като си мислех, че бих могла да намеря начин да бъдем приятели с Брет, въпреки че се дразнех от това, че Гидиън и Корин са такива.
– В един идеален свят никой от нас не би проявявал егоизъм, но на практика не се получава така. Просто се опитваме да правим каквото можем.
– Винаги ми намираш някакво извинение – измърмори той.
За миг се замислих върху думите му.
– Не – поправих го кротко аз и се наведох, за да го целуна по челото. – Само ти прощавам.
Някой трябва да го направи, тъй като ти не би простил сам на себе си.
* * *
Сряда сутрин дойде и отмина бързо. Преди да се усетя, стана време за обяд.
– Преди две седмици празнувахме годежа ни – заяви Стивън Елисън, докато ме настаняваше на стола. – А сега ще празнуваме твоя.
Усмихнах се, не успях да се въздържа. Годеникът на шефа ми притежаваше онази заразителна веселост, която не можеше да не ми въздейства.
– Сигурно е заразно.
– Сигурно. – Той погледна към партньора си, а след това отново насочи поглед към мен. –
Нали Марк няма да те загуби?
– Стивън – предупреди го Марк, – недей.
– Никъде няма да ходя – отвърнах аз, при което шефът ми се ухили учудено, но доволно.
Усмивката му, оградена от брадичка с формата на катинарче, беше също така заразителна като непринудеността на Стивън. Редовните ни обяди – цената, която трябваше да заплатя,
за да ме допуснат в компанията си – наистина си струваха.
– Радвам се да чуя това – заяви Марк.
– Аз също – присъедини се Стивън и отвори менюто с такъв решителен жест, сякаш бяхме взели решение по някакъв много важен въпрос. – Искаме да се навърташ около нас, хлапе.
– Ще се навъртам – уверих го аз.
Келнерът остави пред нас панерче с поръсен със зехтин чеснов хляб и ни изрецитира специалитетите на деня. Ресторантът, който мъжете бяха избрали, предлагаше две менюта –

италианско и гръцко.
Като повечето средиземноморски ресторантчета и това беше малко, масите – сбутани една в друга така, че една компания лесно се смесваше с друга и човек трябваше да внимава къде държи лактите си. Ароматът, който идваше от кухнята и се носеше над таблите, разнасяни от келнерите, накара стомаха ми да закъркори. За щастие, тълпата посетители, дошли на обяд,
говореше достатъчно високо, за да го прикрие.
Стивън прокара ръка през яркочервената си коса, на която много жени биха завидели.
– Ще си поръчам мусака.
– Аз също – обявих и затворих менюто.
– За мен пица с пеперони – реши Марк.
Двамата със Стивън се пошегувахме с него, че е особено авантюристично настроен.
– Ей – не ни остана длъжен той, – решението да се оженя за Стивън е достатъчно голяма авантюра.
Годеникът му се захили, сложи лакти на масата и подпря брадичка на юмрука си.
– И така, Ева... как ти предложи Крос? Предполагам, че не го е изломотил по средата на улицата.
Марк, който седеше на пейката до партньора си, го погледна гневно.
– Така е, не го направи – съгласих се аз. – Съобщи ми новината, докато се намирахме на един частен плаж. Не мога да кажа, че ме помоли да се омъжа за него, по-точно ми заяви, че ще се оженим.
Марк сви замислено устни, но Стивън беше прям както винаги.
– Романтика в стил Гидиън Крос.
Засмях се.
– Абсолютно. Той е първият, който ще каже, че не е романтичен, но греши в това отношение.
– Дай да видя пръстена.
Протегнах ръка към Стивън и квадратният диамант заблестя с всички цветове на дъгата.
Беше прекрасен пръстен, свързан с прекрасни спомени за Гидиън. Мнението на Елизабет
Видал по въпроса не можеше да ги помрачи.
– Еха! Марк, скъпи, трябва да ми купиш и на мен такъв.
Представих си как едрият червенокос предприемач носи на пръста си такъв пръстен и картинката ми се стори твърде комична.
Марк го изгледа.
– За да го счупиш на строителната площадка ли? Дай да изясним това.
– Диамантите са издръжливи и прекрасни малки неща, но не се тревожи, ще се грижа за него.
– Ще трябва да почакаш, докато започна да ръководя своя собствена агенция – изсумтя недоволно шефът ми.
– Мога да чакам – заяви Стивън и ми намигна. – Регистрирахте ли се вече някъде?
Поклатих отрицателно глава.
– А вие?
– Да, по дяволите!
Отвори чантата си и извади оттам папката, в която бе събрал всички идеи за сватбата.

– Кажи ми какво мислиш за тези десени?
Марк вдигна поглед към небето и въздъхна многострадално. Взех си парченце чесново хлебче и се наведох напред, тананикайки си весело.
* * *
През останалата част от следобеда работих върху офертата за „Ланкорп“. В края на работния си ден се отправих за тренировката си по крав мага, придружена от Раул. По пътя прочетох отново отговора на съобщението ми до Кланси, в което казвах, че няма да е необходимо да ме води. Беше ми написал, че няма проблем, но ми се струваше, че му дължа по-подробно обяснение.
„Гидиън иска от сега нататък да ме придружават неговите хора, затова вече си свободен.
Благодаря ти за помощта.“
Отговори ми почти веднага: „Няма защо. Извикай ме, ако имаш нужда от мен. Между другото, приятелката ти не би трябвало да има повече проблеми“.
Благодарностите, които му изпратих, ми се сториха крайно недостатъчни. Отбелязах си, че би трябвало да му пратя нещо, с което по-добре да изразя признателността си.
Раул паркира пред тухлената фасада на бившия склад, който Паркър Смит беше превърнал в своя тренировъчна зала по крав мага, след което ме съпроводи вътре и седна на една от пейките. Присъствието му леко ме притесняваше. Досега Кланси винаги ме бе чакал отвън.
Фактът, че Раул ме наблюдаваше, ме караше да се чувствам доста неловко.
Въпреки огромното открито пространство залата изглеждаше препълнена заради множеството клиенти по постелките и на тези, които тренираха с индивидуални инструктори. Шумът беше почти оглушителен, истинска какофония от тела, които се стоварваха върху матраците, сблъсъци на тяло в тяло и викове, които участниците издаваха или да нахъсат самите себе си, или да изплашат противника си. Огромните метални врати,
през които някога са вкарвали стоките, допринасяха както за индустриалната атмосфера в залата, така и за жегата вътре, срещу която нито климатиците, нито множеството вентилатори помагаха.
Разтягах се, подготвяйки се за изтощителната тренировка, когато пред погледа ми попаднаха чифт дълги крака. Изправих се и видях детектив Шели Грейвс от Полицейското управление на Ню Йорк.
Беше прибрала къдравата си кестенява коса в кок – строг като изражението на лицето ѝ, а сините ѝ очи ме гледаха преценяващо и безпристрастно. Страхувах се от нея и от това, което можеше да причини на Гидиън, но също така ѝ се възхищавах много. Беше строга и самоуверена по начин, към който можех само да се стремя.
– Здравей, Ева – поздрави ме тя.
– Здравейте, детектив Грейвс.
Беше облечена за работа в черен панталон и червена блуза. Носеше черно сако, което не прикриваше нито значката, нито пистолета ѝ. Ботушите ѝ бяха износени и строги също като поведението ѝ.
– Забелязах те точно като излизах. Чух за годежа ти. Поздравления.
Стомахът ми се сви леко. Част от алибито, ако човек можеше да го нарече така, беше, че по времето, когато Нейтън беше убит, двамата с Гидиън бяхме разделени. Защо такава могъща и

известна публична личност би извършила убийство заради някое бивше гадже, което не искаше да види никога повече?
Годежът ни, обявен толкова скоро след това, изглеждаше твърде подозрителен. Грейвс ми каза, че с партньора ѝ вече са поели друг случай, но много добре разбирах какъв тип ченге е тя. Шели Грейвс вярваше в справедливостта. Вярваше, че Нейтън е получил онова, което е заслужавал, но бях убедена, че вътре в себе си се питаше дали и Гидиън не крие нещо, за което би трябвало да отговаря.
– Благодаря – отговорих аз и изпънах рамене, двамата с Гидиън бяхме на една и съща страна. – Аз съм късметлийка.
Тя погледна към пейките. Към Раул.
– Къде е Бен Кланси?
– Не знам – намръщих се аз. – Защо?
– Просто питам. Знаеш ли, че един от федералните агенти, с когото разговарях за
Йедемски, също носи фамилията Кланси – каза тя и впери изпитателен поглед в мен. –
Мислиш ли, че имат някаква роднинска връзка?
Пребледнях при споменаването на руския бандит, върху чийто труп бе намерена гривната на Нейтън. Изведнъж ми се зави свят и залитнах леко.
– Какво?
Тя кимна, като че ли бе очаквала точно такава реакция.
– Най-вероятно няма такова нещо. Както и да е, ще се видим по-късно.
Наблюдавах я, докато се отдалечаваше, вперила поглед в Раул. Изведнъж спря и отново се обърна към мен.
– Ще ме поканиш ли на сватбата?
Опитах се да преодолея бученето в главата си.
– На приема след нея. Сватбата ще бъде съвсем скромна, ще присъства само семейството.
– Наистина? Не очаквах това. – По лицето ѝ се появи нещо като усмивка. – Той е пълен с изненади, нали така?
Изобщо не можех да разбера какво иска да каже. Съзнанието ми беше прекалено заето,
опитвайки се да разгадае казаното от нея до този момент. Дори не осъзнах, че съм тръгнала след нея, докато не усетих, че я държа за лакътя.
Тя спря, тялото ѝ се изпъна по такъв начин, сякаш искаше да ми каже да я пусна. Което и направих. Незабавно.
Вперих поглед в нея за миг и се опитах да събера мислите си. Кланси. Гидиън. Нейтън.
Какво, по дяволите, означаваше това? Какво искаше да каже?
И най-вече защо имах чувството, че ми помагаше? Че се грижеше за мен. И за Гидиън.
Сама се стреснах от думите, които изрекох:
– Искам по някакъв начин да подпомагам организация, полагаща грижи за жертвите на насилие.
Тя вдигна вежди.
– Защо ми го казваш?
– Не знам откъде да започна.
Хвърли ми един поглед.
– Опитай с „Кросроудс“ – каза ми тя сухо. – Чувала съм добри отзиви за тях.

* * *
Седях със скръстени крака на пода на хола до спалнята ми, когато Гидиън се прибра вкъщи.
Облечен в широки дънки и бяла фланела с шпиц деколте, той влезе, въртейки ключа от апартамента ми около пръста си.
Вперих поглед в него. Не можах да се въздържа. Сърцето ми винаги ли щеше да спира,
когато го видех? Надявах се да е така.
Стаята беше малка и много момичешка, обзаведена от майка ми с антики като тясната писалищна маса, която трябваше да ми служи за бюро. С появата на Гидиън ограниченото пространство се изпълни с огромна доза тестостерон, което ме накара да се почувствам нежна, женствена и изгаряща от желание да бъда похитена.
– Здрасти, шампионе.
Любовта и копнежът, с които ме изпълваше, ставаха явни само от тези две думи.
Изведнъж той спря да върти ключовете и се закова на място, погледна ме отгоре надолу,
почти както в онзи първи ден във фоайето на „Кросфайър“. Погледът му придоби онази замечтана жестокост, която намирах за невероятно възбуждаща.
Поради някаква причина, която вероятно никога нямаше да разбера, той изпитваше същото към мен.
– Ангелчето ми. – Клекна грациозно до мен, за миг косата му се плъзна по скулите в любовна ласка. – С какво се занимаваш?
Пръстите му прехвърлиха листовете хартия, разпилени по пода около мен. Хванах ръката му и я стиснах, преди проучването, което правех за неговата фондация „Кросроудс“, да отвлече вниманието му.
Изрекох онова, което бях научила, дадох му информацията точно толкова директно,
колкото ми бе представена и на мен:
– Кланси е, Гидиън. Кланси и брат му, който работи във ФБР, са поставили гривната на
Нейтън върху ръката на онзи бандит.
Той кимна.
– Така и предположих.
– Наистина ли? Как? – попитах аз и го тупнах по рамото. – Защо не ми каза нищо? Щях да се побъркам от притеснение.
Гидиън се настани на пода срещу мен и кръстоса крака в същата поза, в която бях застанала и аз.
– Все още нямам всички отговори. С Ангъс работим върху фактите. Който и да го е извършил, е наблюдавал или Нейтън, или мен, следил е действията ни, затова започнахме оттам.
– Или е наблюдавал и двама ви.
– Точно така. Кой би направил това? Кой би бил заинтересован от това? От теб?
– Господи! – възкликнах аз и вперих поглед в лицето му. – Детектив Грейвс знае. ФБР.
Кланси...
– Грейвс ли?
– Повдигна темата тази вечер в залата на Паркър. Спомена го ей така, мимоходом, само за да види как ще реагирам на новината.
Той присви очи.

– Или те будалка, или иска да ти каже да престанеш да се тревожиш. По-скоро бих заложил на второто.
За малко да го попитам защо, но след това осъзнах, че и аз бях стигнала до същия извод.
Детектив Грейвс беше твърда като стомана, но имаше сърце. Бях го забелязала в малкото случаи, в които имах възможност да общувам с нея. А както изглежда, бе и много добра в работата си.
– Тогава значи трябва да ѝ се доверим? – попитах аз и запълзях между брошурите и листовете хартия, за да отида до него и да се сгуша в скута му.
Той ме притисна до себе си, намести ме до мускулестото си тяло и аз прилепнах там идеално, като че ли бях създадена за това място. Винаги се чувствах така, когато ме прегръщаше. В безопасност. Ценена. Обожавана.
Докосна с устни челото ми.
– Ще говоря с Кланси, за да се уверя, но той не е глупак. Не би оставил нищо на случайността.
Стиснах в юмрук част от фланелката му, държах се за него, като че ли животът ми зависеше от това.
– Не крий такива неща от мен, Гидиън. Престани да се опитваш да ме предпазваш.
– Не мога. – Той също ме притисна по-силно. – Може би трябваше да ти кажа нещо, но през деня имаме само няколко часа насаме и искам те да бъдат идеални.
– Гидиън, трябва да ме допуснеш до себе си.
Усетих как гръдният му кош се надига под бузата ми, сърцето му биеше силно и уверено.
– Работя върху това, Ева.
Това беше единственото, за което можех да го помоля.
* * *
На следващата сутрин отидох в кухнята, шляпайки с боси крака по пода, и открих Гидиън там да налива кафе. Бих могла да кажa, че миризмата на кафе ме e накарала да побързам, но всъщност бе видът на съпруга ми – току-що обръснат и облечен, с незакопчана още жилетка на костюма. Обожавах да го виждам леко неглиже.
Погледна ме, докато приближавах към него, а петите ми шляпаха по мраморния под,
лицето му беше безизразно, но очите му – топли. Дали и той усещаше същата тръпка, докато ме наблюдаваше как се подготвям за началото на деня? Съмнявам се. Убедена съм, че мъжете или се възбуждаха от някоя гледка, или... не.
Обхванах китката му с пръсти и насочих ръката му така, че да ме обгърне отзад и да се плъзне под полата ми, докато стисне долната част на дупето ми.
В ъглите на устните му заигра усмивка.
– Добро утро и на вас, госпожо Крос.
Дръпна жартиера ми и го пусна изведнъж, така че да ме плесне по бедрото. Подскочих от острата болка и изохках, докато от удареното място не започна да се разлива топлина.
– Хм... това ти харесва – ухили се самодоволно той.
– Боли – казах аз и нацупих устни.
Гидиън се раздвижи, облегна се на барплота и ме придърпа да застана между разтворените му крака, като с две ръце леко притискаше задната част на бедрата ми. Допря нос в

слепоочието ми и започна леко да разтрива парещото място.
– Извинявай, ангелчето ми. – След това дръпна втория жартиер и ме плесна по другото бедро.
Извих тяло от изненада и се притиснах в него. Беше се възбудил. Отново. От гърдите ми се изтръгна нисък стон.
– Престани.
– Това те възбужда – промърмори той в ухото ми.
– Боли! – оплаках се аз, но се отърках в него.
Беше ме събудил с нежни целувки и предизвикателни ръце. Благодарих му с уста, докато бяхме под душа. И въпреки това можеше да го направи отново. Аз също. Бяхме пристрастени един към друг.
– Искаш ли да го цункам, за да му мине? – Плъзна пръсти между бедрата ми и разбра, че съм топла и готова. – Господи, какво правиш с мен, Ева – изпъшка той. – Имам толкова много работа...
Боже, колко приятен беше допирът му. А ароматът дори още повече. Обвих ръце около врата му.
– Трябва да вървим на работа.
Дръпна ме, така че да се повдигна на пръсти, и ме отърка във възбудения си пенис.
– По-късно ще си поиграем с тези жартиери.
Целунах го. Поставих разтворените си устни върху неговите и го погълнах, езикът ми докосна неговия. Започна да го гали ненаситно. Да го смуче.
Гидиън стисна в юмрук опашката ми, ограничавайки движенията ми, и пое инициативата,
чукаше ме в устата, изпиваше ме. Възбудих се само след миг, кожата ми се овлажни от избилата пот.
Устните му бяха едновременно и твърди, и меки върху моите, притискаше ме така, че да съм му удобна, зъбите му леко докосваха долната ми устна. Вкусът му, обогатен от превъзходния аромат на силно черно кафе, ме опияняваше. Бях като пияна от присъствието му, стисках косата му с две ръце, държах се здраво за него и се повдигах на пръсти, за да се притисна още по-плътно до него. И още по-плътно. Но никога достатъчно.
– Еха! – Гласът на Кари ме извади от сладострастната магия, в която Гидиън ме бе потопил. – Не забравяйте, че тук се храним.
Опитах да се отдръпна от съпруга си, но той ме притискаше силно, позволи ми само да отлепя устни от неговите. Срещнах погледа му. Очите му гледаха остро под натежалите клепачи, устните му бяха меки и влажни.
– Добро утро, Кари – поздрави Гидиън и насочи вниманието си към най-добрия ми приятел, докато той дойде при нас до кафемашината.
– За вас двамата сутринта може и да е добра – отвърна Кари, отвори шкафа с чашите и извади една. – За съжаление, аз съм прекалено уморен и шоуто ви не може да ми въздейства.
Което ме кара да не съм особено оптимистично настроен за останалата част от деня.
Беше облечен в прилепнали по краката дънки и тъмносиня фланелка, косата му –
внимателно подредена в модна прическа. Съжалявах необвързаните жители на Манхатън,
които щяха да го видят днес. Беше толкова впечатляващ мъж както физически, така и по отношение на фалшивото самочувствие, което излъчваше.

– Имаш ли снимки днес? – попитах аз.
– Не. Но Тат има и иска да съм до нея. Оплаква се от сутрешно гадене и разни други неща,
така че ще бъда до нея, за да ѝ помогна с каквото мога, ако се почувства зле.
Протегнах се и го погалих по ръката съчувствено.
– Това е прекрасно, Кари. Ти си върхът.
Усмихна се кисело и вдигна врялото кафе до устните си.
– Какво друго бих могъл да направя? Не може на мен да ми се гади вместо на нея, а тя трябва да работи, докато ѝ е възможно.
– Нали ще ми кажеш, ако мога да помогна по някакъв начин?
Той вдигна рамене.
– Непременно.
Гидиън галеше с ръка гърба ми и така ми показваше безмълвната си подкрепа.
– Ако имаш време, Кари, бих искал да присъстваш на срещата ни с дизайнера, който ще реновира апартамента на Пето авеню.
– Да, и аз си мислех за това. – Кари подпря бедро на барплота. – Все още не сме се разбрали с Тат, но предполагам, че по някое време ще се съберем. А вие двамата надали бихте искали някое пищящо бебе около себе си. Когато сте готови за това, ще си имате свое, няма да е необходимо да търпите моето.
– Кари...
Най-добрият ми приятел рядко планираше нещата повече от петнайсет минути напред.
Когато чух как решително поема отговорността, го заобичах още повече.
– И двете части на мезонета са напълно звукоизолирани – заяви Гидиън с онзи тон, който действаше окуражаващо на всички, защото ги караше да вярват, че напълно контролира ситуацията. – Ще направим така, че нещата да се получат. Само ми кажи какво те тревожи и ще се опитаме да решим проблема.
Кари впери поглед в чашата си, красивото му лице изведнъж доби уморен и измъчен вид.
– Благодаря. Ще поговоря с Тат за това. Трудно е, нали разбирате? Тя не иска да мисли за бъдещето, а аз не спирам да мисля за него. Ще се появи едно човече, което ще бъде напълно зависимо от нас, и ние трябва да сме готови за това. Някак си.
Отстъпих назад и този път Гидиън ме пусна. Беше ми трудно да гледам колко се измъчва
Кари. Освен това ме беше страх. Той не умееше да се оправя с предизвикателствата и можеше много лесно да се обърне към старите саморазрушителни начини за справяне с трудностите. И двамата ежедневно се сблъсквахме с тази заплаха. Аз имах цяла група хора,
които ме държаха здраво стъпила на земята. Кари обаче имаше само мен.
– Затова е семейството, Кари – усмихнах се аз, – за да се подлудяват членовете му един друг и да се пращат на психотерапия.
Той изсумтя и скри лицето си зад чашата. Липсата на остроумен отговор ме накара да се разтревожа още повече. Настъпи тежко мълчание.
Двамата с Гидиън го оставихме за минута, използвайки възможността да отпием от кафето си и да си доставим достатъчно кофеин. Не си казахме нищо, дори не се спогледахме, за да не остане Кари с впечатлението, че сме едно цяло, от което той е изключен, но въпреки това усещах, че действаме в абсолютен синхрон. Това означаваше толкова много за мен. Никога преди това не бях имала истински партньор в живота си, любовник, който стои до мен не

само заради доброто прекарване.
Гидиън беше истинско чудо по толкова различни начини.
Тогава изведнъж ми хрумна мисълта, че трябва да направя някои промени, да направя компромис за съвместната ми работа с Гидиън. Трябваше да престана да мисля, че екипът на
„Крос индъстрис“ е само негов. Да го приема и за свой, ако исках двамата да работим заедно.
– Свободен съм следващата седмица – каза Кари най-накрая и погледна първо към мен, а след това и към Гидиън.
Съпругът ми кимна.
– Тогава да се разберем за сряда. Остави ни малко време да се съвземем след уикенда.
Кари изкриви устни.
– Значи ще бъде такова парти.
– Ти знаеш ли някакъв друг вид? – усмихнах се аз.
* * *
– Как си? – попитах Мегуми, когато седнахме да обядваме заедно в четвъртък.
Изглеждаше по-добре от понеделник, но все още бе прекалено облечена за лятната жега.
Затова и поръчах да ни донесат салата в стаята за почивка, вместо да излизаме в задушната влага.
Тя се усмихна едва-едва.
– По-добре.
– Лейси знае ли какво се е случило?
Не знаех колко близка е Мегуми със съквартирантката си, но не бях забравила, че Лейси първа бе излизала с Майкъл.
– Нямам никаква представа – отвърна Мегуми, ровейки из салатата си с пластмасова вилица. – Чувствам се толкова глупаво.
– Винаги бързаме да обвиняваме себе си, но „не“ означава „не“. Вината не е в теб.
– Знам, но въпреки това...
Много добре знаех как се чувстваше.
– Мислила ли си да разговаряш с някого за това?
Тя ме погледна и подпъхна кичур коса зад ухото си.
– Имаш предвид някой специалист ли?
– Да.
– Не съвсем. Как изобщо започва да си търси човек такъв?
– Здравната ни осигуровка покрива и консултации по психично здраве. Обади се на номера на гърба на здравната ти карта. Ще ти дадат списък с имена, от които можеш да избереш.
– И така просто... да си избера някого?
– Аз ще ти помогна.
И ако правилно бях преценила нещата, щях да намеря начин да помогна и на други жени като нея и мен. Все нещо добро трябваше да излезе от преживяванията ни. Имах и мотивацията, и средствата да го направя. Оставаше само да намеря начина.
Очите ѝ заблестяха.
– Ти си добра приятелка, Ева. Благодаря ти, че си до мен.

Наведох се към нея и я прегърнах.
– Напоследък не ми е писал есемеси – каза тя, когато се отдръпнах от нея. – Продължавам да изпитвам ужас, че ще го направи, но с всеки изминал час, в който не получавам съобщение, се чувствам все по-добре.
Наместих се на стола си и благодарих безмълвно на Кланси.
– Браво.
* * *
В пет часа излязох от офиса и взех асансьора до етажа на „Крос индъстрис“, надявах се, че ще имам време да си поприказвам с Гидиън, преди да отидем при доктор Питърсън.
Мислех за съпруга си през целия ден, за бъдещето, което исках да изградим заедно. Желаех да ме уважава като личност и да не навлиза в личното ми пространство, но едновременно с това исках да ме допусне малко по-навътре в своето. Исках да имаме повече моменти като този с Кари, когато двамата с Гидиън застанахме един до друг и заедно се изправихме срещу проблема. Не можех да го притискам, ако аз самата не бях склонна да положа известно усилие.
Червенокосата рецепционистка на „Крос индъстрис“ натисна бутона и ме пусна да вляза.
Поздрави ме с пресилена усмивка, в която не участваше погледът ѝ.
– Мога ли да направя нещо за вас?
– Не, благодаря, няма нужда – отвърнах аз и преминах бързо покрай нея.
Щеше да бъде много хубаво, ако всички, които работеха за Гидиън, бяха приветливи като
Скот, но рецепционистката имаше някакъв проблем с мен и аз просто трябваше да приема това.
Отправих се към кабинета на Гидиън и установих, че на бюрото на Скот няма никого.
През стъклената стена видях, че съпругът ми работеше, ръководеше някакво съвещание авторитетно и без всякакво усилие. Стоеше изправен пред бюрото, облегнат на него и кръстосал единия си крак пред другия. Беше облякъл сакото си и разговаряше с двама костюмирани господа и една дама със страхотни обувки на „Кристиан Лубутен“. Скот седеше встрани и водеше записки на таблета си.
Настаних се в един от столовете до бюрото на Скот и се зазяпах прехласнато в Гидиън също като хората, които бяха в кабинета му. Не преставах да се удивлявам на самоувереността му, като се имаше предвид, че бе само на двайсет и осем години. Мъжете, с които имаше среща, изглеждаха два пъти по-възрастни от него и въпреки това езикът на тялото им и съсредоточеният им вид показваха, че уважават съпруга ми и се вслушват внимателно в думите му.
Да, парите говореха, при това високо, а Гидиън имаше купища пари. Но много деликатно успяваше да внуши чувството, че той е човекът, който контролира и ръководи. Можех да усетя това, след като бях живяла с бащата на Нейтън, първия съпруг на майка ми, който размахваше властта като бухалка.
Гидиън знаеше как да контролира присъстващите, без да се бие в гърдите. Съмнявам се, че обстановката играеше някаква роля за това, присъствието му щеше да бъде внушително във всеки един кабинет.
Той извърна глава и погледите ни се срещнаха. В блестящите му сини очи нямаше никаква

изненада. Знаеше, че съм там, беше доловил присъствието ми, точно както аз понякога усещах, че той идва, преди още да съм го видяла. Между нас съществуваше някаква по- особена връзка, която не можех да обясня. Случваше се, когато го няма, а на мен просто ми се иска да е тук, да имам усещането, че е някъде наблизо.
Усмихнах се и извадих телефона от чантата си. Не исках Гидиън да има усещането, че просто седя и го чакам, не че това би го притеснило по някакъв начин.
Бях получила поне дузина есемеси от майка ми, към които бе прикачила снимки на рокли,
цветя и сватбени бутици, което ми напомни, че трябваше да разговарям с нея за това, че татко ще плати за церемонията. Цяла седмица отлагах този разговор, опитвайки да се подготвя за реакцията ѝ. Имаше още едно съобщение от Брет, в което ми казваше, че трябва да разговаря с мен... спешно.
Изправих се и се огледах, за да си намеря някое спокойно местенце, откъдето да се обадя.
Това, което видях обаче, бе Кристофър Видал-старши, който се задаваше откъм ъгъла.
Вторият баща на Гидиън беше облечен, както можех да очаквам, в спортни панталони цвят каки и светлосиня риза с разкопчана яка и навити ръкави, а на краката си носеше мокасини.
Кестенявата му коса, която бе предал и на Кристофър-младши, беше внимателно подстригана на врата и около ушите, сиво-зелените му очи гледаха сърдито зад старомодните очила с метални рамки.
– Здравей, Ева – поздрави Крис и забави крачка, като доближи до мен. – Как си?
– Добре. А ти?
Кимна и погледна през рамото ми към кабинета на Гидиън.
– Не се оплаквам. Можеш ли да ми отделиш една минута? Искам да поговорим за нещо.
– Разбира се.
Вратата зад гърба ми се отвори и когато се обърнах, видях, че Скот е излязъл.
– Господин Видал – започна той, приближавайки към нас, – госпожице Трамел, господин
Крос ще се забави още поне петнайсет минути. Да ви донеса ли нещо за пиене, докато го чакате?
Крис поклати глава.
– Благодаря, за мен нищо. Но би било чудесно, ако можем да използваме някоя стая, в която да поговорим насаме.
– Разбира се – отвърна Скот и ме погледна въпросително.
– Благодаря, и за мен нищо – отвърнах аз.
Скот остави таблета си на бюрото и ни поведе към една конферентна зала, от която се откриваше зашеметяваща панорама към града. Голяма полирана дървена маса блестеше на светлината на скритото осветление, до едната стена бе поставен шкаф, изработен от същото дърво, а на другата стена имаше голям монитор.
– Ако имате нужда от нещо – започна Скот, – само наберете „едно“ и аз ще се погрижа. В
шкафа има кафе и вода.
Крис кимна.
– Много ти благодаря.
Скот си тръгна. Крис ме покани с жест да седна, след това се настани от дясната ми страна и обърна стола си така, че да е с лице към мен.
– Първо искам да те поздравя за годежа – усмихна се той. – Айрланд говори много хубави

неща за теб, а и аз знам, че си изиграла известна роля в сближаването ѝ с Гидиън.
Изключително съм ти благодарен за това.
– Не съм направила кой знае какво, но се радвам, ако съм помогнала.
Той се протегна и хвана лявата ми ръка, която лежеше на масата. Потърка леко с палец годежния ми пръстен и сви унило устни.
Дали в момента не мислеше за това, че Джефри Крос беше избрал този пръстен за
Елизабет?
– Много красив пръстен – каза той най-накрая. – Сигурен съм, че за Гидиън е означавало много да ти го даде.
Не знаех как да отговоря. Той наистина означаваше много за съпруга ми, защото беше символ на любовта между родителите му.
Крис пусна ръката ми.
– На Елизабет ѝ е много трудно да приеме годежа ви. Сигурен съм, че една майка изпитва много противоречиви емоции, когато първото ѝ дете реши да се жени, особено когато става въпрос за син. Едно време майка ми казваше, че синът е син, докато се ожени, след това става съпруг, но дъщерята е дъщеря за цял живот.
Това обяснение, с което се опитваше да ни помири, ми подейства точно по обратния начин.
Опитваше се да бъде мил, но на мен вече ми бяха омръзнали всякакви обяснения, особено когато идваха от страна на Елизабет Видал. Това преструване трябваше да спре, или Гидиън никога нямаше да се избави от болката.
Аз също имах нужда болката да спре. Всеки път, когато той се събуждаше, облян в сълзи, се разстройвах все повече. Можех само да си представя какви щети нанасяше това върху самия него.
Въпреки това се колебаех дали за момента да не оставя нещата каквито са. Можех безкрайно да споря и да се опитвам да я притисна, но Гидиън беше този, който трябваше да постави настоятелно въпросите си и да чуе отговорите им.
„Остави това. Всичко ще стане, когато му дойде времето.“
Но вместо това установих, че се навеждам напред, не можех повече да мълча, както Гидиън бе правил толкова дълго време.
– Хайде да си говорим честно – казах аз тихо, но твърдо. – Съпругата ти не е реагирала по същия начин, когато Гидиън се е сгодил за Корин.
Не знаех това със сигурност, но след като видях Елизабет и родителите на Корин заедно в болницата, беше твърде вероятно.
Смутената му усмивка доказа, че съм права.
– Мисля, че разликата е в това, че Гидиън и Корин бяха двойка доста дълго време, а и ние я познавахме. Вие с Гидиън сте заедно от съвсем скоро, затова ще трябва да свикнем със ситуацията. Не искам да го приемаш лично, Ева.
Усмивката ме подразни, но думите му вече ми дойдоха в повече. Негодуванието ми се надигна и преля над стената, зад която се опитвах да го скрия.
Крис също не беше невинен. Да приеме едно объркано и страдащо момченце в дома си,
сигурно не е било никак лесно, особено след като се е стремял да създаде собствено семейство и Кристофър-младши вече е бил на път. Но когато се е оженил за Елизабет, той е приел да играе ролята на втори баща. Споделил е с нея отговорността да търси

справедливост за едно наранено и насилено дете. По дяволите, дори един външен човек би имал отговорността да съобщи за престъплението.
Наведох се напред и му показах цялата сила на гнева си.
– Напротив, съвсем лично е, господин Видал. Елизабет се чувства заплашена, защото не съм готова да търпя глупостите ѝ повече. И двамата дължите извинение на Гидиън, а тя трябва на всяка цена да признае, че срещу него е било извършено насилие. Ще продължа да я притискам, докато не направи това, което трябва. Не се съмнявайте в това.
Тялото му видимо замръзна на място.
– За какво говориш?
– Сериозно? – изсумтях аз с отвращение.
– Елизабет никога не би извършила насилие спрямо децата си – каза той сухо, след като не му отговорих. – Тя е прекрасна отдадена на децата си майка.
Премигнах, след това вперих поглед в него. И той ли бе заблуден като Елизабет? Как бе възможно и двамата да се държат така, сякаш нищо не знаеха?
– Мисля, че трябва да обясниш думите си, Ева. При това веднага.
Отпуснах се на стола, бях като поразена. Ако играеше, то тогава заслужаваше да му връчат поне проклет „Оскар“.
Наведе се напред, без да се изправя, беше настръхнал и агресивен.
– Хайде, започвай да говориш. Веднага.
Гласът ми беше тих. Едва доловим.
– Бил е изнасилен. От терапевта, който е посещавал.
Крис замръзна на място. В продължение на цяла минута не си пое дъх.
– Казал е на Елизабет, но тя не му е повярвала. Тя знае, че ѝ е казвал истината, но отрича поради някаква нейна си извратена причина.
Крис се изправи и завъртя яростно глава.
– Не!
Едносричният отговор, с който отхвърляше всичко, ме накара и аз да се изправя на крака.
– И ти ли ще го отречеш? Кой би излъгал за подобно нещо? Имаш ли някаква представа колко трудно му е да признае какво се е случило? Колко объркан трябва да се е чувствал,
защото мъжът, на когото е вярвал, му е причинил подобно нещо?
Крис вдигна поглед към мен.
– Елизабет никога не би пренебрегнала... нещо такова. Станало е някакво недоразумение.
Нещо си се объркала.
Видях разширените му зеници и побелелите по края устни, но не ми стана жал за него.
– Направила е каквото се е очаквало от нея. Това е всичко. Когато ножът опрял до кокала,
тя предпочела да застане на страната на всеки друг, но не и на собственото си дете.
– Не знаеш какво говориш.
Грабнах чантата си и я преметнах през рамо. Наведох се над него, така че очите ни да бъдат на едно и също ниво.
– Гидиън е бил изнасилен. Един ден ти и съпругата ти ще трябва да го погледнете в очите така, както аз те гледам в момента, и да го признаете. И ще трябва да му се извините за всички тези години, през които е преживявал всичко сам.
– Ева.

Гласът на Гидиън разсече въздуха и ме накара да подскоча. Изправих се бързо и залитнах,
заставайки лице в лице с него.
Стоеше, отворил вратата, стискаше дръжката с такава сила, че беше чудо, че не се е счупила. Лицето му беше сурово, тялото – застинало, а погледът му ме обливаше с друг вид топлина.
Ярост. Никога не го бях виждала така ядосан.
Крис се изправи тежко на крака.
– Гидиън, какво става тук? Какво говори тя?
Гидиън протегна бързо ръка и ме сграбчи. Издърпа ме в коридора с такава сила, че извиках от уплаха. Усещах натиска на пръстите му дори след като ме пусна.
Постави ръка на дупето ми и ме побутна напред, движеше се толкова бързо и с такива големи крачки, че едва успявах да го следвам.
– Гидиън, почакай – казах аз задъхано, сърцето ми биеше силно. – Ние...
– Не искам да чуя и дума – сряза ме той и ме избута грубо през стъклената врата във фоайето пред асансьора.
Чух как Крис викаше Гидиън по име. Успях да зърна, че той тичаше към нас, в момента,
когато вратите на асансьора се затвориха пред него.

9
Докато извеждах Ева от „Кросфайър“, Ангъс хвърли един поглед към лицето ми и усмивката му изчезна. Отвори задната врата на бентлито и се дръпна встрани, за да вкарам съпругата си на задната седалка.
Погледите ни се срещнаха над главата ѝ, докато тя се наместваше в колата. Прочетох посланието в бледите му сини очи: „Бъди добър с нея“.
Не знаеше колко ми беше трудно да проявявам такава сдържаност в момента. Усещах как вената на слепоочието ми пулсира в същия луд ритъм, който усещах и в пениса си.
За малко да спра асансьора по средата и да изчукам Ева като животно, облегната на стената му. Единственото, което ме спря, бяха охранителните камери и бдителните погледи на хората от охраната, които следяха записите.
Искаше ми се да я вържа. Да забия зъби в рамото ѝ, докато я притискам до стената. Да ѝ
покажа, че я превъзхождам. Тя беше тигрица, бореща се с нокти и зъби срещу всеки, който според нея се бе отнесъл зле към мен, а аз исках да я притисна. Да я накарам да ми се подчини.
– По дяволите! – изругах аз и заобиколих колата, за да стигна до другата врата.
Ева беше абсолютно непредсказуема. Беше ми невъзможно да я контролирам.
Наместих се на седалката и затръшнах вратата след себе си, вперих поглед през прозореца,
защото се страхувах от това, което можех да направя, ако погледнех към нея. Тя беше въздухът, който дишах, а точно в този момент не можех да си поема дъх.
Постави ръката си върху бедрото ми.
– Гидиън...
Стиснах нежната ръка, която носеше пръстена ми, мушнах я между бедрата си и пъхнах болезнения си член в свитата ѝ длан.
– Отвори си устата още веднъж и виж какво ще завра в нея.
Тя ме погледна изумено.
Ангъс седна зад волана и запали мотора. Усещах погледа на Ева върху бузата си. Дръпна ръката си и аз едва не изстенах, когато престана да ме докосва. След това се премести и се гушна в мен. Другата ѝ ръка се плъзна между краката ми и обхвана собственически члена ми. Долепи устни до бузата ми и ме целуна.
Прехвърлих ръка зад гърба ѝ и я прегърнах. Поех дълбоко въздух и вдишах аромата ѝ.
Бентлито се отдели от бордюра и се сля с натовареното движение.
* * *
Едва когато колата спря пред сградата, в която беше кабинетът на доктор Питърсън, си спомних, че имаме час при него. Броях минутите, които ни оставаха да стигнем до вкъщи,
където щях да обладая Ева така, както исках... бързо... силно... яростно.
Опита се да се изправи, когато Ангъс слезе от колата. Притиснах ръка около нея.
– Не днес – казах мрачно.
– Добре – прошепна тя и отново ме целуна по бузата.
Ангъс отвори вратата. Ева се дръпна от мен и излезе от колата; премина бързо през

въртящата се врата и ме остави, вперил поглед в нея.
– Господи!
Ангъс се наведе и ме погледна.
– Семейната терапия означава, че и двамата трябва да присъствате.
– Престани, явно ти доставя удоволствие – отвърнах ядно аз.
Усмивката се пренесе от очите към устните му и той се захили широко.
– Тя те обича, момче, независимо дали това ти харесва.
– Разбира се, че ми харесва – измърморих аз и преди да изляза на улицата, погледнах през рамо, за да видя дали не идва някоя кола. Заобиколих бентлито. – Това не значи, че не е напълно неуправляема.
Ангъс затвори вратата. Случаен летен ветрец разроши посивяващата червена коса, която се подаваше изпод шофьорската му фуражка.
– Понякога ще водиш ти, а понякога ще трябва да я следваш. Само че още известно време ще мърмориш, когато ти се налага да си във втората ситуация.
Изпъшках ядосано.
– Казала е на Крис.
Ангъс вдигна учудено вежди и кимна.
– Видях го да влиза.
– Защо, по дяволите, ѝ трябва да се занимава с това? – Стъпих на тротоара и изпънах жилетката си, за да я наместя, искаше ми се също толкова лесно да можех да наместя и мислите си. – Не може да промени миналото.
– Тя не се интересува от миналото – каза Ангъс и за миг допря ръка до рамото ми. – А от бъдещето.
* * *
Заварих Ева да крачи напред-назад из кабинета на доктор Питърсън и да размахва ръце,
докато говори. Добрият лекар седеше на обичайното си място, съсредоточил внимание върху записките на таблета си.
– Цялата ситуация ме влудява – говореше тя, кипнала от гняв. След това забеляза, че съм застанал до вратата, и спря. – Гидиън. – Блестяща усмивка озари прекрасното ѝ лице.
Бях способен на всичко, за да я накарам да изглежда така щастлива. Фактът, че се усмихваше по този начин, само защото ме виждаше...
– Ева. Здравейте, докторе – поздравих аз и се настаних на дивана.
Какво ли му беше казала?
Доктор Питърсън ме проследи с поглед.
– Здравей, Гидиън. Радвам се, че в крайна сметка успя да се присъединиш към нас.
Потупах възглавницата до мен и изчаках Ева да седне.
– Правим планове да се преместим в мезонета на Пето авеню и да вземем Кари при нас –
заявих съвсем спокойно, когато тя се настани до мен, опитвайки се да насоча разговора в удобна за мен посока. – Предполагам, че тази промяна няма да е лесна за никой от нас.
Ева зяпна.
Доктор Питърсън остави писалката за таблета си.
– Ева точно ми разказваше за посещението на втория ти баща. Бих искал да чуя повече за

това, преди да преминем нататък.
Преплетох пръсти с тези на Ева.
– Това не подлежи на обсъждане.
Тя впери очи в мен. Обърнах се да срещна погледа ѝ и останах без дъх.
Заболя ме, когато видях новото изражение, появило се на лицето ѝ, но този път причината бе съвсем друга.
Сеансът ни току-що бе започнал, а аз вече изгарях от нетърпение да свърши.
* * *
Казах на Ангъс да ни закара вкъщи, в мезонета.
По изненадата, която се изписа на лицето ѝ, когато портиерът отвори вратата, разбрах, че до този момент беше потънала в някакви свои мисли. Намирахме се в подземния гараж на сградата.
Ева хвърли поглед към мен.
– Ще ти обясня – казах аз, стиснах я за лакътя и я поведох към асансьора.
Пътувахме нагоре в пълно мълчание. Когато вратите се отвориха и излязохме в частното фоайе, усетих как тя видимо се напрегна. Повече от месец не бяхме идвали заедно в мезонета. Последният път, когато бяхме тук, бе в нощта, когато тя се изправи срещу мен и директно ме обвини за смъртта на Нейтън.
Тогава аз също бях изплашен. Бях ужасен, че съм извършил нещо, което тя никога няма да ми прости.
Тук бяхме преживели много бурни моменти. Мезонетът не бе ставал свидетел на толкова много щастливи любовни мигове, колкото тайният ни апартамент в Горен Уест Сайд. Но това можеше да се промени. Отказвах да си представя друго, освен че един ден ще се обърнем назад и това място ще ни напомня за всички стъпки, които бяхме изминали в пътуването си един към друг – както добри, така и лоши.
Отворих вратата и подканих с жест Ева да влезе преди мен. Тя остави чантата си на едно кресло и събу обувките си. Свалих сакото си, поставих го на облегалката на единия от високите столове в кухнята и взех бутилка червено вино от поставката.
– Разочарована си от мен – провикнах се, докато отварях виното.
Ева дойде боса до портала и се облегна на полирания камък.
– Не, не от теб.
Взех гарафата за вино и две чаши и обмислих отговора си. Беше ми трудно да се пазаря с жена си. Към всяка друга сделка пристъпвах с ясното съзнание, че мога да се откажа във всеки един момент. Не съществуваше такъв договор, от който да не мога да се отрека и да си тръгна.
Освен от този, който застрашаваше властта ми над Ева.
Докато преливах виното от бутилката в гарафата, тя дойде при мен и застана до кухненския остров.
Постави ръка върху рамото ми.
– Ние с теб сме отскоро заедно, Гидиън, а ти извървя такъв дълъг път. Няма да те притискам да продължиш напред толкова скоро. За тези неща е необходимо време.
Оставих гарафата с виното, обърнах се с лице към нея и я придърпах към себе си. През

последния час и нещо я чувствах толкова далечна и това ме убиваше.
– Целуни ме – измърморих аз.
Ева наведе глава назад и се повдигна към мен. Притиснах устни до нейните, но не направих нищо повече, исках тя да поеме инициативата. Имах нужда да го направи.
Погали ръба на устните ми с език и това ме накара да изстена. Усетих как пръстите ѝ се плъзнаха през косата по тила ми и започнах да се успокоявам. Почувствах извинението в меките ѝ устни, които се движеха върху моите, и любов в тихия стон, с който ми се предаде.
Прегърнах я и я повдигнах, краката ѝ се отлепиха от пода, изпитах такова огромно облекчение от това, че все още ме искаше, та чак ми се зави свят.
– Ева... съжалявам.
– Тихо, мили, всичко е наред.
Отстъпи назад, докосна лицето ми и го обхвана с две ръце.
– Не е необходимо да ми се извиняваш.
Гърлото ми гореше. Повдигнах я и я сложих да седне на плота, след това пристъпих и застанах между разтворените ѝ крака. Полата ѝ се вдигна нагоре, разкривайки края на жартиерите ѝ. Желаех я. По всички възможни начини.
Допрях чело до нейното.
– Подразни се от това, че не исках да говоря за Крис.
– Не очаквах така напълно да отбегнеш темата, това е всичко – каза тя и ме целуна по челото, пръстите ѝ отметнаха косата от лицето ми. – Трябваше да предвидя тази възможност, имайки предвид колко ядосан беше, когато си тръгнахме от „Кросфайър“.
– Не бях ядосан на теб.
– А на Крис ли?
– На цялата ситуация – отговорих аз и въздъхнах дълбоко. – Ти очакваш хората да се променят, а това не става. Едновременно с това ни създаваш неприятности, когато и бездруго си имаме достатъчно проблеми. Искам просто да остана на спокойствие с теб, Ева.
Да прекарваме дни, в които сме само двамата, да бъдем щастливи и да не се занимаваме с никакви глупости.
– И нощи, в които ти отиваш да спиш в друго легло? В друга стая?
Стиснах очи.
– В това ли е проблемът?
– Не изцяло, но отчасти. Искам да бъда с теб, Гидиън. Да заспивам и да се събуждам до теб.
– Разбирам те, но...
– Какво е това спокойствие, което търсиш? През деня се преструваш, че си го постигнал, и страдаш през нощта. То те разкъсва отвътре, аз също се разкъсвам, когато виждам какво преживяваш. Не искам вечно да живееш по този начин. Не искам ние да живеем по този начин.
Погледнах я, душата ми беше разголена пред тези стоманеносиви очи, които не ми позволяваха да скрия нищо. В погледа ѝ, отправен към мен, имаше толкова много любов.
Любов и тревога, разочарование и надежда. Висящата лампа над плота осветяваше русата ѝ
коса отзад и ми напомняше колко специална беше тя. Дар, който не бях очаквал.
– Ева... Говоря за кошмарите си с доктор Питърсън.
– Но не и за това, което ги причинява.

– Ти предполагаш, че проблемът е в Хю – заявих аз с равен глас, но усещах как омразата и унижението ме изгарят отвътре. – Вместо това говорихме за баща ми.
Тя се отдръпна от мен.
– Шампионе... Не знам какво точно сънуваш, но съм те виждала да се будиш в две различни състояния: готов да пребиеш някого или да плачеш така, сякаш сърцето ти се къса. Думите,
които казваш, когато размахваш юмруци, ме карат да съм почти убедена, че се биеш с Хю.
Поех бързо и дълбоко въздух. Побеснявах от факта, че бившият ми терапевт и насилник можеше да се протегне от гроба и чрез мен да достигне Ева.
– Виж какво – каза тя и обви крака около бедрата ми, – обещах, че няма да те притискам, и ще удържа на думата си. Ако имахме връзка поне от две години, може би щях да се ядосам.
Но ние сме заедно само от няколко месеца, Гидиън. Това, че се срещаш с терапевт и говориш за баща си, е достатъчно засега.
– Наистина ли?
– Да. Но има неща, които никога не бихме могли да обсъдим, които също те преследват.
Поради това доктор Питърсън вече изпитва затруднения в работата си. Колкото повече криеш от него, толкова по-малко ще може да ти помогне.
Нейтън. Не беше необходимо да споменава името му.
– Полагам усилия, Ева.
– Знам.
Плъзна ръце по раменете ми и се протегна към краищата на жилетката ми.
– Кажи ми само, че не се надяваш завинаги да избегнеш разговора по въпроса. Кажи ми, че работиш върху това.
Сърцето ми заби силно. Протегнах се и стиснах здраво китките ѝ, опитвах се да се заловя за нея. Чувствах се притиснат до ъгъла, хванат в капан между това, от което се нуждаеше тя, и моите собствени нужди, които в момента изглеждаха съвсем различни.
Ева разтвори устни, когато усети натиска на ръцете ми, гърдите ѝ се надигаха и тя се задъха. Ограничаването на движенията ѝ, страстен поглед от моя страна, тонът на гласа ми...
Тя реагираше на неизречените ми заповеди, като че ли бе обучена да го прави.
– Правя каквото мога – заявих аз.
– Това не е отговор.
– Това е единственото, което мога да ти кажа в момента, Ева.
Тя преглътна, мислите ѝ се разпиляваха, докато тялото ѝ започваше да реагира.
– Играеш си с мен – каза тя тихо. – Манипулираш ме.
– Не е вярно. Казвам ти истината, дори и тя да не е това, което очакваш да чуеш. Обеща, че няма да ме притискаш. Наистина ли го мислиш?
Облиза леко долната си устна с език и вдигна поглед към мен. След това кимна.
– Да.
– Добре. Хайде да вечеряме и да пийнем вино. След това, ако наистина искаш да си поиграем, само ми кажи.
– Да си поиграем ли? Как?
– Купил съм едно копринено въже специално за теб.
Тя разтвори широко очи.
– Копринено въже?

– Яркочервено, разбира се.
Пуснах я и отстъпих назад, оставих ѝ малко време да помисли, докато ѝ наливах вино от гарафата.
– Бих искал да те вържа, когато си готова за това. Ако не днес, то някой друг път. Аз също не искам да те притискам.
И двамата водехме другия в посока, в която се чувстваше несигурен. Тя предпочиташе да вярва, че един обучен страничен наблюдател е част от отговора, който търсехме. Аз вярвах,
че ние сами бихме могли да стигнем до много от отговорите, само ние двамата, свързани по възможно най-интимните начини.
Лечение чрез секс. Какво би могло да бъде по-подходящо за хора, преживели в миналото онова, което ние с Ева бяхме?
Взе чашата с вино, която ѝ подадох.
– Кога купи това нещо?
– Преди седмица. Може би две. Не очаквах да го използвам скоро, но днес ти ме накара да го пожелая.
Отпих глътка и я оставих за миг в устата си, за да почувствам вкуса на червеното вино.
– След като казах това, трябва да знаеш, че нямам нищо против просто да те изчукам силно.
Виното се разплиска леко из чашата ѝ, когато тя я вдигна към устните си. Изпи всичко,
остави само няколко капки на дъното ѝ.
– Защото си ми бесен, че говорих с Крис.
– Казах ти, че не съм.
– Беше бесен, когато си тръгнахме.
– Бях бясно възбуден – усмихнах се аз кисело. – Не мога да ти обясня защо, тъй като самият аз не разбирам причината.
– Опитай.
Протегнах се и леко докоснах устните ѝ с палец.
– Виждам, че си ядосана, разпалена, готова да спориш, и искам да усетя тези необуздани чувства, укротени под мен. Възбуждаш в мен желание да те притисна, докато пищиш и се съпротивляваш, а вагината ти да изцежда члена ми, докато те чукам с всички сили. Ти си моя. Изцяло моя.
– Гидиън.
Остави чашата си настрана и ме сграбчи, впи ненаситно устни в моите с жажда, която се надявах никога да не пресъхне.
* * *
– Как така никога не си казал на Крис за случилото се с Хю?
Този проклет въпрос дойде съвсем неочаквано. Спрях да дъвча. Изведнъж пицата в устата ми загуби всякакъв вкус. Оставих остатъка от парчето в чинията и взех салфетка, за да се избърша.
– Защо обсъждаме пак това?
Ева се намръщи от мястото си на пода между масичката за кафе и дивана в хола.
– Не сме говорили за това.
– Не сме ли? Във всеки случай това няма никакво значение. Майка ми му е казала.

Тя се намръщи още повече. Протегна се към дистанционното на телевизора и детективите от нюйоркското управление на полицията на екрана замлъкнаха.
– Мисля, че не е.
Станах и грабнах чинията си.
– Направила го е, Ева.
– Сигурен ли си в това? – попита тя и ме последва в кухнята.
– Да.
– Откъде?
– Една вечер го обсъждаха по време на вечеря, нещо, което аз не искам да правя.
– Той се държа така, сякаш нищо не знаеше.
Ева протегна ръка и се облегна на плота, докато аз изхвърлях остатъците от храната в боклука.
– Изглеждаше искрено объркан и ужасен.
– Ами ако наистина не е знаел?
– Какво от това?
Сложих чинията си в умивалника и от миризмата на храна започна да ми се гади.
– По дяволите, какво значение има това? Всичко е минало, Ева. Минало и приключило.
Престани да говориш за това.
– Защо си толкова ядосан?
– Защото се бях приготвил да изкарам една спокойна вечер с жена си. Вечеря, вино, малко телевизия, няколко часа секс... след дългия тежък ден – казах аз и излязох от кухнята. –
Забрави. Ще се видим утре сутрин.
– Гидиън, чакай. – Тя ме стисна за ръката. – Не си лягай сърдит. Моля те. Съжалявам.
Спрях и измъкнах ръката си от нейната.
– Аз също.
* * *

Изтегляне 1.8 Mb.

Сподели с приятели: