Обсебена от теб

12
Едва ли някой може да ми покаже по-вдъхновяваща гледка от Гидиън Крос под душа.
Удивляваше ме с каква прозаичност прокарва ръцете си по цялата тази стегната загоряла плът и тези перфектно очертани релефни мускули. През замъгленото стъкло на душкабината гледах как ручейчета сапунена вода се спускат по твърдите плочки на корема му и по продължението на силните му крака. Тялото му беше като произведение на изкуството,
машина, която той поддържаше в отлична форма. Обожавах го. Обожавах да го гледам, да го докосвам, да го вкусвам.
Протегнах ръка и избърсах с нея кондензираните капки, разкривайки онова зашеметяващо лице. Една тъмна извита вежда се повдигна в мълчалив въпрос.
– Просто се наслаждавам на шоуто – обясних аз. Ароматът на сапуна му дразнеше сетивата,
които се бяха научили да разпознават уханието на моята половинка. Мъжът, който възбуждаше и довеждаше тялото ми до делириум от наслада.
Облизах устните си, когато той небрежно поглади с ръка тежкия си член по дължината му.
Веднъж ми беше казал, че преди е мастурбирал всеки път, когато е влизал под душа –
освобождаване, което е приемал толкова рутинно, колкото миенето на зъбите. Можех да разбера защо, тъй като знаех колко мощен е сексуалният му апетит. Никога нямаше да забравя начина, по който ме беше гледал, когато се самозадоволяваше за мен под душа,
толкова мъжествен и силен, и жаден за оргазъм.
Откакто ме беше срещнал, вече не мастурбираше. Не защото нямаше да може да ме задоволи, ако го правеше, нито защото аз му давах достатъчно, за да стане усилието излишно. И за двама ни да бъдем готови за секс един с друг никога не бе представлявало проблем, защото гладът, който изпитвахме, стигаше отвъд физическото.
Гидиън се шегуваше с мен, като казваше, че се пази, за да може да задоволи ненаситността ми, но виждах какво се крие зад неговата сдържаност – той ми даваше контрол над удоволствието си. То беше мое и само мое. Той не изпитваше нито капка от него без мен,
което беше изключителен дар. Особено с оглед на миналото му, когато сексуалното освобождаване е било използвано като оръжие срещу него.
– Това е интерактивна изложба – каза той с топли развеселени очи. – Ела при мен.
– Ти си животно. – Бедрата ми бяха влажни от спермата му под халата ми, тъй като бях щастливката, която се събуди до неговото желание.
– Само за теб.
– О, правилен отговор.
Той се ухили. Членът му нарасна.
– Би трябвало да ме възнаградиш.
Отдалечих се от прага и пристъпих по-близо.
– Как предлагаш да го направя?
– По какъвто начин искаш.
Това също беше дар. Гидиън рядко предаваше контрола, и то само на мен.
– Нямам достатъчно време да ти дам каквото заслужаваш, шампионе. Не ми се иска да спра нещата, когато тъкмо стават интересни. – Сложих ръка на стъклото. – Какво ще кажеш да се

върнем към това след тренировката ми тази вечер? Ти, аз и това, което искам да правя с теб?
Той се измести и ме погледна право в лицето, вдигна ръка и я допря до моята през стъклото. Погледът му се плъзна по лицето ми с гореща милувка, която беше почти осезаема.
Лицето му беше спокойно, една поразително красива маска, която не разкриваше нищо. Но очите... тези шокиращи сини дълбини... те разкриваха нежност, любов и уязвимост.
– Целият съм твой, ангелче – каза той, изричайки думите толкова тихо, че едва достигнаха до мен.
Положих целувка на студеното стъкло.
– Да – съгласих се. – Мой си.
* * *
Нова седмица. Същият суперфокусиран Гидиън. Той започна работа веднага щом бентлито се отлепи от бордюра, пръстите му полетяха по клавиатурата, вградена в падащата табла на седалката. Гледах го и намирах напрегнатата му концентрация и увереност за невероятно секси. Бях омъжена за властен и амбициозен мъж и да гледам как той показва тази амбиция,
ме възбуждаше неимоверно.
Бях толкова вглъбена в съзерцанието си, че подскочих, когато смартфонът извибрира в чантата до крака ми.
– Божичко – измърморих, докато ровех да го извадя.
Името и снимката на Брет се появиха на екрана. Тъй като знаех, че трябва да се справя с него в един момент, ако исках да спре да ми се обажда, вдигнах телефона.
– Хей – казах внимателно.
– Ева. – Тембърът на вече известния глас на Брет ми подейства толкова силно, колкото винаги, но не по същия начин. Обичах начина, по който пееше, но тази любов вече не беше интимна. Не беше лична. Възхищавах му се така, както на още дузина певци. – Мамка му,
опитвам се да се свържа с теб от една седмица.
– Знам. Съжалявам, бях заета. Как си?
– Бил съм и по-добре. Трябва да те видя.
Вдигнах вежди.
– Кога идваш в града?
Той се засмя сурово – звук, лишен от веселие, който ми подейства зле.
– Невероятно. Слушай, не искам да говорим по телефона. Може ли да се срещнем днес?
Трябва да поговорим.
– Ти си в Ню Йорк? Мислех, че си на турне...
Динамичното тракане по клавишите, идващо от Гидиън, не се забави и той не ме погледна,
но усетих как енергията му се промени. Той слушаше разговора и знаеше кой е на телефона.
– Ще ти кажа какво става, като те видя – каза Брет.
Погледнах намръщено към прозореца, докато чакахме на червения светофар, и се взрях в тълпата пешеходци, пресичащи улицата. Ню Йорк гъмжеше от живот и възторжена енергия,
готова да промени света.
– В момента отивам на работа. Какво става, Брет?
– Можем да се срещнем на обяд. Или след края на работното ти време.
Обмислях да му откажа, но настойчивостта в тона му ме спря.

– Добре.
Протегнах ръка и я поставих на бедрото на Гидиън. Стегнатият мускул беше твърд под дланта ми, въпреки че той стоеше неподвижно. Ушитите по поръчка костюми му придаваха цивилизован вид, но аз знаех истината за мощното яко тяло, едва загатнато под дрехите.
– Мога да те видя по обяд, ако останем близо до сградата „Кросфайър“.
– Добре. В колко часа да дойда?
– Малко преди обед ще е най-добре. Ще те чакам в лобито.
Затворихме и аз пуснах телефона обратно в чантата си. Ръката на Гидиън хвана моята.
Погледнах го, но той се беше зачел в дълъг имейл, главата му беше леко наклонена така, че краищата на косата докосваха изваяната му челюст.
Топлината на допира му се просмука в мен. Погледнах надолу към халката, която носеше на пръста си, онази, която казваше на света, че той принадлежи на мен.
Дали бизнес партньорите му обръщаха внимание на ръцете му? Това не бяха ръце на мъж,
който се занимава с документация и пише по клавиатурата цял ден.
Бяха ръце на боец, на воин, който тренираше комбинирани бойни изкуства и избиваше агресията си върху боксови чували и спаринг партньори.
Изритах обувките си, подвих крака под себе си и като се наклоних към Гидиън, поставих другата си ръка върху неговата. Прокарах я разперена между кокалчетата и пръстите му напред и назад, полагайки внимателно глава на рамото му, така че да не изцапам безукорно черното му сако с грима си.
Вдишах аромата му и усетих как въздействието му – на близостта му, на подкрепата му –
превзема цялото ми същество. Миризмата на сапун сега беше притъпена, натуралният съблазнителен мирис на кожата му беше превърнал аромата в нещо по-богато и по-апетитно.
Когато бях неспокойна, той ме успокояваше.
– Нямам нищо за него – прошепнах, изпитвайки нужда да му го кажа. – Цялата съм изпълнена от теб.
Гърдите му рязко се повдигнаха, чух как остро си пое въздух. Прибра нагоре падащата табла, а после потупа скута си, приканвайки ме:
– Ела тук.
Пропълзях в скута му и въздъхнах щастливо, когато ме премести на мястото, сякаш създадено за мен. Всеки спокоен миг, който прекарвахме заедно, беше безценен. Гидиън заслужаваше отдих и аз копнеех да бъда това за него.
Устните му докоснаха челото ми.
– Добре ли си, ангелче мое?
– В ръцете ти съм. Животът не може да стане по-хубав.
* * *
Когато пристигнахме, забелязах трима папараци пред „Кросфайър“.
Поставил ръка ниско на гърба ми, Гидиън ме поведе пред себе си през входа,
придружавайки ме енергично, но не забързано, в хладното лоби.
– Лешояди – промърморих.
– Какво да се прави, като сме такава фотогенична двойка.
– Толкова си скромен, Гидиън Крос.

– До теб изглеждам добре, госпожо Крос.
Влязохме в асансьора заедно с още няколко човека и той застана в задния ъгъл,
придържайки ме към себе си с ръка около талията ми; притиснал бе длан към корема ми, а топлите му гърди бяха твърди зад гърба ми.
Насладих се докрай на тези няколко минути с него и отказах да мисля за работа или за
Брет, докато не се разделихме на двайсетия етаж.
Мегуми вече беше на бюрото си, когато се запътих към бронираните стъклени врати, и видът ѝ ме накара да се усмихна. Беше подстригала косата си след последния път, когато я видях в петък вечер, а ноктите ѝ бяха лакирани в яркочервено. Беше хубаво да видя малките знаци, че е започнала да си връща настроението.
– Хей, ти – поздрави ме тя, изправи се и след като натисна копчето, ми отвори вратата.
– Изглеждаш чудесно.
Усмивката ѝ се разшири.
– Благодаря. Как мина със сестрата на Гидиън?
– Страхотно. Тя е много забавна. Разтапям се, като я виждам заедно с Гидиън.
– Мен пък той ме разтапя. Щастливка такава. Както и да е, по-рано прехвърлих обаждане на твоята линия. Искаха да оставят съобщение.
Раздвижих се неспокойно, мислейки за Брет.
– Мъж ли беше?
– Не, жена.
– Хм, ще ида да го чуя, благодаря.
Отправих се към бюрото си и се настаних на него, задържайки поглед на колажа със снимки на мен и Гидиън. Все още трябваше да говоря с него за „Кросроудс“. Не бях намерила подходящ момент през уикенда. Покрай посещението на Айрланд бяхме достатъчно заети.
Той не беше спал през нощта в събота. Надявах се да го направи, но всъщност не го очаквах наистина. Беше ми трудно да мисля за вътрешната му борба – неговото притеснение и страх.
Той носеше в себе си и срам, и вроденото убеждение, че е счупен. Повредена стока.
Не виждаше в себе си това, което виждах аз – една щедра душа, която толкова много искаше да принадлежи на нещо, по-голямо от самия него. Той не разбираше, че е чудо. Когато не знаеше какво да стори в дадена ситуация, оставяше инстинкта и сърцето си да действат вместо него. И въпреки всичко, което беше преживял, имаше толкова голяма способност да чувства и да обича.
Той ме беше спасил по толкова много начини. Щях да направя всичко необходимо, за да го спася и аз.
* * *
Прослушах съобщенията си. Когато Марк влезе, се изправих и го посрещнах с широка усмивка и нетърпеливо очакване.
Той вдигна вежди.
– Какво те е развълнувало толкова?
– Обади се едно момиче от „Ланкорп“. Искат да се срещнем някой ден тази седмица, за да говорим по-подробно за това, което се надяват да постигнат с пускането на конзолата „Фейз

уан“.
В тъмните му очи проблесна позната искрица. Беше станал по-щастлив като цяло, след като той и Стивън се сгодиха, но придобиваше съвсем различна енергия, когато беше в очакване на нов клиент.
– Ти и аз, хлапе, ще преуспеем.
Подскочих леко на място.
– Да. Ще се справиш. Веднъж да те срещнат на живо, и ще ти легнат в краката.
Марк се разсмя.
– Действаш добре на самочувствието ми.
Намигнах му.
– Действам ти добре във всички аспекти.
Прекарахме сутринта в работа над офертата за „Фейз уан“, като обсъждахме различни варианти, за да преценим как най-добре да позиционираме новата им игрална конзола спрямо конкуренцията. Спрях за момент, когато осъзнах колко много се говореше за наближаващото пускане на конзолата от следващо поколение „Джен тен“, която по една случайност беше продукт на „Крос индъстрис“ и щеше да се превърне в съперник номер едно на „Фейз уан“ на пазара.
Отбелязах ситуацията пред Марк и го попитах:
– Това ще представлява ли проблем? Имам предвид, възможно ли е „Ланкорп“ да види конфликт на интереси в това, че аз работя по проекта с теб?
Той се изправи на стола си и се облегна назад. Беше смъкнал сакото си по-рано, но оставаше елегантно облечен в бяла риза, светложълта вратовръзка и панталон в сив цвят.
– Не, не би трябвало да е проблем. Ако офертата ни спечели сред другите, които те събират в момента, фактът, че си сгодена за Гидиън Крос, няма да промени абсолютно нищо. Ще вземат решението си на база умението ни да изпълним това, което си представят.
Исках да почувствам облекчение, но не стана така. Ако получехме рекламната кампания на
„Фейз уан“, щях да помагам на един от конкурентите на Гидиън да завземе част от неговия пазарен дял. Това сериозно ме тревожеше. Гидиън работеше страшно много и беше превъзмогнал толкова неща, за да издигне името Крос от позора до статут, който предизвикваше възхищение, респект и здравословно количество страх.
Не исках да го дърпам назад по никакъв начин.
Бях мислила, че ще имам повече време, преди да се наложи да вземам подобни решения. И
не можех да не се чувствам така, сякаш избирам между своята независимост и любовта към съпруга ми.
Дилемата ме човъркаше цяла сутрин и убиваше въодушевлението ми относно офертата.
После бавно стана обяд и Брет превзе ума ми.
Беше време да поема отговорност за кашата, която бях забъркала. Отворила бях вратата към
Брет и после я бях задържала открехната, защото не можех да прочистя главата си. Сега беше мое задължение да реша проблема, преди да повлияе на брака ми още повече.
Спуснах се към лобито пет минути преди дванайсет, като преди това бях поискала разрешение от Марк да изляза по-рано. Брет вече ме чакаше, застанал до входа с ръце в джобовете на дънките си. Носеше обикновена бяла тениска и сандали, както и тъмни очила,
вдигнати върху косата.

Стъпките ми станаха малко колебливи. Не само защото изглеждаше секси, което не можеше да се отрече, но и понеже той изглеждаше толкова не на място в „Кросфайър“.
Когато се бяхме виждали преди пускането на видеото на Таймс скуеър, срещата беше отвън.
Сега Брет беше вътре в сградата, застанал много близо до мястото, където за първи път се сблъсках с Гидиън.
Разликата между двамата мъже беше огромна и това нямаше нищо общо с дрехи или пари.
Устните на Брет се извиха, когато ме видя, тялото му се изправи и раздвижи по начина, по който мъжете помръдваха, когато сексуалният им интерес се повиши. Други мъже, но не и
Гидиън. Когато срещнах съпруга си за първи път, нито тялото, нито гласът му подсказаха каквото и да било. Само очите му издадоха привличането, и то само за миг.
Едва по-късно разбрах какво се беше случило в онзи момент.
Гидиън ме беше приел за своя... и ми беше дал себе си в замяна.
С един-единствен поглед. Той ме бе разпознал в мига, в който ме бе видял. На мен ми отне повече време да разбера какво сме един за друг. Какво беше предначертано да бъдем.
Не можех да не видя контраста между властния, но нежен начин, по който Гидиън ме гледаше, и безжизнения сладострастен начин, по който Брет ме оглеждаше от глава до пети.
Изведнъж стана толкова очевидно, че Брет никога не ме е смятал за истински своя. Не и като Гидиън. Брет ме беше искал, все още ме искаше, но дори когато ме бе имал, не беше предявил собственост към мен и определено не ми беше дал нищо истинско от себе си.
Гидиън. Главата ми се отметна назад, погледът ми затърси и намери един от многото черни куполи на тавана, които криеха охранителните камери.
Положих ръка на сърцето си и леко натиснах. Знаех, че най-вероятно не ме гледа. Знаех, че трябва умишлено да влезе във видеопотока, за да ме види, и че беше прекалено зает с работа,
за да мисли за това, но все пак...
– Ева.
Свалих ръка до тялото си. Погледнах към Брет, той се приближаваше към мен с леката дебнеща походка на мъж, който познава чара си и е уверен в шансовете си.
Лобито гъмжеше от хора, преминаващи около нас в непрекъснат поток, както човек би очаквал да бъде в небостъргач в центъра на града. Когато той вдигна ръце да ме прегърне, аз отстъпих назад и вместо това протегнах лявата си ръка, точно както бях направила, когато се видяхме за последно в Сан Диего. Никога повече нямаше да причиня на Гидиън болката,
която бях предизвикала, когато ме видя да целувам Брет.
Веждите на Брет се повдигнаха и топлината в очите му се охлади.
– Сериозно? Така ли ще е вече между нас?
– Омъжена съм – напомних му. – Да се прегръщаме, не е уместно.
– А какво ще кажеш за всички жени, които е чукал, изтипосани в таблоидите? Това не е проблем?
– О, хайде – скастрих го. – Нали знаеш, че не можеш винаги да вярваш на това, което пишат в пресата.
Той стисна устни. Сложи обратно ръце в джобовете си.
– Можеш да вярваш на това, което казват за чувствата ми към теб.
Стомахът ми потрепна.
– Мисля, че ти го вярваш.

А това ме натъжаваше. Той не знаеше какво имаме аз и Гидиън, защото никога не го беше имал. Надявах се някога да му се случи. Брет не беше лошо момче. Просто не беше предопределен да бъде моето момче.
Ругаейки под нос, Брет се извърна и направи жест към изхода.
– Хайде да се махнем оттук.
Бях раздвоена. Аз също желаех уединение, но също така исках да остана на място, където имаше свидетели, които можеха да успокоят Гидиън. И все пак не можехме да си направим пикник в лобито на „Кросфайър“.
С нежелание тръгнах с него.
– Поръчах да ми доставят някакви сандвичи. Реших, че така ще имаме повече време да говорим.
Брет кимна мрачно и протегна ръка към торбата, която носех.
Заведох го в Браянт парк, провирайки се рамо до рамо с него през трескаво движещите се обедни тълпи по тротоарите. Таксита и коли надуваха непреклонно клаксони към потоците пешеходци, които бяха твърде закъснели, за да спазват сигналите. Жегата проблясваше по асфалта, слънцето беше толкова високо в небето, че лъчите му пробиваха между извисяващите се небостъргачи. Една полицейска кола пусна сирената си, но пронизващите механични звуци не успяха да ускорят особено движението по задръстената улица.
Това беше Манхатън в стандартен ден и аз го обожавах, но си личеше, че Брет е изнервен от сложния танц, който се изискваше, за да се придвижваш в града. Извиването на рамене и бедра, за да се разминеш с хората; бързите вдишвания, с които се промъкваш край хора с прекалено големи чанти или край твърде бавни пешеходци; ускорената крачка, необходима,
за да избегнеш светкавичната поява на нови тела, изливащи се от множеството врати, които заграждаха тротоарите. Обичайни неща за живота в Ню Йорк, но си спомнях колко потискащо може да бъде, ако не си свикнал с такова количество хора, заемащи сравнително малка площ.
Влязохме в парка точно зад библиотеката, намерихме свободна маса със столове в сянката до въртележката и седнахме. Брет извади сандвичите, чипса и бутилираната вода, които бях поръчала, но никой от двама ни не започна да яде. Вместо това се огледах наоколо, като знаех, че може да бъдем снимани.
Бях помислила за това, когато избрах мястото, но алтернативата беше шумен претъпкан ресторант. Внимавах изключително много с езика на тялото си и опитвах да се подсигуря, че нищо няма да бъде изтълкувано погрешно. Като цяло светът би могъл да помисли, че сме приятели. Съпругът ми щеше да разбере по всеки начин, по който можех да му го покажа, че аз и Брет наистина сме си казали сбогом.
– Разбра нещата погрешно в Сан Диего – каза Брет ненадейно, очите му скрити зад тъмните стъкла на очилата. – Това с Британи не е сериозно.
– Не е моя работа, Брет.
– Липсваш ми. Понякога тя ми напомня за теб.
Трепнах, този коментар съвсем не ми се стори ласкателен. Направих безпомощен жест с ръка.
– Не бих могла да се върна при теб, Брет. Не и след Гидиън.
– Сега казваш така.

– Той ме кара да се чувствам така, сякаш не може да диша без мен. Не мога да се примиря с нищо по-малко. – Нямаше нужда да казвам, че Брет никога не ме е карал да изпитвам това.
Той го знаеше.
Загледа се в преплетените си пръсти, после рязко изправи рамене и извади портфейла от задния си джоб. Измъкна от него сгъната снимка и я постави на масата пред мен.
– Виж това – каза кратко. – И ми кажи, че между нас нямаше нещо истинско.
Вдигнах снимката, разтворих я и се намръщих на изображението. Беше спонтанен кадър на мен и Брет как се смеем за нещо, което беше отлетяло от спомените ми. Разпознах интериора на „Барът на Пийт“ на заден план. Около нас имаше тълпа хора със замъглени лица.
– Откъде взе това? – попитах го. Имаше време, когато бях готова на всичко, за да получа снимка с Брет, на която двамата не позираме, вярвах, че такова незначително нещо ще ми даде някакъв вид доказателство, че той е нещо повече от едно секси парче.
– Сам го е заснел след едно наше изпълнение.
Вцепених се, когато чух името на Сам Имара, сещайки се внезапно за секс касетата.
Погледнах Брет, ръцете ми трепереха толкова силно, че трябваше да оставя снимката.
– Ти знаеш ли за...?
Дори не можах да завърша изречението. Оказа се, че не е необходимо.
Челюстта на Брет се стегна, челото и горната му устна бяха покрити с капчици пот от лятната жега. Той кимна.
– Гледал съм я.
– О, господи.
Отдръпнах се от масата, умът ми се изпълни с всички възможности за това, което може да е записано на това видео. Тогава отчаяно исках да спечеля вниманието на Брет,
себеуважението ми липсваше изцяло и сега се срамувах от това.
– Ева. – Той протегна ръка към мен. – Не е каквото си мислиш. Каквото и да ти е казал
Крос за това видео, заклевам ти се, че не е лошо. Малко първично на моменти, но между нас винаги е било така.
Не... Първично беше това между мен и Гидиън. Онова между мен и Брет беше нещо много по-тъмно и нездраво.
Стиснах треперещите си ръце една в друга.
– Колко хора са го виждали? Показвал ли си го на... Групата гледала ли го е?
Нямаше нужда да отговаря, видях го на лицето му.
– Исусе. – Почувствах гадене. – Какво искаш от мен, Брет?
– Искам... – Той избута нагоре тъмните очила и потърка очите си. – По дяволите. Искам теб. Искам да бъдем заедно. Не мисля, че сме приключили.
– Ние никога не сме започвали.
– Знам, че вината за това е моя. Искам да ми дадеш шанс да поправя нещата.
Зяпнах невярващо.
– Аз съм омъжена!
– Той не става за нищо, Ева. Не го познаваш толкова добре, колкото си мислиш.
Краката ми потрепериха от желание да стана и да се махна.
– Знам, че той никога не би показал запис на двама ни на никого! Уважава ме прекалено

много.
– Цялата идея беше да документираме издигането на групата, Ева. Трябваше да преровим всичко.
– Можеше да го изгледаш първо сам – казах стегнато, като с ужас си давах сметка за хората,
които седяха не много далеч от нас. – Можеше да ни изрежеш, преди другите да го видят.
– Не сме единствените, които Сам е записвал. Другите момчета също имаха кадри.
– О, боже. – Гледах го как се раздвижва неспокойно. В мен се надигна съмнение.
– Освен това е имало и други момичета с теб – предположих, а гаденето ми се усили. –
Какво значение е имало, щом съм била една от многото.
– Имаше значение. – Той се наведе напред. – Беше различно с теб, Ева. Аз бях различен с теб. Просто бях прекалено млад и с голямо его, за да мога да го оценя тогава. Трябва да видиш, Ева. Тогава ще разбереш.
Поклатих яростно глава.
– Не искам да го гледам. Никога. Да не си луд?
Това беше лъжа. Какво имаше на това видео? Колко зле беше?
– По дяволите. – Той свали със замах очилата си и ги хвърли на масата. – Не искам да говоря за шибаното видео.
Но в позата му имаше отбранителност, което ме караше да се съмнявам в него. Раменете му бяха вдигнати и сковани, устните му – стиснати в линия.
„Каквото и да ти е казал Крос...“
Брет беше наясно, че Гидиън знае за касетата. Вероятно знаеше, че той се бори и да я запази погребана. Сам би му го казал.
– Какво искаш? – попитах отново. – Какво беше толкова спешно, по дяволите, че трябваше да дойдеш в Ню Йорк?
Чаках да ми отговори с блъскащо сърце. Беше дяволски горещо и влажно, но усещах кожата си студена и лепкава. Не можеше да ми каже, че ме обича, не и след като го хванах с
Британи. Не можеше и да ме предупреди да стоя далеч от Гидиън – вече бях омъжена. Брет беше в Манхатън по средата на турнето си, нещо, с което групата е трябвало да се съгласи. И
„Видал“. Защо биха го направили? Какво печелят от прекъсването на графика си?
Докато Брет просто седеше там и стискаше зъби, аз се изправих и тръгнах да се отдалечавам на сляпо, бързах през тревата към най-близката врата на оградата от ковано желязо.
Той извика след мен, но аз задържах главата си наведена, болезнено осъзнавах колко хора в парка са извърнали глава в моя посока. Правех сцена, но не можех да се спра. Зарязах чантата си там и не ми пукаше.
Да се махна оттук. Да ида на безопасно място. Да ида при Гидиън.
– Ангелче.
Гласът на съпруга ми ме накара да залитна. Обърнах глава. Той се изправи от един стол близо до пианото до „Брайънт Парк грил“. Свеж и елегантен, привидно неподатлив на знойната жега.
– Гидиън.
Тревогата в очите му, нежният начин, по който ме обви в прегръдката си, ми дадоха сила.
Той е знаел, че срещата с Брет няма да мине добре. Че ще бъда разстроена и нуждаеща се. Че

ще се нуждая от него.
И той беше там. Не знаех как и не ме интересуваше.
Пръстите ми се забиха в гърба му, буквално се вкопчих в него.
– Шшшт. – Устните му погалиха ухото ми. – При теб съм.
Раул се появи до нас с чантата ми в ръка, а стойката му излъчваше закрилничество –
добавка към бронята, която получавах от тялото на Гидиън. Необузданата паника в мен започна да утихва. Вече не бях в състояние на свободно падане. Гидиън беше моята мрежа,
винаги готова да ме хване.
Той ме поведе надолу по стълбите, където ни чакаше бентлито с Ангъс, застанал в готовност да отвори задната врата. Плъзнах се вътре и Гидиън се присъедини към мен,
ръката му ме обви, когато се сгуших в него.
Бяхме се върнали точно там, откъдето бяхме тръгнали тази сутрин. Но в рамките на няколко часа всичко се беше променило.
– Заел съм се с това – промърмори той. – Вярвай ми.
Повдигнах нос към шията му.
– Те искат да използват записа, нали?
– Няма. Никой няма да го използва. – В думите му имаше режеща нотка.
Вярвах му. И го обичах повече, отколкото някога бях смятала за възможно.
* * *
Какъв следобед. Избегнах мислите за Брет, като се зарових в работа по рекламната оферта за гейминг конзоли, включително „Джен тен“; когато стана пет, вече мислех само за
Гидиън.
Сега не се тревожех само за „Фейз уан“. Притеснявах се и от себе си, от момичето, което някога бях. Секс записът можеше да навреди повече на името Крос, отколкото коя да е конкурентна компания.
Изпратих съобщение на Гидиън. Надявах се на бърз отговор, но не го очаквах.
„В офиса ли си?“
Той отговори почти светкавично: „Да“.
„Тръгвам към къщи – написах му. – Искам да ти кажа довиждане преди това.“
„Качи се.“
Изпуснах дъха, който не бях осъзнала, че задържам. „Ще се видим след десет минути.“
Мегуми вече си беше тръгнала, когато минах през рецепцията, така че стигнах до Гидиън по-бързо, отколкото бях планирала. Рецепционистката му още беше на поста си, дългата ѝ
червена коса падаше лъскава по раменете ѝ. Тя ми кимна отсечено и аз ѝ се усмихнах невъзмутимо.
Скот не беше на бюрото си, когато приближих, но Гидиън стоеше прав до своето –
положил ръце на повърхността му, той преглеждаше документи, разпръснати пред него.
Араш седеше в единия от столовете и говореше нещо, заел спокойна и отпусната поза. Нито един от тях не носеше сако, но и двамата изглеждаха ужасно привлекателни.
Араш ме погледна, докато отивах към тях, а Гидиън вдигна глава. Очите на съпруга ми бяха толкова сини, че нюансът им ме зашемети дори от разстоянието помежду ни. Лицето му запази суровата си красота – нещо така типично за Гидиън, и все пак погледът му се смекчи,

когато ме видя. Устните ми се извиха, когато той ме повика с показалеца си.
Влязох в стаята и протегнах ръка на Араш, когато той се изправи.
– Хей – поздравих го. – Пазиш ли го от неприятности?
– Когато ми позволява – отвърна адвокатът, като хвана ръката ми, придърпа ме и целуна въздуха до бузата ми.
– Отдръпни се – каза грубо Гидиън, плъзвайки ръка около талията ми.
Араш се засмя.
– Тази нова ревнивост у теб е извънредно забавна.
– А чувството ти за хумор не е – сряза го Гидиън.
Наклоних се към съпруга си, обожавах усещането за твърдото му тяло, опряно в моето. Той никога не поддаваше, не се огъваше. Освен когато ме погледнеше.
– Имам среща след трийсет минути – каза Араш, – така че ще тръгвам. Благодаря за петък вечер, Ева. Ще се радвам да го направим отново.
– Ще повторим – казах му. – Със сигурност.
Когато той излезе от офиса, се обърнах към Гидиън:
– Може ли да те прегърна?
– Никога не трябва да питаш.
Усетих, че топлата подкана в очите му сякаш обгърна сърцето ми в топлина.
– Стъклата не са затъмнени.
– Нека да гледат – промърмори той, обвивайки ръце около мен. Въздъхна бавно и продължително, когато се прилепих до него. – Говори с мен, ангелче.
– Не искам да говоря. – Не исках да мисля за кашата, която бях забъркала в живота си и сега влияеше на мъжа, когото обичах. – Искам да слушам гласа ти. Кажи нещо, без значение какво.
– Клайн няма да те нарани. Обещавам ти го.
Стиснах силно очи.
– Не говори за него. Кажи ми нещо за работа.
– Ева...
Усещах обтегнатото му тяло, напрежението от тревога и притеснение, затова обясних:
– Просто искам да затворя очи за момент и да те усещам. Да те вдишвам. Да те чувам. Имам нужда просто да те попия за минута и после ще бъда добре.
Ръцете му ме погалиха надолу и нагоре по гърба, брадичката му се опря върху главата ми.
– Ще заминем някъде. Скоро. Поне за една седмица, въпреки че бих предпочел да са две.
Мислех си, че можем да се върнем в „Кросуиндс“. Да прекарваме времето си голи и мързеливи...
– Ти никога не си мързелив. Особено когато си гол.
– Особено когато ти си гола – поправи ме той, гризвайки ме леко. – Но никога не съм те имал такава за цяла седмица. Ти би ме изтощила.
– Съмнявам се, че е възможно, дяволе. Но съм навита да направя всичко възможно.
– Това няма да е истинският ни меден месец. Искам той да е цял месец.
– Месец! – Отдръпнах се и го погледнах, настроението ми се повиши. – Цялата икономика на Ню Йорк може да рухне, ако изчезнеш от играта за толкова дълго.
Той хвана лицето ми в шепа и погали с палеца си над веждата ми.

– Мисля, че висококвалифицираният ми екип ще се справи за няколко седмици без мен.
Хванах китката му и изразих малко от тревогата си:
– Аз не бих се справила. Нуждая се от теб прекалено много.
– Ева. – Той сведе глава и притисна устни до моите, разтваряйки ги нежно с език.
Хванах с ръка тила му и го задържах неподвижно, докато задълбочих целувката. Изгубих се в нея. Той ме придърпа по-близо и ме повдигна на пръсти.
Главата му се наклони, увеличавайки сливането ни, докато всеки дъх беше споделен, всеки стон и въздишка.
Задъхах се, когато спряхме, за да си поемем въздух.
– Кога ще си дойдеш вкъщи?
– Когато искаш да бъда там.
– Искам те, когато денят ти приключи. Днес изгуби достатъчно много време заради мен. –
Погладих перфектно нагласената му вратовръзка. – Ти не просто ме шпионираше този следобед. Знаел си, че обядът ми с Брет ще свърши зле.
– Беше вероятно.
– Да ме шпионираш? Или да свърши зле?
Той ме стрелна с поглед.
– Нали няма да ми се караш за това, че исках да бъда до теб? Ти би направила същото за мен, ако ситуацията беше обърната.
– Откъде знаеше какво иска той? – Дали съществуването на видеото тормозеше и него?
Това, което съм направила, и каква съм била преди.
– Знаех, че Кристофър го притиска, както и че притиска останалите от групата.
– Защо? За да те ядоса?
– Отчасти. Ти не си просто някоя случайна секси блондинка. Ти си Ева Трамел и си важна.
– Може би трябва да си боядисам косата. Да се отърва от „Златна“. Какво ще кажеш за червено? – Не можех да стана брюнетка, не и при изпълненото с тъмнокоси жени минало на
Гидиън. Би ме убивало да се гледам в огледалото всеки ден.
Лицето му се отчужди, затвори се като стоманен капан, въпреки че с нищо друго не показа каквото и да е напрежение. Усетих изтръпване отзад на шията си – бодващо предупреждение, че нещо се е променило.
– Не ти ли харесва идеята? – подкачих го, внезапно спомнила си за една червенокоса жена от миналото му, доктор Ан Лукас.
– Харесваш ми такава, каквато си. Въпреки това, ако искаш промяна, няма да възразя. Това е твоето тяло, твоето право. Но не го прави само заради тях.
– Ще продължиш ли да ме искаш?
Напрежението около устните му се смекчи, твърдостта на лицето му избледня почти толкова бързо, колкото се беше появила.
– А ти би ли продължила да ме искаш, ако имах червена коса?
– Ммм. – Почуках с пръст по брадичката си, преструвайки се, че си представям промяната. – Може би трябва да останем с това, което имаме.
Гидиън ме целуна по челото.
– Такава беше сделката.
– Сделката беше и че тази вечер ще ме оставиш да те изчукам.

– Назови време и място.
– Осем часа? Твоят апартамент в Горен Уест Сайд?
– Нашият апартамент. – Той ме целуна нежно. – Ще бъда там.

13
– Meжду другото, поздравления за годежа ти.
Погледът ми се извърна от лицето на проектовия мениджър на монитора към снимката на
Ева, изпращаща въздушна целувка.
– Благодаря ти.
Бих предпочел много повече да гледам съпругата си. За миг си представих Ева такава,
каквато беше предната нощ – онези плътни устни, обвити около члена ми. Бях ѝ дал картбланш с тялото си и всичко, което тя искаше да прави, беше да ме смуче, докато свърша.
Отново и отново. И отново. Исусе. Мислех за нощта, която бяхме прекарали заедно, през целия ден.
– Ще те държа в течение за влиянието на бурята – каза той, привличайки отново вниманието ми към работата. – Признателен съм ти, че се обаждаш лично да провериш как сме. Атмосферните условия може да ни позабавят около седмица-две, но ще отворим навреме.
– Имаме буфер. Преди всичко се погрижи за себе си и за екипа си.
– Ще го направя. Благодаря.
Затворих чат прозореца и проверих графика си, трябваше да знам точно колко време имам,
за да се подготвя за следващата си среща с главните екипи за проучване и развитие в
„Позит“.
Гласът на Скот прозвуча от говорителя на телефона ми:
– Кристофър Видал-старши е на първа линия. Обажда се за трети път днес. Вече му казах,
че ще му върнеш обаждането, когато можеш, но той настоява. Как да процедирам?
Обажданията от втория ми баща никога не предвещаваха нещо добро, така че да ги отлагам отнемаше от времето, което щеше да ми е нужно, за да се справя с какъвто проблем той имаше намерение да ми стовари.
– Ще вдигна.
Натиснах бутона за високоговорителя.
– Крис, какво мога да направя за теб?
– Гидиън. Слушай, съжалявам, че те безпокоя, но с теб трябва да поговорим. Дали ще е възможно да се срещнем днес?
Подтикнат от настойчивостта в гласа му, вдигнах слушалката и изключих високоговорителя.
– В моя офис или в твоя?
– Не, в мезонета ти.
Облегнах се назад изненадан.
– Няма да си бъда вкъщи преди девет.
– Това не е проблем.
– Всички добре ли са?
– Да, добре са. Не се тревожи за това.
– Значи става дума за „Видал“. Ще се погрижим за това.
– Господи. – Той се разсмя дрезгаво. – Ти си добър човек, Гидиън. Един от най-добрите,

които познавам. Трябваше да ти казвам това по-често.
Присвих очи, когато чух остротата в тона му.
– Имам няколко минути сега. Просто говори.
– Не, не сега. Ще те видя в девет.
Той затвори. За една дълга минута останах със слушалката в ръка. В стомаха си усещах буца – студена и отчетлива.
Върнах слушалката на мястото ѝ и насочих вниманието си към работата, като извадих диаграмите и прегледах пратката, която Скот беше оставил по-рано на бюрото ми. И все пак умът ми препускаше.
Не можех да контролирам случващото се със семейството ми, никога не бях имал власт над това. Можех само да оправям кашите, които забърква Кристофър, и да се опитвам да предпазя „Видал“ от потъване. Що се отнасяше до ползването на записа с Ева, слагах чертата. Нищо, което би могъл да каже Крис, нямаше да промени това.
Наближаваше време за обсъждането на „Позит“, когато на монитора ми изскочи съобщение и видях аватара на Ева.
„Все още усещам вкуса ти. Апетитно.“
Сух смях се изтръгна от мен. Буцата, която бях игнорирал, се отпусна, а после изчезна. Тя беше моята чиста страница. Моето ново начало.
Успокоен ѝ отговорих: „Удоволствието беше мое“.
* * *
– Имам следа.
Обърнах глава и видях Раул да влиза в офиса ми.
Той се приближи до бюрото с отсечени крачки.
– Все още проверявам списъка с гости за онова събитие, на което присъства преди няколко седмици. Два пъти на ден пусках и търсене на снимки. Получих сигнал за тези днес.
Осигурих си копия и направих няколко огледа с увеличение.
Погледнах снимките, които той плъзна на бюрото ми. Вдигнах ги и ги разгледах по- отблизо една по една. На заден план се виждаше червенокоса жена. С всяка следваща снимка тя се приближаваше все повече.
– Смарагдовозелена рокля, дълга червена коса. Това е жената, която Ева е видяла.
Освен това тя беше и Ан Лукас. Нещо в начина, по който беше застанала – с извърнато настрани лице, – зароди познато гадене в стомаха ми.
Погледнах Раул.
– Тя не е била в списъка с гости?
– Официално не, но е била на червения килим, така че си мисля, че сигурно е придружавала някой от поканените. Не знам кой е бил кавалерът ѝ, но ще разбера.
Изправих се неспокойно, като избутах стола си назад.
– Преследвала е Ева. Трябва да я държиш настрана от жена ми.
– Ангъс и аз разработваме нови протоколи за охраняване на събития.
Обърнах се и взех сакото си от закачалката.
– Кажи ми, ако имаш нужда от повече хора.
– Ще те уведомя. – Той събра снимките и тръгна към мен. – Тя е в офиса си днес – каза,

правилно преценявайки намерението ми. – Все още беше там, когато се качвах да те видя.
– Добре. Да тръгваме.
* * *
– Извинете! – Дребната брюнетка зад бюрото се изправи бързо, докато преминавах край нея. – Не можете да влезете там. Доктор Лукас е с пациент в момента.
Хванах дръжката, отворих вратата и влязох в офиса на Ан, без да забавям крачка.
Главата ѝ се вдигна рязко, зелените ѝ очи се разшириха за миг, преди червените ѝ устни да се извият в доволна усмивка. Жената на дивана срещу нея примигна объркано и преглътна това, което бе започнала да казва.
– Толкова съжалявам, доктор Лукас – каза брюнетката, останала без дъх. – Опитах се да го спра.
Ан се приближи, приковала очи в мен.
– Невъзможна задача, Мишел. Не се тревожи, можеш да излезеш.
Рецепционистката се оттегли. Ан погледна пациентката си.
– Ще се наложи да съкратим днешната си среща. Извинявам се за това изключително грубо прекъсване. – Тя ме изгледа гневно. – Разбира се, няма да ви таксуваме. Моля, говорете с
Мишел за насрочване на нов час.
Изчаках до отворената врата, докато обърканата жена си събираше нещата, а после се отместих, за да излезе.
– Можех да извикам охраната – каза Ан, облегна се на бюрото си и скръсти ръце.
– След като си минала през толкова неприятности, за да ме примамиш тук? Не би го направила.
– Не знам за какво говориш. Въпреки това е хубаво да те видя. – Тя отпусна ръце и хвана ръба на бюрото си в преднамерено предизвикателна поза, като изложи на показ голо бедро през разтворената цепка на синята си рокля с презрамки.
– Не мога да кажа същото.
Усмивката ѝ се изопна.
– Чупиш играчките си и ги изхвърляш. Ева знае ли, че дните ѝ са преброени?
– А ти знаеш ли го?
Безпокойство затъмни светлите ѝ очи и притъпи усмивката ѝ.
– Това заплаха ли е, Гидиън?
– Иска ти се да бъде. – Пристъпих по-близо, видях как зениците ѝ се разширяват.
Възбуждаше се и това ме отврати толкова много, колкото и миризмата на парфюма ѝ. –
Може да направи играта ти по-интересна.
Тя изправи рамене и тръгна към мен, полюшвайки бедра, черните ѝ токчета с червена подметка потъваха в плюшения килим.
– Ти също обичаш игрите, любовнико – измърка тя. – Кажи ми, завързвал ли си хубавата си годеница? Шибал ли си я до полуда? Пъхал ли си някой от широката си гама вибратори в задника ѝ, така че да я чука, докато го ръгаш в катеричката ѝ с часове? Тя познава ли те както аз, Гидиън?
– Стотици жени ме познават както ти, Ан. Да не би да мислиш, че си специална?
Единственото запомнящо се нещо покрай теб е съпругът ти и как той се изяжда от това, че

съм те имал.
Ръката ѝ се вдигна да ме зашлеви и аз не я спрях, поех удара, без да трепна.
Иска ми се това, което казах, да беше истина, но бях изключително опорочен от нея,
виждах призрака на брат ѝ в извивката на усмивката ѝ, в маниерите ѝ...
Хванах китката ѝ, когато посегна да хване члена ми.
– Остави Ева на мира. Няма да повтарям.
– Тя е пробивът в твоята броня, безсърдечно лайно такова. В твоите вени тече лед, но тя може да кърви.
– Това заплаха ли е, Ан? – попитах спокойно с нейните собствени думи.
– Абсолютно. – Тя се изтръгна от хватката ми. – Време е да си платиш, а милиардите ти няма да покрият този дълг.
– Вдигаш залога, като обявяваш война? Толкова ли си глупава? Или не ти пука какво ще ти коства това? Кариерата ти... брака ти... всичко.
Тръгнах към вратата с лека крачка, въпреки че в мен бушуваше ярост. Аз бях причинил това на Ева. И аз трябваше да го накарам да изчезне.
– Само ме гледай, Гидиън – извика тя след мен. – Гледай какво ще се случи.
– Да бъде както искаш. – Спрях, сложил ръка на дръжката на вратата. – Ти започна това, но не се заблуждавай, последният ход ще бъде мой.
* * *
– Имал ли си кошмари след последния път, когато се видяхме? – попита доктор Питърсън с лежерен маниер и тих интерес, поставил работния таблет в скута си.
– Не.
– С каква честота би казал, че ги имаш?
Бях седнал толкова удобно, колкото и внимателният лекар, но вътрешно бях дразнещо неспокоен. Имах да се справям с прекалено много неща, за да си позволя да изгубя час от времето си.
– В последно време веднъж седмично. Понякога по-рядко.
– Какво имаш предвид под „в последно време“?
– Откакто срещнах Ева.
Той записа нещо с таблетната си писалка.
– Сблъскваш се с непознати за теб затруднения, докато работиш върху връзката си с Ева, но честотата на кошмарите ти намалява – поне за момента. Имаш ли някаква идея защо е така?
– Мислех, че вие трябва да ми го обясните.
Доктор Питърсън се усмихна.
– Не мога да размахам магическа пръчка и да ти дам всички отговори, Гидиън. Мога само да ти помогна да стигнеш сам до тях.
Изкуших се да го оставя да каже още, да го накарам предимно той да говори. Но мисълта за
Ева и надеждите ѝ, че терапията ще промени по някакъв начин нещата, ме подтикна да говоря. Бях обещал да опитам и щях да го направя. Донякъде.
– Нещата се изглаждат за нас. През повечето време сме в синхрон.
– Чувстваш ли, че общувате по-добре?
– Мисля, че всеки е по-добър в разгадаването на мотивите за действията на другия.

Разбираме се повече.
– Връзката ви прогресира много бързо. Ти не си импулсивен мъж, но мнозина биха казали,
че да се ожениш за жена, която познаваш от толкова кратко време, жена, която признаваш,
че все още опознаваш, е изключително импулсивно.
– Това въпрос ли е?
– Просто наблюдение. – Той изчака за миг, но след като не казах нищо, продължи: – Може да бъде трудно за съпрузите на жени с миналото на Ева. Отдадеността ѝ на терапията помогна и на двама ви и все пак е твърде вероятно тя да продължи да се променя по неочакван за теб начин. Ще бъде стресиращо за теб.
– Аз самият не съм лесен – казах сухо.
– Ти си оцелял от друг вид преживявания. Чувствал ли си понякога, че кошмарите ти се засилват от стрес?
Въпросът ме подразни.
– Какво значение има? Просто се случват.
– Не мислиш ли, че има промени, които можеш да направиш, за да намалиш ефекта им?
– Наскоро се ожених. Това е голяма промяна в живота ми, не мислите ли, докторе? Смятам,
че това е достатъчно засега.
– Защо трябва да има ограничение? Ти си млад човек, Гидиън. Имаш много варианти пред себе си. Не е нужно промяната да се избягва. Къде е проблемът в това да опиташ нещо ново?
Ако не проработи, винаги имаш опцията да се върнеш към онова, което си правил преди.
Това ми се стори иронично забавно.
– Понякога не можеш да се върнеш назад.
– Нека опитаме една проста промяна сега – каза доктор Питърсън, оставяйки таблета си настрани. – Хайде да идем на разходка.
Изправих се едновременно с него, тъй като не исках да седя, а той да се извисява над мен.
Стояхме лице в лице само с масичката за кафе между нас.
– Защо?
– Защо не? – Той посочи към вратата. – Офисът ми може би не е най-доброто място за нашите разговори. Ти си мъж, свикнал да контролира нещата. А тук аз съм този, който ръководи. Така че ще изравним позициите си и ще излезем в коридора за малко. Там е публично място, но повечето хора, които работят в сградата, вече са си тръгнали.
Излязох от офиса преди него и го гледах как заключва и вътрешната, и външната врата на кабинета си, преди да дойде при мен.
– Е, това със сигурност е различно – каза той, устните му бяха извити иронично. – Това ме вади малко от рутината ми.
Свих рамене и тръгнах.
– Какви са плановете ти за остатъка от вечерта? – попита той, изравнявайки крачка с моята.
– Един час с треньора ми. – После добавих: – Вторият ми баща ще идва у дома по-късно.
– Да прекара време с теб и Ева? Близък ли си с него?
– Не и на двете неща. – Загледах се право пред себе си. – Нещо не е наред. Това е единствената причина, поради която той ми звъни изобщо.
Усетих погледа му върху лицето си.
– Иска ли ти се да беше различно?

– Не.
– Не го обичаш?
– Не го и мразя. – Исках да спра разговора дотам, но отново помислих за Ева. – Просто не се познаваме много добре.
– Би могъл да промениш това.
Засмях се сподавено.
– Днес наистина пробутвате тази идея.
– Казах ти, не е идея. – Той спря и аз се принудих да направя същото. Повдигна брадичката си и очевидно замислен се загледа в тавана. – Когато обмисляш покупка или проучване на нов пазар за бизнеса си, ти се осланяш на хора, които те съветват, нали? Експерти в съответните браншове. – Той отново ме погледна и се усмихна. – Би могъл да мислиш за мен по същия начин: като за експертен консултант.
– По отношение на какво?
– На миналото ти. – Той отново тръгна. – Ако ти помогна с това, ти сам ще можеш да проумееш останалата част от живота си.
* * *
– Концентрирай се, Крос.
Очите ми се присвиха. На тепиха срещу мен Джеймс Чо подскачаше на босите си крака и ме дразнеше. Той се ухили злобно, тъй като знаеше, че неизказаното предизвикателство ще ме подпали. Петнайсет сантиметра по-нисък от мен и с около четиринайсет килограма по- лек, бившият шампион по смесени бойни изкуства беше смъртоносно бърз и имаше колан, с който да го докаже.
Изправих рамене и регулирах стойката си. Вдигнах юмруци, затваряйки пролуката, която бе позволила на последния му удар да се забие в торса ми.
– Накарай ме да се изпотя, Чо – изстрелях към него, вбесен от това, че беше прав. Умът ми все още беше в офиса на доктор Питърсън. Нещо се беше променило рязко тази вечер, а не можех да схвана нито какво е, нито какво означава.
Джеймс и аз обикаляхме в кръг, финтирахме и замахвахме, без нито един от нас да може да удари другия. Както винаги бяхме сами в залата. Надъхващият ритъм на барабани тайко гърмеше на заден фон от говорители, хитро скрити в бамбуковата ламперия.
– Все още се сдържаш – каза той. – Любовта да не те е превърнала в страхливец?
– Иска ти се. Защото само така би ме победил.
Джеймс се разсмя, а после се хвърли към мен с раундхаус кик. Приведох се и го пометох с крак, поваляйки го. Той направи светкавичен ритник ножица и ме събори на земята заедно със себе си.
Скочихме обратно на крака. Отново вдигнахме ръце.
– Губиш ми времето – избухна той и ме атакува с юмрук.
Наведох се настрани. Левият ми юмрук се изстреля и закачи страната му. Неговият удари право в ребрата ми.
– Никой ли не те е ядосвал днес? – Той пристъпи стремително към мен и не ми остави друг вариант, освен да се защитя.
Изръмжах. В дъното на съзнанието ми тлееше ярост, оставена настрани до момента, в

който имах време и внимание да се справя с нея.
– Да. Виждам онзи огън в очите ти, Крос. Пусни го навън, човече. Давай смело.
„Тя е пробивът в твоята броня...“
Хвърлих се към него с комбинация от ляв и десен прав удар и накарах Джеймс да отстъпи крачка назад.
– Само толкова ли можеш? – присмя ми се той.
Престорих се, че ще го ритна, а всъщност го ударих, главата му се отметна назад.
– Да, мамка му – изпъшка той, стягайки мускулите на ръцете си, беше настървен. – Ето те и теб.
„Тя може да кърви...“
Озъбих се и се втурнах напред.
* * *
Освежен от душа, едва бях приключил с обличането, издърпвайки тениската си надолу,
когато смартфонът ми започна да звъни. Взех го от леглото, където го бях оставил, и вдигнах.
– Две неща – каза Раул, след като ме поздрави, фонът от хора и музика около него бавно избледня и после съвсем изчезна. – Забелязах, че Бенджамин Кланси все още държи под око госпожа Крос. Не постоянно, но системно.
– Така ли било? – казах тихо.
– Това устройва ли те? Или да поговоря с него?
– Аз ще се оправя с него. – Кланси и аз трябваше отдавна да си поговорим. Беше в списъка ми, но трябваше да го направя по-скоро.
– Също така, това може вече да ти е известно, госпожа Крос днес обядва с Райън Ландън и някои от изпълнителните му директори.
Усетих как ме обзема ужасно мълчание. Ландън. Мамка му.
Беше се промъкнал отнякъде, където не бях очаквал.
– Благодаря, Раул. Ще ми трябва личния номер на шефа на Ева, Марк Гарити.
– Ще ти го пратя на съобщение, когато го намеря.
Затворих му и пъхнах телефона в джоба си, едва сдържайки порива си да го запратя в стената.
Араш ме беше предупредил за Ландън, а аз бях пренебрегнал тревогите му. Бях фокусиран върху собствения си живот, върху съпругата си, и въпреки че Ландън също имаше жена,
неговият главен фокус винаги бях аз.
Иззвъняването на телефона в мезонета ме стресна. Отидох до приемника на нощното шкафче и вдигнах, отсичайки нетърпеливо:
– Крос.
– Господин Крос, обажда се Едуин от рецепцията. Господин Видал е тук за среща с вас.
Исусе. Хватката ми се затегна около слушалката.
– Изпрати го горе.
– Да, сър. Веднага.
Взех чорапите и обувките си, занесох ги във всекидневната и ги нахлузих. Веднага щом
Крис си тръгнеше, щях да си отида вкъщи при Ева. Исках да отворя бутилка вино, да намеря

някой от старите филми, които тя знаеше наизуст, и просто да я слушам как рецитира сантименталните реплики от диалозите. Никой не можеше да ме накара да се смея както тя.
Чух пристигането на асансьора и станах на крака, прокарвайки ръка през влажната си коса.
Бях напрегнат и презирах тази слабост.
– Гидиън. – Крис спря на прага на антрето, изглеждаше мрачен и изморен, което му се случваше рядко и само заради брат ми. – Ева тук ли е?
– Не, в нейния апартамент е. Тръгвам натам, след като си отидеш.
Той кимна рязко, стисна зъби, но не отрони нито дума.
– Влез – казах аз и посочих креслото до масичката за кафе. – Искаш ли нещо за пиене?
Бог ми беше свидетел, че аз самият имах нужда от това след деня, който бях имал.
Той влезе уморено във всекидневната.
– Нещо силно би било чудесно.
– И на мен ми звучи добре. – Отидох в кухнята и налях и на двама ни по чаша арманяк.
Докато оставях гарафата, телефонът извибрира в джоба ми. Извадих го и видях съобщение от
Ева.
Беше снимала голия си крак, лъщящ от вода и протегнат над ръба на ваната, със свещи на заден фон. „Присъедини се към мен.“
Бързо преразгледах плановете си за вечерта. Тя ми беше пращала провокативни съобщения цял ден. Щях да съм повече от щастлив да я задоволя и възнаградя.
Запазих снимката и върнах отговор: „Ще ми се да можех. Обещавам да те подмокря отново,
когато стигна там“.
Прибрах телефона си, обърнах се и видях, че Крис идва при мен в кухнята. Плъзнах чашата към него и отпих от моята.
– Какво става, Крис?
Той въздъхна и обви кристала с две ръце.
– Ще снимаме отново клипа на „Златна“.
– О? – Това беше ненужен разход, нещо, което Крис мъдро избягваше по правило.
– Чух Клайн и Кристофър да си говорят в офиса вчера – каза той навъсено. – И разбрах какво се случва. Клайн иска преправяне и аз се съгласих.
– А Кристофър не, сигурен съм. – Облегнах се назад към плота със стегната челюст.
Очевидно Брет Клайн в крайна сметка изпитваше сериозни чувства към Ева. Това не ме устройваше. Ни най-малко.
– На брат ти ще му мине.
Съмнявах се в това, но нямаше смисъл да го казвам.
Но Крис схвана това, което не изрекох, и кимна.
– Знам, че видеото е причинило стрес на теб и Ева. Трябваше да му обърна повече внимание.
– Оценявам това, че си готов на компромиси.
Той се загледа в чашата си, после отпи голяма глътка, почти пресушавайки съдържанието.
– Напуснах майка ти.
Поех си дълбоко дъх, изведнъж разбрал, че причината за посещението му няма нищо общо с работата.
– Айрланд ми каза, че двамата сте се скарали.

– Да. Ненавиждам факта, че сестра ти ни чу. – Той ме погледна и в очите му видях, че знае.
Видях ужаса. – Не знаех, Гидиън. Кълна се в бога, не знаех.
Сърцето ми подскочи в гърдите, а после заблъска силно. Устата ми пресъхна.
– Аз, ъ... отидох да видя Теранс Лукас. – Гласът на Крис стана дрезгав. – Нахлух в офиса му.
Той го отрече, лъжливият кучи син, но го видях изписано на лицето му.
Брендито се изплиска от чашата ми. Оставих я внимателно, усетих как подът се люлее под краката ми. Ева се бе изправила срещу Лукас, но Крис...?
– Повалих го, нокаутирах го с един удар, но, господи... исках да взема една от онези награди по рафтовете му и да смачкам главата му с нея.
– Стига. – Думата се откърти от гърлото ми като натрошено стъкло.
– А мръсникът, който го е направил... Този мръсник е мъртъв. Не мога да стигна до него.
По дяволите. – Крис пусна чашата си на гранитния плот с тъп звук, но риданието, което се откъсна от него, беше това, което почти ме накара да рухна. – По дяволите, Гидиън. Мое задължение беше да те пазя. И се провалих.
– Стига! – Блъснах плота, ръцете ми се свиха конвулсивно. – Не ме гледай по този начин,
мамка му.
Той потрепери видимо, но не се отдръпна.
– Трябваше да ти кажа...
Смачканата му официална риза се озова в юмруците ми, краката му увиснаха във въздуха.
– Спри да говориш. Веднага!
По лицето му потекоха сълзи.
– Обичам те като свой собствен син. Винаги съм те обичал.
Блъснах го далеч. Обърнах му гръб, докато се прекатури и се удари в стената. Излязох,
прекосих всекидневната, без да я виждам.
– Не очаквам да ми простиш – извика той след мен със задавен от сълзи глас. – Не го заслужавам. Но искам да знаеш, че щях да го разкъсам със собствените си ръце, ако знаех.
Обърнах се рязко към него, усещах как гаденето се надига в стомаха ми и изгаря гърлото ми.
– Какво искаш, мамка му?
Крис изправи раменете си. Погледна ме със зачервени очи и мокри бузи, трепереше, но беше прекалено глупав, за да избяга.
– Искам да знаеш, че не си сам.
Сам. Да. Далеч от съжалението и вината, и болката, прозиращи през сълзите му.
– Махай се.
Той кимна и тръгна към антрето. Стоях неподвижен, гърдите ми се вдигаха и спускаха,
очите ми горяха. В гърлото ми се блъскаха думи, в болезнено свитите ми юмруци пулсираше ярост.
Преди да излезе от стаята, той спря и ме погледна.
– Радвам се, че си казал на Ева.
– Не говори за нея. – Не можех да понеса дори мисълта за нея. Не сега, когато бях толкова близо до загубата на контрол.
Той си тръгна.
Тежестта на деня смаза раменете ми и ме повали на колене.

Разпаднах се.

14
Сънувах частен плаж и гол Гидиън, когато бях грубо събудена от звука на звънящ телефон.
Претърколих се на една страна, протегнах ръка и заопипвах повърхността на нощното шкафче, опитвайки да намеря смартфона си в тъмното. Пръстите ми докоснаха познатата му форма и аз го стиснах, сядайки в леглото. Лицето на Айрланд осветяваше дисплея.
Намръщих се и погледнах празното място в леглото до мен. Гидиън не беше вкъщи. Разбира се, възможно беше да ме е намерил заспала и да е отишъл в съседната стая да си легне...
– Ало? – вдигнах аз, забелязвайки, че е малко след единайсет часа.
– Ева. Обажда се Крис Видал. Съжалявам, че звъня толкова късно, но се тревожа за Гидиън.
Той добре ли е?
Прималя ми.
– За какво говориш? Какво не е наред с Гидиън?
Последва кратка пауза.
– Не си ли говорила с него тази вечер?
Изхлузих се от леглото и запалих лампата.
– Не. Бях заспала. Какво става?
Той изруга толкова силно, че космите по ръцете ми настръхнаха.
– По-рано се срещнах с него относно... нещата, които ти ми каза. Не го прие добре.
– О, господи. – Завъртях се наоколо, без да виждам. Да облека нещо. Трябваше да навлека нещо върху сексапилното боди, с което бях планирала да съблазня Гидиън.
– Трябва да го намериш, Ева – каза той отчаяно. – Той има нужда от теб в момента.
– Тръгвам. – Хвърлих телефона на леглото и измъкнах от гардероба вълнено палто, след което изхвърчах от стаята си. Грабнах ключовете за съседния апартамент от чантата си и се затичах по коридора. Започнах да се боря с ключалката и най-накрая отворих вратата.
Жилището беше мрачно и тихо като гробница, стаите бяха празни.
– Къде си? – проплаках в тъмнината, усетих бодването на сълзи от паника в гърлото си.
Върнах се в своя апартамент, пръстите ми трепереха, когато отворих приложението на смартфона си, следящо неговия.
„Не го прие добре.“
Господи. Разбира се, че не. Не беше приел добре и това, че въобще казах на Крис. Гидиън беше побеснял. Агресивен. Беше изживял ужасен кошмар.
Мигащата червена точка на картата беше точно там, където се надявах да е.
– Мезонета.
Нахлузих чехлите на краката си и забързах отново към чантата си.
– Какво, по дяволите, си облякла? – попита Кари от кухнята, стряскайки ме.
– Господи, изкара ми ангелите от страх!
Той се затътри към барплота, облечен само в боксерките си „Грей Айлс“, гърдите и шията му блестяха от пот. Тъй като климатикът работеше идеално, а Трей беше останал за през нощта, знаех точно как и защо Кари беше така загрят.
– Добре, че го направих, не можеш да излезеш така навън – провлече той.
– Само гледай. – Преметнах чантата си през рамо и тръгнах към вратата.

– Ти си откачена, бебчо – извика той след мен. – Жена по мой вкус!
* * *
Охраната на Гидиън дори не трепна, когато се измъкнах от задната седалка на таксито пред сградата. Разбира се, мъжът ме беше виждал и в по-лоша форма. Същото важеше и за портиерa, който се усмихна и ме поздрави по име, сякаш не изглеждах като луда бездомница. Макар и облечена с палто „Бърбери“.
Вървях възможно най-бързо, обута с чехли, към частния асансьор за мезонета, изчаках го да се спусне към мен и въведох кода си. Издигането беше светкавично, но пътят ми се стори безкраен. Искаше ми се да крача нервно в затвореното пространство на малкия елегантно обзаведен асансьор. Притесненото ми лице се взираше в мен от безупречно чистите огледала.
Гидиън не ми беше звънял. Не ми беше изпратил и съобщение след онова, в което флиртуваше и ми обещаваше гореща нощ. Не беше дошъл при мен, дори и само за да спи в съседната стая. Гидиън не обичаше да бъде далеч от мен.
Освен когато беше наранен. И когато се срамуваше.
Вратите на асансьора се отвориха с плъзване и хевиметъл музика нахлу с рев вътре.
Присвих се и запуших ушите си, силата на монтираните на тавана колони беше толкова голяма, че беше болезнено да ги слушам.
Болка. Бяс. Бушуващата ярост в музиката ме блъсна. Дълбоко в гърдите си усетих болка,
знаех. Разбирах. Песента беше звуков израз на това, което Гидиън чувстваше вътре в себе си,
но не можеше да извади навън.
Беше прекалено овладян. Сдържан. Държеше емоциите си толкова изкъсо, колкото и спомените.
Бръкнах в чантата за телефона си и успях да изпусна цялата чанта, съдържанието се разпръсна по пода на асансьорната кабина и по черно-белите шахматни плочки на фоайето.
Зарязах я там, където падна, с изключение на смартфона, който вдигнах; отключих дисплея,
за да стигна до приложението, което управляваше звука. Синхронизирах го с по-нежна музика и намалих силата на звука.
Мезонетът замлъкна за един безкраен миг, а после зазвучаха нежните акорди на песента
„Сблъсък“ на Хауи Дей.
Усетих приближаването на Гидиън, преди да го видя, въздухът запращя с бурното напрежение на надвиснала лятна буря. Той се появи зад ъгъла на коридора, водещ към спалните. Дъхът ми секна.
Беше гол до кръста и с боси крака, косата му падаше до раменете като разрошена копринена грива. Черният му анцуг висеше до най-ниската точка на хълбоците и подчертаваше стегнатия релеф на корема му. Имаше синини по ребрата и нагоре по рамото си, белезите от битка само подчертаваха впечатлението за държани изкъсо ярост и свирепост.
Изборът ми на музика контрастираше с емоцията, кипяща в него. Моят красив и по дивашки елегантен воин. Любовта на живота ми. Толкова измъчен, че видът му извикваше горещи, парещи сълзи в очите ми.
Той спря рязко, когато ме видя, юмруците му се свиваха и разпускаха отстрани до тялото

му, беше с подивял поглед и разширени ноздри.
Телефонът се изплъзна от ръката ми и падна на пода.
– Гидиън.
Той си пое въздух при звука на гласа ми. Това го промени. Гледах как промяната го завладява, сякаш врата се затвори с трясък. В един момент беше наелектризиран от емоции.
В следващия беше студен като лед и с изгладена като стъкло външност.
– Какво правиш тук? – попита той с опасно равнодушен глас.
– Търся те.
Защото той беше изгубен.
– В момента не съм добра компания.
– Нямам нищо против това.
Беше прекалено неподвижен, сякаш се страхуваше да помръдне.
– По-добре си върви. Не си в безопасност тук.
Пулсът ми заигра. В сетивата ми се промъкна осъзнаване. Усетих топлината, която излъчваше, достигаща до мен от другия край на стаята. Нуждата му. Търсенето му. Изведнъж започнах да се разтапям под палтото си.
– В по-голяма безопасност съм с теб, отколкото където и да било на земята. – Поех си дълбоко дъх за кураж. – Крис вярва ли ти?

Изтегляне 1.8 Mb.

Сподели с приятели: