Обща теория на правото (Помагало) от проф. Владимир Захаров

Същността на принципа на законност е в точното и безусловно спазване от органите, които реализират юридическата отговорност на всички изисквания на материалния и процесуалния закон при нейното осъществяване. От гледна точка на материалното право това значи, че правна отговорност може да се търси само за деяния,предвидени в закона и само в пределите, посочени в него. Материалният закон изисква също така тази отговорност да се прилага само за виновно деяние на правния субект. От позиции на процесуалното право принципът на законността задължава да се спазват точно всички процесуални норми, които регулират реда за търсене на отговорността. Вината на правонарушителя трябва да бъде всестранно обоснована и неопровержимо доказана. Сложният юридически фактна правонарушението следва да бъде установен като неопровержима обективна истина по делото.

Принципът на законността предполага пълно гарантиране на всички субективни права на правонарушителя, а също така ефективна защита на законните интереси на държавата, както и на другите индивидуални и колективни субекти на правото, засегнати от правонарушението.

Принцип на справедливостта. Принципът на справедливостта пизисква на правонарушителя да се налага наказание или да се определят принудителни мерки, които отговарят напълно на характера и тежестта на извършеното противоправно деяние, на степентта на неговата обществена опасност, на условията, при които то е извършено, на личните особености и качества на извършителя. Недопустимо е да се прилага закон, който установява отговорност или я засилва след извършване на деянието, т. е. забранява сена наказателния закон да се придава обратна (ретроактивна) сила. Това е императив на международното право.

Така, чл. 15, т. 1 на Международния пакт за гражданските и политическите права от 19. 12. 66 г. постановява, че никой не може да бъде признат за виновен в извършването на престъление за някакво действие или недоглеждане, което според действуващото в момента на извършването му вътрешнодържавно законодателство или международно право, не е престъпление. Съответно не може да се налага по-тежко наказание, отколкото онова наказание, което би могло да се наложи в момента на извършването на престъплението. С други думи,принципът на справедливостта забранява да се придава обратна сила на наказателния закон, освен в случаите когато новият законе в полза на правонарушителя (установява по-лека санкция отколкото стария закон).

Видът и размерът на наказанието трябва да бъдат справедливи, без да са неиоправдано леки или сурови, без да накърняват както общественото чувство за справедливост и хуманност, така и личните чест и достоинство на правонарушителя. Наказанието не бива да е само възмездие на обществото по отношение на правонарушителя, но и ефективно средство за превъзпитаването и приобщаването му към обществото като негов пълноправен и пълноценен член .

Принципът на справедливостта изисква правната отговорност да бъде лична и строго индивидуална, ако случаят се отнася до наказателен вид отговорност. За едно правонарушение не може да се налага повече от едно наказание. При всички видове юридическа отговорност действува правилото:”отговорността носи този, който е извършил правонарушението”.

Съвременното демократично законодателство отрича и отхвърля феодалния (средновековния)принцип за някаква “колективна вина” и съответно за колективна отговорност, в каквата и да е “модерна” интерпретация. (1)
(1) Тук се имат предвид схващанията в учебниците от социалистическия период на нашето развитие, че комунистическата нравственост уж внасяла в този принцип на лична отговорност “коректив”, който “се състои в това, че наред с нарушителя моралната отговорност за неговото деяние носи и онзи колектив, в който той живее, се труди и учи (вж. Теория государства и права, Изд. на Московския университет, 1967, с. 383 )
Когато субектът на юридическата отговорност е наистина колективно лице справедливостта изисква персонификация на отговорността, т. е. от какви точно конкретни лица е извършено правонарушението в колективния орган. Ако едни или други ръководни лица в него нарушават виновно съответните правни разпоредби, то именно те са длъжни да отговарят за извършеното (за направеното). (1)
(1)Вж. Теория государства и права, Ленинград, 1982, с. 360
Най-после, справедливостта изисква във всички случаи, ако вредата, причинена от правонарушението има обратим характер, юридическата отговорност следва да осигури нейното възстановяване. Напротив, ако причинената вреда е необратима, юридическата отговорност трябва да отговаря на тежестта на извършеното правонарушение.

Принцип на целесъобразността. Юридическата отговорност трябва да бъде целесъобразна, което означава, че принудителните санкционни мерки, които се налагат на правонарушителя не бива да противоречат на нейните цели. . Те трябва да отговарят на тежестта на правонарушението, на обстановката и обстоятелствата, при които то е извършено, на личностните особености и качества на правонарушителя, на състоянието на общественото мнение и редица други фактори. Ако целите на юридическата отговорност могат да се постигнат без нейната реализация, следва винаги да се преценява, дали изобщо е целесъобразно тя да се търси.

Принцип на неизбежност и навременност на юридическата отговорност. Този принцип изисква нито едно виновно правонарушение да не бъде изоставено без да последва отговорност . Особенна важност той има в наказателно-правната сфера, която се ръководи от максимата : нито едно престъпление да не остане неразкрито и ненаказано, нито един престъпник да не избегне своята отговорност. Непременното условие за ефективно действие на принципа е също така изискване наказателната или правовъзстановителната мярка да бъде не само законна, справедлива, целесъобразна, но и навременна.

Практиката и историческият опит свидетелствуват, че търсенето на юридическа отговорност дава максимално добри резултати и ней-висока ефективност, когато тя е неизбежна и навременна, т. е. следва веднага или колкото може по-бързо след извършването на правонарушението. Практическият еффект от действието на този принцип има психологическа основа. Тя произтича и е следствие на фактора на времето. Колкото повече са отдалечени във времето моментът на правонарушение и реализацията на правната отговорност, толкова е по-низка степента на нейната резултатност. Преведено на математическия език това означава, че те се намират в отношение на обратна пропорционална зависимост.

Времето заличава първоначалната острота на деянието. По тази причина националните законодателства установяват навсякъде давностни срокове, след изтичане на които се прекратява търсенето и реализацията на юридическа отговорност (наказателно преследване на правонарушителя, изпълнение на взетото по дело решение ).

Макар и да не е формулирано изрично, действието на тази закономерност е забелязано от мислителите още в Древността Очевидно съвсем не е случайно, че всички религии без изключение проповядват фатална неизбежност от наказанието за вината, за “греха”, за неправедните постъпки на човека. (1)

Същите мотиви звучат и в “Теогония” (“За произхода на боговете”) на най-ранния гръцки поет Хесиод (VII в. пр. н. е. ). Той разказва, как Крон (Кронос), син на Гея (Земята) и Уран (Небето) убива по подбуда на своята майка баща си с огромен сърп, . приготвен от нея специално за тази цел. Причината за това била, че Уран многократно зазидал в утробата на Земята-Гея своите деца, които се раждали чудовища-уроди. Гея пък била крайно обезпокоена от необичайната плодовитост на Уран. И не виждала друг изход освен убийстото му. . Вярно е,твърди Хесиод, злодеянието на Уран било ужасно, и той, Хесиод, не осъжда в поемата си самия факт на неговото убийство. Но това не е било обикновено убийство, а убийство на бащата от сина му., едно грозно и “нечестиво дело”, още по-голямо злодейство. И затова Кронос също заслужава ужасно наказание . ……. Мойрата (съдбата) при гърците наказва безжалостно всички - жени, мъже, герои и даже богове. ., от нея никой няма спасение.

Днес вече е общоприето положението, че принципът за неизбежността и навременността на юридическата отговорност е главно и най-важно условие за ефективността на прилаганата принудителна мярка въобще, и на наказанието по-специално. (1)

Джулиан Саймънс засяга един важен и голям проблем - за съвременното високо урбанистично общество, което прави хората анонимни и безотговорни.

Групирането може да се направи най-напред според органа и реда, по който се осъществява юридическа отговорност. Съобразно този критерий тя се разделя обикновено на отговорност по административен, служебен и по съдебен ред., т. е. административна, служебна (или дисциплинарна) и съдебна отговорност.

Според предмета на правното регулиране,т. е. в зависимост от принадлежността към един или друг правов отрасъл (клон) юридическата отговорност бива наказателно-правна (углавна), административно-правна, дисциплинарна ( преимуществено трудово-правна) и гражданско-правна отговорност

В зависимост от характера (вида) на санкциите юридическата отговорност. се разделя обикновено на наказателна и правовъзстановителна ( главно имуществена, или материална). Наказателната отговорност включва на свой ред три вида правни отговорности : наказателно-правна, административна и дисциплинарна. Правовъзстановителната е предимно гражданско-правна отговорност.

Класификацията на видовете правна отговорност може да се извърши и с оглед на субектите на правоотношението . В този случай тя се разделя на отговорност на колективни и индивидуални субекти (някои казват на колективни субекти и физически лица). В миналото най-разпространен вид на тази класификация е разделението на правните субекти на физически и юридически лица, който днес се нуждае от съществени уговорки. Основното съображение тук е фактът, че не всички колективни субекти са юридически лица и не всички юридически лица са колективни образувания (формации).

Правната отговорност на физическите лица се разглежда също като лична отговорност. При тази класификация на свой ред има много неясности и нерешени въпроси. Така, някои автори разбират под лична само такава отговорност, която е лишена от икономическо съдържание, за разлика от имуществена, или материална отговорност (1)

Определението на престъплението в нашата правна теория е взето от Наказателния кодекс и е дадено от наказателноправниците. Чл. 9 ал. 1 от НК дефинира престъплението като общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо. Общественоопасно е деянието,- според чл. 10 от НК,- което уврежда или застрашава обществения или държавния строй на републиката, личността, политическите, трудовите, имуществените и други права на гражданите, стопанската система, собствеността или други интереси, защитени от установения правов ред.

Наказателно-правната е отговорност за правонарушения с най-висока степен на обществена опасност( по отношение, например,на административната) и, следователно, се съпътства с налагането на най-тежкия вид санкции, в сравнение с другите видове наказание, които (санкции) предвиждат най-значими неблагоприятни последици за личността или нейното имущество. Предвид на това тя може да се прилага само по съдебен ред. Това е конституционно изискване. (1)
(1). Чл. 31 (1) от Конституцията гласи:”Всеки обвинен в престъпление следва да бъде предаден на съдебната власт в законно определен срок”. В наказателното право действува презумпцията за невинност (невиновност). Според ал. 3 от същия член “обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влезла в сила присъда. ”(подчертано от мен - В. З. )
За да да настъпи наказателно-правна отговорност е необходимо деянието да бъде изрично забранено от наказателния закон. Това е другото важно конституционно изискване. Чл. 5 ал. 3 от Конституцията постановява: никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което не е било обявено от закона за престъпление към момента на извършването му. Следователно, деянието, ако не е предвидено от наказателния закон не е престъпление. Аналогията при прилагането на наказателноправния закон е категорически забранена.

Правоприлагащият орган трябва да има предвид също така, че наказателноправният закон няма обратна сила, освен в случаите когато той съдържа по-благоприятни санкции за правонарушителя.

Наказателната отговорност винаги е лична, което означава, че наказанието може да се наложи само на лице, извършило предвидено в закона престъпление (чл. 35 от НК). Задължението да се изтърпи наказанието не може да бъде прехвърлено върху друго лице, даже и с неговото желание или съгласие.

Отговорността в наказателното право може да носи по принцип само физическо лице, което е вменяемо (с нормална психика) (1) и е достигнало определена в

1. 
   Под вменяемост се разбира способността на лицето да разбира свойство и обществено значение на своите действия и последици от тях, както и способността да ръководи постъпките си. ”Нормалната психика” предполага, че лицето притяжава необходимото социално съзнание и жизнен опит, достатъчни да направляват неговата воля за постигане на определени цели и задачи.
   

закона възраст, т. е. притяжава качеството деликтоспособност. Под физическо лице се разбира днес човешка личност, от която може да се търси наказателната отговорност, за разлика от миналото (Древния свят и Средновековието) когато е било възможно да се търси тази отговорност не само от хората, но и от животните и даже от неодушевени предмети.

Традиционната правна теория считаше до вчера, че наказателноправна отговорност може да се търси изключително от физическите, а не и от юридически лица, че тя има индивидуален, а не колективен характер. (1). Днес това гледище в първата
(1)Вж. Иван Ненов. Наказателно право на Република България. Обща част. Кн. 1, С.,1992, с. 16 и сл. Същото гледище е застъпено и в сега действуващия Наказателен кодекс на Република България.
си част основателно се оспорва, като се приема, че юридическите лица също могат да бъдат субекти на правната отговорност (т. н. корпоративна отговорност) не само в частното, но и в наказателното право. (1)
(1)Вж. аргументацията :Антон Гиргинов. Наказателно-отговорни лица. С., 1995, с. 168 и сл.
От друга страна, съвременното наказателно право не признава колективната обективна вина, като основание за търсенето на наказателната отговорност, за разлика от древното и средновековното законодателство, както и практиката на полицейско-тоталитарните държави, които търсят отговорност не само от отделния индивид, но и от общности от хора (от рода, семейството, роднините, общината, корпорациите и пр. ), включително по расов, национален, класово-политически и др. признаци ( холокост, апартайд, сегрегация и др. )

Наказателната отговорност е най-тежък вид юридическа отговорност, която се изразява съответно и в най-строгите санкции, предвидени в закона. Тяхното прилагане е свързано с най-неблагоприятни последици от личен или (и) имуществен характер за правонарушителя. Към тях се отнасят преди всичко такива наказания като доживотен затвор без право на помилване, който се налага за изключително тежки престъпления; лишаване от свобода, което може да бъде от три месеца до двадесет години, и по изключение - за срок от тридесет години ( при замяна на наказанието доживотен затвор, при някои особено тежки умишлени престъпления и др. ); конфискация на имущество, глоба, лишаване от правото да се заема определена държавна или обществена длъжност, да се упражнява определена професия или дейност и др. мерки, предвидени в чл. 37 от НК (1)

Що се отнася до такава наказателна мярка като лишаване от свобода, в правната литература е изказано становището, което подлага на съмнение прецизност (точност) на самия термин “лишаване от свобода “ Макар че по-начало спорът е чисто терминологичен,той има известно основание, но това по-скоро е лингвистически и философски, а не юридически въпрос. . Всъщност става дума не за лишаване от свобода, а за нейното ограничаване, тъй като и най-опасният престъпник, осъэден на доживотен затвор не може да бъде лишен изцяло от свобода. (вж. Г. Бойчев, Юридическа отговорност, с. 48) Така, в Конституцията е записано изрично, че на лишените от свобода се създават условия за осъществяване на основните им права, които не са ограничени от действието на присъдата.

Другият аргумент е, че възстановяването на материални щети, причинени от престъплението, може да се търси по реда на гражданското съдопроизводство. Твърди се, че в случая няма гражданско-правната отговорност на престъпника, а само използване на гражданско-процесуални средства за възстановяване на имуществените вреди от престъплението. Съществено за проблема има обаче обстоятелство дали тези имуществени вреди са органическа част от състава на престъплението, или сами по себе си те не влизат в сложния юридически факт, който образува престъплението.

Принципът, че наказателната отговорност изключва други видове правна отговорност означава по-специално: за едно и също деяние не може да се търси едновременно, освен наказателна, и административна, и дисциплинарна отговорност.

По-различно е положението при деликтите. За едно деяние може да се потърси и административна, и гражданско-правна, а също така и административна, и дисциплинарна отговорност, освен в случаите, когато законът забранява изрично това. Така, ако се нарушават правилата за движение от притежателя на МПС, и от това нарушение ще последват имуществени вреди, от правонарушителя може да се търси и административна, и гражданско-правна отговорност. От друга страна, ако военнослужещият наруши обществения ред, без деянието да образува състав на престъпление, от него ще се търси само дисциплинарна отговорност.

Най-после санкционната мярка при наказателно-правната отговорност, колкото и да е тежка и сурова, не може да има за цел причиняване на физическо страдание или унижаване на човешкото достоинство. (чл. 36, ал. 2от НК ).
25. 4. 2. Административно-правна отговорност.
Административно-правната (административната) отговорност е разновидност на наказателна отговорност, която произтича от административното правонарушение, или деликта. Административното нарушение е неправомерно виновно деяние, забранено от закона, което се заключава в неспазване на административно-правните норми, и което съгласно закона се наказва, като правило, не от съда, а от органа на администрацията, т. е. от оправомощения орган на държавното управление и по административен ред (1).

1. 
   Вж. П. Стайнов, А. Ангелов. Административно право на Народна република България. Обща част., С., 1957, с. 284 ).
   

Административните правонарушения имат по-малка обществена опасност от престъпленията и се наказват (санкционират) с по-леки наказания. Някои автори считат (включително авторите на учебника от 1973 г. ), че административните нарушения, за разлика от престъпленията, “ не са обществено опасни, макар че общественовредни” (1)

1. 
   Вж. Теория на социалистическото право., с. 288.,С., 1973. Срв. друга гледна точка:Д. Димитров,Административно право. С., 1993
   

Административната отговорност се търси за правонарушения (деликти) предимно в сферата на държавното управление, на изпълнително-разпоредителната дейност на държавата и е свързана с нарушаване на нормите на административното, финансовото (включително данъчното и митническото), поземленото, екологическото, процесуалното, транспортното и др. отрасли на правото. Най-често това са нарушения на правилата на уличното движение, ветеринарните и санитарно-хигиенни правила, правилата на пожарна безопасност и т. н.

Административната отговорност изключва автоматически другата наказателна отговорност. Не може да се прилага същевременно и административно-правната и наказателно-правната отговорност за едно и също правонарушение.

По-съществената и по-трудна за разграничаване е разбликата между административна и дисциплинарна отговорност. За първата е характерно, че между правонарушителя (лицето извършило административно правонарушение) и административния орган, който е правомочен (управомощен) да търси административна отговорност, няма отношения на служебна зависимост. Тя се прилага само към гражданите, които не се намират в трудови и служебни отношения с административния орган, който налага наказанието. По това административната отговорност се отличава от трудово-правната или дисциплинарната отговорност, която не предвижда отговорност на трети лица, т. е. на лицата, не обвързани трудово-правно (които не се намират в отношения на служебна подчиненост). (1)

Най-типичните админастративни наказания са: глоба; конфискация на предмета (вещ); отнемане на специално право (например, право на управление на МПС, право на ловуване и пр. ), предупреждение и т. н.

Глобата в административното право е разновидност на парично наказание, което не бива да се смесва с глоба в наказателното право, а също така с гражданско-правната компенсация на имуществена вреда. Това е специална наказателна мярка, която има материален (имуществен) характер и не поставя за цел да компенсира причинената вреда. От друга страна тя не се съпровожда с такава последица като “съдимост” и се налага от административен орган по административен, а не по съдебен ред.