Дисциплинарна отговорност

Трудовият кодекс посочва конкретните видове нарушения на трудовата дисциплина, за които се налагат съответните дисциплинарни наказания, като: бележка, предупреждение за уволнение и уволнение (чл. 188 на КТ). За едно и също нарушение на трудовата дисциплина може да се наложи само едно дисциплинарно наказание (чл. 189, ал. 2)

Дисциплинарната отговорност за разлика от административната има място само при отношения на непосредствена служебна или друга подчиненост на правонарушителя пред органа (длъжностно лице), който налага това (дисциплинарно) наказание. При админстративната отговорност, както вече стана дума, няма отношения на подчиненост.

Дисциплинарните наказания се налагат от работодателя или от определено от него лице или от друг орган, оправомощен със закон, а на ръководителя на предприятието, както и на работници или служители, назначени от по-горестоящ орган, - от този орган. (чл. 192, ал 1 и . 2). В миналото, през социалистическия период от развитието на страната, се е считало, че дисциплинарната отговорност може да бъде осъщетвена само от държавен орган. Днес надделява становището, че тя може да се реализира и от частни предприемачи, тъй като в трудовите правоотношения преобладаващият работодател става все повече частно лице. (1)

Правовъзстановителните санкции имат за цел да принудят лицето (правния субект) чрез прилагането или под заплаха от прилагането на държавна принуда да изпълни (доброволно или принудително) поетото задължение, да възстанови причинената имуществена вреда или някакво друго накърнено субективно право, с други думи да възстанови положението, което е съществувало до правонарушението. Затова често казват че гражданско-правната отговорност има по-начало компенсационна природа, тя е свързана или с гражданско-правни деликти, или с неизпълнение на договорните задължения. В този смисъл теорията на гражданското право разделя гражданско-правната отговорност на два вида - деликтна и договорна.

Гражданско-правната отговорност е преди всичко имуществена, или материална (някои казват икономическа) отговорност., присъща на първо място (главно) на гражданското, както впрочем ( а също така) и на трудовото право.

Имуществената отговорност бива пълна или частична (ограничена) ако при трудово-правните отношения преобладава частична (ограничена) имуществена отговорност, то при гражданско-правните, напротив, пълна отговорност. Така,чл. 203 от Кодекса на труда постановява, че “работникът или служителят отговаря имуществено за вредата, която е причинил на работодателя по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите си задължения. (ал1). За вреда, която е причинена умишлено или в резултат на престъпление или е причинена не при или по повод изпълнението на трудовите задължения, отговорността се определя от гражданския закон” (ал. 2). С други думи, за разлика от отговорността, предвидена в ал. 1 тази отговорност е гражданско-правна, а не и във връзка с трудово-правните отношения.

Според трудовото законодателство работникът или служителят отговаря за причинената вреда в размер на вредата, но не повече от месечното си трудово въэнаграждение. Ако вредата е причинена от ръководителя във връзка с упражняване на ръководните му функции, отговорността е в размер на причинената вреда, но не повече от трикратния размер на месечното му възнаграждение. Ограничената имуществена отговорност се осъществява от работодателя чрез издаване на заповед за удръжки от заплата на правонарушителя, а пълната имуществена отговорност само по съдебен ред. (вж. чл. чл. 210, 211, 212 от КТ ).

Основният принцип на гражданско-правната отговорност, както изтъкнахме по-горе, е пълното възстановяване на причинената вреда, а нейната специфика е правовъзстановителен характер. Пълното възстановяване на причинената вреда може да се допълва със санкции във вид на глоба (например, изплащане на неустойка). Същностната природа и целта на гражданско-правната отговорност е обаче не наказването на правонарушителя, а обезщетяването на претърпялото вреда лице или принудителното изпълнение на дължимото поведение и задоволяването на неговото субективно право. (1)

1. 
   Вж. Теория на социалистическото право, С., 1973, с. 289. Теория государства и права,Л.,1987, с. 523. Р. О. Халфина. Общее учение о правоотношении, с. 322 и сл. Проф. Р. 0. Халфина не е съвсем последователна. . От една страна, тя твърди, че”принуждението да се изпълни задължението не може да се счита за отговорност, тъй като държавната принуда е насочена само към обезпечаването на съществуващото задължение” (с. 320). От друга страна, тя разграничава две разновидности отговорността, като вторият вид при нея е “отговорността за нарушаването на задължението в съществуващото правоотношение”(с. 322). Нелогичността в двете взаимоизключващите се твърдения идва от опита на авторката да ограничи юридическата отговорност “само с такива последици на правонарушението, които се изразяват във възникването на новите задължения или във видоизменението на задълженията, които са възникнали от съществуващото правоотношение. ”(с. 320 и сл. Курсив мой - В. З. ). ). Отговорността в гражданското право ще възникне обаче и при неизпълнение на съществуващото юридическо задължение, без да се появят нови задължения. В противния случай няма (изчезва) правно основание лицето да бъде принудено с държавни средства да изпълни поетото задължение.
   

Международното право е също така комплексно право. То включва (в себе си) международно публично и международно частно право, нормите на които се различават принципно от нормите на вътрешното право. Това се отразява непосредствено и върху особеностите на международната правна отговорност, която се разглежда в теорията и практиката като един от основните принципи на международното право. Принципът на отговорността намира израз не само в задължението да се возстанови причинената на друга държава или на чужденците вреда ( както е в миналото), но и във възмжността към държавата-правонарушител да бъдат приложени различни международни санк;ии, включително и принудителните военни мерки. (1)

Административната отговорност се осъществява по извънсъдебен административен ред, при който наказанията се налагат от специално упълномощени длъжностни лица. Те не се намират в служебни отношения с правонарушителя, т. е. не са им подчинени по служба.

Дисциплинарната отговорност, напротив, се осъществява по служебен ред. Дисциплинарните наказания се налагат от длъжностно лице ( работодателя), на което правонарушителят е подчинен по служба (ръководител на предприятието или учреждението, командир на воинското поделение, ректор на висше училище или декан на факултета и т. н. )

Гражданско-правната отговорност може да се осъществява както по съдебен (като правило), така и административен ред.

Тъй като гражданско-правната отговорност няма за цел да наказва лицето за правонарушението,, а се стреми чрез принудителна мерка от страна на държавата да възстанови причинената вреда, то тази особеност определя реда на защита на засегнатия интерес и осъществяване на юридическата отговорност. Тя не се търси служебно от компетентния орган, а се извършва по съдебен ред, като инициативата принадлежи на пострадалата страна. В отделни случаи, като изключение, тя може да се осъществи и по административен ред. В някои страни е предвидена възможност тя да се реализира също така по реда на арбитражното производство.
25. 6. Структура ( и основания) на юридическата отговорност.
За да настъпи юридическата отговорност, в правонарушението е необходимо да присъствуват следните елементи: обективна страна на правонарушението; субективна страна (на правонарушението); субект и обект на правонарушението. Липсата на един от тези елементи изключва правоотношението .

Обективната страна се образува от деянието на субекта, престъпния резултат от деянието и необходимата причинна връзка между деянието ( действията) на субекта и настъпилия вредоносен резултат.

Деянието представлява определено действие (или бездействие) на субекта, на дееца. Вече стана дума, че юридическата отговорност се търси само за конкретните външни действия (конкретни постъпки) на лицето, а не и за намерение (“гол умисъл”)да се действува, което няма съответната проекция във външния свят. Съвременното право не се занимава, не се интересува от мислите и начина на мисленето на хората. То търси юридическата отговорност само за поведението на субекта, което намира външен израз в неговите конкретни постъпки, в действията му.

За да задействува юридическата отговорност деянието трябва да бъде противоправно, т. е. да нарушава изискванията на някоя правна норма, на правилото за поведение, записано в нея и с това да причинява вреда, да накърнява субективно право (субективни права) на другите, предвидени и защитени от правната норма. Противоправността е следователно обективно качество, което не зависи от дееца, от волята му, тъй като нормите се установят от външната по отношение към него сила - от държавата, от законодателята.

Под вина в правото се разбира психическото отношение на субекта (дееца) към деянието, към своите действия и последици (резултати) от тях. Тя се образува от два компонента на съзнанието: интелектуален и волеви

. Интелектуалният компонент на вината представлява разумна способност на лицето ( на дееца, на правонарушителя) да разбира свойството и значението на своите действия и обществените последици от тях, да ги преценява от социалната (обществената) им страна, от позицията на обикновения разум на човека, относно тяхната допустимост или недопустимост от гледна точка на общоприетите норми за поведение на човека в обществото . В деянието този компонент изразява различни степени на интеллигентността на правонарушителя. (1)
(1). Великолепната художествена илюстрация за липсата на интелектуалния компонент във вината е разказа на А. П. Чехов “Злоумишленик”.

Съдебният следовател разпитва босокрако мъничко, слабо и мършаво селянче, облечено в шарена риза и пълни с кръпки пантолони. Обвинява го в това, че железопътният пазач го е заварил да отвинтва гайки от релсите. Селянчето (“мужичонка”) обяснява, че гайките му са нужни за риболова, че те са по-удобни от гвоздеите, защото имали дупки, а без тежести риба не се лови и това разбирал всеки. .

Следователят му обявява, че наказателният закон предвижда за умишлената повреда на железницата, която може да доведе до катастрофа и гибел на хората, осъждането на каторга . Мужичонката търпеливо обяснява на следователя, че вече много години цялото село отвинтва гайките и с това се препитава, но не са чули за никаква катострофа; да отвинтиш гайката “ум трябвало да имаш”, “ние,казва той,това разбираме, не без ум правим; нали, не всички гайки отвинтваме, оставяме, които трябва”.

Накрая, когато следователят го арестува, той остава като гръмнат и по пътя към килията мърмори, че те били три брата и не е честно той да отговаря за брат си, който не е платил данъка. Преди да влезе в затвора философски заключава:” За да съдиш, трябва да разбираш от работата, а тук, на, за нищо… Ти с пръчки ме набий, но по съвест, да зная, че съм заслужил…”.

”. Мужичонка” не разбира значението на своите действия и възможните последици от тях. Той, според мене, не би трябвало да бъде наказателно отговорен и съден, защото в поведението му липсва интелектуалният компонент на вината . В подкрепа на това становище може да се посочи Примерния НК на САЩ, който изрично поставя въпроса за невменяемост на дееца в занисимост от това дали той може “да разбере значението на възбуденото против него наказателно преследване и да съдействува за собствената си защита”, дали може да се говори “за способността обвиняемият да си дава сметка за престъпния характер (укоримостта) на своето поведение”. (Вж. Примерньiй Уголовньiй кодекс (США), под ред. Б. Никифоров. М., 1969. Цитир. по:Антон Гиргинов. Наказателно-отговорни лица. С., 1995 с. 58-59 ).
Волевият компонент съдържа в себе си целенасоченост на действията на човека, той е свързан с целевата установка (ориентираност) на субекта, с неговата способност да поставя пред себе си едни или други цели и да ги осъществява. В деянието той намира израз на желанието или нежеланието на дееца да настъпят определени резултати от неговите действия, в стремежа към определени противоправни цели или, напротив, в нежеланието те да се постигнат.

За да настъпи юридическа отговорност трябва да са налице и двата компонента -интелектуален и волеви -които образуват състава на вината.

Най-после, непременно условие (или предпоставка) за юридическата отговорност е деликтоспособност на субекта на правонарушението. За да се търси отговорност от дееця, той трябва да е деликтоспособен, качество, което в много отношения е сходно с дееспособност на правния субект. Деликтоспособността е способност на правонарушителя да отговаря, да носи юридическа отговорност за своите действия. При физическите лица тя се свързва обикновено с настъпването на определена възраст и с нормално психическо състояние на дееца. Лицето трябва да бъде психически здраво и да достигне определена възраст, да придобие определен социален опит, за да разбира социалното значение на своите постъпки и възможни следствия от тях. Така, не са деликтоспособни малолетните, душевноболните и др. поставени под запрещение (т. е. под закрила на държавата) лица.
25. 6. 1. Вина и нейните форми
Вината, както вече посочихме, е необходимо основание за юридическа отговорност на правния субеккт. Тя съществува и се проявява в две основни форми: като умишлена и непредпазлива вина. Умишлената вина на свой ред може да бъде във формата на пряк и косвен (евентуален) умисъл. . Умишлената вина е налице, когато правонарушителят се стреми съзнателно към вредоносния резултат, желае да настъпят съответните последици от неговите действия,към тях са насочени неговата воля и желание. В наказателното право някои правонарушения (престъпления) могат да се извършват само във формата на пряк умисъл. Така, не е възможно “по непредпазливост” да бъдат извършени такива престъпни деяния като грабеж, кражба, присвояване, изнасилване и т. н.

При косвения (евентуалния) умисъл съзнанието и волята на правонарушителя са насочени към някаква друга цел, но наред с това настъпват и други вредни, обществено-опасни последици, които деецът съзнателно допуска, и е длъжен и би могъл да ги предотврати. Той се отнася обаче безразлично към този страничен престъпен резултат от своята дейност и не желае да го предотврати. В такъв случай за деянието и съзнателно допуснатата вреда правонарушителят ще отговаря като за извършени с косвен умисъл.

Непредпазливостта също има две форми : небрежност и самонадеяност. При небрежността недостатъкът засяга интелектуалния компонент на вината, а именно правонарушителят не желае и не предвижда вредните последици от своите действия, но би могъл и би трябвало да ги предвиди. В същност той носи отговорност именно затова, че не е предвидел вредните или обществено-опасните последици от своите действия, докато законът го е задължавал да предвиди и да не допусне настъпването на този вредоносен резултат.

Небрежността има черти (признаци), които я оприличават на “казус”, който изключва юридическа отговорност за извършеното. Както и при казуса деецът при небрежността не желае да настъпят вредни последици и не предвижда, че те могат да настъпят. Но ако при казуса той изобщо не би могъл и не е бил длъжен да ги предвиди, то при небрежността деецът не само би могъл, но и е бил длъжен да предвиди неправомерните резултати от своите действия. Юридическата отговорност на правонарушителя при небрежността настъпва именно затова, че той е нарушил закона, който го е задължавал да прояви необходимата внимателност, за да не допусне вредните последици от своите действия.

В случай на самонадеяност правонарушителят предвижда и допуска възможност от настъпването на вредните последици от своите действия, но не ги желае, като се надява лекомислено, че те няма да настъпят или пък самонадеянно е убеден, че може да ги предотврати. . В действителност се оказва, че той не е в състояние да ги предупреди и вредните последици, въпреки неговото нежелание настъпват. Самонадеяността привидно напомня евентуалния умисъл, съществената разлика обаче е в това, че при самонадеяността деецът не желае да причинява вреда на другите, докато при евентуалния умисъл той е престъпно безразличен към възможните вредните последици от своите действия и не желае да ги предупреди, въпреки че е длъжен да не ги допусне.

25. 7. Обстоятелства, изключващи юридическа отговорност.
В правната литература, особено в учебната, а понякога и в нормативни актове, се използва често изразът “освобождаване от юридическа отговорност”, който не е съвсем точен. Всъщност, когато се разглежда този въпрос става дума обикновено за две различни групи обстоятелства, а именно,първо, за обстоятелствата, свързани с освобождаване от изтърпяване на вече наложено наказание, т. е. когато юридическата отговорност вече е реализирана, и второ, за обстоятелства, които изключват юридическа отговорност за извършеното деяние . Да разгледаме отделно тези два варианта.
25. 7. 1. Освобождаване от изтърпяване на наказанието.
Има случаи, когато правонарушението е извършено и са налице всички негови елементи, които позволяват да се търси пълна юридическа отговорност, но нейната фактическа реализация е обществено нецелесъобразна. Прилагането на предвидените принудителни санкции може да доведе до обратни на очакваните резултати.

Същността на юридическата отговорност, разбрана в днешния й демократичен смисъл не е във възмездието, в отъмщаването, а във възстановяването на нарушените субективни права и причинените вреди, от една страна, и в ресоциализацията, в превъзпитанието на правонарушителя, от друга. По този начин получават пълноценна изява такива фундаментални принципи на правото като справедливост и хуманизъм. В крайна сметка, освобождаването от изтърпяване на наказанието може да се окаже социално много по-ефективно, отколкото нейната реализация.

Освобобождаването от изтърпяване на наложената санкция е свързано предимно с наказателна отговорност и главно при по-маловажни правонарушения, с по-малка степен на обществена опасност, а също така с личностните особености на правонарушителя, например, необходимост да се отчита специфика на непълнолетните правонарушители, както и други обстоятелства, с оглед на личността на правонарушителя. Такава хуманна проява е възможна само в случаите и при условията, изрично предвидени в закона.

Освобождаването от наказателната санкция може да бъде условно. При условното освобождение наказателният закон предвижда възможност да се възобнови юридическата отговорност, ако не са спазени условията на освобождаването.

Наказателното законодателство предвижда следните случаи на освобождаване от изтърпяването на наложеното наказание:

-давност (чл. 82, ал. 1 от НК)

- условно осъждане (чл. 66 -69 “а” от НК

- условно предсрочно освобождаване (чл. 70-73 от НК)

- помилване (чл. 74 от НК)

- амнистия (чл. 79, т. 3 )