Система на обективното право. Предмет и метод на правното регулиране

Най-развитото право в древността срещаме при римляните. Те са тези, които за пръв път разделят правото на публично и частно. В публичното право те включват всички онези норми, които защитават общия колективен интерес на цялата държава. Публичното право в миналото, при древните римляни съдържа също така нормите, които регулират дейността на магистратите и на култовите учреждения.

Частното право, напротив, охранява индивидуалните интереси на отделни лица. Тази първична класификация в правото е запазила в трансформиран вид своето значение чак до днес, макар и променила своето съдържание. Римското разделение в правото се различава съществено от съвременните представи, но оказва трайно историческо въздействие върху теоретическото развитие на правните представи.

Друго крупно деление на обективното право е неговото разграничение на вътрешно и международно право, които днес са самостоятелни и обособени правни системи. Те взаимно си влияят, имат много общи и сходни елементи, но съдържат също така някои съществени разлики, за което ще стане дума по-нататък.

Правото се разделя също така на материално и процесуално, които днес са комплексни отрасли.

Най-важното от всички подразделения на съвременното право в континенталните европейски страни е обаче неговото деление по правни отрасли (подотрасли, правни институти).

Съвременната система на обективното право е изградена върху определени критерии, които се наричат в правната наука предмет на правоното регулиране и метод на правното регулиране и представляват сложни понятия.

Под предмет на правното регулиране се разбира определен кръг обществени отношения, които се регулират от правните норми на даден отрасъл. Предметът е обективен критерий, тъй като обществените отношения не зависят от волята и желанието на определен субект и даже на законодателя. Предметът на правното регулиране определя и съответните правни отрасли, и метода на тяхното регулиране.

Обществените отношения, които влизат в предмета на съответния отрасъл, притежават някакво общо свойство (или качество), което дава основание за тяхното обособяване в специален раздел, или кръг. Напр. всички родители като юридическо понятие или децата, или военнослужещите, или наемните работници, или държавните органи и т. н. притежават някакво особено качество, което позволява те да бъдат обособени в отделна самостоятелна група, по-голяма или по-малка. Това качество има обективен характер и не зависи от волята на законодателя, напротив, той трябва да се съобразява с него.

Методът, а още по-точно методите на правното регулиране, напротив са субективни, защото зависят от волята и намеренията на законодателя. Методът се счита обикновено за вторичен, допълнителен (субсидарен) критерий, въпреки че без него не може да се изгради правната система и да се обособят правните отрасли. Той е необходим за правната система в същата степен, както и самите обществени отношения между хората, които образуват предмета на правното регулиране. . Методът на правното регулиране представлява съвокупност от многообразните юридически средства ( способи, приьоми или начини ) за регулиране на обществените отношения.

Всеки отрасъл на правото има свой специфичен метод на правното регулиране. Санкциите в тези отрасли понякога са твърде различни, или една или друга санкция заема в даден отрасъл на правото доминиращо място.

В правото се използват най-често два основни метода на регулирането. - императивен и диспозитивен.

. Императивният метод има заповедническа, властническа природа. За него е характерно неравноправие на участниците в правоотношението. Една от страните заповядва, а другата е длъжна да се подчини на тази заповед. Този метод се прилага в публично право.

Диспозитивният метод напротив е метод на равноправието на страните. . Той се нарича също метод на координация, на автономия и независимост на субектите. Неговата същност е доброволното споразумение и съгласуване на волите на участниците в правоотношението. Този метод се използва в частно право.

Правните системи в тези страни се образуват от три основни крупни блока - правни отрасли, подотрасли на правото и правни институти. Отделните норми се включват в малки (качествено еднородни и хомогенни) съвокупности, наречени правни институти. Те от своя страна се обединяват в по-големи родови съвокупности ( родственото им начало се запазва, но отслабва ), наречени правни отрасли. Взети цялостно и в единство те образуват системата на обективното право.

Правните отрасли регулират обществените отношения, които се отнасят към някакъв определен близък род и притяжават някакво общо качество или свойство. Такова общо качество притяжават например родители, деца, военнослужащи, криминално проявени лица, чиновници в държавния апарат, наемни работници и пр. и пр.

Що се касае до подотраслите, те не са самостоятелни подразделения на правото и съществуват вътре в отрасъла, като регулират някакъв специален вид (разновидност) обществени отношения вътре в рода, в отрасъла. Например, наказателното право е отрасъл на правото, а военно наказателното право е негов подотрасъл. В гражданското право такива подотрасли са вещното право, облигационното право, във финансовото право - данъчното право, в административното - чиновническото право, полицейското право и т. н.

В хода на историческото развитие броят на правните норми непрекъснато се увеличава, подотраслите се разрастват, в тях се обособяват крупни самостоятелни блокове от норми и постепенно те се консолидират в самостоятелни правни отрасли. Така от гражданското право се отделят в самостоятелни правни отрасли семейно и наследствено право (някои досега ги разглеждат като подотрасъл на гражданското право), търговско право, трудово право; от държавното право - конституционно и административно и т. н.

Трябва да се отбележи накрая, че не всички правни отрасли имат съответни подотрасли. Делението на подотрасли е специфично само за “по-старите” правни отрасли. ”Младите” отрасли, които се образуваха сравнително неотдавно и съществуват само през последните десятилетия (напр. екологическо право), нямат подотраслево деление.

Правните институти регулират еднородни, близки по своята природа обществени отношения с висока степен на качествено единство. Такива са напр. институтите на представители (законови или договорни) в гражданско право, на политическо представителство - в конституционното право, на материална отговорност - в гражданско и трудово право и безброй други институти в отделни отрасли на правото. Всеки правен отрасъл се състои от най-различни правни институти.

И така, обективното право се образува от отделни правни норми, които са първични клетки на правния организъм. Нормите се обединяват в своеобразни малки вериги, наречени институти. Тези вериги се обединяват в по-големи съвокупности, наречени отрасли, а ако вътре в тях има подотрасли - в тези подотрасли. Крупните отраслеви вериги на правните норми се обединяват в система от вериги, наречена обективно право.

Така се обрзуват два крупни, относително самостоятелни правни блока (от системна гледна точка - подсистеми) от норми. Делението на обективното право на частно и публично се запазва до днес и това е неоспоримо свидетелство за неговата историческа необходимост, неопровержимо доказателство, че в основата му стоят важни обективни фактори.

Днешните представи за публичното и частно право са много по-сложни и се различават твърде съществено от възгледите на древните римляни. Тук не е мястото за разглеждане само на съвременната теория за тези две най-крупни комплексни групи на правото. е посочим обаче, че сеташното публично право се дели на вътрешно и международно. Същата класификация има и частното право, което бива вътрешно и международно. Вътрешното частно и вътрешното публично право в славянското и романо-германското правно семейство имат комплексен характер, като включват цяла поредица самостоятелни правни отрасли. Първото е обширна съвкупност от правните норми, които установяват и закрепват организацията на дадена държава, компетенцията на държавните органи и отношенията между тях; определят и охраняват (защитават) политическите права, свързани с участието в дейността на държавата, обема на гражданските права и свободи и т. н. Вътрешното публично право се образува предимно от правни норми на конституционното, административното, финансовото, наказателното и процесуалното право.

Вътрешното частно право е система от норми, които регулират отношенията между частни физически и юридически лица и защитават техните частни интереси. . Централно място в него заемат нормите на гражданското право (в миналото то включва и нормите на гражданското процесуално право).

Между нормите на публичното и частното право има съществени различия. Така напр. нормите на публичното право са императивни (заповядващи), докато тези на частното право са диспозитивни (допускащи избор, в противоположност на императивните).

Има съществени разлики и в санкциите, които се налагат при правонарушения в публичното и частното право. Достатъчно е да посочим, че в наказателното право напр. разпространена санкция е лишаването от свобода, докато в гражданското право санкцията има правовъзстановителен характер.

Посочената класификация се отнася в еднаква степен както до обективното, така и до субективното право. В този смисъл някои автори говорят за обективно и субективно частно и обективно и субективно публично право. Тази първична класификация в правото се е наложила и утвърдила по силата на положението, което правният субект е заемал в обществения живот. Човекът живее не само като отделен индивид, но и като член на множество организирани общности. Поради това правото урежда неговото положение и като отделно същество и като член на тези общности, на първо място - като гражданин на държавата. (1). С други думи, правото защитава неговите индивидуални, частни интереси,

1. 
   Вж. също Цеко Торбов История и теория на правото, с. 246).
   

от една страна, и обществените интереси на колектива, на общността, в която той живее.

Във връзка с разграничаването на интересите на частни и обществени, индивидуални и колективни, е и разделението на правото на частно и публично. Частното право гарантира и задоволява отделни частни цели и интереси, докато публичното осигурява защита и реализация на обществените цели и интереси.
9.4.2. Материално и процесуално право
Другото съвременно разграничаване в обективното право е неговото разделение на материално и процесуално. Материалното право се състои от разпоредби, които съдържат самите субективни права и юридически задължения. Процесуалното право напротив е само форма на реализация на материалното право., т. е. на субективните права и задължения, предвидени в нормите на материалното право. Следователно процесуалното право регулира (регламентира) условията и реда за осъществяване на предписанията на материалното право, т. е процедурата по тяхната реализация. Процесуалното право е всъщност процедурно право. Да не забравяме, че правото в крайна сметка е формализирана система.
9.4.3. Вътрешнодържавно и международно право
Още в римското право срещаме в зародиш разграничаването на вътрешнодържавно и международното право, макар че като цяло те не познават такова деление, то се появява по-късно. Римляните обособяват обаче в частното право като относително самостоятелна част jus civile, правото на римските граждани - квирити. Но международното право като отделен автономен отрасъл не съществува.

Международното право като самостоятелна правна система (клон, отрасъл) се оформя окончателно през епохата на Средновековието. То съществува в две форми: първата, международно публично право, което регулира отношенията между държави и други публични международни правни субекти; и втората, международно частно право.

От ХIII в. насам правото на народите придобива черти на международно право като окончателното му обособяване в самостоятелна правна система се завършва по времето на Хуго Гроций (1583 - 1645 ).

Днес международното и вътрешното - националното право- представляват две обособени и взаимно свързани системи, които имат редица общи елементи и обща основа.

Международното право е особена правна система, която се отличава от вътрешното право, но има и сходни с него черти. Така нормите и в двете системи имат волеви характер, изразявайки волята на държавата. Субективните права и юридическите задължения, предвидени в тях се използват и от двата вида право. И международното, и вътрешното право разполагат с възможност да прибегнат до принудителното обезпечаване на своите норми.

Между тях (като две различни самостоятелнии системи) има и определени разлики. Напр. в предмета и метода на правното регулиране, в субектите и обектите на правото, а също и в техните правни източници.

Вътрешното публично и частно право регулира обществените отношения вътре в националните предели на териториалните граници на отделни държави.

Нормите на националното право не влизат в системата на международното право, докато обратното е възможно, но при спазване на определени, установени от националните конституции правила.

Общият принцип е, че всяка отделна държава е длъжна да съгласува националното си законодателство с общопризнатите изисквания на международното право. Нормите на вътрешнодържавното право не трябва да противоречат на общоприетите принципи и норми на международното право.

Една от връзките между вътрешното и международното право са колизионните норми.

В международната правна практика между държавите и други субекти на междунардното право може да въэникне колизия на законите. Колизията е противоречие, сблъсък на нормите на отделните национални правни системи, когато те по различен начин регулират едни и същи обществени отношения. Колизията се отстранява с помощта на т. н. колизионни норми. Самите тези норми не решават непосредствено спорните въпроси, но само посочват правото на страната, което може да се приложи към даден спорен случай.

Обикновено колизионната норма следва да се търси в договорите за правна помощ между страните.

В някои случаи нормите на международното право могат да влизат в националното вътрешнодържавно право, докато нормите на каквото и да е вътрешнодържавно право никога не се включват пряко в международното право. Нормите на международно право, когато са включени в националното право, придобиват приоритет пред нормите на вътрешнодържавно право. Този общ принцип се прилага обаче по различин начин в отделните страни. У нас, в България напр., той не е безусловен. Конституцията (чл. 8, ал. 1) предвижда три непременни условия за включване на отделни норми на международното право в националното ни законодателство.

Първото условие изисква международната норма да бъде ратифицирана от Народното събрание. Ратификацията е лат. дума, която означава буквално“преподтвърждаване” или утвърждаване”. Тя се извършва по предвидения в Конституцията ред и придава на нормата сила на закон. Това условие има за цел да не допусне накърняване суверенитета на държавата. Нормите на международното право не могат без ратификация да станат част от националната ни правна система

Второто условие предвижда международната норма да бъде обнародвана в Държавен вестник”.

Третото условие изисква нормата да е влязла в юридическа сила.

Нормативните актове според Конституцията влизат в сила три (3) дни след тяхното обнародване или на дата, посочена изрично в публикуемия нормативен акт, като денят на обнародването не влиза в този тридневен срок. Действието на тези три условия е кумулативно. Само при тяхното едновременно спазване международната норма става част от националното ни законодателство и получава приоритет пред вътрешната норма, ако е налице противоречие между тях.
10. Естествено и позитивно право. Съотношение
Въпросът за разграничаването на естественото и позитивното право не се отнася до проблема за системата на правото, а до кардиналния въпрос за същността на явлението и теорията на правото. Като проблем той е поставен още в древността и преминава редица етапи в своето развитие. Различните епохи обаче влагат в него нееднакъв смисъл. Днес той придоби особено важно значение с оглед на проблем от изключителна важност - този за правовата държава.

Забележително е, че понятието за естествено право се среща при всички държавноорганизирани народи. Така в Китай напр. естественото право е централна категория в учението на даосизма, основоположник на което е прочутият китайски мъдрец Лао Дзъ. Неговата категория “дао” (оттук идва и названието на учението - “даосизъм”) е всъщност природен, или естествен закон.

Платон и Аристотел в Древна Гърция, Цицерон в Римската република също говорят за естественото право като за нещо съвсем различно от действащия държавен позитивен закон. Така Аристотел смята, че естествените закони са неписаните природни закони, в които е отразен разумът на природата. Те имат обективен характер и следователно не зависят от волята и желанието на хората.

Гръцкото разбиране за естиствените закони преминава по-късно в ученията на римляните. Позитивните закони според тях, за разлика от естествените, са човешки писани закони, създадени от държавата. В Юстиниановата кодификация вече е записано делението на правото на публично и частно. В частното право римляните включват като негова органическа съставна част jus naturale, или естествено право на всички живи същества. Според прочутия римски юрист Улпиан jus naturale e притежание не само на човешкия род, а и на всички животни.

Още в древността е поставен също и кардиналният въпрос за съотношението между естественото и позитивното право. Общата изходна позиция е, че позитивният закон, създаден от хората, не бива да противоречи, но напротив, да отговаря на изискванията на природния (естествен) закон.

В зависимост от мирогледа си древните автори се разделят на две основни групи, като едните приемат, че естественото право е неписан божествен закон, който образува нравствено начало на позитивното право и на държавната дейност. Другите смятат, че естественият закон е обективен закон на природата. Той не зависи от ничия воля и желание.

През Средновековието господства религиозната, в европейските страни по-специално христианската идеология. Един от най-бележите идеолози на Средновековието богословът Тома Аквински смята, че позитивният закон се разделя на два вида. Първият е вътрешнодържавен закон, или закон на отделната страна, а другият закон регулира отношенията между държавите. Същевременно съществуват закони на естественото право, които също се разделят на два вида. Първият е космически (вечен) закон, който той отъждествява с Бога, а вторият е органически естествен закон, в който е въплътен божественият разум, в крайна сметка той е отражение на космическия закон, на Бога. Да се пренебрегва естественият закон чрез издаването на несправедливи човешки закони означава да се действа против Бога и такива закони не бива да се изпълняват от гражданите (поданиците). Човекът трябва да се подчинява най-напред на волята на Бога, а не на другия човек. В религиозна форма Тома Аквински и неговите последователи изказват всъщност идеята за гражданско неподчинение. За правото това означава по-специално, че всички човешки, или позитивни закони трябва да бъдат формулирани в съответствие с императиви (повели) на божествения разум, тъй като Бог е олицетворение на справедливостта.

През епохата на Възраждането светските теоретици, за разлика от богословите, залагат на разума на човека, създаден от и в съгласие с естествените закони на природата. С други думи започва да се налага коренно раззлична представа - светски юридически мироглед. Въэраждането обръща своя поглед отново към античността. Но това връщане към античността се пречупва през призмата на християнското учение и ранните негови представи (принципи) за равенство и свобода.

Нормите на естественото право за разлика от тези на позитивното право, смятат естественоправниците, не са формулирани от никого. Те са природни неписани закони, които могат да се открият само от разума на човека. Следователно източникът на естественото право в тази епоха е природата, в крайна сметка разумът на самия човек

Областта на естественото право е сфера на действие само на Основния закон, който според теологическата доктрина е Бог. Неговата воля е отразена в Свещените книги на християните. Рационалистите (от ratio - разум) поставят на мястото на Бога Човека, което означава практически, че носителят на върховната власт е народът.

След естествената школа в правото идва историческата школа, коята критикува и отхвърля самото понятие естествено право. Както и позитивистите по-късно, през ХIХ - началото на ХХ в. те го обявяват за ненужно, излишно и бессъдържателно . Няма единни, вечни и неизменни права, твърдят те, както няма еднакви и абстрактни хора. Те живеят при различни исторически и национални условия, което определя хората да не бъдат еднакви. Нормите на позитивното право се създават от държавата, винаги по установен предварително ред и според определени изисквания. Те могат да изпълнят своята роля и предназначение само ако зад тях стои силата на държавата. Естественото право, напротив, е чиста измислица, то не се създава от никого, няма писмена форма, не е гарантирано от държавата и съществува само в съзнанието на човека.

Позитивистите подкрепят историците на правото в тяхната критика на учението за естествените права на човека. Те окончателно освобождават правото от теологическата и естественоправната му обвивка. Според тях понятието естествено право няма място в науката за правото. Правото е това, което законодателят или съдилищата обявяват за закон, а правоприлагащите органи се ръководят от него в своята практическа дейност.

През ХIХ в. започват да разграничават два вида източници на правото - право във формален и право в материален смисъл. Източниците на право в материален смисъл включват икономическите, политическите, културните, религиозните и др. обществени отношения, които определят необходимост в правото. Под източник във формален смисъл се разбират всички държавни актове, в които се съдържат норми на правото

В позитивистското направление се откроява нормативното учение, основоположник на което е Ханс Келзен, създателят на теория за “чистото право”. Той разглежда държавата като особен правов ред и фактичесик отъждествява, разтваря държавата в правто. Историческата школа и позитивистското направление отхвърлят изцяло даже положителните страни в учението за естественото право, каквито са общите човешки ценности провъзгласени в него.

Да се отричат ценностните моменти в правото, значи да се признае неограниченото право на държавата да създава всякакви норми, вкл. и такива, които оправдават или водят до държавен произвол. Държавата също се нуждае от ефективен контрол и е ограничена от правото в своята дейност. Принципите, провъзгласени от естественото право (свобода, равенство, демократизъм и др.) са ценности от огромно значение не само за държавата и правото, но и за цялото общество. Формулирани като основополагащи идеи, те стоят в основата на сегашното законодателство на всички демократически държави.

Съвременното естествено право не се тълкува вече в смисъла, влаган в него от авторите на класическата школа.(1). Неговите представители вярват обаче, че

1. 
   Вж. Цеко Торбов, Философия на правото и юриспруденцията, С., 1992
   

съществуват някакви идеални норми и принципи, които трябва да се отразяват в позитивното право. Днес естественото право се разбира като съвкупност от идеални правни норми, които произтичат от разума на човека и заемат по-високо положение в сравнение с позитивното право. То се гради преди всичко върху защита на правата на човека.

Съвременното позитивно право е националното действащо законодателство, т. е. правото, което се прилага от правораздавателните и изпълнителните органи, и е обезпечено от държавата с нейната принудителна сила. Това право представлява система от правни норми, които регулират обществените отношения в дадена държава. Неговите норми са предписания, които са задължителни за всички физически (индивиди) или колективни лица и държавни органи.