|
9.
Източници на правото. Право и закон.
ВЪЗНИКВАНЕ НА ПОЗИТИВНОТО ПРАВО. ИЗТОЧНИЦИ НА ПОЗИТИВНОТО ПРАВО.
І. ВЪЗНИКВАНЕ НА ПОЗИТИВНОТО ПРАВО
1. Правото е социално явление с главна, основна характеристика това, че е общосоциален нормативен регулатор.
2. Доправно регулиране на социалните отношения.
В началото социалното регулиране е било синкретично, неразчленено. Постепенно се появява неговото диференциране на от една страна на общо и индивидуално, и от друга на регулиране чрез обичайни норми, чрез морални норми, чрез религиозни норми, чрез правни норми и пр. Същност на нормата (общо правило за поведение). Социални норми, технически норми и норми на възпитание. Доправното социално регулиране. Табуто. Постепенното обособяване на социалните норми на различни видове: морални, религиозни, обичайни норми, правила за приличие (културни норми) и др.
3. Възникване на правото като нормативен регулатор.
Основните теории за това са:
а) договорна;
б) божествена (в търсене на авторитета и легитимността);
в) чрез насилие;
г) историческа;
д) икономическа (маркистска);
е) езикова;
ж) естествоправна;
з) чрез интереса.
4. Предпоставки за възникване на правото:
а) институционални (възникване на държавата);
б) икономически (разделение на труда, размяната, стоково-паричните отношения, частната собственост);
в) социални (социално разслоение, класи);
г) духовни (теоретични, идеологически).
5. Специфика на правното регулиране, отлики на правните норми от другите видове социални норми:
а) по отношение на предмета (регулират най-съществените обществени отношения);
б) по отношение на държавата (тя ги създава и ги обезпечава със своята принуда);
в) по отношение на обхвата (отнасят се за цялото общество, равна мяра за всички);
г) по отношение на задължителността (всички са задължени да ги изпълняват);
д) по отношение на другите видове социални норми (инкорпорират ги);
е) по отношение на своите функции (интегрира обществото, осигурява обществения ред).
ІІ. ИЗТОЧНИЦИ НА ПРАВОТО
1. Същност на източниците на правото:
а) от философска гледна точка това са разумът на човека, правата на човека и чувството му за справедливост;
б) от социологическа гледна точка това са обществените потребности и интереси;
в) от юридическа гледна точка това са начините за създаване, изменение и прекратяване на правни норми; начините за фиксиране, закрепване, изразяване на правните норми. Именно на правните норми, а не на правните разпоредби или на правните предписания въобще! (правно предписание = общи правила за поведение + индивидуални правила за поведение) Правните норми са с обективно, но идеално битие. Те са мисловни логически конструкции, които създаваме в нашето съзнание. Ние ги извличаме чрез анализ (тълкуване) на източниците на правото. Източниците на правото са свързани с нормативното битие на правото (т. е. с позитивното право), а не с индивидуалното битие на правото.
2. Дефиниция: - Източници на правото са съвкупността от способи, начини, похвати за фиксиране, изразяване и закрепване на правни разпоредби, за създаване, изменение и прекратяване на правни норми.
3. Функции:
а) материализират, обективират, фиксират правните норми;
б) осигуряват установяването на правните норми.
4. Отграничаване на източниците на правото от сходни правни явления:
а) източници на правото и форми на правото: Форми на правото е по-широка категория. Тя се отнася и до фиксирането, закрепването и на индивидуалните правни предписания, а не само до общите (правните норми) предписания, за които се отнасят източниците на правото;
б) източници на правото и юридическа техника: Юридическата техника е съвкупност от способи, похвати, начини за формулиране на правните разпоредби, съдържащи се в нормативни и в индивидуални юридически актове. Източниците на правото не се отнасят до правните разпоредби, а до правните норми.
5. Видове източници на правото:
5.1. Писани (документални) и неписани (според това дали са в писмена документална форма).
5.2. Официални и неофициални (според това дали са създадени от държавата).
5.3. Преки и косвени (според значението си):
5.3.1. Преки (основни) - те са такива, защото
- съдържат пряко правни норми, а не тълкувания на правни норми;
- безспорни са;
- използуват се във всички национални правни системи и във всички времена.
Те на свой ред биват различни видове:
А. "Правен обичай" (да не се забравят разликите между "обичай" и "правен обичай"). Той е:
а) одобрен, подкрепен и наложен от държавата като общозадължителен обичай, защитаващо в определена степен държавните интереси;
б) той е първи по време източник на правото;
в) с най-съществени недостатъци това, че:
- е статичен източник на правото; това, че трудно се променя и нагажда към променените обществени условия;
- трудно и непряко изразява държавната воля;
г) с най-съществени предимства това, че:
- има голяма легитимност;
- съществува наготово и може веднага да влезе в действие;
- има доказана ефективност.
Б. "Правен прецедент" (да не се забравят разликите между "социален прецедент" и "правен прецедент", както и между "съдебен прецедент" и "административен прецедент", като последната разлика появява се много по-късно в общественото развитие, тъй като в началото не е имало разделение на държавните функции между държавните органи, един и същи държавен орган е изпълнявал всички видове държавни функции). Той е:
а) индивидуално решение на държавен орган по конкретен казус (конкретен случай), което се прилага по аналогия за решаване на други подобни случаи посредством това, че:
- същият държавен орган решава всички подобни случаи по начина, който вече е решил такъв случай, стига да прецени, че това още съответствува на интереса на държавата;
- по-долустоящите държавни органи решават достигналите до тях сходни казуси по същия начин, по който е решен прецедента;
- гражданите съобразяват предварително своето поведение с известните им вече решения на сходни казуси;
б) той е втори по време (първоначално просто като "правен прецедент", тъй като в началото в ранните държави не е имало разделение на държавните функции), но е възникнал малко (много скоро) след появата на правните обичаи;
в) с най-съществени предимства това, че:
- съчетава индивидуалното регулиране с нормативното;
- динамичен е, лесно се променя в зависимост от промяната на държавните интереси;
- свързан е директно с държавната воля, изразява пряко волята на държавните органи;
г) с най-съществени недостатъци това, че:
- не е толкова легитимен, колкото обичая;
- много трудно се приспособява неговото прилагане по аналогия към другите сходни случаи, не отчитат тяхната специфика, което води до несправедливост при решаването на сходните казуси;
- трудно се установяват и популяризират;
- се създава възможност за произвол от правоприлагащите органи и за най-различни тълкувания;
- има форма на конкретно правило за поведение за конкретен случай, от което трудно може да се изведе безспорно общо правило за поведение за всички подобни случаи.
В. "Закон" (с по-точно юридическо наименование "нормативен акт"). Той е:
а) волеизявление на държавен орган, съдържащо общи правила за поведение;
б) трети по време (макар и да възниква много скоро след правния обичай и след правния прецедент). Първите закони всъщност са били т. нар. "кодекси" (В древните Месопотамия, Вавилония, Рим и пр. - като "Законникът на Хамурапи", "12 таблици" и пр.), кодифициращи (обобщаващи) предимно правните обичаи и прецеденти и са съдържали много малко нови общи правила за поведение. В Древна Атина първите закони са се приемали на нещо като на съдебен процес от страна на Ангората, като вносителят на законите е бивал осъждан на смърт за това, че се е осмелил да предложи нещо противоречащо на установените традиции, ако неговият законопроект не е бил приет;
в) с най-съществени предимства това, че:
- взема най-добрите черти на "правния обичай" и на "правния прецедент", а именно - модела на регулиране на правните обичаи (чрез общи правила за поведение) и динамичността и пряката връзка с държавата на на прецедента;
- съдържа абстрактно формулирани общи правила за поведение;
- изразява директно волята на държавата;
- - имат писмена (документална) форма;
- по-лесно е установим, по-лесно се популяризира.
г) с най-съществени недостатъци това, че:
- има най-усложнена процедура на приемане и влизане в сила в сравнение с другите източници;
- има по-малка легитимност, отколкото правния обичай и правния прецедент;
- се променя по-трудно, отколкото правния прецедент, но пък по-лесно, отколкото правния обичай;
- губи се пряката връзка с държавния интерес или поне тя не е така силна, както при правния прецедент, тъй като законът придобива самостоятелно съществуване, различно от това на породилите държавни и обществени потребности и интереси.
д) с най-различни видове:
- формален и материален,
- в широк и в тесен смисъл,
- законови и подзаконови,
- според издаващия ги орган, според ЗНА,
- според отношението им към конституцията и пр.
5.3.2. Косвени (факултативни, допълнителни) - те са такива, защото:
- не са общоприети;
- не са общовалидни (инцидентни са);
- допълват основните;
- съдържат тълкувания, а не правни норми;
- имат приложение само ако основните допускат това.
Те на свой ред биват различни видове. Най-често посочваните са:
А. Правната доктрина (правната наука) - тя предлага всъщност тълкувания, а не нови правни норми; като източник има предимно историческо значение;
Б. Актове на автономна реализация на правните субекти. Такива са:
- обичаите в практиката (напр. международните правила за гаранциите за поискване на Международната търговска камара) - различни са от "правните обичаи", защото не създават нови правни норми. Те само уточняват, допълват, изпълват със съдържание действуващи правни норми, но не създават нови правни норми. Те са актове на автономна реализация на волята на правните субекти, а не нормативни актове. Те не се създават от държавата, но се подкрепят от нея, защото са акт на правомерно поведение на правните субекти и са в съответствие с държавните интереси;
- договора (с огромни разлики в значението си в международното и във вътрешното право) - те също са актове на автономна реализация на волята на правните субекти. Във вътрешното право не са източници на правото, понеже не създават общозадължителни общи правила за поведение и важат като индивидуални правила за поведение само за страните по тях. Те не се създават (обикновено) от държавата, но се подкрепят от нея, защото са акт на правомерно поведение на правните субекти и са в съответствие с държавните интереси. В международното право, обаче, международните договори са особен, при това основен за международното право, източник на правото, защото въплащават волята на суверенни правни субекти (на държавите и техните организации), като все пак си остават задължителни само за страните по съответния международен договор и не се превръщат в общозадължителни за всички държави;
- Вътрешноорганизационните общи актове (устави, дружествени договори, колективни трудови договори и пр.) - те са актове на автономна реализация на волята на правните субекти, а не са нормативни актове, тъй като не съдържат правни норми. Те не създават нови общозадължителни общи правила за поведение (правни норми), а общи правила за поведение, задължителни само за членовете на съответната конкретна организация (партия, търговско дружество, трудов колектив, обществена организация, асоциация и пр.). Страните по вътрешноорганизационния акт ги приемат сами, задължават се доброволно за тяхното спазване, не им се налагат отвън. Те не се създават (обикновено) от държавата, но се подкрепят от нея, а в някои случаи дори се одобряват от нея, защото с това се признава, че те са акт на правомерно поведение на правните субекти и са в съответствие с държавните интереси.
В. Справедливостта и морала - те служат за да адаптират, приспособяват вече съществуващите правни норми към спецификата на конкретния случай. Те не създават нови правни норми, но са заложени в тяхната основа при тяхното създаване и при тяхното прилагане. Те съставляват оценъчното съдържание на правните норми. Те в своя официален вид са иманентно свързани с правните норми;
Г. Общите принципи на правото - те следват от правните норми, а не изразяват сами правни норми. Те служат за изясняване на правните норми, но не създават сами по себе си правни норми;
Д. Съдебната практика (т. нар. в континенталното правно семейство "юриспруденция") - те са различни от "правните обичаи" и представляват съвкупност от правоприложните съдебни актове (определения, решения, присъди на съдилищата, не и актове на останалите органи на съдебната държавна власт). Според класическия континентален възглед, те не създават нови правни норми, а тълкуват, прилагат съществуващите правни норми. Те са "устата", през която говори закона. Все пак под влияние на правните традиции на семейството на общото право в българската правна доктрина съществуват и други мнения, а именно, че съдебната практика е всъщност единствения източник на правото. В такъв случай тя се доближава по своята роля до правните прецеденти. Съдебните актове могат да бъдат както:
- правоприложни юридически актове, така и
- тълкувателни юридически актове. Тук следва да се подчертае особено важната роля на тълкувателните решения и тълкувателните постановления на ВКС и на ВАС - те винаги са тълкувателни актове и служат за обобщаване и синхронизиране на съдебната практика (на правоприложните съдебни актове).
6. Развитие на системата на източниците на правото. Тенденции.
Нараства ролята на основните източници на правото и преди всичко на закона (нормативния акт). Правната доктрина вече никъде не е източник на правото. Необходимо е преосмисляне на ролята на международния договор като източник на правото. Сериозни проблеми поставя осмислянето на съдебната практика като косвен източник на правото.
|
10. Основни правни семейства на съвременността. Главни характеристики на континенталното правно семейство и на семейството на общото право.
ОСНОВНИ ПРАВНИ СЕМЕЙСТВА НА СЪВРЕМЕННОСТТА
І. Национални правни системи и правни семейства.
1. Сравнителното право.
Сравнителното право съпоставя националните правни системи и съвременните правни семейства. То може да бъде разглеждано като:
- самостоятелна юридическа наука (спорно самостоятелно съществуване);
- дял на правната социология;
- аспект на правната аксиология;
- технология за превод и обяснения на термини и институти.
- метод на научно изследване (преобладаващо значение на категорията сравнително право).
2. Националните правни системи.
Всяка национална правна система включва присъщите на дадена държава:
а) позитивно право;
б) правосъзнание;
в) правни отношения и правни връзки;
г) правни институции.
В съвременния свят съществува устойчива тенденция за унификация на националните правни системи под влияние на международното право и под нарастващата роля на закона.
3. Правните семейства.
Правните семейства са съвкупности от национални правни системи, обединени от общи характерни черти относно структурата на основните източници на тяхното позитивно право.
Правните семейства могат да бъдат разглеждани в тяхното историческо развитие и в тяхното съвременно проявление.
Съвременните правни семейства традиционно са основно обособени като:
а) континентално (романо-германско) правно семейство;
б) семейство на общото (англо-саксонско, прецедентното) право;
в) религиозно-традиционното правно семейство.
Към тях с известни условности могат да бъдат причислени и:
а) мюсюлманско правно семейство, което гравитира към религиозно-традиционното правно семейство;
б) социалистическо правно семейство, което гравитира към континенталното правно семейство..
Предвид на сближаването на отделните национални правни системи, и самите съвременни правни семейства също са в постоянен процес на конвергенция, на взаимно проникване. Между тях все повече нараства общото и намалява различното. В съвременните правни семейства приликите са много повече от разликите. Най-много влияние върху другите правни семейства оказва т. нар. континентално (романо-германско) правно семейство, доколкото във всички правни семейства законът е и става все-повече количество и качествено най-значимия източник на правото.
В наше време категорията "правно семейство" все повече се използува само за дидактически цели и има предимно историческо, отмиращо значение.
ІІ. Критерии за разграничаване на отделните семейства.
Те са твърде условни и спорни, но все пак:
а) основен - кой от основните източници на правото (закона, обичая или прецедента) е традиционно водещ в съответното правно семейство. Според него правните семейства се делят на:
- семейство на континенталното (романо-германското) право;
- семейство на общото (англо-саксонското, прецедентно) право;
- семейство на религиозно-традиционното право.
б) допълнителен - политически, идеологически критерий. Според този критерий:
- от семейството на континенталното (романо-германското) право се обособява като отделен вид семейството на социалистическото право;
- от семейството на религиозно-традиционното право се обособява като отделен вид семейството на мюсюлманското право.
ІІІ. Романо-германско (континентално) правно семейство.
1. Произход - то се базира на базата на древноримското право. Създадено е от енциклопедистите на основата на римскоправните образци, политическата философия на Ренесанса и на демократическите революции от ХVІІ и ХІХ век. В него намира израз една укрепнала и централизирана държавност.
2. Разпространение - предимно в континентална Европа.
3. Водещ източник на правото - закона в широкия смисъл на думата (т. е. като синоним на нормативен акт).
4. Основна сфера на регулиране - отношенията между гражданите.
5. Водещ структурен дял на правото - частното право.
6. Йерархия на източниците на правото - съществува йерархия на всички източници на правото, начело с нормативните актове, в т. ч. с вътрешна йерархия в самите нормативни актове, начело на която са Конституцията и законите.
7. Разлика между (обективното, позитивното) право и закона - често не се прави, обикновено се отъждествяват.
8. Роля на закона (нормативния акт) - постоянно висока, монополна; правни обичаи почти няма; съдебният прецедент засилва постоянно своята роля, която обаче като цяло е твърде малка.
9. Структура на правото - признава се структурното деление на позитивното право на дялове - материално и процесуално, публично и частно, вътрешно и международно.
10. Система на правото - признава се делението на позитивното право на правни отрасли и правни институти.
11. Система на съдилищата - районни, окръжни, апелативни, върховни (ВАС плюс ВКС). Има прокуратура, която е причислена към съдебната власт, а ръководителите на прокурорските колегии не се избират, а се назначават централизирано от Висш съдебен съвет по предложение на главния прокурор, който като държавен орган е различен от министъра на правосъдието. По начало съдилищата (без донякъде най-висшите - ВКС и ВАС) не са профилирани на трудови, търговски, административни, семейни и пр., а са универсални.
12. Съдебният състав е единен - съдията и съдебните заседатели са равноправни и решават всички въпроси по делата заедно, както тези за установяване на фактическата обстановка, така и тези относно правната квалификация. Съдебни заседатели са малобройни в съдебните състави (обикновено образуват съдебен състав, в който участвуват един съдия плюс двама съдебни заседатели). Те участвуват само по някои най-тежки наказателни дела. Определят се за участие в конкретен състав по дадено дело не от страните по делото, а от самия съд. Често пъти се избират като цяло от самото население.
13. Принцип на правно регулиране - от общото към частното, конкретното; от общата правна норма към конкретното правно разпореждане (правоприложно или реализационно).
ІV. Семейство на общото (англо-саксонското) право.
1. Произход - създава се на базата на обичаите на старогерманските племена. Процесът започва през 11 век, когато Нормандската династия установява централизирана монархия в Англия и създава система от кралски (Уестминстърски) съдилища, успоредна на системата на заварените графски съдилища. Тези кралски съдилища са изключителни, те са органи на кралската власт, те се произнасят директно от името на краля, те не са обвързани от съществуващите заварени правни обичаи и нормативни актове, те имат за цел да потвърдят или да отхвърлят властта на краля да дава правна милост и правна справедливост, те разглеждат само дела, в които е присъствувал засилен кралски интерес. Всички решения на другите (графските) съдилища им отстъпват по своята юридическа сила. Неизпълнението на решенията на кралските съдилища означавало бунт срещу краля, което се е наказвало направо и единствено със смърт. Кралските съдилища противопостоят на графските съдилища, които правораздават на базата на заварените стари местни обичаи (правото на справедливостта). Кралят е искал на наложи на завоюваната Англия своята власт, но за тази цел все още е нямал достатъчно нормативни актове, издадени от него, а повечето от заварените обичаи е считал за неприложими. Ето защо му е оставало единствено да използува съдебния прецедент като източник на правото, при това основен, водещ.
Семейството на общото право възниква като специфична съдебна технология, по пътя на която се утвърждават правомощията на кралската власт. Общото право се утвърждава най-напред като "процедура за обосноваване на допустимостта на едно решение", после като "ред за гледане на делото" и едва накрая като "материален закон, регулиращ отношенията между страните". Всеки статут и всеки прецедент установяват собствен регулативен режим, който задължително подлежи на стеснително телкуване.
Има три основни схващания за същността на общото право. Те са, че то е:
а) юридическа система, създадена от английските крале за утвърждаване на кралската власт и наложена от кралските съдилища над местните, религиозните и феодалните обичаи;
б) самата история на английската правна цивилизация, включваща формиране и изменение на старото общото право и допълването му с Правото на справедливостта;
в) настоящите правни системи на Великобритания, САЩ и други бивши британски колонии.
2. Разпространение - предимно в Англия, Америка (Северна изцяло и донякъде Южна) и Австралия.
3. Водещ източник на правото - това е прецедента, който представлява решение по конкретно дело, което служи за ръководство при решаване по аналогия на следващи сходни дела. Първите прецеденти съществуват от времето на Хенри ІІ (12 век). Техни създатели са създаденото от Хенри ІІ в рамките на кралските съдилища съдебни журита. Ключови категории в разбирането на прецедента са т. нар. "stare decisis" (това е задължението на съдилищата да се следва логиката на предходни решения на горестоящите съдилища), т. нар. "ratio decidendi" (това е правното основание, въз основа на което е държана присъдата или съдебното решение; онзи елемент от присъдата или решението, който може да послужи за обосноване на бъдещи присъди; това е извличаното от съдебното решение и съдебната присъда правило за поведение, валидно по аналогия за други подобни случаи), т. нар. "obiter dictum" (тове е казаното между другото; това е конкретното правило за поведение за конкретния случай, съдържащо се в съдебното решение или присъда; това са конкретните съображения на съдилищата за вземане на конкретното решение в конкретния случай, които съображения са валидни само за този случай). Постепенно в Англия основен създател на прецеденти се оказва Камарата на лордовете като най-висша съдебна инстанция, а в САЩ - върховните съдилища на федерацията и на отделните щати.
4. Основна сфера на регулиране - отношенията между гражданите и държавата.
5. Водещ структурен дял на правото - публичното право.
6. Йерархия на източниците на правото - отсъствува. Отделните закони не са в съотношение на субординация. Всяка законова разпоредба се тълкува стеснително в духа, който най-много съответства на общото право.
7. Различаване на правото от закона - непрекъснато и неотклонно в теорията и практиката се провежда разлика между обективното (позитивното) право и закона.
8. Роля на закона - постоянно нараства. От средата на ХІХ век се наблюдава процес на законодателна интервенция, наричан "статутификация на правото". Законите се делят на "частни" (преимуществено са такива) и "публични" статути. Противопоставянето на "статутното право" на "общото право" в Англия се преустановява след Реформата от 1875 год. Правни обичаи почти няма, а правният прецедент намалява постоянно своето значение.
9. Структура на правото - има два основни структурни дяла, които са непознати на континенталното правно семейство:
а) "общо право" (в което влизат проблемите, свързани с наказателно право, деликти, обезщетения за претърпени вреди, решавани с участие на съдебно жури), и
б) "право на справедливостта" (в което влизат проблемите, свързани с обезщетения за пропуснати ползи, доверителна собственост, завещания, разводи, решавани без участието на съдебно жури).
Де юре тези два структурни дяла в Англия са слети още от 1875 год., но де факто разделението им съществува и до днес.
В семейството на общото право не се признава делението му на материално и процесуално право, на частно и публично, но се признава делението му на вътрешно и международно. Континенталните отраслови понятия означават тук съвсем друго.
Същевременно в семейството на общото право съществуват редица категории, непознати на континенталното правно семейство, като "фелония" (тежко правонарушение), "мисдиминиър" (леко правонарушение), "доверителна собственост", "минс реа", "актус реус" и пр.
10. Система на правото - не е прието да се разделя позитивното право на правни отрасли и правни институти, както и да се говори за отраслови правни принципи.
11. Система на съдилищата - представляват по-сложна от тази на континенталното правно семейство йерархизирана система. Така например във Великобритания съществуват магистратски съдилища, местен съд на короната, отделението на кралската скамейка, апелативен съд, висш съд, камарата на лордовете. Има прокуратура, която не е част от съдебната власт, а принадлежи към изпълнителната власт, като ръководителите на отделните прокурорските колегии към отделните съдилища се избират от населението. Главният прокурор съвпада с министъра на правосъдието. Има деление (профилираност) на съдилищата по компетентност на търговски, семейни, административни и пр. съдилища, с изключение само на най-висшите (върховните) съдилища, които са универсални по своята компетентност.
12. Съдебният състав не е единен - съдебните заседатели (наричат се жури) се произнасят само по фактическата част, а съдията - само по правната квалификация на казуса и определяне на решението (присъдата). Съдебните заседатели (журито) участвуват в решаването както на някои тежки наказателни, така и на някои тежки граждански дела. Журито обикновено е в състав от 12 човека, избират се от населението и се посочват в конкретния състав по дадено дело от страните по делото.
13. Принцип на правното регулиране - от частното (конкретното) към общото; от конкретното правно разпореждане (правоприложен акт) към правната норма.
V. Религиозно-традиционно правно семейство.
1. Произход - формира се на база на правните обичаи.
2. Разпространение - предимно в държави от Африка, а също и в някои азиатски държави като например Индия и Япония.
3. Водещ източник на правото - обичайните норми, които са с основно, преобладаващо значение не във всички правни отрасли, а предимно в семейното и в наследственото право.
4. Основна сфера на регулиране - отношенията между гражданите.
5. Водеща структура на правото - частното право.
6. Йерархия на източниците на правото - съществува такава, начело с нормативните актове, като начело са Конституцията и законите.
7. Различаване на правото от закона - прави се постоянна и неотклонна разлика между право и закон.
8. Роля на закона - висока, нарастваща. Правните обичаи намаляват своята роля. Засилва се ролята на прецедента.
9. Структура на правото - материално и процесуално, публично и частно и пр., както при континенталното правно семейство.
10. Система на правото - дели се на правни отрасли и правни институти, както при континенталното правно семейство.
11. Система на съдилищата - делят се на районни, окръжни, апелативни, върховни. Има прокуратура, която е част от съдебната власт. По начало съдилищата (без най-висшите) са профилирани по компетентност на трудови, търговски, административни, семейни и пр.
12. Съдебният състав е единен - обикновено няма съдебни заседатели, а когато има всички въпроси се решават заедно от съдебните заседатели и от съдията, също както при континенталното правно семейство.
VІ. Социалистическо правно семейство.
1. Произход - създава се на базата на континенталното правно семейство, като се различава от него най-вече по допълнителния идеологически (политически) критерий (в това семейство правото съдейства за изграждане на социалистическото общество).
2. Разпространение - среща се във все още съществуващите социалистически държави (като Куба, Корея, Китай, Виетнам).
3. Водещ източник на правото - закона (нормативния акт).
4. Основна сфера на регулиране - отношенията между гражданите.
5. Водещ структурен дял на правото - публичното право.
6. Йерархия на източниците на правото - съществува йерархия на всички източници на правото, начело с нормативните актове, в т. ч. с вътрешна йерархия в тях, начело с Конституцията и законите.
7. Разлика между обективно (позитивно) право и закон - често не се прави, обикновено се отъждествяват.
8. Роля на закона (нормативния акт) - постоянно висока, монополна; правни обичаи почти няма; съдебният прецедент засилва постоянно своята роля.
9. Структура на правото - признава се структурното деление на позитивното право само на материално и процесуално и на вътрешно и международно, но не и на публично и частно.
10. Система на правото - признава се делението на позитивното право на правни отрасли и правни институти.
11. Система на съдилищата - районни, окръжни, апелативни, върховни. Има прокуратура, която е към съдебната власт, а ръководителите на прокурорските колегии не се избират, а се назначават централизирано от главния прокурор, който е различен от министъра на правосъдието. Съдилищата не са профилирани на трудови, търговски, административни, семейни и пр., а са универсални.
12. Съдебният състав е единен - съдията и съдебните заседатели са равноправни и решават всички въпроси заедно, както тези за изясняване на фактическата обстановка, така и тези относно правната квалификация. Съдебни заседатели има само по някои най-тежки наказателни дела и по някои брачни дела. Съдебните заседатели се избират от населението, а за участие в конкретен съдебен състав се определят от съда. Съдебните заседатели заедно със съдия образуват съдебен състав в съотношение най-често от двама съдебни заседатели и един съдия.
13. Принцип на правно регулиране - от общото към частното, конкретното; от общата правна норма към конкретното правно разпореждане (правоприложно или реализационно).
VІІ. Мюсюлманско правно семейство.
1. Произход - на база на мюсюлманската религия.
2. Разпространение - ислямските държави.
3. Водещ източник на правото - религиозните норми.
4. Основен обект на регулиране - отношенията между гражданите.
5. Водеща структура на правото - частното право.
6. Йерархия на източниците на правото - съществува начело с религиозните норми.
7. Роля на закона - висока.
8. Структура на правото - материално и процесуално, публично и частно и пр.
9. Система на правото - дели се на правни отрасли.
10. Система на съдилищата - районни, окръжни, апелативни, върховни (ВАС плюс ВКС). Има прокуратура, която е част от съдебната власт. По начало съдилищата (без най-висшите) са профилирани на трудови, търговски, административни, семейни и пр.
11. Съдебният състав е единен - по начало няма съдебни заседатели.
11. Структура на правото: материално и процесуално, вътрешно и
международно, частно и публично.
СТРУКТУРА НА ПРАВОТО
(ПУБЛИЧНО И ЧАСТНО, МАТЕРИАЛНО И ПРОЦЕСУАЛНО, ВЪТРЕШНО И МЕЖДУНАРОДНО)
Сподели с приятели: |
