Общи основи на теорията и методиката на физическото възпитание

110
измерими с един и същ способ (например максималната скорост).
2. Аналогични физиологични и биохимични механизми,
изискващи сходни свойства на психиката (вж.Зациорски,1970, с.5).
Всяко движение на човека се отличава с известна сила,
бързина, издържливост, гъвкавост и ловкост. Това са основните двигателни (физически) качества, които в една или друга степен се проявяват в движенията му.
В теорията на физическото възпитание и спортната тренировка съществуват понятийни различия, което е външният израз на продължителните дискусии относно използването на термините “двигателни” или “физически” качества на човека.
В. М. Зациорски, когато говори за физически качества, смята,
че не трябва да се вземат предвид само качествата на двигателната дейност. Според него качеството е характеристика на човека, а не на движението. Той счита, че в спорта се усъвършенстват възможностите на човека “да изпълнява тези или други движения”. Изтъква, че двигателните качества се проявяват в съответните параметри на движенията, които определят техните оптимални количествени величини (вж. Зациорски, 1970, с. 57).
Според други автори, ако се имат пред вид морфологичните фактори или се прави биомеханична характеристика на движенията, правилно е да се използва понятието физически качества. Ако, обаче, се изхожда от централния нервнорегулато- рен механизъм за управление на движенията, уместно е да се употреби понятието двигателни качества. Възприето е и трето понятие равнозначно на първите две - психомоторни качества. То може да се употреби, когато трябва да се отличи двигателното действие от психологичните фактори (например регулацията на волевите процеси) (вж. Рачев, 1991, с. 67).
В светлината на казаното до тук трябва да се подчертае, че за единство в повечето учебници по ТМФВ е възприет терминът двигателни качества (вж. Рачев, 1991, с. 66, 1998, с. 93), а в скоби е

111
поставен физически качества.
Докато между понятията двигателни,
физически и
психомоторни качества може да се постави знак за равенство (т.е.
да се използват като синоними), то между термините развиване и възпитаване на двигателните (физически) качества разликата е съществена. Развитието на двигателните качества е процесът на тяхното изменение в хода на биологичния растеж на човека.
Например в развитието на силата се отбелязва постепенно увеличаване към 25 - 30 години, след което наблюдаваме период на стабилизиране и последващо намаляване.
Възпитаване на двигателните качества наричаме педагогическия процес на управление, на въздействие върху развитието с цел то да бъде изменено в необходимата ни посока.
Така, когато говорим за възпитаването на силата, имаме предвид избора на тренировъчните упражнения, тяхната дозировка и т. н. С
други думи с термина развиване се означават измененията, които стават в организма, а с термина възпитание - действията,
необходими, за да могат тези изменения да съответстват на нашите желания. Словосъчетанието “възпитаване на двигателните качества” е непривично за голяма част от учителите, но това е и единственият му недостатък.
Основните двигателни качества са бързина,
сила,
издържливост,
гъвкавост и
ловкост.
Те се развиват и
усъвършенстват под влияние на редица ендогенни (генетични,
вътрешни) и екзогенни (външни) фактори. Към екзогенните фактори се отнася: влиянието на социалната среда, микроклимат,
демографски предпоставки, хигиенни условия, хранене, двигателна активност и др.
Една от задачите на физическото възпитание в различните степени на българското училище е целенасоченото развиване на двигателните качества и постигане на оптимално за съответната възраст равнище на физическа дееспособност. Това предполага

112
добро познаване динамиката на развитието им във възрастов аспект.
Проучването на литературните източници доказа,
че двигателните качества се развиват неравномерно, но постоянно с прираст ту на едно, ту на друго качество (вж. Белберов, 1966, с. 63 -
67). Изследванията на силата и закономерностите в развитието на скоростно-силовите качества - особено на отскокливостта (вж.
Фарфель, 1959, 1960; Мотылянская, 1964; Берберов, 1967; Рачев,
1967; Фомин, 1968; Рачев и Маргаритов, 1998 и др.), както и паралелните проучвания на благоприятните предпоставки за развиване на издръжливостта, бързината на движенията и гъвкавостта, дават основание да се разграничат т. нар. “сензитивни периоди” (най-благоприятни), за развитието на двигателните качества в процеса на растежа на човека (вж. Рачев, 1998, с. 99 -
100).
Познаването на сензитивните периоди (вж. табл. 1), е особено важно за две неща:
1. За изготвяне на учебните програми по физическо възпитание и спорт за предучилищните детски заведения и различните образователни степени на СОУ.
2. В сложния процес на обучение и физическа подготовка учителят осъществява своите въздействия, чрез моделиране на двигателните действия на учениците като вид, обем, интензивност,
почивка и други компоненти на физическото натоварване.
Програмирането на този процес изисква точно определяне на изходното състояние, отлично познаване на обекта като възраст,
пол, индивидуалност и други (вж. Рачев, 1998, с. 99 - 100).
Познаването на сензитивните периоди дава възможност на спортния педагог да въздейства върху двигателните качества в най-благоприятния за тях възрастов период и на тази основа успешно да управлява учебния процес по физическо възпитание.
За да се откроят по-добре същността и специфичните

113
закономерности при развиване на отделните двигателни качества,
по-нататък те ще бъдат разгледани диференцирано.
6. 2. Сила
6. 2. 1. Определение на понятията
Въпросите за силата на човека и силовата му подготовка са изключително важни и същевременно сложни за изясняване както в теоретически аспект, така и в широкообхватната спортно- педагогическа практика.
В учебниците по теория и методика на физическото възпитание понятията относно силата са обикновено адаптация на постановките на В. М. Зациорски. Това обобщение ни дава основание да цитираме първоизточниците:
“... Силата на човека може да се определи като неговата способност да преодолява външно съпротивление или да противодейства за сметка на мускулните усилия” (вж. Зациорски,
1970, с. 11).
Вариантът на Цв. Желязков е “... силата на човека можем да определим като негово качество (свойство) да преодолява или противодейства на външни съпротивления за сметка на мускулни усилия” (вж. Желязков, 1986, с. 85). В най-новите си разработки този автор съществено допълва тази дефиниция и тя добива следния вид и съдържание:
“Силата е способност (двигателно качество) на човека да въздейства или противодейства на физическите обекти от външната среда, посредством мускулно напрежение (контракция) предадено чрез системата от лостове на своето тяло”
(вж. Желязков, 1998, с. 124).
Ние приемаме това определение, защото то отразява проб- лема от гледна точка на теорията на спортната тренировка, на анатомията и физиологията на двигателната дейност на човека и на биомеханиката. В смисъла на тази дефиниция е логично в много от случаите да се използва събирателното понятие
“силови

114
качества”
на човека, които характеризират неговите максимални силови възможности.
Проявлението на силата зависи от условията при които се изпълнява упражнението. Съществува взаимовръзка между силата и преместваната маса, между силата и скоростта и от режима - дали движенията са отстъпващи или преодоляващи.
От казаното, очевидно в порядъка на една приблизителна тясна работна класификация може да се предложи следното деление на видовете силови способности:
1
. Собствено-силови способности (условно казано статическа сила) - проявява се при статически режим на работа и бавни повдигащи движения.
2
. Скоростно-силови способности:
динамична сила - проявява се при бързи движения и амортизационна сила - проявява се при отстъпващи движения (вж. Зациорски, 1970, с. 19).
Посочените видове силови способности са основните, обаче,
не изчертват цялото многообразие в проявите на силите на чове- ка. В много случаи крайно важна е така наречената “взривна си-ла”
- способност да се проявяват големи сили в най-кратко време.
Както всяко друго двигателно качество, така и силата се проявява в определени параметри на движенията и може да се измерва по тъждествен способ, т.е. има един и същ измерител. В
литературата се уточнява, че основните качествено-специфични форми на проявление на силата са: абсолютна, скоростна, взривна сила и силова издържливост.
Всяка една от тях има своя характеристика и съответно методично значение, като цел и начин за развиване и усъвършенстване.
6.2.2. Възрастова динамика и фактори на мускулната сила
Величината на мускулната сила зависи от редица анатомо-

115
физиологични, нервно-мускулни, биохимични и други фактори.
Изследванията върху възрастовото развитие на абсолютната мускулна сила на българското население показва, че най-високи темпове се наблюдават при момчетата от 11 - 15-годишна възраст,
а при момичетата и девойките 4 и 9 години. Средни възможности за възпитаване на силата при момчетата са установени през 9-та година, а при момичетата през 6 и 12-та година (вж. т. 6.1.- табл. 1).
Силата на човека в най-голяма степен е резултат от високо организирана дейност на нервно-мускулния апарат. Това е сложна система от морфофункционални и биоенергетични фактори, кои-то превръщат химическата енергия в механична работа. Те могат да се намалят до два основни фактора (вж. Желязков, 1998, с. 130).
•
Периферен фактор - от него зависи максималния силов капацитет на всеки човек, който включва специализираните структури на напречно набраздените мускули и съдържащите се в тях енергетични вещества;
•
Централен фактор - най-общо се определя като съгласуваната дейност на структурите на периферния фактор под влияние на централната нервна система, т. нар. вътрешно мускулна и междумускулна координация.
Освен разгледаните до тук фактори на мускулната сила трябва да се отбележи и ролята на основните функционални системи - сърдечно-съдовата, дихателната, ендокринната и др. Не бива да се пропуска, че за проявление на силата влияят редица психически фактори
- мотивацията,
волевото усилие,
концентрацията на вниманието, положителните емоции и други.
6. 2. 3. Средства и методи за възпитаване на силата
1. Средства за възпитаване на двигателното качество сила.
За възпитаване на двигателното качество сила
(в общообразователните и в специалните училища), се използват най- различни упражнения, които от общата класификация са известни

116
като физически упражнения за сила. Те са с подчертано естествено
-приложен характер, общоразвиващи упражнения от фонда на основната гимнастика, упражнения с уреди и на уреди, физически упражнения от леката атлетика - скокове, хвърляне и тласкане,
упражнения с противодействие, редица подвижни и щафетни игри и т. н. Детайлно физическите упражнения за възпитаване на силата са отразени в конкретните учебни програми по физическо възпитание за съответните степени на общообразователните и специалните училища.
2. Методи за възпитаване на двигателното качество сила.
Не може да се говори за методите за възпитаване на силата без да се изясни същността и методиката на силовата подготовка.
Известно е, че главна цел на всяка методика е стремежът към ефективност. Това означава постигане на най-дори резулта- ти, с минимална загуба на физическа и нервна енергия от страна на обучаемите и спортните педагози. По този повод Цв. Желязков уточнява, че в “...понятието методика на силовата подготовка влизат широк кръг от средства, способи и форми за развитие на силовите качества, прилагани в определено съотношение и последователност на базата на утвърдени принципи (вж.
Желязков, 1998, с. 136). Нейната ефективност се определя от изясняването на следните принципни въпроси:
•
за какъв вид двигателна дейност, възраст, пол и квалификация е предназначена силовата подготовка, т.е. каква е нейната насоченост;
•
какви средства и методи ще бъдат използвани за обща физическа и специална физическа подготовка;
•
какво е мястото на работата за сила в процеса на обучение на учениците или тренировката при спортистите.
Тъй като програмното съдържание е наситено с игри (под- вижни, щафетни и други), това предопределя, че приоритетно ще бъдат използвани игровият и
състезателният метод за

117
възпитаване на силата.
Известно е, че съществуват три начина за създаване на максимални силови напрежения: (1) повторно повдигане на непределен товар до изразена умора (до отказ); (2) повдигане на пределен товар и (3) повдигане на непределен товар с максимална скорост. В съответствие с това се предлагат три различни метода за възпитаване на силата: метод на повторните, метод на максималните и метод на динамическите усилия. Спецификата на работа с учениците налага основно използването на метода на повторни и метода на динамическите усилия (вж. т. 4.3.3 - Методи за физическо натоварване).
Като заключение по въпросите за силата следва да обобщим,
че изложените принципни положения или правила, не бива да се възприемат догматично. Всеки учител или треньор трябва да ги прилага и използва примерно и строго индивидуално, за да се постигнат най-добри резултати.
6. 3. Издръжливост
6. 3. 1. Определения на понятията
Според В. М. Зациорски определението за издръжливост е следното:
“Способност
(свойство)
на организма за продължително изпълнение на определена дейност без да се намалява нейната ефективност,
наричаме издръжливост.”
Следователно една от основните задачи на урочната работа по физическо възпитание е да се усъвършенстват възможностите на организма за борба с настъпващата умора и за повишаване на неговата работоспособност.
Факторите за настъпване на умората са различни, но първопричината е в изчерпването на енергетичните резерви. Неза- висимо от първоизточника на умората, в крайна сметка се нару- шават пространствените, времевите и силовите характеристики на двигателната дейност. При физическото възпитание най-често се

118
наблюдава глобалната умора. Тя изисква проявление на т. нар.
вегетативна издръжливост.
От спортно-педагогическа гледна точка издръжливостта се дели на два вида: обща издръжливост и второ - специални видове издръжливост.
Общата издръжливост в повечето случаи се разглежда като способност на човека да изпълнява продължително време физическа дейност, която натоварва основните функционални системи и оказва положително въздействие върху неговата спортна или друга (напр. трудова) специализация.
Това определя, че приоритетна задача на физическото възпитание в училище е развиване на обща издръжливост. Тя е издръжливост по отношение на продължителна работа с умерена интензивност (мощност), включваща функционирането на голяма част от мускулния апарат. Известна е още и като “аеробна издръжливост”.
Специалната издръжливост на човека (има се предвид преди всичко спортиста), може да бъде определена като високоефективна специфична работоспособност, в рамките на конкретна двигателна дейност. Това, обаче, се отнася и до редица военни и трудови професии.
За разлика от общата издръжливост, когато говорим за специалната издръжливост различаваме няколко разновидности:
скоростна издръжливост, силова издръжливост, скоростно- силова издръжливост, скокова издръжливост и др.
Когато специфичната работоспособност изисква високо проявление на скоростните възможности на човека за по-дълъг период от време, се определя като скоростна издръжливост.
В случаите когато дълго време трябва да се преодолява значително съпротивление (противник, собствено тегло, уред или среда)
- работоспособността се определя като силова издръжливост. Тогава, когато става въпрос за продължително

119
запазване значението на съпротивлението и
скоростта,
специфичната работоспособност е известна като скоростно- силова издръжливост. Скоковата издръжливост е особена разновидност на скоростно-силовата. Тя е показателна за волейбола, баскетбола и много други дейности, които са наситени с многобройни отскоци.
6.3.2.
Възрастова динамика и
фактори на издръжливостта
Във възрастов аспект издръжливостта е по-малко проучена.
Като най-благоприятен възрастов период за възпитаване в това физическо качество се сочи 14-та и 15-та година при юношите и 13- та година при девойките. Средни възможности за двата пола са установени през 4-та и 16-та година (вж. т. 6. 1., табл. 1).
Доказано е, че по-интензивното повишение на цикличната издръжливост от 11-та година при момичетата и от 12-та при момчетата е свързано със структурното и функционалното усъвършенстване на дихателните мускули на гръдния кош след тези възрасти (вж. Рачев, 1991, с. 70 - 71).
Факторите на издръжливостта са твърде много, но в най-общ план те могат да бъдат разделени на три основни групи:
енергетически, спортно-технически и психологически. Те са обвързани взаимно и представляват съществена част от моторния потенциал на индивида (вж. Желязков, 1998, с. 171).
Биоенергетичните фактори се свързват, преди всичко, с активността, с която мускулите разграждат богатото на енергия органично съединение - аденозинтрифосфат (АТФ). Това в най- голяма степен определя работния ефект на мускулното усилие.
Спортно-техническите фактори оказват влияние за повиша- ване коефициента на полезно действие на нервно-мускулния апарат в конкретните условия на двигателната дейност.
Психологическите фактори се свързват най-вече с екстре-

120
малния характер на тренировъчната и състезателната дейност. В
много голяма степен, обаче, те се отнасят и към училищното физическо възпитание: осъзнатата мотивация, мобилизационната готовност и волевото усилие.
6.3.3. Средства и методи за възпитаване на издръжливост
Средствата за възпитаване на издръжливостта в училище са разнообразни: продължително изпълнявани лекоатлетически упражнения; игри с умерена интензивност; подвижни и щафетни игри;
продължително колоездене; разходки и краткотрайни туристически походи и мн. др.
Методите, които широко се използват за възпитаване на издръжливост в пракиката на училищното физическо възпитание са игровия, състезателния, равномерния, променливия и повторен метод (вж. т. 4. 3. 3. - Методи за физическо натоварване)
6. 4. Бързина
6. 4. 1. Определение на понятията
Бързината на човека е изключително важна и има широк спектър на проявление в многопосочната му дейност - бит, трудо- ва дейност, занимания с физически упражнения, в спорта и др.
В. М. Зациорски определя бързината като способност на чо- века да осъществява двигателни действия в минимален за дадени условия срок време.
Той допълва, че изпълнението на задачата не трябва да води до възникване и натрупване на умора.
Във физиоло-гията на сторта е конкретизирано, че бързината се проявява при изпълнение на физически упражнения с максимална интензивност и продължителност на работата за няколко до 20, не пове-че от 30 секунди (вж. Зациорски, 1970, с. 78; Гаврийски, 1995,
с. 98 - 100).
По-късно Кр. Рачев разширява определението на В. М.

121
Зациорски. Той разглежда бързината като способност на човека да извършва движения с голяма скорост и честота в продължение на минималния за дадени условия период от време.
Същевременно обаче някои автори - Цв. Желязков и др. считат, че скоростта и бързината не трябва да се приемат като синоними.
Аргументът е, че скоростта (като обект на изследване от механиката) е изразител на бързината като физическо качество на човека, т. е. критерий за неговите скоростни възможности (вж.
Желязков, 1998, с. 200 - 201). Независимо от анализираните различия в опре-деленията на понятието бързина на човека,
съществува единомислие за основните форми на това физическо качество. Според Н. В. Зимкин и В. С. Фафель, те са три:
(1) скорост на отделното движение при малко спротивление; (2) честота на движенията при малка амплитуда; (3) латентно време на двигателната реакция.
По-късно, въз основа на собствени изследвания М. А. Годик и В. М. Зациорски разкриват, че скоростните възможности на организма се характеризират с още една, специфична форма на бързината -
“способност към бързо начало на движенията”
(вж. Зациорски, 1970, с. 78).
Разгледаните основни форми се считат за елементарни и относително независими една от друга, макар че в практиката обикновено наблюдаваме комплексно проявление на бързината с известно доминиране на някои от тях. Повечето изследователи на проблема признават, че в своята съвкупност те определят т. нар.
скоростен потенциал на индивида в съответна двигателна дейност.
6.4.2. Възрастова динамика и фактори на бързината
Във възрастов аспект, проявлението на различните форми на бързина се характеризира от развитието на двигателните нервни центрове, които управляват бързината на мускулните съкраще-ния.
Тяхното развитие се осъществява в детската възраст (през 4-та и

122 10-та година) и завър-шва към 13 - 14 години. Изследванията сочат, че най-голям прираст на скоростните качества се забелязва между 10 и 15-годишна възраст. Това е възрастта, в която най- добре се овладяват скоростните движения (вж. т. 6. 1. - табл. 1).
В сравнение с другите двигателни качества на човека бързината най-трудно се поддава на усъвършенстване. Особено трудно се развива честотата на движенията, която в най-голяма степен се счита за генетично обусловена и може реално да се подобрява към 14 - 15-годишна възраст. Според Цв. Желязков след това постиженията се подобряват главно за сметка на силовия компонент и техническото усъвършенстване.
При работа с децата и учениците от начална степен, поради неусъвършенстваната система за пространствена ориентация и точност на движенията, учебните програми са структурирани така,
че се осигурява предимно комплексно развитие на двигателните качества.
Главна задача на педагога е със съответните средства и методи да повишава възможностите на учениците към максимално интензивна работа при някакво относително съпротивление. Същото непрекъснато се изменя в зависимост от характера на двигателната дейност. В зависимост от тази характеристика, за да се осигури оптимална повторяемост на упражненията за бързина, се подхожда диференцирано. Основно учителят управлява натоварването чрез съчетаване на работата и почивката. Интервалите на отдиха трябва да имат такава продължителност, че да не се допуска чувствително снижаване на възбудимостта на ЦНС на ученика и в същото време да осигуряват условия за възстановяване на вегетативните функции. За всички ученици се препоръчва активен отдих (различни видове упражнения - обикновено за разтягане, разхлабващи мускулатура- та, вибрационни и др.). При активния отдих трябва да се поддържа разгряване на онези мускулни групи, които са участвали активно в

123
натоварването.
Препоръчителна е интервалната работа с 1-минутни почивки.
Тя спомага преди всичко за развиване на аеробната ефективност и по-конкретно повишаване производителността на циркулаторните функции.
6.4.3. Средства и методи за възпитаване на бързината
Фактическият смисъл на бързината като комплексно двигателно качество на човека най-пълно се изявява в цялостните действия, които се характеризират с ритмична или аритмична структура. Основно средство за неговото възпитаване са скоростните упражнения. Анализът на програмите по физическо възпитание разкрива, че това са лекоатлетически упражнения и игри за бързина. Отсечките са с дължина 10 - 15 до 20 метра,
ускорително бягане - 20 - 30 метра, бягане с максимална интензивост до 40 метра и други. В спортно-педагогическата практика се използват още общоразвиващи упражнения с облекчени уреди, противник, или ситуация, изпълнения на упражнения със съкратена амплитуда на движенията и създаване на облекчена обстановка за изпълнение на упражненията с помощта на външни (странични) фактори.
При работа за бързина се изисква упражненията да са усвоени (автоматизирани) до такава степен, че по време на изпълнението им волевите усилия да се насочат не към начина, а към скоростта на изпълнението.
Основни методи за възпитаване на двигателното качество бързина на учениците са повторният, игровия и състезателния.
Емоционалният фон който се създава чрез тези методи благоприятства изпълняващите да се освободят от задръжните процеси, движенията стават по-непринудени и свободни.

124 6. 5. Ловкост
6.5.1. Ловкостта като двигателно качество на човека
Ловкостта е
способност на човека да съгласува
(координира) своите движения и
действия по време,
пространство и усилие, адекватно на двигателната задача.
В
по-широк смисъл ловкостта се разглежда и като придобито умение да преустройва двигателната си дейност в съответствие със сложна или бързо променяща се обстановка. Повечето автори считат, че ловкостта е комплексно двигателно качество, функция от степента на развитие на останалите двигателни качества.
През последните години обаче съществуват други становища.
В. Гаврийски оспорва с научни аргументи и доказателства съществуването на отделно изолирано двигателно качество ловкост. Анализирайки теоретичните постановки на много автори за формирането на ловкостта като двигателно качество и свързването й с изграждането на двигателните навици той стига до извода “... че става дума за един съвършен двигателен навик за постепенно натрупване на адекватни двигателни програми, които в даден момент могат да се приложат според изискванията.
Високата, съвършена координираност на движения-та лежи не в основата на т. нар. двигателно качество ловкост, а в основата на създаваните чрез обучение двигателни навици, в ос-новата на техниката на движенията” (вж. Гаврийски, 1982, с. 828).
В тази светлина ние се придържаме към все още преобладаващото в теорията и практиката схващане за ловкостта като координационно-двигателни възможности на човека.
Способността на организма да съгласува своите действие се проявява в две направления:
1. Способност към овладяване на нови двигетелни действия
(системи от движения).
2. Способност към двигателна адаптация, т.е. умение да се приспособява (преустройва) усвоена структура от двигателни

125
действия към различните условя на дейността.
Бързината, точността и икономичността, с които се овладяват и изпълняват сложни в координационно отношение двигателни действия, са конкретните измерители на ловкостта като двигателно качество на човека.
Подвижността и динамичността на нервните процеси в кората на главния мозък се явява физиологичната основа на ловкостта, а от психологична гледна точка тя е тясно свързана с пълнотата на възприятията, бързината и точността на сложните реакции и особено на т. нар. антиципация - способност към изпреварващо отражение на действителността.
В индивидуалната еволюция на човешката моторика,
включително и ловкостта, се забелязва сумарното влияние (т. нар.
апликация) на три генерални фактора на развитие: 1/ генетически обусловеното развитие на двигателния апарат; 2/ общото влияние на средата; 3/ интензивното, организирано въздействие на различните средства и методи в процеса на спортното усъвършенстване.
Следователно всяко движение, колкото и ново да е то, винаги се изпълнява на базата на стари координационни връзки - резултат от генетична и социална наследственост (вж. Желязков, 1986, с.
184).
6. 5. 2. Възрастова динамика на ловкостта
Способността към овладяване на нови движения и двигателни действия се развива във възрастта само до определен момент, достигайки своя апогей в предпубертетния период 13 - 14
години. В последствие тази способност се стабилизира и към 25 -
30 години рязко се влошава. Доколкото проявлението на ловкостта е близко и непосредствено свързано с отделните форми на проявление на бързината, скоростто-силовите качества и двигателно-координационните способности на човека, следва, че

126
най-интензивното повишение, както и най-високи стойности на развитие на ловкостта трябва да се търсят в детска възраст.
Препоръчва се на спортно-педагогическата практика още през предучилищна и начална училищна възраст системното и целенасоченото й
развиване с разнообразни и ефективни физически упражнения.
6.5.3. Средства и методи за възпитаване на ловкостта
Съгласуването на педагогическите въздействия със закономерностите в развитието на двигателната функция е основна предпоставка за усъвършенстването на ловкостта. Във връзка с това се открояват две основни задачи:
а/ повишаване възможностите за рационално усвояване на координационно сложни двигателни действия;
б/ усъвършенстване способностите за преустройство на двигателната дейност в съответствие с изискванията на променящата се обстановка.
Решаването на тези задачи се постига с трудоемка разнооб- разна работа при оптимално съчетаване на различни средства и използване на конкретни методи.
За усъвършенстване на способността към бързо и целесъоб- разно преустройство на двигателната дейност се използват упраж- нения, изискващи бързо реагиране: бързо предвижване между разнообразни препятствия; изпълнение на акробатични упражне- ния; подвижни и щафетни игри; упражненя с топки, бухалки и други уреди; подвижни и спортни игри с топка; единоборства - борба,
джудо и др.
Основно изискване при работата за ловкост е непрекъснато- то повишаване на координационните трудности, които трябва да преодолеят занимаващите се. В най-общи линии се спазва следната последователност: изисквания за точно изпълнение на

127
дадено упражнение от гледна точка на неговите пространствени характеристики - посока, амплитуда и др.; повишаване коорди- национната сложност чрез промени в ритмичната структура на упражнението; постепенно ускоряване на изпълнението, без нарушаване на неговата точност; усложняване на обстановката;
стремеж към икономизация на двигателните действия.
Стимулирането на двигателната координация се извършва чрез редица методически прийоми: използване необичайни изходни положения; противоположно изпълнение на упражнение- то; изменяне скоростта или темпа на движението; промяна пространствените граници, в които се изпълнява упражнението;
промяна начина на изпълнение; усложняване на упражнението чрез включване на нови елементи; промяна противодействието на противника (вж. Желязков, 1986, с. 187).
С помощта на изброените (и редица други) методически похвати се усъвършенства не само двигателния, но и слуховия и зрителен анализатори, което е от значение за подобряване бързината на сложните реакции.
Упражненията за развиване на ловкостта поставя на сериозно изпитание редица функционални системи (вегетативна,
двигателна) на организма, поради което бързо настъпва умора.
Това изисква да се дават достатъчно често интервали за отдих, тъй като по-ефективни са тези упражнения, които се изпълняват в относително възстановено функционално състояние. По тези съображения се препоръчва упражненията за развиване и усъвършенстване на ловкостта да се планират в началото на основната част на урока или учебно-тренировъчното занятие. Да бъдат в по-малък обем, но по възможност по-често. Особено ефективна е работата с интервално-променлива интензивност, при честа смяна на обстановката. Това дава възможност за отпускане
(разхлабване) на мукулите, което е крайно необходимо условие за проявление на ловкостта.

128
По тези съображения в процеса на възпитаване на ловкостта се прилага и т. нар. стречинг методика.
6. 6. Гъвкавост
6.6.1. Гъвкавостта като двигателно качество на човека
Най-често в
литературата доминира схващането,
че гъвкавостта се определя като способност на човека да изпълнява движения с голяма амплитуда
(вж. Зациорски, 1970, с. 164 - 168).
В теорията и практиката на физическото възпитание и спортната тренировка се използват понятията:
- обща гъвкавост - позволяваща изпълнение на разнообразни движения с голяма амплитуда;
- специална гъвкавост - характеризираща пределната подвижност в отделни стави, специфична за избран вид спорт;
- анатомична или системна гъвкавост - дава ориентировъчна картина на възможните движения в една или друга става;
- пространствена гъвкавост - включва способността на тялото да се разтяга максимално далече в различни посоки;
- активна гъвкавост - проявява се посредством собствени мускулни усилия;
- пасивна гъвкавост - проявява се под влияние на външни сили (тежести, уреди, партньр и др.)
Според Н. Хаджиев гъвкавостта може още да се определи като динамична и статична. Първата се проявява в динамични условия и зависи от еластичните свойства на ставните връзки.
Втората наблюдаваме в статичен режим на работа и се вляе от силата на съответните мускулни групи (вж. Хаджиев, 1979, с. 126).
Гъвкавостта зависи от еластичността на ставните връзки,
мускулите, сухожилията и от подвижността на различните ставни съчленения на опорно-двигателния апарат.
В процеса на работа с физически упражнения се изменят еластичните свойства на мускулатурата. Освен от еластичността на

129
мускулатурата, гъвкавостта зависи също така и от формата на ставните повърхнини, от дължината и еластичноста на ставните връзки и от сухожилията, с които мускулите са прикрепени към скелета.
Несъмнено е, че степента на движение в основните стави,
участващи в естествените движения, зависи от техния анатомичен строеж. Под влияние на системни занимания с физически упражнения настъпват изменения в различните стави в нееднаква степен в зависимост от възрастта, вида спортна дейност, степен на квалификация и др. Широката амплитуда на движението в най- голяма степен е свързана с морфо-функционалните свойства на опорно-двигателния апарат,
централната нервна система,
емоционалното състояние,
както и
външните фактори
- температура, денонощна периодика на работа, отдих и др. Влияние оказват и охлаждането, умората, безсънието, продължителното обездвижване, храненето, разгряването, травмите, музиката и други външни дразнители.
Гъвкавостта се променя в отногенетичното развитие на чо- века. Проследяването на възрастовата динамика на подвижността в ставите показва, че през ученическия период има възходящо, но неравномерно развитие (вж. т. 6. 1. - табл. 1). При момичетата най- интензивния период е през 4-та, 9-та и 13-та година, а при момчетата през 8-та и 16-та година. поради това детската възраст е най-благоприятна за възпитаване на качеството гъвкавост.
Гъвкавостта е един от основните фактори за овладяване техниката на физическите упражнения. При добро състояние на това качество с по-голяма лекота и икономичност се изпълняват отделните движения. Особено голямо е значението на гъвкавостта за постигане на високи постижения в гимнастиката, акробатиката,
особено в художествената гимнастика, фигурното пързаляне и др.
6.6.2.
Средства и методи за възпитаване на

130
гъвкавост
Гъвкавостта е такова качество, което относително лесно се възпитава и бързо се губи. За да се достигне едно определено ниво на това качество, са необходими един-два месеца целенасочени упражнения. При това отделните стави различно реагират на промяна. Най-бързо се развива гъвкавостта в раменните,
коленните и глезенните стави, а най-бавно в гръначния стълб и тазобедрените стави.
Най-използваните средства за развиване на качеството гъвкавост са гимнастическите упражнения. По характер на въздействието са активни и пасивни. Активните могат да бъдат различни махове, кръгове, наклони, пружиниращи сгъвания и разгъвания с постоянно увеличаваща се амплитуда, с и без допълнителни тежести. Пасивните се изпълняват с помощта на партньор, гимнастическа стена, от различни изходни положения,
чрез натискане или преодоляване на външно съпротивление до лека и поносима болка.
При работа за гъвкавост в училище трябва да се вземе под внимание нееднаквото физическо развитие на учениците, пол и възраст. Не се налага поява на голяма пластичност във всички стави, а само на онези, които вземат участие в изпълнение на необхомите движения - ходене, лазене, бягане, хвърляне.
Прекалено голямата гъвкавост води до деформация и луксация на някои стави, до неправилно усвоена и приложена техника на физическите упражнения.
За възпитаване на качеството гъвкавост най-ефективен е повторният метод. Упражненията се изпълняват в серии по 8 - 20 -
40
повторения с непрекъснато нарастваща амплитуда. Между всяка серия се изпълняват разхлабващи упражнения в рамките на
1 - 2 минути. Упражненията за развиване на гъвкавост трябва да се изпълняват всеки ден или в краен случай три пъти седмично.
Могат да бъдат включени в утринна гимнастика,в занятията по

131
вид спорт, при излети сред природата, в уроците по физическо възпитание (в подготвителната или в края на основната част на урока).
Целесъобразно е да се спазва определена последователност и дозировка:
1. горни крайници
-
8 - 12 повторения;
2. раменни стави
-
12 - 20 повторения;
3. гръбначен стълб
-
30 - 40 повторения;
4. тазобедрени стави -
20 - 40 повторения;
5. долни крайници
-
30 - 40 повторения.
Комплексите от упражнения трябва да се изпълняват след добро разгряване. Това е абсолютно необходимо когато заниманията се провеждат при температури, по-ниски от 18
о ,
с цел да се избегнат нежелани травми и разтежения на мускулите и ставните връзки.
В предучилищна и начална училищна възраст основно се работи за комплексно развиване на двигателните качества с помощта на игровия и състезателен метод. В тази възраст трябва да се акцентира на активната и
пасивната гъвкавост като се използват умело дозирани и насочени физически упражнения в рамките на 5 - 10 минути. Могат да се включат различни махове,
кръгове, наклони, с и без уреди.
В основна образователна степен - прогимназиален етап,
целенасочено се работи за достигане на оптимални стойности на подвижност на отделните стави. Наред с упражненията за развиване на активна и пасивна гъвкавост, приложени вече и в по- голяма дозировка, и по-продължително време, изключително добър ефект се постига със стречинг-методика и каланетика.
В
средна образователна степен нараства броят на използваните упражнения, движения и средства и намаляват интервалите за почивка между отделните серии. Целта е да се поддържа вече достигнатото ниво на гъвкавост.

132

133

Изтегляне 2.26 Mb.

Сподели с приятели: