Културно наследство. Обекти и територии с режим на културно-историческа защита по Закона за културното наследство (ЗКН)

12. Културно наследство. Обекти и територии с режим на културно-историческа защита по Закона за културното наследство (ЗКН)

През ранно-желязната епоха ( VIII-VI в. пр. Хр.) разглежданият регион е напълно усвоен и заселен от тракийското племе гети. Крепост, регистрирана от този период, има западно от с.Средище при съединяването на две суходолия. Най-забележителният паметник на тракийското присъствие в региона е светилищния комплекс по поречието на р. Табан, свързан с трако-гетския жрец Залмоксис.

При завладяването на Добруджа от римляните се наблюдава плавна романизация на местното население, което дълго време продължава да упражнява своите култове и да почита своите божества, осъществява се приемственост и в селищната мрежа.

По време на готските нашествия през III и втората половина на IV век животът в неукрепените селища е прекъснат, а в края на VI и началото на VII век славяните опустошават цялата област.

След формирането на българската държава околностите на Кайнарджа се оказват до центъра на политическия, стопанския, културния и духовния живот на Първото българско царство. През IX век стробългарската селищна система в региона е уплътнена, като по времето на цар Симеон започват да се изграждат и каменни укрепления.

През следващите четири века вътрешността на Добруджа е подложена на нашествия от варварските племена, нахлуващи от север – татари, печенеги, кумани, узи, в резултат и на климатични особености, българското население емигрира от тези територии и се установява в по-защитените зони край брега на р. Дунав и Ломовете в Русенско, Източния Предбалкан и Подбалкан.

През XV век районът е все още слабонаселен, българските крепости и селища край брега на р. Дунав страдат от постоянните сблъсъци на Османската империя с кръстоносците и власите. Поради това българите все по-често напускат крайдунавския регион и образуват селища на по-голямо разстояние от реката.

За пръв път името на село Кайнарджа е записано в турски документ от 1583 г.

През втората половина на XVIII до средата на XIX век Добруджа, разположена на основния и стратегически най-кратък път на Русия към османската столица, става арена на пет големи руско-турски военни сблъсъка – войните от 1768-1744 г, 1787-1791 г., 1806-1812 г.,1828-1829 г. и 1853-1856 г. Тези войни предизвикват сериозни демографски, политически и етнографски промени, като водят до голям стопански срив, местното население е натоварено с допълнителни данъци и повинности и е задължено да осигурява и подпомага войската, да участва в изграждането на крепости и отбранителни съоръжения. По това време на територията се разгарят и сепаратистки бунтове и аянски размирици, при които са разграбени много селища. Военните стълкновения пораждат големи миграционни движения, които водят до сериозни демографски промени. Голяма част от местното население тръгва към слабо заселените територии на Бесарабия, Крим и Приазовието (първата голяма изселническа вълна е през 1768-1744г., но особено тежки са последствията от войните от 1806-1812г. и 1828-1829г.). Това води до обезлюдяване на Добруджа до степен, че немският маршал Х. Молтке, който посещава Добруджа между 1836 и 1839 година я определя като „истинска пустиня, която буди учудване у всекиго, че такава може да съществува в сърцето на Европа”. Голяма част от старото българско местно население „гребенци” (от вида на тоалета на младите булки) се изселва във Влашко.

През Руско-турската война от 1828-1829г. временно са освободени Източния Подбалкан, Странджа, Източна и Одринска Тракия. Българите, които активно са подкрепяли руските войски, са принудени да се изселят от родните си места при подписването на Одринския мирен договор през 1830г. и над 100 000 българи тръгват към руските губернии. Част тях остават за постоянно в някои добруджански селища, а част от преселниците от Русия правят опит да се върнат през 1832г., зимата ги спира в региона те заселват обезлюдената Добруджа, стимулирани от плодородната земя и данъчните облекчения от османските власти.

В следствие на гореизложеното българският етнически елемент в Добруджа се стабилизира, постепенно настъпва стопанско оживление, множество занаятчии, скотовъдци и сезонни работници от цяла България остават да живеят тук за постоянно. Етническата картина остава твърде пъстра с власи, арменци, руси, евреи, гърци.

През четиридесетте години на XIX век в селото са построени параклис и килийно училище, а през 1862 година е осветена и църквата. След Освобождението с указ на Фердинанд от 12 март 1893 в селото е открита и една от първите кредитни банки в Силистренски регион.

По силата на Букурещкия мирен договор от 1913г., потвърдено от Ньойския мирен договор от 27.11.1919г. Южна Добруджа е предадена на Кралска Румъния, което води до политически, стопански, културни и религиозни проблеми за българското население на областта.

През 1924 в Кайнарджа е започнато изграждането на българско читалище, спряно от румънските власти. То е завършено през 1941-1942г.

С Крайовската спогодба от 1940г. Южна Добруджа се връща към България и в региона започва нов възход. След 1944г. се изграждат обществени сгради (общински съвети, медицински пунктове и др.) в Кайнарджа и по-големите села – Голеш, Светослав, Средище.

12.1. Типология на недвижимите културни ценности

Основният брой недвижими културни ценности в общината са представителите на добруджанските къщи от възрожденския период, липсват такива от новото и най-новото време, обектите от античността не са достатъчно проучени и повечето от тях не са датирани.

Според научната и културната област, към която се отнасят, недвижимите културни ценности са: археологически, исторически, архитектурно-строителни, художествени, урбанистични, културен ландшафт, парково и градинско изкуство, етнографски и културен маршрут и за територията на общината са разпределени по следния начин:

Основният брой недвижими културни ценности в общината са архитектурно-строителните – представители на добруджанската къща. Широко разпространиение има традиционната двуделна къща, състояща се от „къщи” и „соба” с изцяло покрито по дължината на предната фасада пространство. Градена от кирпич, камък, дърво, с подове от трамбована глина или дъски. Триделните и многоделните жилища с приземен етаж и чардак също имат сравнително бедни архитектурни детайли, но често са с богата полихромна украса.

Основният брой недвижими културни ценности в общината са архитектурно-строителните – представители на добруджанската къща. Широко разпространиение има традиционната двуделна къща, състояща се от „къщи” и „соба” с изцяло покрито по дължината на предната фасада пространство. Градена от кирпич, камък, дърво, с подове от трамбована глина или дъски. Триделните и многоделните жилища с приземен етаж и чардак също имат сравнително бедни архитектурни детайли, но често са с богата полихромна украса.

Множеството археологически обекти (най-вече могили и некрополи) все още не са достатъчно цялостно проучени и техния потенциал не е разгърнат.

Интерес представляват и каменните чешми с надписи и дълги корита в почти всяко село.

На територията на общината няма обекти на културно-историческото наследство, които да са със световно значение. Археологическите обекти, с изключение на селищата в до с. Войново, с.Голеш и западно от с.Средище, са с национално значение.

Всички вписани недвижими културни ценности на територията на общината са единични, няма групови недвижими културни ценности, липсва градоустройствена среда с исторически ценни характеристики.

От списъка на НИНКН липсват скалните църкви, обители и манастири, които имат важно културно-историческо значение. Не е вписан и тракийският култов комплекс в м. „Беленджика”, който също е интересен и ценен.

В списъците на НИНКН има 13 обявени паметника – 5 с национално, 7 с местно значение и един за сведение, като основния брой археологически обекти липсват (общо 49 по АКБ). (Приложение 1 и 2).

Особено значим е единственият в Добруджа тракийски скален култов комплекс, включващ няколко светилища между селата Васил Левски, Стрелково и Попрусаново в продължение на около 4 км по суречието на река Табан, пресъхнала в края на XVIII век. Включва скални ниши/пещери, олтари, култови площадки, скални ями, подземни галерии и могили от културни напластявания. Най-голямото светилище е оформено в голяма естествена пещера (Баджалията), която има три входа, голям полукръгъл олтар и шахтен отвор на тавана. Наоколо е намерено голямо количество тракийска керамика, сребърни монети на Филип Македонски, Александър Вeлики и Лизимах, както и римски денари от I век, което показва, че светилището е било почитано много дълъг период от време (VII впр.Хр. – IV век след Хр.). На 200 метра южно върху висока скала са изсечени култови площадки с дълбок жлеб, ориентиран в посока север-юг, каменен трон, култова яма. Най-южното светилище е до с. Кутловица в м. Моста. Северно от него са култовите места между с. Попрусиново и с.Васил Левски (Киринджика), където освен скални всичания и подравнени площадки има следи за основи на правоъгълна сграда, вероятно храм, скален лабиринт с култови ниши. Най-северното е до с. Войново, което през Х век е било изполвано за килия от монаси-отшелници. Тези светилища се асоциират с почитания от гетите като бог Залмоксис и подземното му жилище Когайон.

До с. Попрусиново в основата на карстов венец се намира тракийското светилище „Киринджика”, в подножието на което има културен пласт , наситен с керамика от VII-Vвек пр. Хр. до III-IV век.

Върху тракийските селища се наслояват римски, но за територията като цяло липсват археологически проучвания и данни.

В близост до с. Голеш съществува крепост (селище) с разкрит мартиниум и аязмо, като гробът на светеца се свързва с добруджанският мъченик св. Кирил Аксиополски, посечен при гоненията на християните през 304г.

Близостта до един от водещите европейски християнски центрове в периода IV-XI век Доростол - Дръстър несъмнено еманципира религиозния живот в този регион. Едни от най-старите скални манастири в Европа са по поречието на Суха река (в близост до село Голеш се намира колония от 7 скални манастира с църкви, крипти и параклиси), като се допуска, че монасите са дошли от изтока след персийските нашествия в Сирия и Палестина V-VI век. При печенежките нашествия заедно с миряните се изнасят и монасите, като има доказателства, че се установяват по Ломовете в Русенско.

Крепостта до с. Средище е тракийска (намерена е керамика от V-III в. пр. Хр.) и средновековна (IX-X век), с обработени камъни за лицевата зидария с глинен свързвател, на места запазени структури с височина до 1.5м

Крепостта до с. Попрусаново е построена през късната античност, престава да съществува в края на VI век и в периода IX-XII век е възстановена и отново обитавана. Разположена на възвишение на десния бряг на река Табан. Градежът е с лицева зидария на хоросан и пълнеж от по-малки необработени камъни и хоросан, южната порта е фланкирана с две полукръгли кули. В близост има скална църква.

До с. Войново в м. „Чешме баир” е локализирана от доц. Сергей Торбатов римска пътна станция.

През 1968г. от Ст. Ангелова в открито землено укрепление е м „Кале ери” до с. Полковник Чолаково, като земният вал на укреплението е бил заравнен с машини и днес не съществува.

През четиридесетте години на XIX век в Кайнарджа се изгражда параклис и килийно училище, а през 1862г. е осветена сърквата „Света Троица”, която освен архитектурно-строителен, е и художествен паметник на културата, заради ценните си стенописи и иконостас от тревненската школа.

Църквата „Свето Възнесение Господне” в село Каменци е изградена през 1906г. и е архитектурно строителна недвижима културна ценност. Такива са и църквите в с.Зарник, с.Кайнарджа („Свети Петър и Павел”), с. Светослав и джамиите в с.Давидово, с.Полковник Чолаково, с. Посев, с.Средище, с. Стрелково и с.Зарник.

През 1892г. на мястото, където на 21 юли 1774 г. завършва първата екатеринина война (1768-1744 г.) с подписването на Кючук-Кайнарджанския мирен договор между Русия и Турция е построена чешма. Тя е обновявана и благоустроявана през 1942 г., когато на мястото е поставена паметна мраморна плоча, 1962 г. и през 1974 г.

В района са изградени възпоменателни места и паметници в селата Голеш, Стрелково, Кайнарджа, Попрусаново, Светослав и Краново според приложението (Приложение 3), където са подробно описани.

През 2009 г. в чест на 235г. от подписването на Кючук-Кайнарджанския мирен договор е издигнат паметник на руската императрица Екатерина Велика.

През 2014 г. на Алеята на пълководците в историческата местност Кючук Кайнарджа до паметника на Екатерина Велика е поставен бюст на руския генерал Пьотр Румянцев. Предстои да бъдат направени паметници на фелдмаршал Александр Суворов и адмирал Григорий Спиридонов, спомогнали за постигането на мирния договор.