"общотеоретични аспекти в чистото учение за правото на ханс келзен в контекста на кантовата рационалистка трактовка за естественото право като форма на метафизиката и съвременния правен позитивизъм"
Изтегляне 0.88 Mb.
|
|
Критиките към учението на позитивното право от страна на съвременните трактовки на философията на правото и естественото право (Дуоркин и много други) бележат един своеобразен поврат в развитието на правната наука, отреждаща на юридическия позитивизъм периферно масто (18). ІІ. Чистото учение за правото на Ханс Келзен – общотеоретични аспекти. 2.1. “Чистота” на теорията за правото на Келзен. Предложената в първия дял на настоящето изследване подробна характеристика на претърпялата значителна еволюция философско – правна мисъл не е самоцелно. Тя е предназначена да подготви съзнанито на “четящата аудитория” (по У. Еко) за едно по-пълно и ефективно възприемане и анализиране на логически безпогрешното учение на Келзен за правото, което е централната организираща идея на настоящия раздел. “Чистото” учение за правото е едно общо учение за правото, което иска да познае своя предмет в максимана степен на единство и обобщеност (не се тълкуват конкретни национални или наднационални, международни правни норми, а понятието за правна нарма в нейната универсална възможност да обясни структурата на даден правопорядък). Отграничавайки правото с неговия предписващ характер от описващата го наука за правото, Келзен дефинира чистотата на своето учение. То иска да даде едно познание, отправено само към своя предмет – правото. С други думи, Келзеновото учение методично и последователно цели да освободи правната наука от всички “чужди” за нея елементи – природни, философски, социологически и пр. В тази връзка правото трябва най-ясно да бъде отграничено от природата, коята има за организиращ принцип на явленията корелацията : причина – следствие. Оттук и главният метод на всички природни емпиримни науки (бележещи пълен разцфет в началото на XX в.) – причинноследственият, е диаметрално противоположен на позитивистичния, с който си служи правната наука. По отношение на правната социология е нужно да се отбележи, че тя няма за предмет правните норми като обособени мисловни съждения, които са подчинени на формалната логика (по най-новите изследвания те са подчинени на неформалнта логика), а причините, накарали законодателя да създаде именно тези, а не други норми, както и последиците от неговите разпореждания в социологически план. В центъра на правната социология стои не отношението между фактическите състави и правните норми, а отношението между разнообразните фактически състави и други естествени състави, които ги обуславят не нормативно (по силта на самото си съществуване, без оглед на съдържанието), а причинно. Нормата като обяснителна схема (клише за цялата позитивистична доктрина, но уплътнено със смисъл и значение, надхвърлящи очакванията на неподготвената рецепция) се схваща автономно от акта на нейното изпълнение според теорият на правния позитивизъм, Келзен включително. Защото за теорията на обективното право не е важна самата предметност на човешките постъпки, телодвижението, т.е. битието им в системата на природата, а обективният правен смисъл на този акт, придобит чрез нормата и извлечен по пъта на самотълкуването на социалния материал (койте съвсем не винаги е и правен). На следващо място, чистотата на правото като норма се проектира върху дефинирането на правото като духовна наука в противовес на природните (Келзен остава необяснен въпросът дали духовнато битие на правото надхвърля границите на валидността, нормата, ценността), коята обаче се откъсва от морала, представраващ също система от регулиращи поведението норми, които пак са духовни явления, но от друг порядък. С това, естествено, не се пренебрегва пре-експонираното изискване на съвременната правна теория и философия за официален морал или тезата, че правото трябва да бъде морално, т.е. “добро”. Чистото учение на Келзен отхвърля само приписвнето на правото на оная абсолютна стойност, за която основателно претендира нравствеността. Безспорно е, че по думите на Келзен като морална категория правото означава справедливост, обяснявана от съвременната наука не като равноценност, а сърязмерност в разпределителните отношения и отношенията на възмездност. Това е израз на социален порадък, който постига своята цел, като задоволява всички (тезата е привнесена от централната за учението на Аристотел идея за справедливостта и доброто) (19). От друга страна, психологическият копнеж по справедливост е стремежът към щастието, което човек не може да постигне сам и затова го търси във взаимодействието си с другите, навлизайки в пространството на социалното. Изведено по този начин общественото щастие се нарича справедливост, която обаче в собствения си смисъл продължава да бъде един ирационален идеал. Предложеният проблем за многозначността на справедливостта заслужава да му се отдели още малко внимание. Наистина понякога (особено в доктрината и по отношение на правната догматика) думата се употребява в смисъл на нормативна правомерност и особено на закономерност. Следователно нещо е критикувано като несправедливо, когато една обща норма в единия случай се прилага, а в друг подобен – не. Ценността на самата абстрактна норма, закрепена в нормативен акт под формата на отдерни разпоредби, не се взема под внимание. Така съдържанието на справедливостта изразява само относителната ценност на съответност на фактически състав и норма, в чийто диспозитив е абстрактно закрепен даденият фактически състав. Откъсвайки се обаче от смисъла за справедливостта, отреден и от правния контекст, та - в собствен смисъл, е абсолютна ценност знание, за която не може да се постигне чрез рационално познание. Справедливостта намира своята абсолютизирана валидност извън всяка предметност и проверимост, т.е. опит, “подобно на Платоновата идея, отвъд всяка действителност” (20). Макар посоченото сравнение да е критикувано като не достатъчно прецизно с оглед на точния смисъл на “действителност” и “свят на идеите” по Платон, то ясно илюстрира Келзеновото твърдение за трансцендентност отвъд явлението или казано с други думи непреодолим, а и ненужен за преодоляване дуализъм между справедивост и право. Дори “категорическият императив” е напълно безсъдържателен. Ако се обърнем за определянето на това, което трябва да бъде, към науката, последната не може да отговори нищо друго, освен : направи това, което трябва да направиш. В тази тавтология прикрито е заложен логическият закон за тъждеството, че “a” е равно на “a” и не е “non a”. Справедливостта, ако трябва и се превърне в предмет на научно познание, се трансформира неусетно в идеята за истина, която намира своя негативен израз в закона за тъждеството. Изместването на проблема е неизбежно последствие от подвеждането под логиката на логоса на един обект – поначало чужд за него. От гледището на рационалното познание не са дадени ценности, а само интереси и конфликт на интереси. Оттук се одделят две независими хипотези : 1) решение, задоволяващо единия интерес за сметка на другия; 2) решение за изравняване чрез компромис на противостоящите интереси. Проблемът се корени във факта, че рационалното познание не може да даде аргументи, обосноваващи справедливостта (абсолютната ценност) на единия или другия порядък. Ако би имало справедливост в този случай, когато се цели да се наложат едни интереси срещу други, тогава положителното право би било ненужно и неоправдано. Тогава дейността на “държавния законодател”, по думите на Келзен, “би била глупавият опит при пълна слънчева светлина да се прави изкуствено осветление”. Типичното възражение, че има само една справедливост, която или не може да се определи, или не се определа точно, е противоречие, разкриващо справедливостта като ирационален идеал. На поднанието е дадено само положителното право и то само като задача. Антиидеологическата тенденция в учението на Келзен също се разглежда като обяснение за неговата чистота, като првната наука напълно и изцяло се отделя от политическата наука. Чистото учение за правото иска да представи правото, каквото е, без да го легитиира като справедливо или да го отрича като несправедливо; то се насочва ъм деъствителното, обективното право. Това дава основание на Келзен да определа теорията се за реалистична, отбягваща оценкита по отношение на позитивното право. Оттук се извлича и соновната задача на науката за правото – да схване положителното право в неговата същност и чрез установена методология и аналитични способи да разбере и обоснове структурата му. В този смесъл учениета за правото на Келзен е истинска правна наука, която се стреми да открие и опише по възможно най-пълен начин своя предмет, доато идеологията няма за цел познанието, а произтича от известни интереси, преследвани подчертано волево и несъответни с интереса към истината. На “чистотата” по отношение на учението за правото на Келзен – във всичките и измерения, някои от които тук умишлено са пропуснати, ще се връщаме и ще до-изясняваме много пъти в настоящия дял. Това е неизбежно поради централното място, което понятието заема в теорията, подсказано и от самото и название. 2.2. Теория и метатеория на правото в съответствие с доктрината на Келзен за правото. Доктрината на Келзен съдържа две основни направления : 1) описание на структурата на правния ред или още теория на правото, и 2) мета-теория на правото, т.е. една теория на науката за правото. Докато първото е дискриптивно, второто е прескриптивно – то предписва на юристите, които описват правния ред, да се отраничат само с описателната дейност. Посочената двойнственост, заложена още в зародиша на цялата доктрина, не отрича връзката между двете направления и още по-малко е свидетелство за раздвоеност на учението. Напротив – по думите на Норберто Бобио, цитиран от М. Тропер в пространното му изследване “За една юридическа теория на държавата” тя има сериозни предимства в сравнение с повечето съперничищи и теории в два аспекта : от една страна, това разграничение позволява в качеството си на разграничение между език и метаезик да се преодолеят всички “привидни” парадоксии и антиномии (основнат анорма, макар и фикционно представена, е основоние за валидност на правния ред), необходими за адаптирането на правната наука към спецификите на нейния предмет и за поддържането съгласуваността на някои тези от теорията с науката за провото, от друга страна, направеното дифиринциране позволява на някои юристи да са привърженици на Келзеновото концпция за правния ред, без да приемат метатеорията му или обратното. Частично на този факт се дължи голямата популярност на чистото учение за правото. По-високото ниво на абстракция, а и революционният принос в правната наука, определено е метатеорията, в която (за внимателния изследовател) се открояват наколко измерения : онтологично, епистемологично, методологично, аксиолгично и металогическо. Особеностите на науката за правото могат в концентриран вид да се предложат в следното изброяване: а) Предмет на науката за правото е описание на система от норми, регулираще човешкото поведение. Самите човешки постъпки биха били ирелевантни за правото, ако правните норми, отнасящи се към дължимото “Sollen”, не им придаваха специфичен правен смисъл, извличан чрез тълкуването им. б) Затова науката, описваща този предмет, трябва да се отдели от дисциплините, които имат за предмет съществуващото “Sain”, каквито са социологията и психологията. в) За да бъде истинска наука, тя трябва да се ограниче до описването на правото, каквото то е и да е “чиста” от всякаква идеология. Разгледаното вече изискване за чистота произтича от отделянето по взаимстваната от Кант и видоизменена от Келзен (в теорията си кант разграничава ценност от факт) номенклатура за “съществуващо” и “дължимо”. Изходната позиция и за двамата е, че от познанието на това, което е, не може да се изведе пропозиция за това, което трябва да бъде и обратното. г) Науката за правото следователно е “нормативна” не защото генерира норми, а само доколкото ги изучава и описва. д) Както всяка наука, така и науката за правото, е съставена от твърдения. Именно тези твърдения ще бъдат изследвани сега, защото другите аспекти на метатеорията вече бяха частично изяснени и защото на тази междинна плоскост може най-добре да се изследва епистемологията на Келзен. Във връзка с това в трудовете на Келзен се срещат две експлицитни тези, едната от които зсяга постановките на правото или правните пропозиции, а другата – ценностните съждения. Тези две тези за развите поотделно, но отношенията помежду им разкриват и една трета теза – следователно имплицитна. Правните пропозиции – пише Келзен – са “пропозициите, чрез които науката за правото описва отношенията, установети от правните норми до фактите, до които те се отнасят”. Ето защо те трябва грижливо до се различават от нормите, които се полагат от правните органи и предписват право. Различия между правна норма и пропозиция на правото могат да се търсят в няколко насоки. Пропозициите, с оглед на тяхната природа, могат да бъдат вярни или невярни, което, от своя страна, позволява към тях да се прилагат принципите на логиката. Погледнато критично на тази теза, не убягва от вниманието, че Келзен не посочва много ясно условията, установяващи дали пропозициите са вярни или невярни. Последното обаче е от изключителна важност за определяне “научността” на познанието, което задължително изисква потвърждаване или опровержение на твърдения от типа на “Светът се управлява от невидим демон”, и при това по строго определен критерий. В противен случай пропозицията е лишена от научен и логически смисъл (примерът е на Pattaro). В отговор, Келзен е принуден да се задоволи с твърдението, че една правна пропозиция, според която в разглеждания правен ред съществува задължението да се направи “n” , е невярна, ако установеното право не задължава да се направи “n”. Иначе казано, науката за правото на Келзен се осазва безсилна да определи критериите за валидация на собствените си пропозиции. По този повод трябва да се посочи едно допълнително затруднение – една правна пропозиция, показваща съществуването на дадена норма, е вярна, ако в разглеждания правен ред, съществува такава норма или с други думи – ако тази норма е валидна. Но, според Келзен, валидността не е качество на нормата, а единственият начин за нейното съществуване. От това следва, че пропозиците на правото са верни, ако описват приведените в сила и неанулирани норми, т.е. възпроизвеждащи разпоредби, публикувани в официална форма и по надлежен ред. Ако се вземе под внимание правилото за умозаключението, трябва да се има предвид, че то не позволява да се изведе от една обща по характер вярна правна пропозиция една също така вярна конкретна правна прпозиция. По този начин твърдението на Келзен, че логическите принципи, които се прилагат и важат само за верни пропозиции, могат да се съотнесат и към правни пропозиции не е достаъчно обосновано. На следващо място по отношение на различието между норми и пропозиции трябва да се отбележи, че и при двете си приличат по отношение на формата. Нормата, според която крадците трябва да бъдат наказвани със затвор, ще бъде описана от правната пропозиция : “Крадците трябва да бъдат наказвани със затвор.” И в двата случая става дума за нолмативни изявления (Soll-Setze, Ought-statements – дискусионно е дали “Should” не би бил по-удачният преводен вариант), само че глаголът “трябва” няма същия в нормата и в правната пропозиция. В случая с нормата ауторизираният да я издаде орган изразява волята си, делегирана му от народа в съотвествие с тиорията за народния и националин суверенитет, крадците да бъдат наказвани със затвор. В случая с пропозицията на правото юристът се ограничава да заяви, че според съответния правен ред крадците трябва да бъдат наказвани именно по този начин. Можем следователно да попитаме какво прибавя формулирането на правни пропозиции към прочита на текстовете, изразващи норми, т.е. разпоредбите. Твърде показателно е, че Келзен не се опитва да обори повдигнатото възражение с невярното за познавача, но иначе твърде примамливо като обяснение твърдение, че првните пропозиции могат да имат по-общо съдържание от това на нормите, които описват. Освен това правната наука, освен правните пропозиции, съдържа и пропозиции от друг неустановен, но със сигурност различен порядък. Такива в чистото учение за правото са твърденията, че правият ред има йерархиризирана по динамичен и статичен начин структра, че ефиктивността не е критерий за валидност на правните норми или че тълкуването е интелектуален процес функция на волята. При това положение Тропер възприема като възможни две хипотези. Според него по необходимост трябва да се приеме било че науката за правото се свежда до правната догматика и е различна от общата теория на правото, било че науката за правото съдържа какта правни, така и други пропозиции, чиито статут и проверимост трябва да се търсят. По класически начин Келзен противопостава природата на предписанията от тази на съжденията. После, в съгласие с кантианската традиция, той различава реалните от ценностните съждения. Първите изразяват, че нещо е и какво е то, а вторите утвърждават, че дадено поведение е съобразно с някаква норма и означават това поведение като “добро”. Келзен обаче се отклонява от традиционното разбиране, като отрича ценностните съждения да обосновават ценности. Нормите закрепват ценностите, докато ценностното съждение има за предмет факт, който може и да е положително или отрицателно ценнсотно нотоварен, само ако е в съответствие, респ. противоречи на нормата. В качеството си именно на съждения ценностните съждения могат да бъдат вярни или неярни. Освен това Келзен различава обективни и субективни ценностни съждения. Първите полагат, че известно поведение е съобразено с една обективно важима норма; вторите – че то е съобразено с волята и желанието на индивида, изказващ съждението. Следователно субективното ценностно съждение също е съждение за реалност, защото установява отношние между два факта – впросното поведение и желанието на субекта. Оживената дискусия върху ценностното съждение на Келзен осветли една слабост на концепцията : тя се основава на идеята, че психическите актове принадлежат към категорията “Sollen”. В степента, в която правото е достъпно за научно познание, чистата теория на правото се проявявя като когнитивистична метаетика, защото и доколкото тя предпоставя съществуването на обективно познаваеми ценности. При това възниква въпросът за плоскостта на дискурса, върху която Келзен постава ценностните съждения – дали те принадлежат към метаезика на правната наука или към езика на самото право. Наистина той пише, че съдебното решение или “осъждането”, подобно на закона, чието приложение е то, не е съждение в смисъла, който терминът има в логиката. Следователно според чистата теория правото е съставено от норми и не съдържа съждения, като последните се срещат само в науката за правото. От друга страна обаче, преди да постанови своето съдебно решение, съдът трябва да установи в процедурата на правоприлагането дали дадено фактическо обстоятелство е реализирано, дали то е задеиствало някаква правна норма и дали предизвиканото от това поведение е правомерно или противоправно. Така, преди постановяването на индивидуалната норма, съдът изказва едно съждение за факт и едно ценностно съждение. Тези съждения не могат да бъдат смятани за функции на познанието и затова не могат да бъдат квалифицирани като вярни или невярни. Като извод се налага становището, че ценностните съждения и фактическите съждения се намират на две различни равнища на дискурса. Ценностното съждение, изказано от науката за правото, може да бъде вярно или невярно, докато ценностно съждение, произнесено от юридически орган, може да бъде валидно или невалидно. Връзката между двата веда съждения е очевидно : ако един юрист твърди, че дадено поведение е добро от гледна точка на някаква действаща правна норма, това съждение е вярно само доколкото правораздаватерният орган също смята това поведение за добро. В това отношение критиките на Келзеновото учение за правната пропозиция са приложими и към теорията за ценностното съждение. Констатацията, до която стигнахме след изложения по-горе анализ, а именно, че науката за правото съдържа правни пропозиции и ценностни съждения, имплицитно предпоставя проблема за отношенията между пропозициите и съжденията. От съвкупността от Келзеновите тези може да се направи изводът, чеспоред нега ценностното съждение може да се намеси едва след като е била изказана една правна пропозиция. Науката за правото първо би установела, че, съгласно с нормата N, дадено поведение n е задължително (това е правната пропозиция) и едва тогава, ако поведението е осъществено съобразно с нормата, би го квалифицирала като добро (това е ценностнто съждение). Трябва впрочем да се каже, че това отношетие се констатира и на равнището на самото право. В този случай от страна на съда се идвършват три последователни операции : една правна пропозиция, едно ценностно съждение и издаването на норма, която, ако е издадена от компетентен орган и съгласно с резовната процедура ще е винаги валидна, независимо от факта, че понякога нормата е в противоречие или с пропозицията, или с ценностното съждение. Допускането, че една правна прпозиция може да бъде изказана само под формата на ценностно съждение, съо е възможно. Действително според Келзен една норма представлява обективното значение на дадена постъпка. В този смисъл да се твърди, че една норма съествува, е същото да се твърди, че постъпката, на която тази норма е значението, е съобразена с една по-висша норма, а това означава да се изкаже съждение върху тази постъпка. Двете тези – първо, че правната пропозиция предпоставя ценностното съждение, и второ, че последното е единствената форма за изказването на правна пропозиция, могат лесно да се приведад в сгласие. Според подразбиращото се у Келзен схващане правните пропозиции са ценностни съждения, но ценностните съждения не винаги са правни пропозиции, както е например в случая, когато разглежданите поведения не могат да имат смисъла и значението на общи правила за поведение, адресирани до неограничен кръг правни субекти. Неуспехът на Келзеновата теория в този пункт се дължи на заетите от него позиции по онтологичния въпрос : ако нармата принадлежи към сферата на дължимото, невъзможно е тя да бъде направена предмет на съждение за реалност и същевременно да отговори на изискванията на една научна дисциплина, но въпреки това отношенията между нормите се схващат като принадлежащи към сферата на “съществуважото” и се описват от съждения за реалост. Тази теоретична трудност кара Тропер да разглежда нармата като значение. Нормата е продукт на тълкуване, извърщено в хода на процес на приложение на ткстове. Тя следователно представлава факт. Така науката за правото може да се разглежда като съвкупност от съждения за реалнот, които утвърждават съществуването на норми и които се поддават на емпирична проверка. Тази концепция за правната наука, която значително модифицира Келзеновата доктрина, не се различава по основните си положения от теорията на Алф Рос за науката за правото. Според последния метатеорията на правото се състои от формулировки на норми, утвърждаващи тяхната валидност. Тези текстове са предвиждания относно поведението на съдиите и могат да бъдат емпирично проверени, като се наблюдава това поведение. За Келзен валидността на нормите е тяхна спецефично битие и ако една норма е валидна, това означава, че индивидите трябва да се държат така, както предписва нормата. В тази връзка Рос повдига няколко възражения против Келзеновото учение. Поставя се въпросът трябва ли науката за правото, претендераща да е създадена по образец на емпиричните науки, да описва една емпирична реалност, която не се отличава с никаква спецефика или да описва един специфичен предмет, за който не може да се каже, че е емпиричен. Най-новото развите като че ли се насочва към една наука за правото, което би взело за свой предмет вече не нормите, нито поведенията, а правния дискурс и правната аргументация – предмет, който едновременно е специфичен и по отношение на който могат да се изказват истинни пропозиции. 2.3. “Правото е ред и следователно всички проблеми на правото, всички юридически проблеми, трябва да бъдат поставяни и решавани като проблеми, отнасящи се до един ред.” - Ханс Келзен Една от големите заслуги на Келзен в развитието на правното познание е, че той, насочвайки вниманието си към изследването и класифицирането на правните норми, отива една крачка по-напред от колегите си юристи, като схваща правото като специфичен ред, като особена система от норми. Следвайки Келзеновата номенклатура, в настоящето изследване термините “ред” и “система” по отношение на правото са използвани като пълни синоними. Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 0.88 Mb. Сподели с приятели:
|