"общотеоретични аспекти в чистото учение за правото на ханс келзен в контекста на кантовата рационалистка трактовка за естественото право като форма на метафизиката и съвременния правен позитивизъм"
Изтегляне 0.88 Mb.
|
| 1.3. Смяна на зрителния ъгъл. Векът на Просвещението. Учението за естественото право като учение за правото на разума.
Класическите теории на естественото право, учението за правото на разума на Кант и философията на правото се намират в едно органическо диалектично единство, концентриращо същността на взаимната им връзка и обусловеност. Не това обаче е предметът на настоящата част от изследването. Тук ще представим учението на правото на Кант или, както е по-популярно, неговата практическа метафизика. Тази амбициозна дори сама по себе си цел не би била макар и в минимална степен осъществена, ако не се направи опит за извеждане и обяснение на Кантовия философски познавателен метод и безкрайно прецизно изведения му по принципа на критиката на практическия разум понятиен апарат. Именно последните обосновават научната приемственост между теориите на Кант и Келзен, на която ще се спрем подобно в последния дял на настоящето изследване. А сега да концентрираме вниманието си върху културологичната и научна среда (Волф, Русо, Фихте и Фриз), предпоставила Кантовата етика в широк и тесен смисъл – века на Просвещението. Моралната философия на Кристиян Волф (1679 – 1754), разглеждаща човека преди всичко като морално същество, е насочена към изясняването на моралното начало на правото. Според тази теория всички права следват от дължимости (“Всеки има право на всичко, от което се нуждае, за да изпълни своите задължения.”) и така правото се обяснява с категориите дълг и дължимо поведение, което по-късно ще залегне в нравствения закон на Кант. Макар и естественоправните изследвания на Волф да са в застой, той е първият, забелязял и направлил опит да изясни връзката между естественото право и позтивното право. Критерият на Русо (1712 – 1778) за преценка на поведението по отношение на морала и правото е т. нар. “volonte generale” или общата воля, която е насочена към постигане щастието на всички и която не е механично единство от индивидуалните воли, респ. волеизявления, на членовете на гражданското общество, а “пресечната точка помежду им”, т.е формула на право и справедливост (Русо, “За обществения договор”, С., 1996). Общественият договор – така, както го обяснява Русо, не е прост емпиричен факт, полагащ историческото развитие на правото, а с това и на държавата по законите на каузалността (от гледна точка на съвременната философия на правото последната пропозиция също не е вярна). Чрез обществения договор се цели най-вече отделянето на правото от не-правото по критерия на справедливостта. Постепенното изоставяне на естественоправната доктрина, което е особоно подчертано през XVIII в. в трудовете на Д. Хюм, Джанбатиста Вико, Волтер, Едмънт Бърк, Бентам и неговия ученик и ревностен последовател Джон Остин, както и много други, оставя своя неизменен отпечатък и върху научните изследвания на Ем. Кант (1724 – 1804), който философската и правна литература традиционно разглеждат като естественоправник, но от друга страна някои изследователи (Villey) подчертават множеството му отрицания по отношение на теориите на естественото право. Поставяйки критиката на практическия разум пред системата на учението за правото, Кант определя ролята и като метод, който трябва да даде основанието на правото (13). Неината задача е по пътя на абстакцията да открие принципите на етиката и да посочи по пътя на дедукцията условията за тяхната обективна валидност. Така учението за правото на Кант е само част от неговата етика в широкия смисъл на думата, т.е. практическата метафизика, включваща и науката за добродетелността. В Кантовата теория самото понятие за правото е изходната точка в обяснението на принципа на правото. От друга страна заниманията на Кант с основанието на правото издават известна колеблвост между рационализма на класическата школа на естественото право, собственото му формалистично философско учение и логицизма на съвременната философия на правото (повлиял особено подчертано съвременния правен позитивизъм). Недостатъчната прецизност и последователност на Кант в използването на критическия метод по отношение на дефинирането и съдържателното уплътняване на понятието и критерия за правото, от една страна, и не дотам задълбоченото вникване на някои от последователите му в критическия метод, от друга страна, са главните причини да не се преодолее формализмът на естественото право, т.е. да не може да се определи основния принцип на правото не само по форма, но и по съдържание. Тази крайна цел е постигната от Фриз, който не само долавя, но и успява практически да реализира заложения още от Кант потенциал на критическия метод за основното разграничение между разсъдъка и разума. На разгледаната критика за това, че Кант не успява да достигне окончателни научни резултати в теорията си като не достига до съдържанието на основния принцип на правото от страна на Цеко Торбов, се противопоставя Даниел Вълчев (14). Той застъпва мнението, че именно поради разбирането, че съдържанието минава през опита и затова то винаги е a posteriori, Кант се въздържа от дефиниране на съдържанието на основния правен принцип. Все пак, задължително е да се отбележи, че в областта на учението си за правото Кант не започва работата си с догматичното изложение на основния принцип на правото. Вземайки за отправна изходна позиция всекидневните ни съждения върху правото след като ги разложи на техните логически предпоставки, той търси да даде предварителна дефиниция на понятието право, за да извърши след това и дедукцията му. Според Кант практическата необходимост от ред в обществото винаги се обосновава от правни принципи и с тази си характеристика тя максимално се отдалечава от обектите на емпиричното познание. Защото по Кант правните принципи са априорни съждения, чиито съдържания са философски съждения. Следователно те трябва да се експонират, за да се издигнат до светлината на съзнанието (разума), а въпросното експониране се състои в това да се абстахираме от отделни моменти, с които тези съждения обикновено се мислят в живота. За разума наистина е невъзможно да опознае предметите чисто априорно, но, от друга страна, той може да определя волята на човека и неговото практическо поведение. При това се оказва, че при своя “емпиричен” характер, т.е. като индивид, човек е подчинен на природен закон, следвайки въздействията от външния свят. Това кара Кант да смята, че човека е не-свободен в пълна противоположност на тезата на Русо, според която “всички хора се раждат свободни”. Съгласно своя “ителигибелен” характер (като индивидуалност, дадена за възприемане единствено на разума) обаче Кантовият човек е свободен и се съобразява само със своя практически разум, без оглед на никакви емпирични цели. Нравственият закон, който той следва при това е категорически императив и следователно не съдържа в себе си насочения навън стремеж към щастие; не любовта или склонността правят дадено действие морално, а единствено зачитането на нравствения закон, респ. на дълга. Тази автономна етика на дълга се крепи не на теоретичната, а на практическата убеденост в свободата на нравственото действие, както и в Бога като “гарант” на нравствеността и наградата за нея. Така се извлича понятието за правото като мяра на свободата, разбирана като ограничаване на личната свобода до момента на нейното съгласуване с тази на всички останали според един общ закон, и Кантовия “правов закон”, т.е. законът като израз на тази свобода. Това по-скоро е една чисто рационалистка дефиниция за правото, което доближава Кант до класическата школа на естественото право и не му позволява да преодолее формалистичната интерпретация на основния принцип на правото. От друга страна най-голямата заслуга на Кант по отношение на трактовката му за нравствения закон безспорно е изоставянето на субективното златно правило на етиката : “Не постъпвай с другите така, както не искаш те да постъпват с теб”, и заменянето му с формалната обективност на категорическия (нравствен) императив : “Постъпвай така, че максимата на твоята воля да може по всяко време да е валидна и като принцип на един всеощ закон”. Както вече бе изложено, Кант поставя в основата на учението си за правото нравствения закон, но по посочените по-горе причини (това не бива категорично да се счита за слабост на теорията) не продължава със същия метод, за да открие принципа на правото като съдържание на нравствения закон, а се задоволява само с абстрактното му определяне. С това заслугите му към общата теория на правото никакъв случай не намаляват. Кант е първият, който забелязва обективната нужда от емпиричен елемент при разработването на материята на правото, но отношението между двата елемента – право и опит, не е напълно изяснено. Стига се само до осъзнаването на нуждата от съчетаването на утвърждаването рационалния характер на познанието за правовия закон и емпиричния характер на познанието на социалните факти. Чрез своята критика на практическия разум Кант превъзмогва още няколко грешки, залегнали в теориите на естественото право. След Кант естественото право трябва да признае променливостта в материята на правото и да определи като непроменливи само принципите на правото. Нещо повече, Кант открива, че тези принципи са неевидентни познания и следователно догматичното им предварително изложение е методологически неправилно. Йохан Готлиб Фихте (1762 – 1814) забелязва грешката в Кантовия основен правен принцип и търси начини да преодолее формализма на неговото учение за правото. Забележителен напредък в неговата теория е учението за равенството и разпределителните функции на държавата. Въпреки това Фриз (1773 – 1843) е този, който успява напълно да се освободи от догматизма на теорията на естественото право и до известна степен развиващото я учение за правото на разума у Кант. Фриз постулира, че, наред с принципите на првото, и социалните факти характеризират всеки дейтващ правен ред. Той успява също да даде завършен по форма и съдържание правен принцип, като отделя разъсдъка от разума. От познанието, изразено от справедливостта като основен закон на правото, и от повелята на личното равенство като съдържание на справедливостта Фриз черпи принципа, чрез който би могла да се осигури задължителност на отделните правила за поведение, съставляващи дадения правен ред. Но това става възможно едва след откриването на критиката на разума като метод за конструиране на правен порядък (такова разбиране за метода се споделя и от Келзен). Съдържанието на закона на разума е принципът на личното равенство, който осигурява критерия за правото – недостигнат от есественоправната школа. А въпросният принцип за личното равенство Фриз почерпва от нравствения закон. Така той открива в категорическия императив, изразен в принципа на равенството на личното достойнтство (15), най-висшият принцип на общото законодателство. 1.4. Code civil и зараждането на позитивистката концепция за правото. Съвременен правен позитивизъм. Още през века на Просвещението естественоправните теории губят голяма част от своите привърженици поради непреодолимите грешки, които те допускат по отношение на рационалистичните си посановки за основния принцип на правото, подлежащ единствено на формалистична интерпетация. Съвсем закономерно, общественото мнение и нагласи приемат законодателството за единствената автентична и съществуваща форма на правото . Така идеята за кодифицирането на естественото право се счита за единствен и единен правен режим, чрез който разумът може пълно и точно да се оглежда в правото. Предподготвената в съзнанието на народа убеденост в нуждата от отбягване на царящата преди това несигурност и непредвидимост в прилагането на правото е една от причините за създаването на Френския граждански кодекс от 1804 г., известен още като Наполеоновия кодекс. Вярата в разумния краен резултат от кодифицирането, т.е . съставянето на органично тяло от норми, планирано и подредено логически, е пълна. Този “светски” разум на XVIII в. обаче има своите корени в европейската традиция, която преди XVII в. му е придавала божествен произход и не желаела да го разграничи от законите на природата нито пък последните от съвестта на човека. Така първоначално замисленият процес за стабилизиране израза на естествното прво се видоизменя в своята противоположност и води до “затъмнаването” му. Тенденцията за кодифициране на правото обаче продължава и се реализира във всички съвременни законници, международни харти и конвенции. Свободната конкуренция и все повече разширяващите се права и свободи в буржуазното общество водят след себе си като непосредствена последица либерализма – водеща тенденция в политическия и правен живот на XIX в. (повече за това по Фр. Фукуяма). От друга страна, социалният живот и по-конкретно икономическият се дестабилизира от набиращите сила и инерция държавни или/и корпоративни монополи, което от своя страна създава или изостря социалните сблъсъци в недотам сомоосъзналите се млади граждански общества. Описаната криза на либерализма подхранва засилването на антидемократичните реакционни тенденции, отдаващи на либирално-буржоазната държава водеща роля. Реформизмът и ревизионизмът имат също своето най-дълбоко невидимо основание в зародилата се позитивистка концепция за държавата и правото. Последната е представена в два варианта – 1) юридически позитивизъм, който представлава едно формално – догматично направление, представящо правото като самоподтискаща форма, откъсната от неговото съдържание; и 2) социологически позитивизъм, който разглежда правото в пряката му връзка с други социални явления и предпоставящ развитието на органичната теория за държавата (Херберт Спенсер), теорията на насилието (Людвиг Гумплович), социално – психологическата концепция и пр. В настоящето изследване вниманието ни ще бъде насочено към юридическия позитивизъм във връзка с чистото учение за правото на Ханс Келзен, но ще се обърне внимание и на критикуваната от правната доктрина (от Келзен включително особено в книгата “Das Problem der Souverenitet und das Theorie des Volkerrechts”, Tubingen, 1920) дуалистична теория за дъравата и правото на Йелинек, който се опитва да примири двата аспекта на позитивно правната теория, но вместо това претърпява двоен неуспех. Считаме за уместно разглеждането на доктрината за позитивното право да започне с изясняването на точния смисъл на термина “позитивно право”. Използването на термина “позитивен” води началото си от римляните, заменили с “positivus” гръцкия израз “тесей”, изразяващ това, което е съзнателно творение на човешката воля в противоположност на възникналото по естествен път фюсей (етимологията на тесей и фюсей може да се проследи назад до Древен Китай). Постепенно позитивновъзникващото съзнателно право печели примат пред неясните и “обяснявани” метафизически естествени закони. Това дава основание на Томас Хобс да подчертае съзнателния волеви елемет в създаването на цялото право. Хобс стига и по-далеч, като дава следното определение за правото : “разпореждане на този, който има законодателна власт”, и по този начин значително ограничава периметъра на интелектуалната тълкувателна дейност на съдията. В този дух са и изявленията на Джереми Бентам, който явно диференцира “истинското” от въображаемото, фиктивно, лъжливо и “неписано” право на съдията, както и Остин и Келзен, като последният твърди, че нормите (в теорията си той има предвид само общите правила за поведение) могат да произтичат само от човешката воля, а не от човешкия разум. Това обаче е само една конструктивистка заблуда, преувеличаваща значително функциите на т. нар. “законодател”, който ,ако съществуваше реално, а не фикционно в правосъзнанието, би обезсмислил примерно кодифицирането на обичайното право, чието съдържание той не само не бе могъл да създаде чрез волеви акт, но не бе и могъл да знае (в същата степен това важи за прецедента, препращането към справедливостта и морала при правоприложните и реализационни актове и пр.). От посочената погрешна хипотеза, че волята на законодатела определя съдържанието на правото, се извеждат повечето от основните положения на правния позитивизъм, което неминуемо води до колебливост и уязвимост в теорията. За това обаче ще стане дума по-късно. Правният позитивизъм се заражда като самостоятелно направление във философията и правото през 30-те години на XIX в. и развитието му минава през няколко основни етапа – ранен правен позитивизъм, свързван с имената на Ф. Жени и Дж. Остин; нормативизмът на Ханс Келзен; съвременен правен позитивизъм, разработен от Х. Харт. Всеки един от посочените три етапа носи своите особености, но в обобщен план основните характеристики на правния позитивизъм могат да се редуцират до две: подходът към правото се свежда към неговото описание, като се прави отчетливо разграничение между самото право и науката за правото; валидността на правото не се поражда и определя съдържателно от морала или други неправни ценностни оценъчни явления, които според съвременната правна философия се институционализират (в смисъл на закрепват) в правото. Първата характеристика на правния позитивизъм – разглеждане на правото като сума от социални факти, чието изследване се състои изключително в описването им (единствената имплицитно предписваща пропозиция в науката за правото е препоръката само да описва правото), може да бъде разбрана по-добре в рамките на опитната методология, силно преувеличаваща ролята на емпирията за научното познание и предпоставила възникването на научния позитивизъм. Приложението на последния в сферата на правото определя основните положения на правния позитивизъм. Следователно, за правния позотивизъм априорните съждения нямат никакво значение, а изучаването на самото право се свежда до описание на логическия (особено при съвременното учение за позитивното право) механизъм за придобиване валидност и действие на правните норми. Правото в специфичното му юридическо значение (по Хайек) включва както всякакви волеизявления на законодателя без оглед на съдържанието им (според Келзен “правото може да има всякакво съдържание”), така и презумпцията, че съдържанието не е значителна разлика между отделните волеизявления, наречени право, т. е. че справедливостта (в частност) е творение на законодателя (“Няма право, което да е несправедливо” - Т. Хобс; “Справедливо е само друга дума за законно и легитимно” - Келзен). Тази още на пръв поглед невярна теза, която всъщност носи като съдържателен заряд идеята, че всеки властови, т.е. принудителен ред е и правен ред и че всяка държава е правова, се замаскира от умела и целенасочена “злоупотреба с езика” (16) или contradictio in adjecto, засягаща предимно термините “право”, “правило”, “норма”, “ред”. По отношение на втората характеристика на правния позитивизъм – независимостта на правния ред от моралните изисквания, трябва също да се спомене връзката и с определени обществени процеси. Първоначалното силно влияние на Християнския морал върху правото постепенно отслабва и през Просвещението научното правно мислене се рационализира и напълно се откъсва от легитимиращите го преди това теология и морал. В тази връзка позитивистите подчертават, от една страна, че правната система не е длъжна да се съобразява с морала, и, от друга страна, че задължението на хората да се подчиняват на принудителния правен ред няма никакво морално основание. Както беше отбелязано, тези определящи характеристики намират реализация и в трите направления на правното течение юридически позитивизъм. Ранният правен позитивизъм от своя страна се подразделя на два подетапа – първият се отличава с школата на екзегезата, а през втория доминира учението на Ф. Жени и това на Дж. Остин в Англия. Екзегезата е специфичен метод на теолозите за тълкуване на Библията, който, като развиващ се тълкувателен метод, преминава в нучното поле на правото, т.е. на юриспруденцията. За школата на екзегезата, към която се причислява и ученикът и последователят на Бентам - Дж. Остин, правото се ограничава до приети от Парламентите по специален ред и така легитимиращи се правила, създадени от суверена, т.е. властимащото политическо общество, и насочени съм всички останали. За Жени обаче тази стеснителна дефиниция за право е твърде непълна, тъй като изключва от правната материя природните закони, законите на морала (колкото и малко да са релевантните за правото в някякво отношетие морални закони), обичайното право, при което няма висшестоящи, правото на примитивните общности, при които пък няма видим суверен в посочения по-горе смисъл, международното право, което е право само по аналогия и което Остин нарича “позитивен морал”. Въпреки това обаче Остин има безсорен принос в развитието на познанието за правото, защото през 1830 г., като първи преподавател по юриспруденция при Лондонския унивирситет, той е пионер на аналитичната юриспруденция и първият, който предлага представянето на една правна система като структура от закони в “истинския” смисъл на думата, без значение дали те са добри или лоши. Жени, отчитайки безспорните приносни моменти на Остин, забелязва и слабостите на неговото учение и частично ги преодолява, като включва в материята на правото пренебрегнатите от Дж. Остин форми на държавническа воля. Нормативизмът на Келзен е следващият етап в развитието на позитивното право. Неговото “чисто” учение за правото представлява теория, която е абсолютно безразлична относно фактите, ценностите и другите социологически и психологически процеси и явления. В същото време теорията претендира и за пълна автономност по отношение на морала, като постулира, че моралът не определя съдържателно правото, а точно обратното – правото закрепва в нормативните атове т. нар. “официален морал”. Разглежданото нормативистично учение, концентрирано върху правната норма като единствена обяснителна схема в изграждането на правния ред, освен че е противопоставено по повечето си пропозиции на ученията и теориите на естественото право, критикува и някои от основните положения на ранния правен позитивизъм. Пример за това е недостатъчното отграничаване на фактическото от дължимото поведение (Sein und Soll по терминологията на Кант). От друга страна Келзен критикува Остин по повод на разбирането му, че правото се изгражда на основата на психологическата воля на суверена, кото противопоставя на това твърдение тезата си за пирамидалната структура на правната система, при която валидността на всяка норма се предпоставя от валидността на друга норма – по-висшестояща от първата. Оставеният открит въпрос за валидността на хипотетичната “основна норма” всъщност е пренебрегнат от Келзен, който прикрива тази видима слабост на теорията си, заставайки зад едно догматично “трябва” в смисъл, че трябва да има ред и той да се спазва с цел избягването неизбежното иначе състояние на обществен хаос. Всъщност, някои изследнователи силно се съмняват дали Келзен достига дотук в разбиранията си за основната норма, тъй като той обяснява нуждата от организираност на обществото не с чисто обективната необходимост от ред, а посредством някаква недоизяснена задължителност, наложена от принудата, санкцията. Като последващ и последен (за сега) етап от развитието на юридическия позитивизъм школата фокусира вниманието си преди всичко върху езика и логиката на правото, разбирани като неговите най-общи “основония”. Езикът разкрива правото като социално и комуникативно явление; логиката - като регулативна и предписваща система. Предпоставеният от философския неопозитивизъм (“Виенски кръг”) правен позитивизъм възниква през 50-те години на XX в. и негов основотел е Херберт Харт. Изходните си позиции той възприема от правния позитивизъм на Х. Келзен и Дж. Остин (последният е придставител на “Виенския кръг”, т.е. на направлението на аналитичната философия, а не теоретикът на правото със същото име, срещу когото Харт има унищожителна критика) и аналитичната философия. Последната от своя страна продължава тенденциите на неопозитивизма и се отличава с принципно обръщане срещу метафизиката. Предметът и представлява твърдения и принципи в отделните науки, понятия и аксиоми, намерили нова интерпретация в една формално разгърната логика (17). Три са основните тенденции в развитието на аналитичната философия : 1) изграждане на изкуствен, лесноупотребим език, посредством който лесно да се поставят и логически решават основните правни проблеми (Карнап, Остин), 2) връщане към обикновеното езиково съдържание на изречението или т. нар. “философия на естествения език”, 3) свързване и съпоставяне на двата метода, което определя логико-научния подход на Витгенщайн. Във връзка с това Харт отхвърля позитивисткия метод на Келзен и въвежда описателния аналитичен метод, чрез който по пътя на анализа се описва действието на съвременните правни системи. От друга страна, Харт определя своя метод и като “описателна социология”, тъй като счита, че анализът на стандартните употреби на съответни езикови изрази спомага за изясняване на самите социални ситуации. В заключение може да се каже, че теорията на Харт съдържа три основни момента – 1) разбирането на правото като единство от първични и вторечни норми (преодоляване на едностранчивостта в доктрината на Келзен, според която индивидуалните правни предписания не са норми); 2) убедеността, че в своята аргументация съдиите се ръководят от юридически аргументи, а не от силата или волята на суверена, което е част от аргументацията на Харт по отношение на валидността на нормите ( от друга страна той изгражда теорията си за валидността по изцяло не-дедуктивен път в противовес на Келзеновия модел и въвежда съждението за задължителността на правото от две гледни точки – вътрешна и външна); 3) теорията за отворената тестуалност, която е напълно оригинален и революционен елемент от учението на Харт, включва знака (език, текст) в правото в своите изследвания – по този начин – чрез използването на общоупотребимия език в правните текстове, се обяснявят неяснотите и празнотите в правото, напълно отречени от Келзен. Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 0.88 Mb. Сподели с приятели:
|