1 предмет и кратка хронология на развитието на теоретичните виждания в психологията на личността

Олпорт за първи път обяснява формирането на новите мотиви чрез идеята за “функционална анатомия на мотивите”, което означава че по-висшите и по-късни мотиви се формират на базата на по-ранните, чрез постепенното превръщане на средствата на дейността в нейни самостоятелни цели, т.е. функционално независими от първоначалните мотиви, от които са се обособили. Тази идея го сближава плътно с вижданията на Лев Виготски в неговата “културно-историческа” теория.

Според Олпорт безспорно човек взаимодейства със света на различни равнища, като едното от тях е подсистемата за поддържане на равновесие с околната среда и отстраняване на състоянието на напрежение при нарушаването на равновесието. Това равнище се регистрира във всеки биологичен организъм. Личността обаче се започва присъствието си едва на второто равнище на регулация. Основен системообразуващ признак тук е не снижаване на състоянието на напрежение, а обратно – поддържане, за да се постигне един оптимум на мотивацията, т.е. доминира тенденцията към нарушаване на равновесието. Автора основава определението за личността именно върху динамичния аспект. Според него личността е “динамична организация на онези психофизични системи вътре в индивида, които определят характерното за него поведение и мислене”, затова личността съществува само в процеса на постановка и достигане на нови, по-сложни цели. Източниците на постоянното усложняване, интеграцията и диференциацията в структурата на личността, изявата на възможностите й намират израз в т.н. висши мотиви – мотиви на развитието, а тяхното съдържание е неразривно свързано с търсенето на постоянно и оптимално по своята интензивност творческо напрежение. Според Олпорт зафиксираните в мотивите и целите перспективи на личностно развитие, тяхното направление и разкриваните потенциали създават най-важната характеристика на личността. Тези мотиви пораждат и ориентираната към бъдещето система о т цели, чиято реализация изисква разкриване и формиране на нови възможности у човека и нови способи за достигане на целите.

Олпорт отделя следните интегративни равнища на взаимодействие на човека с обкръжаващия го свят, изхождайки от представата си за йерархична организация на личността :

1. 
   Условни рефлекси
   
2. 
   Навици
   
3. 
   Черти на личността
   
4. 
   Системи от черти (вариращи в различните ситуации и образуващи множествените “Аз” на субекта)
   
5. 
   Личността (като постоянно развиваща се, но никога не завършваща напълно интеграция на другите подсистеми).
   

Общите черти се проявяват там, където се включва Аз-а, ако Аз-а не се включи, отсъстват и общите черти. Ако една дейност има пряко отношение към централните стремежи и интереси на човека, възниква състояние на висока мотивация, актуализиращо системата от общите черти на личността. Съвкупността от личностни черти образува това, което в традиционната психология се нарича “характер”, но за Олпорт този термин носи значението на оценка на личността от другите хора.

Идеята на Олпорт за личността като непрекъснато изграждаща се система и ориентацията й към бъдещето, за функционалната анатомия, отличават концепцията му от много от предишните теории, акцентиращи по-скоро върху миналото на човека и вродени форми на поведение.

№ 8 КОНЦЕПЦИЯТА НА РЕЙМЪНД КЕТЕЛ ЗА

“ФАКТОРЕН МОДЕЛ” НА ЛИЧНОСТТА
Реймънд Кетел е първият изследовател, който през 1957 г. формулира принципите на разглеждания подход при прилагането му в психологията на личността. Той изхожда от представата, че в лексикалните единици на естествения език достатъчно точно се отразяват всички аспекти на личността и прилага многомерен статистически метод за разкриване на скритите, неявни взаимни връзки, структуриращи личностните профили на индивидите. На практика той предава на понятието “черта” доста по-различен позитивен смисъл. В противовес на психолозите, предпочитащи словесните описания, Кетел систематично използва статистическия метод “факторен анализ” за целите на психологическото изследване и придава на чисто статистическите понятия “корелация” и “дименсия” (измерение) психологически смисъл в описването на личностните характеристики.

Първоначално факторният анализ е разработен от английския психолог Чарлз Спирмън за обработка на натрупаните от него данни за интелигентността. Той изчислява корелациите между резултатите от различни тестове за изследване не отделни способности и установява значими корелации между тях. Неговата математически обоснована теза е, че щом резултатите от различните тестове корелират, то тези тестове мерят една и съща интелектуална способност, т.е. зад отделните резултати стои някаква обща предпоставка или общ фактор. Спирмън нарича този фактор g от английското general или общ. Възможностите създадени от този метод привличат други изследователи и той си пробива път в множество сродни психологически области. По-широкото му прилагане в експерименталните изследвания обаче става възможно след появата на първите компютри поради голямата трудоемкост на изчисленията.

Този метод за многомерен статистически анализ се основава на прилагане на специални формули върху получена на предишен етап корелационна матрица, в която се записват всички изчислени коефициенти на корелация между изследваните обекти. Корелацията между две явления от действителността означава, че те се изменят съвместно. Съществува положителна корелация, при която с нарастване на едното явление нараства и другото и отрицателна, при която с нарастването на едното явление, другото намалява. Силата на корелацията се установява с изчисляването на коефициент, който може да заема стойности от +1 до -1. При коефициент +1 или -1 (което е изключително рядък случай) означава, че измененията в което и да е явление предизвикват абсолютно еквивалентни изменения в другото явление. Коефициент 0 или около нея (широко разпространен случай) показва, че двете явления се изменят независимо едно от друго и не са свързани. Често коефициентите са с дробни стойности, чиято величина указва силата на корелационната връзка – ако стойността клони към единица, тя е голяма, ако клони към нула е малка.

При обработката по метода на този анализ се получават ограничен брой линейни комбинации между анализираните обекти (в сравнение с първоначалния брой обекти, присъстващи в корелационната матрица). Тези линейни комбинации се наричат още фактори и представляват основанията за групиране на въпросните обекти. За да се причисли даден обект към даден фактор (измерение, дименсия), той трябва да има значимо голям коефициент (силно отличаващ се от 0) по този фактор. Целта на прилагане на този анализ е получаването на малък брой измерения, които да “уплътнят” обработваните данни, да разкрият вътрешната, пряко ненаблюдаема структура на връзките между тези данни и така да улеснят тяхната психологическа интерпретация. Когато факторите са до три често се прибягва до тяхното графично изобразяване в координатна система. В нея факторите са координатни оси, а обектите са точки с координати отговарящи на изчислените за всеки обект корелационни коефициенти.

Освен че въвежда факторния анализ в психологията на личността, Реймънд Кетел дефинира също и трите възможни източника за регистриране на данни за личността :

1. Първият източник е реалното поведение на човека, което може да бъде наблюдавано и регистрирано. Това са “L”- данни или life record data.

2. Вторият източник са психологическите въпросници, скали за самооценка и самоописание – “Q” - questionnaire data.

3. Третият източник са данните от контролирани експерименти, чието организиране обаче е доста трудно и затова се използват по-рядко. Това са “T”- данни или данни от обективни тестове, които оценяват действията на изследваните в хода на експериментите.

Кетел използва разработения от Г. Олпорт списък на няколко хиляди лексикални единици от английския език, описващи личностни черти и подбира 171 думи, които според него дават пълно описание на личността като психологическа категория. След това реализира разглеждания анализ на няколко последователни етапа, като първоначално групира 171-та думи в 42 по-общи групи от тясно свързани помежду си термини. Нарича тези групи “повърхностни черти”. На втория етап самите “повърхностни черти” стават обект на “уплътняване”, за установяване след повторното изчисляване на факторите или онези комплекси от психични прояви на личността, които са “наситени” от някакво общо качество. Всеки фактор получава свое наименование, изразяващо същността му – например “невротизъм”, “тревожност” и т.н. Ако между установените на втория етап фактори се разкрие отново някаква взаимна връзка, процедурата продължава, докато се получат още по-общи фактори, които са независими помежду си, т.е. имат нулева корелация. Такива фактори се наричат ортогонални (взаимноперпендикулярни) и получаването на структура само от такива фактори много улеснява тяхната психологическа интерпретация. Понякога факторите, установявани на отделните етапи се обозначават като “първични”, “вторични” и т.н.

След множество експериментални проверки в крайна сметка Кетел изработва личностен въпросник, в който се диференцират 16 личностни измерения или фактори. Оценките за личността се разполагат в диапазона на биполярни измерения от типа: Подозрителност–Доверчивост;Мечтателност–Практичност;Радикализъм-Консерватизъм; Дипломатичност – Прямота и т.н.

Те очертават психологическия профил на дадения индивид. Пълният списък на тези измерения представлява и самата концепция на Кетел за личността. Според привържениците на факторния подход той има две главни достойнства – обективност, защото не се влияе от предварителните допускания за “изначални” инстанции на личността и операционалност на понятията, т.е. тяхната правомерност се проверява непрекъснато чрез експерименталните процедури.

В края на 80-те години проведените експериментални изследвания (Дигмън,1990), са откроили пет основни независими измерения, оформящи личностната структура (дименсии, които не могат да се предсказват една друга). Това е т.нар. “Голяма петорка” фактори :

1. Интроверсия – Екстраверсия – съвпада с дименсиите откроени от Ханс Айзенк и е свързана с особеностите на темперамента.

2. Доброжелателност – Враждебност – отразява стила на междуличностното общуване.

3. Организираност (Настойчивост – Слабоволие) – изразява наличие или отсъствие на способност за цялостна организация на собственото поведение.

4. Емоционална стабилност – Нестабилност – уравновесеност или склонност към невротични реакции.

5. Отвореност към новия опит – способност за бързо обучение и възприемане на промените.

Тези фактори неизменно и устойчиво се проявяват при изследвания в различни култури, което показва универсалността на открояваните във факторните модели измерения в структурата на личността.

№ 9 ТЕОРИЯТА НА ХАНС АЙЗЕНК ЗА БИОЛОГИЧНИТЕ ОСНОВИ НА ЛИЧНОСТТА
Английският психолог от немски произход Ханс Айзенк безспорно е един от застъпниците за факторния подход към личността, но за разлика от Кетел не отрича необходимостта от предварителна теория за особеностите на личностната структура. Друго различие е разбирането на Айзенк, че личността има йерархичен строеж. За него основата, върху която се формира личностната структура са физиологичните характеристики на определени части от човешкия мозък. Особено внимание той обръща на ретикуларната формация – образувание, намиращо се в продълговатия мозък и мозъчния ствол и чиято функция е формирането и насочването на активиращи импулси към мозъчната кора. Тези импулси са необходими за функционирането на процесите на бодърстване и насочване и селективност на вниманието. Друго мозъчно образувание, което представлява за Айзенк важен елемент от биологичния фундамент на личностните структури е лимбичната система, разположена в подкорието и отговаряща за емоционалните преживявания. Част от теоретичните постановки на автора го доближават до идеите развити в класически психологически концепции, каквито са учението на Хипократ за темпераментите и теорията на Павлов за типа нервна дейност, която диференцира три основни свойства на нервните процеси : сила, уравновесеност и подвижност, като при различното им съчетаване се обуславя типът висша нервна дейност, присъща на определен индивид.

Друго психологическо измерение, също изпълняващо основна функция в теорията му, Ханс Айзенк заема на практика от представителя на нефройдизма Карл Юнг, въпреки че му оспорва авторството на термина и го преписва на предходни автори. Става въпрос за измерението Интроверсия – Екстраверсия, което е специфично предразположение (нагласа) на индивида, определящо общото му отношение към света. Според Юнг хората с интровертна нагласа са ориентирани навътре към себе си, те мислят много и действат малко и обратно хората с екстравертна нагласа са ориентирани навън към света и при всеки удобен случай са готови активно да взаимодействат с външната среда, те мислят по-малко, а действат бързо и повече. Айзенк добавя множество конкретни различия в психичното функциониране на двата типа.

Айзенк формулира осем положения, характеризиращи факторния подход към личността и теоретичните предпоставки на неговия модел, които според него са достатъчно точно установени в експериментите :

1. Индивидите се различават по позиционирането си върху личностни измерения, обозначавани като “черти”.

2. Чертите на личността могат да се идентифицират чрез корелационни изследвания (факторен анализ).

3. Личностните черти се обуславят значимо от наследствени фактори.

4. Въпросните черти могат да се измерват чрез данни от въпросници.

5. Интерактивното влияние на чертите и ситуациите създава преходни вътрешни условия, известни като “състояния”.

6. Състоянията на личността също могат да се измерват от въпросници.

7. Чертите и състоянията са междинни или опосредстващи променливи, особено полезни за обяснение на индивидуалните различия в поведението.

8. Взаимоотношението между чертите, състоянията и поведението е непряко, като се влияе и от други ситуационни фактори.

Следващо изходно положение при формулирането на модела на Айзенк е твърдението, че индивидите притежават физиологични различия по:

1. 
   скоростта на зараждане на възбудата в нервната система на индивида
   
2. 
   силата и скоростта на разсейване на алтернативния процес – “задържането”
   

1. 
   Екстравертност – Интровертност ;
   
2. 
   Емоционална стабилност – Емоционална нестабилност (обозначено като (“невротизъм”)
   

Айзенк определя екстравертите като субекти, при които потенциала на възбуда се поражда бавно и е слаб, а потенциала на задържане се развива бързо, притежава значителна сила и бавно се разсейва. При интровертите има бързо пораждащ се и силен потенциал на възбуждане и слабо задържане, което възниква бавно и бързо се разсейва. Въз основа на тези чисто физиологически особености според Айзенк се формират следните характеристики:

За интровертите : леснораними, стеснителни, тревожни, страдат от чувство за непълноценност, предпочитат да се изолират от социалната среда и да се държат в сянка, т.е. преживяват собствената личност като самодостатъчна. Отличават се с висок интелект, бързо усвояват (интериоризират) изискванията на социалната среда, поради ниския си праг на усещания улавят слаби сигнали от средата или това е т.нар. сензитивност (повишена чувствителност към определени дразнения). Имат високо равнище на претенциите, изразяващо се в повишена взискателност към резултатите от собствените действия.

За екстравертите : притежават бавен пулс, високи сензорни прагове, показват по-нисък интелект, разсеяност, недооценяване размерите на оценявани фигури. Не са ориентирани към високи постижения, затова често надценяват своите успехи. Имат силно желание за включване в социални групи и дейности. Силно зависими са от мнението на другите.

Теоретичните си хипотези Айзенк проверява чрез многочислени лабораторни експерименти, за да установи дали наистина съществуват връзки между отделни личностни характеристики. В методологично отношение, неговото изискване за органично свързване на корелационния (факторен) подход и експерименталния метод на проверка е научно издържано и приложимо и в други предметни области на психологията. Най-много експериментални изследвания Айзенк е провел за влиянието на личностната характеристика “тревожност”(параметър на измерението Невротизъм) върху протичането на различни познавателни процеси. Проверявани са следствията на въздействието на тревожността върху заучаването, изменението на сензорните прагове, капацитета на паметта и др. Другата диференциална характеристика – Екстраверсията е изследвана във връзка с влиянията на възнагражденията и наказанията, възпроизвеждане на запаметен материал, трудност на задачата.

Обобщените изводи на Айзенк от многобройните изследвания са следните :

Тези факти могат да се обяснят с различният ценностен смисъл, влаган от двата типа :

Според Айзенк организацията на системата от личностни дименсии е подчинена на йерархичния принцип. При Кетел се различават конституционални фактори, фактори определени от средата и структурни фактори, породени от взаимодействието на наследствеността и средата. Айзенк разграничава четири равнища на структурна организация в личността :

- равнище на повърхностни черти или фактори от първи порядък – такива са общителност, импулсивност, активност, настойчивост, стремеж към успех. От последващото структуриране на тези различими в поведението феномени се образува най-високото равнище -

Теорията за биологичните основи и структурата на личността е една от най-известните в психологията, а понятията “интроверт” и “екстраверт” са влезли в широка употреба, а Айзенк оставя силен отпечатък върху развитието на психологическата наука.

№ 10 АТИТЮДИ (НАГЛАСИ) НА ЛИЧНОСТТА
Понятието “нагласа” или английският му еквивалент “атитюд” се използва широко и интензивно в психологията от 20-те до 50-те години на 20-ти век, за обяснение на феномените на поведението в социалната среда. Първоначално съдържанието на понятието е ограничено само за обозначаване на състоянието на вниманието, насочено към определен обект. Още през 1888 г. Ланге извършва експериментални изследвания в първата психологична лаборатория, основана от Вилхелм Вундт и установява, че времето на реакция е по-малко, ако вниманието на изследваното лице е насочено към извършване на самото действие, отколкото, ако е насочено към възприемане на предшестващия действието сигнал. По-късно, пак в Германия, във Вюрцбургската школа условията, при които възниква нагласата стават предмет на специални изследвания. Тогава обяснителният обхват на понятието се разширява и то започва да обозначава детерминиращата тенденция, която създава инструкцията у изследвания и състоянието на психо-моторна готовност за реакция. До този момент нагласата се разглежда изключително като несъзнаван феномен.

Известният психолог Карл Юнг решително разширява обхвата на това понятие. Той го използва в рамките на своя анализ на съотношението между съзнанието и несъзнаваното у човека. Юнг е убеден, че те не си противостоят, а напротив – взаимно се обуславят. Според автора в процеса на това взаимно обуславяне се диференцират съзнателни и несъзнателни нагласи, които изпълняват компенсаторни функции за уравновесяване на двете страни на психиката. Той се опитва да отчете както обективните, така и субективните фактори, образуващи предразположението и готовността към точно определени действия. Към тези фактори Юнг отнася вродените свойства на човека, придобитите в процеса на възпитание качества, индивидуалните убеждения и колективните представи. Взети заедно, те определят общата нагласа на човека, чието съдържание представляват екстраверсията и интроверсията. С други думи, според Юнг общата нагласа определя психологичния тип на личността.

В социологията терминът атитюд (или социална нагласа) е употребен за първи път през 1918 г. от У.Томас и Ф.Знанецки, за да се опише спецификата на поведението на полските селяни, преселници в Америка. От социологията терминът навлиза широко в социалната психология, а от там и в психологията на личността за обяснение на регулацията на актовете на социално поведение. Първоначално Л.Търнстоун разглежда социалната нагласа изключително като емоционална оценка “за” или “против” даден психологичен обект. По-късно в структурата на нагласата започват да се различават също и познавателен и поведенчески компонент. Така се оформя трикомпонентната структура на атитюда, съставена от познавателен, емоционален и поведенчески компонент.

През 20-те и 30-те години е разцветът на изучаване на атитюдите и особено на въпросите за тяхното измерване и регулативни функции. Създават се основните методи (скали) за измерване на атитюдите. Интензивно е измерването на най-различни нагласи : религиозни, политически, консуматорски. Господстващата в този период бихевиористка традиция в Америка насърчава тези измервания. В средата на 30-те години Гордън Олпорт систематизира съществуващите дотогава възгледи за социалната нагласа като психологическо понятие и посочва като общоприети четири нейни признаци :

- нагласата е определено състояние на съзнанието и нервната система

- изразява готовност за реакция

- организирана е на основа на предшестващ опит

- оказва направляващо и динамизиращо влияние върху поведението.

Тези характеристики описват нагласата като непосредствено реализираща се в поведението на личността и функцията й да активира и насочва актовете на индивида. Но заедно с нарастването на изследванията се натрупват емпирични данни за разминаване между регистрираните нагласи и осъществяваното реално поведение. Опровергава се еднозначното детерминиране на поведението само по декларираните нагласи. Най-показателен се оказва експериментът извършен от Р.Лапиер, през 1934 г., състоящ се от две части :

1. Двама китайци посещават близо 300 хотела в различни щати на Америка. Регистрира се как са посрещнати във всеки хотел.

2. След посещенията на китайците са изпратени писма до същите хотелиери със запитване дали биха приели в своя хотел като гости хора от малцинствата - китайци.

Наблюдават се впечатляващи разминавания между “казано” и “извършено”. Около 100% от хотелиерите не отказват гостоприемство на китайците при тяхното посещение в хотелите, но около 90% отговарят на писменото запитване, че не приемат китайци в своя хотел.

Предприети са опити за съхраняване на обяснителните възможности на нагласата, като се разграничават нагласа към обект и нагласа към ситуация, но ентусиазмът в изследването на нагласите спада. Към началото на 60-те години атитюдите вече не се считат за основни регулатори на социалното поведение на личността. През 50-те години интересът се премества върху проблемите за функциите и промяната на социалната нагласа. През този период Кац формулира четири функции на социалната нагласа, изразяващи различни аспекти от потребностите на субекта :