Теория защо не им става на военните и на всички, които са под фуражка

Първо учат пет години в мъжки колектив. И се скъсват от самоза. . . то се знае какво.

После тоя стрес.

На всяка фуражка да козируваш. А бе те са те пуснали в отпуск и ти к`во да гледаш?! Дали мацетата, или обходния патрул по площада? Или да пиеш една ракия?

После тия дежурства и учения. Влизаш в поделението дежурен. А от там излизане няма. И на кого оставят младите си жени? На ония свободни мъжкари, дето освен да ги наричат “цивилна сволач”, нищо друго не могат да им направят! И отива младият офицер в гората и си мисли: “Аз тука пазя като улав една барака, а сега кой ли ми става баджанак.” Дори си има песен за това. Да си знаят, че жениците им си им ги оправят – няма да са сами, я!
Ти недей тъй дълго да ревнуваш,

можеш да вървиш по своя път.

Ти вървиш и знаеш, и сънуваш,

че жена ти, хубаво ще я е…

а душата на войничето реве.

Перчиш се с пагона и колата,

на жена ти днес й се е…

батальон да командариш си готов.

За жена ти си обаче потник

Тя желае обич. Обич и любов.

А и пистолетът. Значи има една теория, че като носиш дълго пистолет и той ти се смъкне към оная работа, там от тежестта му се притискат вените и няма кръв. А където няма кръв, няма рипане. Така е, като искат да носят пищови и да се фукат.

И най-важното. Всички свободно мислещи пичове в казармата са били в ареста. И имат зъб на казармата. За погубените тъпо години вътре. Е как да не си отмъстиш, като думнеш поне пет жени на военни в живота.

Край на новата теория на Любо.

Любо много обичал тези разкази. Виждал, че човекът срещу него бил искрен. Не се нуждаел от евтина фукня. Не било нужно да се изхвърля. Тези родопчани, които били закърмени с козе мляко, домашна ракия и свински пържоли, просто си били мъже. В един момент Графа се сетил да попита за един доктор. Марио се казвал и бил по разпределение в съседния град.

– А, как да не го помним – отвърнали кибиците в хор, - та той ни беше конкуренция. Еле, беше се хванал с един Киро Секса, опердашиха много млади булки.

Любо гордо заявил, че този доктор Марио е негов приятел и един вид ученик в занаята. Това накарало компанията да изпие още две кила ракия в тази хубава лятна, богата на спомени, мъжка нощ.

А Кольо не се хвалел по една причина. Имал много жени. И те сами го приласкавали. Като оня случай над санаториума. Този санаториум бил известен (и още е), че ходят все самотни хора. И мъже, и жени. Може и да са женени в градовете, но тук идвали сами. Как са ги пускали половинките, все още е необяснен феномен в района. А Войводата е ловец. Ходи по гората. И попада на двойки. Заобикаля ги отдалече. Нека да се любят хората. Но веднъж се натъкнал на едни. Видял ги отдалече. И свърнал. В тоя момент видял лисици. Две. Дигнал чифтето и стрелял. Вляво. Вдясно се чул вик “олеле” и някакъв мъж се шмугнал в дерето.

– Леле, утрепах някой! – сепнал се Кольо и свърнал в храста. И какво да види, гола жена, хубава, покрита с одеяло, примряла от страх.

– Жива ли сте? – попитал нашият.

Онази се окопитила и казала:

- А бе аз съм жива, но и мокра. Хем съм мокра, хем

от страх малко се попишках. А и оня шмульо избяга.

Загледал я Кольо – хубава. И му паднало пердето:

– Ами като избяга, не заслужава да му дадеш.

– Не заслужава, я! – казала жената и продължила. - Ей, няма вече мъже в България. А има стара приказка: “Няма по-лошо от недолюбена жена и недопил мъж”. И още: ”По-добре прелъстена и изоставена, отколкото започната и недовършена”.

Войводата приел това като недвусмислена покана. И задействал. И жената доволна, и той отлабил. А бе работа да се върши, че животът утече.

/ Дори да не е истина, хубаво звучи!/

Стари ловджии ще ви кажат, че такива случаи има много в гората. Там от въздуха и от водата на всички им се приисква. А и хората стават някак директни.

После се разбрало, че оня, бегалият, бил директорът на гимназията. И затова се изсулил като заек.

Същата вечер Любо се разговорил и с един от кибиците, шофьор в стопанството. Искал да разбере как по-точно в района се ухажвали, “сваляли” гаджета. С Митко, оня се казвал Митко, се провел следният диалог.

Митко: Аз ша зема тая да я оправа. Ама немам време. Че тая пущина ме чака. Ама ша зема да я кача в трупчийката и да я закарам нагоре.

Любо: Добре де, няма ли преди това, така нещо, ухажване, кафенце, на ресторант? Квартира с баня да се намери нещо?

Митко: Ба! Ша я мотам по града, та да ни фанат. Ша взема швепс, ядене и ракия и нагоре. В кабината, като пусна парното, на шубата, ша я скасам. При мен нема таз-оназ, яс си сакам капан газ. Само требва да оправа тая пущина. Че и тя е загорела за ремонт. Съвсем изпрегна сиромашката.
Превод:

– нагоре - това е в гората над града на 10-15 километра по меки пътища.

– трупчийка – камион за дърва, трупи

– ба – да, да

– капан газ – изкъпано дупе

- тая пущина – камионът, който се гледа с любов, като живо същество

Любо бил впечатлен най-вече от сигурността на акта. Не че нямало да “я оправи”, не че тя щяла да се дърпа. Проблемът бил, че камионът не бил в ред. Трябвало да се оправи. Той бил по-важен. Няма ухажване, срещи, задъхани прегръдки. Не. Просто ще стане, но първо колата. Е, това са пичове, мислел си Графа. Първични, искрени и честни – директни до степен, че дори не можеш да им се обидиш или укориш.

Този запас на Любо за първи път не му тежеше. Завърна се с нови приятели, които от време на време идваха до Коньовица и ние се запознахме с някои от тях. Действително бяха пичове, което показва, че по цялата страна, който си го може, си го може.

( Черен блус – тихо.)

Пръв го забеляза Васко Р., докторът, една сутрин пред баничарницата на бай Симо. Човекът си купил една баничка и още топла така я нагълтал, че сините му очи се просълзили. Явно бил гладен от няколко дни. А имал толкова сини очи, че докторът, който тогава специализираше очни болести, ги определил като рилски езера през зимата. Разговорили се, но Васко Р. научил само името му – Гаврил. Викали му Гачо.

Упорито отказвал да говори за себе си. Само казвал, че нищо лошо няма да направи на никого. Не крадял. И харесвал нашия квартал, защото никой не го биел.

Васко, комуто дожаляло, му купил още една баничка и се разприказвали по мъжки. Докторът му казал, че има една тайфа, дето ще го защитава да не го гонят от улиците ни и дори да минава през тези и тези номера на улицата. Там в двора щяло да има хартия и бутилки, та да ги взима. Бабите щели да бъдат накарани дори да сортират боклука. На хартиен, стъклен и общ.

В замяна той, Гачо, ако видел непознати хлапетии или наркоманчета да се въртят по улицата, за да откраднат нещо, веднага да кажел или на бай Симо, или в “Сивият кон” на някого от персонала. До десет минути всички пичове се събирали по тревога. Дори Любо, дето работел до парк хотела, идвал за 8 минути.

И второ: всички бездомни кучета да ги разкара някъде. Ще ги продава ли, ще ги подарява ли, Васко не уточнил. Само да няма бездомни и нещастни помияри по квартала. Едно куче с него и толкоз.

Така в махалата се движеше само този клошар и други не се мяркаха. Явно и те бяха районирали София. Човекът беше безобиден. Едва ли беше на повече от петдесет години и това, което си позволяваше, беше една бира на ъгъла на “Пиротска” и “Брегалница”, до фризьорския салон, вън на тротоара, върху две щайги. Гачо не беше видян никога от никого да се оплаква или мрънка. Никой и не знаеше къде спи, има ли близки и роднини. Мекият говор го издаваше, че не е от София, а по-скоро от морето. Без да се натрапва, този странник стана като част от интериора на махалата. Сутрин се чуваше как подвиква името му тази или онази съседка, за да свърши нещо.

Зимата, когато се разболя, се оказа най-студената от десет години насам. Човекът явно е бил много зле, за да си позволи да потърси докторите Марио и Васко Р. в районната болница. Вечерта бил дежурен Васко. Като вижда състоянието на Гачо, против всички шибани правила на райониране той го приема в отделението. Двойна бронхопневмония със силно изтощаване била диагнозата. През нощта състоянието се влошило и се наложили вливания със системи. Цяла нощ персоналът се грижил за искрицата живот в това изтощено, мършаво тяло. За съжаление ден по-късно човекът, незнайният Гачо, починал. И оттука започнала гадната част на историята.

Главната лекарка д-р В. извикала нашия доктор и здравата го наругала за това, че приема без документи разни пациенти, клошари и да ги изписва по-скоро. В момента когато разбрала, че човекът е починал, изпаднала в истерия. Заплашила Васко с уволнение, защото й навлякъл на главата такава беля. Каква беля тогава нашият още не знаел. Не знаел, че нашата държава не била държава, а бюрократична машина не само за живите, но и за умрелите. Проблема после той ни го обясни на едно шише водка в “Сивият кон”.

Оказваше се, че в последните години на реалния социализъм нашите болници се бяха превърнали в тромави бюрократични машини за покриване на показатели. И като няма раждаемост и този показател куца, всяка болница всячески се стремяла да намали смъртността. Но не с подобряване на лечението, нови методи и лекарства в практиката. Не с привличане на изтъкнати специалисти за добра диагностика, а с едно просто средство: изписване на тежките случаи. Неприемане на критично болни, за да няма смъртност. За всички тези хора имало “Пирогов”. Там да ходят. Там нямало показател ”смъртност”. Там нямало при акредитацията чиновниците от общината да пискат и наказват.

Медалът имал и друга страна. Болниците, от гледна точка на много хора, се бяха превърнали в последно убежище от живота. Дори близките при един инсулт не искаха да гледат бабата и я пращаха в болница. Там можеха дори да обвинят доктора за немарливост и лоши грижи. А и много успокояващо съвестта звучеше, че са приели “мама в болница” от устата на снахата. Водела се и такава подмолна борба между болниците и хората. Хората да си умират по домовете, а здравните заведения да рапортуват пред Партията, че всички са здрави.

И Васко Р. за пореден път се сблъскал с идиотщините на системата. Гачо почина, бог да го прости, но сгреши, че умря без документи. И започнали проблемите с неговия труп. Не може да се погребе без смъртен акт човек у нас. Акт не може да се издаде без документи за самоличност. Не се знае кой е тоя човечец. Може да е Гачо, ама може и да не е. Ами ако е на Гачо братовчед? И после, като се явят едни роднини... Дори имало един случай - на един починал клошар се явили наследници. Оказало се, че човекът бил наследник на 60 декара земя в Добруджа. А той не знаел или добри роднини са криели от него и той си събирал хартия в София.

В края на деня Марио се обадил на Любо за съвет. Графа – пак той – се свързал със свой човек - следовател в 3-то районно. Дошло ченгето да помогне нещо, но и той ударил на камък, т.е. на закон. Разбрал ситуацията и казал на Васко Р.:

– А бе, докторе, ако беше умрял на улицата, става наш случай. Ще дойдем, ще мерим с рулетката, ще разпитваме свидетели, ще мълчим умно пред журналистите. И ще го вземе съдебната медицина. А сега, какво? Умрял човекът в болница. Проблемът си е ваш.

Пак му обяснява Васко Р., че не може да го аутопсират дори. Ами ако се явят роднини сред един месец? А да седи в моргата, докога? Хладилни камери няма. След два дни започва разлагането. Лято е, ужас.

– Не може – обяснява ченгето. – Случаятстава прокурорски. Някой трябва да разреши погребение без самоличност. И ако възникне нещо после, кой ще прави ексхумация – полицията. Пак главоболия. Не-е, това си е баш вътрешно болничен проблем.

– И к`во излиза? – пита докторът. – Трябваше да изнесем трупа на улицата през нощта, все едно е блъснат от кола. Така ли?

– А бе така е – отвръща полицаят. - Живеем в шибана държава – и продължава. - Ти знаеш ли, докторе, аз на какъв разговор присъствах? Слушай. Отивам в общината при едно девойче за справка. Хубаво девойче, свършва справката бързо. Каня я на кафе. Зер може нещо и късметът да ми излезе. Тя не може да мръдне от стаята. Слизам в барчето, купувам кафенце, цигари, както си е редът, и се качвам. В стаята - друга хубава жена, явно началничка й се пада, защото й се кара.

– Ще въртиш – казва - телефоните до всички общини. Искам сведението до половин час. И никакви външни хора в стаята!

Тук вече се ядосах. Легитимирах се и попитах какъв е въпросът. Ако мога, да помогна.

- А, можете – казва другата. – Вие всичко можете. Трябвало сведение от всички общини в София. Колко хора ще починат евентуално през следващата година. Горе-долу. Останах като гръмнат. За какво е това сведение?

– Как за какво? – отвръща началничката. – За да се отпуснат пари за пенсии от Министерството на финансиите. Колкото повече починат, толкова повече икономии в бюджета. И по малко пари в общината за пенсии, инвалидни помощи и прочее.

Ега ти цинизмът.

– Значи какво? – пита Васко ченгето. – Колкото повече починали, толкова повече икономии. Ако има икономии, ще има повишаване на заплатите. Значи човек като се пенсионира и да мре, за да прави икономии на държавата.

– А бе нали ти казах, че сме шибана държава – отвръща ченгето и си тръгва.

– Шибана отвсякъде – продължава да разсъждава докторът. – Сега си обяснявам тоя геноцид над народа с цени за парно, ток, храна и всичко. Да умрат много хора и да има излишъци в бюджета. За нови мерцедеси, за командировки в чужбина, а бе за все хубави неща.

С тия мисли и двамата доктори нея вечер сговниха настроението на цялата компания в кръчмата. Пи се много, но никой не го хвана. Може би, защото лошите мисли трудно се давят в алкохол.

Историята обаче за Васко Р. има и продължение.

След два дни един колега от съвета предупредил Васко, че ще го извикат на болничен съвет за обяснение. Била сформирана комисия по повод екзитуса на клошаря. Васко, който не се ползваше с обичта на главната лекарка Василева, решил и той да се подготви. И го направил в стила на махалата. Отбил се в аптеката и в магазина на Весо Маслината. Нещо пазарувал, но бил сам .

По време на съвета обстановката била наежена. Болницата затъвала финансово. Ръководството, което я управлявало, не искало да признае, че е некомпетентно и търсело странични причини. Главната шефка Василева, която била завършила двуседмичен курс по управление в здравеопазването, гледала над очилата си и все повече заприличвала на Георги Димитров от един стар кинопреглед. Васко я слушал внимателно и броял колко пъти ще сбърка с лекота маркетинг с мениджмънт. В три изречения то сбъркала два пъти. Василева била известна с това, че като научела някоя нова дума, винаги парадирала с нея и я вмъквала къде трябва и къде не трябва. Като главен лекар от комунистически тип, тя била усвоила маниера винаги да е недоволна и да поучава. За нея пазарното стопанство се свързвало с женския пазар. Маркетингът бил да маркираш прегледа в журнала, а пъблик рилейшън - нещо като публично събрание.

След като се накарала на всички присъстващи, главната ръководителка пристъпила към въпроса за клошаря. Започнала отдалече, че вярно, трябва да сме хуманисти и хора, че всички хора са равни. Но все нашата ли болница трябва да прави тия жестове? А и млади колеги на дежурство не се консултират с по-стари, а правят на своя глава неща, че после как да се отчитаме пред района. Пред друг... пардон, господин Рогачев. Както говорела главната ръководителка и вече описвала розовото бъдеще на болницата под свое ръководство, забелязала раздвижване от страна на доктор Васко Р. Колегата бил извадил на масата хапчета. Много. Настъпила тишина и всички колеги се втренчили в доктора. Васко внимателно отделял по две хапчета от червените, жълтите, сините и едно черно. То било най-голямо, като бобено зърно. След като ги отделил, прибрал останалите, а тези ги събрал в шепа и глътнал наведнъж. При вдигането на главата си уж случайно срещнал погледа на Василева. Явно стреснат, казал едно “Извинете, колеги” и отново навел глава надолу. Постоял така около минута. В стаята се било възцарило тихо напрежение. Васко прошепнал нещо на колегата до себе си, станал и без да погледне никого, излязъл от кабинета. На вратата малко залитнал, но се овладял и тихо затворил вратата от вън. Тишината в директорския кабинет продължила още минута и ушният колега казал:

– Ей, няма да го бъде тоя човечец. Като го гледам колко лекарства пие, закъсал е завалията.

Още минута тишина. Изведнъж главната ръководителка се сетила, че има спешна работа и бързо приключила колегиума. Протокол не се правил. Труп просто нямало.

Васко го нямало в отделението. Бил си тръгнал. И ушният доктор бързо се измъкнал от болницата и запрашил нанякъде, което хвърлило в смут колегите. Взели да се питат какво става.

Два дни по-късно в сепарето на “Сивият кон” Васко Р. ни разкри какво става. Тъй като, ако го били накажели, щяло да му бъде за трети път и следвало уволнение, той решил да се спасява. Взел от аптеката витамини, разтворил боята за яйца и започнал да боядисва хапчетата. Оцветил ги добре в различни цветове. Да изглеждат по-западни. Дори едното го боядисал наполовина черно - траур, наполовина жълто - един вид надежда. Номерът минал. Разминало му се уволнението. После цял месец директорката не го закачала за дребните закъснения и други докторски провинения.

А какво бил казал на ушния? Оня му бил приятел, та му казал:

• 
  Като свършите, ела в “Сивият кон”, да се видим. А вие ще свършите след 2 минути.
  

Край на теорията

“А бе що не се разкарате всичките тия, дето ми се правите, започнал монолога си Графа. А бе чудя ви се на българските жени, продължил обобщаващо. Като родите едно или две деца и сякаш по закон божи напълнявате. Отзад направо изглеждате като елхи. Отгоре надолу се разширявате. Иначе в лицата сте хубави, обаче в телата хич ви няма. И като ви се роди по едно внуче, все едно в него се прераждате. А бе то хубаво, но още сте млади. Какво току бутате внучето напред. Внучето си е внуче, обаче вие сте още на хубави години за любов. Радвайте се на хубавия, зрял секс. Та вие в малкото си джобче можете да турите цели поколения след вас. Само с опита, дето можете един мъж да го побъркате с рутина. А вие “акана” се сбабичосвате. Я виж по улицата! Жени на около петдесет години - в лицето кукли, в тялото добре и к’во? Влачи едно сополиво внуче и не се сеща за себе си. А дъщерята се развлича с такива като нас. Щото младите гаджета пък търсят рутината и сигурността на мъжете над 40. Вие сте си виновни!”

Графа чак се задъхал от яд. Просто му се разминавало чукането и бил яден.

“И после, тия тъмни дрехи, продължил. Като се заобличате в черно. А бе сложи един бял или жълт панталон, нищо че си на 46 години. К`во от това? Знаеш колко мъже ще те пожелаят. Има едно изследване в Щатите, че 40 % от мъжете над 40 години продължават да онанират веднъж седмично. Да, това е факт и защо? Защото не могат да си понасят остарелите жени. А за млади не смеят. Поради служба, обществено положение и прочее. Ще се мъчат сами, ще се мъчат, па ще отидат при младо, щото жените само ги навикват и отбиват. А мъжът над 40 е най-мъж. Така да знаеш!”

И станал, и си тръгнал. За пръв път в живота Любо да остане вечерта сам, когато му се искало друго.
* * *
Същата вечер, щото бил ядосан, се обадил на друга девойка. Венета била интелектуалка. Към нея подходът бил друг. Преди секс тя искала нещо ”интелектуално”. По тази причина преди време Любо за едното чукане бил воден и на опера, и на моноспектакли. Но най-гнусен си останал споменът за концерта от цикъла ”Нова българска музика”. Жената поставила условие: първо на концерта, после в нейния самостоятелен апартамент. А Любо бил загорял. Нея седмица не бил имал “сефте”, а било вече сряда. Но този концерт го разбил. Първо, той не разбрал докога оркестърът настройвал инструментите си. Били на третия ред (доста скъпи билети) и му се видяло цяла вечност да скърцат ония с цигулките. Той дори видял един да вади нещо като сапун и да маже един лък. Началото, според Венета, било много силно. Само че Графа не разбрал кога са започнали. Силно било, но по звук. Какафонията, според него, била пълна. Започнал да се върти, но Венета го смушкала и му казала да си затвори очите, за да го грабне музиката. И това било най-кошмарното. Любо затворил очи и музиката го “грабнала”. Така го грабнала, че първо го зашеметила и после в съзнанието му изплували ужасни картини. Първо се пренесъл на един плаж, където лоши хора го давели, него и една котка, във варел. Котката пищяла и драскала по ламарината (това явно била първа цигулка). След това го затворили във варела и отгоре един негър започнал да думка с пестници. От- страни един индиец надувал свирка и две кобри се жулели. На Графа му се препикало от зор. Отворил очи и с радост разбрал, че е в зала “България”. До него Венета блажено седяла със затворени очи. Това чукане по-късно той помнел за цял живот.

Тази вечер се получил тежък маратон. Отишли и на театър с иначе хубавата Венета. Пиесата била най-малко странна. През цялото време една актриса се разхождала почти гола на сцената. И обяснявала на мъжа си (и на публиката, сякаш публиката е малоумна), че е самотна, неразбрана и недолюбена. И че двата шамара, дето мъжът й ударил (явно в предишна пиеса, защото от тая не се разбрало кога е яла боя), само я накарали да го намрази. Мъжът й през цялото време я питал дали тя била спала с най-добрия му приятел (като че ли като разберял, щяло да му стане по-добре). И я заплашвал да я пребие и да й “тури два шамара” (сигурно в предишната пиеса малко я е бил). И постоянно пиел, като надигал бутилка с ракия. По едно време се явил и въпросният приятел, който обяснил, че не само не е спал с нея, а че е педал и ако спи с някого, то би искал да спи с мъжа на героинята и затова носел бутилка уиски. Освен че ходела гола, героинята през цялото време мечтаела на глас (силен, дразнещ и писклив) да види Аржентина. Така и не се разбрало защо точно Аржентина, а не Парагвай или Панама, или Танганайка. Явно никой не го било грижа къде ще се пръждоса тая досадница. Нито мъжа, нито приятеля, а най-малко - публиката. Дори един от публиката до Любо казал на висок глас да тръгва, та двамата мъже като останат сами може да стане нещо интересно. Актрисата явно не го чула, защото до края никъде не отишла.

Пиесата впрочем била причина тази вечер Любо за втори път да остане на сухо. След края се провел разбор, на който Графа се изказал твърде остро. Венета реагирала:

– Добре, де – омекнал нашият. – Трябва да ми помогнеш да разбера тази пиеса.

– Ти, ако не си възвишен, тя, пиесата, няма да докосне сърцето ти – реагирала Венета.

– Не съм възвишен – отвърнал язвително на свой ред Любо. – Но не разбрах защо тая идиотка иска да отиде в Аржентина. Твърде проста е.

– Тя е обикновена, наранена душа – възразила Венета.

– Именно, проста като тапа – заял се нашият. – Струва ми се, че е откачена, а от пиесата не е възможно да се разбере дали й хлопа нещо.

– Не само не й хлопа – язвително възразило момичето, – но и ти не си възвишен тип.

– Не става ясно защо иска да отиде до Аржентина - продължил анализа Графа. – Никой не я спира. За к`во й е да ходи. За патка като нея има ли значение къде ще ходи. Дали в Аржентина, или Мало Конаре. Както се държи, навсякъде ще я млатят.

– Търси възвишената любов – възразила Венета.

- – Дрън-дрън! Като е пуава една жена, и на луната да отиде, пак си е пуава – изстрелял поредната си сентенция нашият. Пуава била слабата степен на смотана.

- И дори не се съблече цялата - продължил. - Една жена или се облича и после съблича, или не се показва по бельо, та само да се надяваш. То се знае, че оправена булка - метен двор, ама тая въобще не е пипана от месеци. А и при това грачене, да ти се отще.

Това преляло чашата. Момичето се врътнало и си тръгнало обидено. Любо обаче не я последвал. Плюл през зъби. Запалил една цигара като Белмондо и потънал в нощта. (Какъв израз!)