The great controversy

времето: “две хиляди и триста денонощия; тогава светилището ще се очисти”. След като ангелът бе поканил Даниил: “Затова размисли за работата и разбери видението”, първите му думи по-нататък бяха: “Седемдесет седмици са определени за людете ти и за светия ти град”. Преведената тук дума “определени” означава буквално “отрязани”. Ангелът обяснява, че седемдесетте седмици, представляващи 490 години, били отрязани специално за евреите. Но от какво са били отрязани те? Тъй като 2300-та денонощия са единственият период от време, споменат в 8 глава, то седемдесетте седмици трябва да бъдат отрязани от него, следователно трябва да са част от 2300-та денонощия и значи двата периода трябва да започват едновременно. Според обяснението на ангела седемдесетте седмици трябва да започнат от времето, когато се издава заповедта за повторното съграждане на Ерусалим. Ако можеше да се открие началната дата на тази заповед, тогава би могло да се установи началото на големия период от 2300 денонощия.

Заповедта се намира в седмата глава от книгата Ездра, стихове 12 - 16. Тя е издадена в завършен вид от Артаксеркс, цар на Персия, в 457 г. пр. Хр. В Ездра 6:14 се казва, че домът Господен в Ерусалим е бил съграден “според указа на персийския цар Кир, Дарий и Артаксеркс”. Тримата царе, след като съчиняват, потвърждават и допълват указа, му придават пълна валидност, както изисква пророчеството, за да се отбележи началото на 2300-та денонощия. Като се вземе за начална дата на заповедта 457 г. пр. Хр., когато указът е напълно завършен, се установява, че всяка подробност от пророчеството за седемдесетте седмици се е изпълнила.

“...От излизането на заповедта да се съгради изново Ерусалим до княза Месия ще бъдат седем седмици; и за шестдесет и две седмици ще се съгради изново...” - значи всичко 69 седмици или 483 години. Указът на Артаксеркс е влязъл в сила през есента на 457 г. пр. Хр. Пресметнати от тази дата, 483-те години стигат до 27 г. сл. Хр. (Виж Приложението.) По това време се е изпълнило и пророчеството. Думата “Месия” означава “Помазаният”. През есента на 27-та година сл. Хр. Христос е бил кръстен от Йоан и помазан от Светия Дух. Апостол Петър свидетелства, че “Бог Го помаза със Светия Дух и със сила” (Деяния 10:38). И сам Спасителят заяви: “Духът на Господа е на Мене, защото Ме е помазал да благовестявам на сиромасите” (Лука 4:18). След кръщението Му в р. Йордан от Йоан Кръстител “...Исус дойде в Галилея и проповядваше Божието благовестие, казвайки: Времето се изпълни...” (Марко 1:14-15).

“И Той ще потвърди завет с мнозина за една седмица...” Споменатата тук “седмица” е последната от седемдесетте; това са последните седем години от специално определения за евреите период от време. През него - от 27 до 34 г. сл. Хр., Исус отначало лично, а след това и чрез Своите ученици, отправяше поканата на евангелието специално към евреите. Когато апостолите тръгваха с благата вест за царството, напътствията на Спасителя бяха: “...Не пътувайте към езичниците и в самарянски град не влизайте; но по-добре отивайте при изгубените овце от Израилевия дом” (Матей 10:5-6).

“...а в половината на седмицата ще направи да престанат жертвата и приносът.” В 31 г. сл. Хр., три години и половина след Неговото кръщение, Господ бе разпънат. С тази велика, принесена на Голгота жертва приключи системата на жертвоприношения, посочвала в течение на четири хиляди години Божия Агнец в бъдещето. Символът бе срещнал своя образ и сега трябваше да престанат всички жертви и приноси, изисквани от системата на церемониалния закон.

Специално определените за евреите седемдесет седмици или 490 години изтичат, както видяхме, в 34-та година сл. Хр. По това време, чрез решението на Синедриона, еврейската нация запечата отхвърлянето на евангелието чрез мъченическата смърт на Стефан и преследването на Христовите последователи. Спасителната вест нямаше повече да се ограничава само между избрания народ и започваше да се проповядва по света. Учениците поради гоненията бягаха от Ерусалим, обикаляха и разгласяваха благовестието. “Така Филип слезе в град Самария и им проповядваше Христа” (Деяния 8:4-5). Ръководен от Бога, Петър разкри евангелието на началника в Кесария - богобоязливия Корнилий, а спечеленият за вярата в Христос ревностен Павел бе натоварен да занесе благата вест “далеч между езичниците” (Деяния 22:21).

Така всяка подробност на пророчествата е била най-точно изпълнена - началото на седемдесетте седмици е установено извън от всякакво съмнение в 458 г. пр. Хр., а краят - в 34 г. сл. Хр. От тази дата вече не е трудно да се намери и краят на 2300-та денонощия. Тъй като седемдесетте седмици - 490-те денонощия, са отрязани, от 2300-та остават още 1810 денонощия. Значи след края на 490-те дни остават още 1810 денонощия. Пресметнати от 34 г.сл.Хр., останалите 1810 години стигат до 1844 г.сл.Хр. Следователно 2300-та денонощия от Даниил 8:14 свършват през 1844 г. След приключването на този голям пророчески период светилището, според свидетелството на Божия ангел, трябваше да “се очисти”. Така времето на очистването на светилището - което, както почти всички вярваха, че трябваше да стане във времето на пришествието - бе определено най-точно.

Милър и неговите сътрудници вярваха в началото, че 2300-та денонощия трябваше да свършат през пролетта на 1844 г., докато пророчеството посочва есента на същата година. (Виж Приложението.) Погрешното разбиране на тази точка предизвика разочарование и объркване у приелите по-ранната дата за идването на Господа. Но това ни най-малко не повлия на силата на аргументите, доказващи, че 2300-та денонощия свършват в 1844 г. и че великото събитие, представено като очистване на светилището, би трябвало да стане тогава.

Отдал се на изучаване на Писанието, за да докаже, че то е откровение от Бога, Милър ни най-малко не е предполагал, че ще стигне до това заключение. Самият едва можеше да повярва в резултатите на своето изследване, но доказателството от Писанието бе твърде ясно и твърде силно, за да бъде отхвърлено.

Беше посветил две години на изучаване на Библията, когато през 1818 г. стигна до тържественото убеждение, че след около 25 години Христос ще се яви за избавлението на Своя народ. “Не е нужно, казва Милър, да говоря за изпълнилата сърцето ми радост пред възхитителната перспектива, която се откриваше, или пък за горещия копнеж на душата ми и аз да участвам във веселието на изкупените. Сега Библията се превърна за мене в нова книга. Тя стана наистина наслада за ума ми; всичко неясно, тайнствено и тъмно в нейните учения сега бе разпръснато от силната светлина, огряла ме от свещените й страници. И, о, как светла и славна се появи истината! Всички противоречия и несвързани мисли, откривани преди в Писанията, изчезнаха и, макар че имаше още доста текстове, за които ми липсваше пълно разбиране, все пак толкова много светлина бе изгряла, за да осветли затъмнения ми дотогава ум, че сега, при изучаването на Писанията аз изживявах такъв възторг, какъвто никога не съм допускал, че бих могъл да изпитам” (Блис. С. 76-77).

“С тържественото убеждение, че такива величествени събития, каквито бяха предсказани в Свещеното писание, трябваше да се изпълнят в разстояние на едно толкова кратко време, пред мен се представи с голяма сила въпросът за моя дълг към света, като се имаха предвид доказателствата, повлияли душата ми” (пак там, с. 81). Реформаторът не можеше да не приеме за свой дълг да предаде и на другите получената светлина. Очакваше да срещне опозиция от страна на безбожните, но бе напълно уверен, че всички християни ще се зарадват на надеждата да посрещнат Спасителя, Когото изповядваха, че обичат. Единственото му опасение бе, че в голямата си радост за скорошното славно освобождение биха приели учението, без да изследват достатъчно текстовете от Писанието, доказващи тази истина. Затова се бавеше да ги обяви, да не би, ако се заблуждаваше, да заблуди и други. Ето защо провери още веднъж доказателствата и изследва внимателно всяко затруднение. Откри, че всички възражения изчезваха пред светлината на Божието слово, както се стопява мъглата от слънчевите лъчи. След пет години изследване бе убеден напълно в правилността на твърдението си.

И сега с нова сила почувства дълга да запознае и другите с онова, което вярваше, че Писанието така ясно учи. “Когато отивах да си върша работата, казва той, в ушите ми постоянно звучеше: “Иди и разкажи на света за опасността, в която се намира.” Следният библейски текст постоянно се набиваше в ума ми: “Когато казвам на беззаконника: Беззаконнико, непременно ще умреш, а ти не проговориш, за да предупредиш беззаконника да се върне от пътя си, оня беззаконник ще умре за беззаконието си, обаче от твоята ръка ще изискам кръвта му. Но ако предупредиш беззаконника да се върне от пътя си, а не се върне от пътя си, той ще умре за беззаконието си, а ти си избавил душата си” (Езекиил 33:8-9). Чувствах, че ако грешните можеха да бъдат предупредени, огромни групи от тях биха се покаяли; а ако не бъдеха предупредени, кръвта им щеше да бъде изискана от моята ръка” (Блис. С. 92).

Милър започна да разпространява възгледите си частно, когато му се удадеше случай, и се молеше някой проповедник да съзнае необходимостта и да се посвети на тяхното разпространение. Но не можеше да заглуши в сърцето си убеждението, че при проповядването на предупреждението лично трябва да изпълни дълга си. В мисълта му постоянно изпъкваха думите: “Иди и кажи това на света; Аз ща изискам неговата кръв от ръката ти”. Девет години чака, а на душата му постоянно тежеше това бреме, докато през 1831 г. за първи път изложи гласно основанията за своята вяра.

Както Елисей бе призован да остави воловете си на нивата, за да получи кожуха, посвещаващ го в пророческа служба, така и Уилям Милър бе призован да напусне ралото и да разкрие пред народа тайните на царството Божие. С трепет започна делото си, като водеше слушателите стъпка по стъпка през пророческите периоди към второто идване на Христос. С всеки опит добиваше сила и кураж, като виждаше широко разпространения интерес, събуден от думите му.

Само поради молбите на братята си по вяра, в чиито слова чуваше Божия зов, Милър се реши да изложи официално възгледите си. Бе вече петдесетгодишен, несвикнал да говори публично и потиснат от чувството, че не е способен да извърши предстоящото дело. Но още отначалото старанията му за спасението на души бяха благословени по забележителен начин. Първата му сказка бе послед-вана от религиозно пробуждане, при което се покаяха тринадесет цели семейства, с

457 г. пр. Хр. На тази дата бе издадена заповедта на Артаксеркс за възстановяването и построяването на Ерусалим (Даниил 9:25; Ездра 7:7). Тогава започваха седемдесетте седмици (490 години), посочени в Даниил 9:24-27, и 2300-та денонощия - Даниил 8:14.

408 г. пр. Хр. Стените на Ерусалим бяха построени след седем пророчески седмици или 49 буквални години (Даниил 9:25).

27 г. сл. Хр. 62 пророчески седмици (434 фактически години) след 408 г. сл. Хр. ни довеждат до помазването на Месия за Неговата мисия, когато Йоан Го кръсти в реката Йордан. (Даниил 9:25; Матей 3:13-17). От седемдесетте седмици остана неизпълнена само една пророческа седмица (7 буквални години).

31 г. сл. Хр. “Посред” или “в средата” на 70-те седмици, Месия трябваше да бъде “посечен”, но “не заради Себе Си” (Даниил 9:26, 27 ЦП). В 31 г. сл. Хр. Исус бе разпнат заради нас (Лука 23:33, 46; 1 Петрово 2:24).

34 г. сл. Хр. Краят на пророчеството за седемдестте седмици. Първите 490 години от пророчеството за 2300-та денонощия са приключени. Както е предсказано в Даниил 9:24-27, първите 490 години са били определени (“отрязани”) за еврейската нация като последна възможност да оправдае мисията си на особен Божи народ (Даниил 9:26, 27). След като не успя в това, евангелската поръчка трябваше да бъде възложена на езичниците. В 34 г. сл. Хр. Стефан, първият мъченик, бе убит от евреите с камъни. Това събитие отбеляза края на 70-те пророчески седмици, определени за еврейската нация (Деян. 7:54-60). Оставаха още 1810 години, за да приключи пророчеството за 2300-та денонощия.

1844 г. Краят на 2300 денонощия, предсказани в Даниил 8:14: започва делото на Изследвателния съд и окончателното изкупление.

Трябва да има 457 пълни години пр. Хр. и 1843 пълни години сл. Хр., за да се получат 2300 години. Ако указът на Артаксеркс бе датиран в НАЧАЛОТО на 457 г. пр. Хр., 2300-та денонощия трябваше да завършат до последния ден на 1844 г. сл. Хр. Но той влезе в сила едва през есента на 457 г. пр. Хр. Следователно 2300-та денонощия завършват през есента на 1844 г.

изключение на две личности от тях. Веднага го помолиха да говори и на други места и почти навсякъде следваше съживяване на Божието дело. Грешници се променяха духовно. Християни бяха подбуждани към по-голямо посвещение и деисти и невярващи признаваха истините на Библията и християнската религия. Онези, всред които работеше, свидетелстваха: “Той спечелва една класа хора, които не се поддават на влиянието на други мъже” (пак там, с. 138). Проповядването му бе организирано така, че да събуди общественото мнение за разбиране на великите неща в религията и да обуздае постоянно развиващия се по онова време светски начин на живот.

В резултат на проповядването почти във всеки град десетки хора приемаха вярата, а на някои места дори и стотици. Протестантските църкви от почти всички вероизповедания бяха отворени за него. “Обикновено поканите за работа идваха от проповедниците на различните църкви. Той имаше за неизменно правило да не говори никога, когато не е поканен, и все пак скоро бе невъзможно да задоволи дори и половината от молбите, с които го отрупваха.

Много хора, неприемащи възгледите за точното време на второто Христово идване, все пак бяха убеждавани в сигурността и близостта и в нуждата от приготовление. В някои големи градове дейността му правеше много силно впечатление. Продавачи на спиртни напитки изоставяха търговията и превръщаха кръчмите си в салони за събрания; игрални заведения се закриваха; невярващи, деисти, универсалисти и дори най-пропаднали злодеи, някои от които с години не бяха стъпвали на богослужение, се преобразяваха. Различните църковни общества в различни градски квартали имаха почти всеки час от деня молитвени събрания, делови хора се събираха по обед за молитва и хваление. Не екстравагантна или сантиментална възбуда, а почти всеобща тържественост бе обхванала умовете на хората. Неговата дейност, подобно на тази на първите реформатори, убеждаваше повече разума и пробуждаше съвестта, отколкото чувствата.

През 1833 г. Милър получи от баптистката църква, на която бе член, позволение да проповядва. Голям брой проповедници от неговото общество одобряваха делото му и той продължи да работи. Пътуваше и проповядваше непрекъснато, макар че дейността му се ограничаваше главно в Нова Англия и в Средните щати. Години наред покриваше всички разноски от собствената си кесия и никога след това не получаваше достатъчно, за да възстанови дори пътните си разходи до различните места, където биваше поканен. Така публичната му работа не само че не носеше печалба, но и беше за сметка на имуществото му, което през този период от неговия живот намаляваше постоянно. Милър бе баща на голямо семейство, но тъй като всички се задоволяваха с малко и бяха трудолюбиви, имотът му бе достатъчен както за тяхната, така и за неговата издръжка.

През 1833 г., две години, след като бе започнал да проповядва официално доказателствата за скорошното идване на Христос, се появи последното от знаменията, обещани от Спасителя като предвестници за Неговото второ пришествие. Исус бе казал: “...звездите ще паднат от небето...”, а Йоан, като видя във видение събитията, които трябваше да известяват Божия ден, заяви в Откровението: “Небесните звезди паднаха на земята, като когато смоковница, разклащана от силен вятър, мята неузрелите си смокини” (Матей 24:29; Откр. 6:13). Това предсказание се изпълни поразително точно чрез големия метеоритен дъжд на 13 ноември 1833 г. Той представляваше най-монументалната и удивителна картина на падащи звезди, известна някога. “В продължение на няколко часа целият небосвод над Съединените щати бе в огнено движение! Никога от заселването на тази страна не е имало подобно природно явление, което да бъде наблюдавано с такова голямо удивление от една част от населението и с такъв ужас и тревога от друга.” “Неговото великолепие и ужасяваща красота до ден днешен са ярки в паметта на много хора... Никога на земята не е падал дъжд, по-гъст от тези метеори; и същото явление се виждаше по всички небесни посоки. С една дума, целият небосвод сякаш бе в движение... Това представление, както го описва списанието на професор Силман, е било наблюдавано в цяла Северна Америка... При съвършено чисто и синьо небе от 2 часа среднощ до настъпването на дневната светлина се наблюдаваше непрекъснатата игра на ослепително блестящи небесни тела по цялото небе” (Дийвънс. Американският прогрес или Великите събития на най-великото столетие. Гл. 28, ч. 1-5).

“Никой език наистина не може да опише достатъчно точно великолепието на онова величествено представление... Никой, който не го е видял с очите си, не може да си състави подходяща представа за неговото славно величие. Сякаш цялото звездно небе се бе сляло в една точка близо до зенита и със светкавична бързина изстрелваше своите звезди във всички посоки на хоризонта; и все пак те не се изчерпваха - хиляди от тях бързо следваха пътя, който други хиляди вече бяха изминали, като че бяха създадени само за това” (“Християнски адвокат и журнал”, 13 декември 1833 г.). “По-точна картина на смокиново дърво, което хвърля своите смокини, когато бъде разклатено от силен вятър, не би могло да се види” (“Портландски осведомител”, 26 ноември 1833 г.).

В Нюйоркския “Търговски журнал” от 14 ноември 1833 г. се появи подробна статия за чудното природно явление, в която между другото се съдържа и следното: “Никой философ или учен, доколкото зная, не е съобщавал нито писмено, нито устно за такова явление като това от вчера сутрин. Преди 1800 години един пророк го бе предсказал точно, стига само да се постараем да разбираме под звездопадане падане на звезди... в единствено възможния смисъл, в който може да бъде буквално истинно”.

Тъй се появи и последното от онези знамения за Неговото идване, за които Исус беше казал на учениците Си: “Също така и вие, когато видите всичко това, да знаете, че Той е близо при вратата” (Матей 24:33). След тези знамения Йоан видя следващото голямо, надвиснало събитие - небесата да се отдръпват като свитък, докато земята се разтърсва и всяка планина и остров се преместват от местата си, а нечестивите търсят да избягат, ужасени от присъствието на Човешкия Син (Откр. 6:12-17).

За много от очевидците звездопадането бе предсказание за идващия съд, “един страшен образец, един сигурен предвестник, един милостив знак за оня велик и ужасен ден” (“Старият селянин”, портландски “Вечерен осведомител”, 26 ноември 1833 г.). По този начин вниманието на хората бе насочено към изпълнението на пророчеството и много от тях бяха подбудени да обърнат внимание на предупреждението за второто пришествие.

През 1840 г. друго забележително изпълнение на пророчеството възпламени всеобщия интерес. Две години преди това Йосия Лич, един от водещите проповедници на второто пришествие, бе публикувал тълкувание на Откровение 9 глава, където бе предсказано падането на Османската империя. Според неговите пресмятания тази мощ тя трябваше да бъде съборена от престола “някъде през август 1840 г.”; а само няколко дни преди това събитие писа: “Ако приемем, че първият период от 150 години се е изпълнил точно преди Константин XI да стъпи на престола с позволението на турците и че 391 години и 15 дни започваха със свършването на първия период, то те трябва да свършват на 15 август, когато може да се очаква, че османската мощ в Константинопол ще бъде сломена. И аз вярвам, че точно такъв ще бъде случаят (“Знамения на времето и изложения на пророчеството”, 1 август 1840 г.).

Точно на отбелязаното време Турция прие чрез своите посланици закрилата на съюзените европейски велики сили и попадна под контрола на християнски народи. Събитието изпълни точно предсказанието. (Виж Приложението.) Когато бе оповестено, много хора се убедиха, че принципите за тълкуване на пророчествата, както ги бяха приели Милър и неговите съмишленици, са правилни. По такъв начин адвентното движение получи мощен тласък напред. Учени и високопоставени мъже се присъединиха към Милър в проповядване и публикуване на техните възгледи и от 1840 до 1844 г. делото бързо избуя.

Уилям Милър притежаваше големи умствени способности, развити допълнително чрез размисъл и изследователска дейност. Към тях се прибави мъдростта на Небето, тъй като той бе свързан с нейния Източник. Бе наистина стойностен човек, когото уважаваха и оценяваха навсякъде, където се държеше на честността на характера и на нравствените качества. Съчетаваше сърдечна любезност с християнско смирение и пълно самообладание, бе внимателен към всички, готов да изслуша мненията на другите и да обсъжда привежданите от тях доказателства. Безстрастно и без емоции проверяваше чрез Словото Божие всички теории и учения. Неговата здрава мисъл му помагаше да оборва заблудите и да изобличава лъжите.

И все пак не можа избегне жестоката съпротива. Както и при по-ранните реформатори, представяните истини не бяха благосклонно приети от популярните сред народа учители. Тъй като не можеха да потвърдят становището си чрез Писанията, те бяха принудени да търсят подкрепа в изказванията и ученията на човеците, в преданията на отците. Но проповедниците на адвентната истина приемаха Словото Божие като единственото свидетелство. “Библията и само Библията!” - бе техният лозунг. Липсата на библейски доказателства бе заместена с присмеха и подигравките на противниците им. Време, средства и таланти се пропиляваха, за да се злепоставят тези, чието единствено прегрешение бе, че с радост очакват връщането на своя Господ и се стремят да живеят свято и да увещават и другите да се приготвят за Неговото явяване.

Полагани бяха сериозни усилия да се отклони вниманието на народа от въпроса за Второто пришествие. За грях, от който хората трябваше да се срамуват, се смяташе изследването на пророчествата, отнасящи се за Христовото идване и за края на света. По такъв начин популярните проповедници подкопаваха вярата в Божието слово. Ученията им развиваха неверието у хората и мнозина се чувстваха свободни да постъпват според безбожните си страсти. А авторите на злото обвиняваха адвентистите за него.

Докато привличаше множество разумни и внимателни слушатели, Милъровото име рядко бе споменавано в религиозната преса, с изключение на случаите, когато му се присмиваха или го обвиняваха. Равнодушните и безбожните, добили смелост от позицията на някои религиозни учители, използваха безсрамни изрази, неприлични и богохулни остроумия и шеги, за да опетнят него и неговото дело. Побелелият мъж, напуснал удобствата на домашното огнище, за да пътува на свои разноски от град в град, от място на място, който непрекъснато се трудеше и проповядваше на света тържественото предупреждение за предстоящия съд, бе позорно хулен като фанатик, лъжец и дързък хитрец.

Струпаните върху него подигравки, клевети и хули предизвикаха негодувание и съпротива дори в светската преса. “Да се отнасяме тъй лекомислено и шеговито към един толкова важен въпрос и с толкова страшни последствия, обясняваха светски мъже, значи не само да се подиграваме с чувствата на неговите пропагандатори и защитници, но и да осмиваме деня на съда, дори самото Божество, и да презираме ужасите на оня съд” (Блис. С. 183).

Причинителят на всичкото зло се опитваше не само да противодейства на адвентната вест, но дори да погуби вестителя. Милър прилагаше на практика библейската истина, като въздействаше върху сърцата на слушателите си, изобличаваше греховете и смущаваше самодоволството им. Простите му, ясни, уместни думи разпалваха тяхната враждебност. Опозицията срещу неговата вест, проявена от църковни членове, насърчаваше по-долните класи от народа да отидат още по-далеч; а враговете крояха планове да отнемат живота му на излизане от събранието. Но в тълпата се намираха свети ангели. Един от тях в образа на човек хвана ръката на Божия служител и го отведе на безопасно място, извън разгневената тълпа, защото още не бе завършил делото си. А Сатана и неговите пратеници останаха разочаровани.