Влиянието психология на убеждаването

Допълнителното усилие

Когато момчето навлезе във възрастта между 10 и 16 години, родителите му го изпращат в „школа за обрязване“, която се провежда на всеки 4-5 години. Тук заедно със своите връстници то е подложено на сериозни изпитания от страна на възрастните членове на обществото. Посвещаването започва, като всяко момче трябва да премине на бегом между две редици мъже, които го налагат с тояги. В края на това изпитание му свалят дрехите и му отрязват косата. След това го посреща човек, покрит с лъвска кожа, и го карат да седне на камък с лице срещу „ човека-лъв “. Тогава някой го удря по гърба и когато то обръща глава, за да види кой е, „човекът-лъв“ го обрязва с две бързи движения. После още три месеца то е изолирано в „двора на тайните“, където може да се среща само с посветени.

По време на процеса на посвещаването момчето е подложено на шест основни изпитания: бой, излагане на студ, жажда, ядене на неприятна храна, наказания, заплаха от смърт.

При най-малък повод то може да бъде бито от някой от наскоро посветените мъже, на когото тази задача се възлага от по-възрастен член на племето. Спи без завивка и страда особено много от зимния студ. Забранено му е да пие вода цели три месеца. На храната се придава противен вкус, като се посипва с трева, преживяна от антилопа. Ако го хванат да нарушава някое от важните установени правила на церемонията, момчето търпи тежки наказания. При едно от тези мъчения например се поставят пръчки между пръстите на ръката му и по даден знак някой от по-силните мъже притиска пръчките с ръце,

като му счупва пръстите. Със заплахи то е държано в послушание, като му се казва, че преди време момчетата, които са се опитвали да избягат или са разкривали тайните на жени или непосветени, били обесвани и техните тела били изгаряни.

На пръв поглед тези ритуали изглеждат необикновени и зловещи. Но в същото време като цяло, а дори и в детайли те са забележително сходни с церемониите за приемане в студентските братства. През традиционната „адска седмица“, провеждана ежегодно в колежите, влизането в братството трябва да се заслужи чрез различни дейности, измислени от по- старите членове, за да се изпитат границите на физическата издръжливост, психологическата устойчивост и готовността да претърпиш унижение. В края на седмицата момчето, което е устояло на всички изпитания, бива прието за пълноправен член на групата. В повечето случаи след преодолените препятствия момчетата са само малко уморени и разтреперани, макар че се случва негативните последици да бъдат и по-сериозни.

Интересно е колко много си приличат задачите от „адската седмица“ с племенните ритуали по Посвещаването. Както вече казахме, антрополозите определиха шест основни вида изпитания в племето тонга за новопостъпилите в „двора на тайните“. Стига да прегледаме вестниците, за да видим, че всяко изпитание си има своето място и в непонятните ритуали на колежанските братствата с названия, съставени от буквите на гръцката азбука.

• Побой. Четиринадесетгодишният Майкъл Калогрис прекарал три седмици в болница в Лонг Айлънд, възстановявайки се от множеството вътрешни наранявания, които получил по време на церемония за посвещаване като член на гимназиалното братство „Омега Гама Делта“. От своите бъдещи братя в „адската нощ“ той бил подложен на изпитанието „атомна бомба“. Накарали го да държи ръцете си над главата и да не ги сваля, докато те се струпали около него и едновременно го налагали с юмруци в корема.

Излагане на студ. В студена зимна нощ първокурсникът Фредерик Бронър от Калифорния бил заведен на петнайсет километра навътре в планината, на височина повече от деветстотин метра, от своите бъдещи събратя от местно студентско общество. Той бил оставен да намери обратния път сам, облечен с тънък памучен пуловер и къси гащета. Дебелия Фреди, както го наричали, треперел от студения вятър. Той паднал в стръмна клисура, където костите му се изпочупили и си ударил главата. Тъй като нараняванията не му позволили да продължи, той се свил там на кълбо, за да се опази от студа, и така умрял от измръзване.

• Жажда. Двама първокурсници от Щатския университет на Охайо се оказали затворници на своите бъдещи братя от студентското общество, след като нарушили правилото, изискващо от тях, преди да влязат в братството, да пълзят до столовата за вечеря по време на „адската седмица“. Затворени в един килер, в продължение на два дни те получавали само солена храна за ядене. За пиене не им дали нищо друго, освен две пластмасови чашки, в които да събират урината си, ако искат.

• Приемане на противна храна. В братството „Капа Сигма“ в Университета на Южна Калифорния единадесет кандидати за приемане се опулили, когато видели каква задача ги чака. На всеки от тях било поднесено по едно половин килограмово парче суров черен дроб. Оваляни в мазнина, те трябвало да бъдат преглътнати наведнъж. Младежът Ричард Свенсон се давел и задушавал всеки път, щом се опитвал да глътне своето парче, и три пъти не успял. Твърдо решен да го направи, той натикал с ръце напоения с мазнина дроб в гърлото си, където парчето заседнало и независимо от всички опити да го извадят, довело до смъртта му.

• Наказания. В Уисконсин един от кандидатите за местно братство забравил част от текста на ритуалното заклинание, което трябвало да бъде научено наизуст от всички кандидати, и бил наказан за това. Той трябвало да си сложи краката под задните крака на един сгъваем стол, върху който най-тежкият от братството седнал и пил бира. Въпреки че младежът не извикал нито веднъж по време на наказанието, и двата му крака били счупени.

• Заплаха със смърт. Желаещ да постъпи в братството „Зета Бета Тау“ бил заведен на пясъчната ивица на Ню Джърси и накаран да изкопае „собствения си гроб“. Няколко секунди след като послушно изпълнил заповедта да легне в дупката, стените се срутили и той се задушил, преди неговите бъдещи събратя да успеят да го извадят от ямата.

Има още едно поразително сходство в обредите за инициация на племенните общности и на братствата: те просто не могат да изчезнат. Устоявайки на всякакви опити да бъдат премахнати или потиснати, тези обичаи на тормоз показват феноменална устойчивост. Властите, били те колониалните управи, или университетската администрация, са опитвали със заплахи, социален натиск, законови мерки, изгонвания, подкупи, забрани да убедят общностите да отменят мъченията и униженията при церемониите за инициация. Нищо не е помогнало. Разбира се, промяна може да има, докато наблизо стои представител на властта. Но тя е повече показна, отколкото реална. Тайно се урежда провеждането на още по-сурови изпитания и това продължава до момента, в който контролът отслабне и те могат отново да станат явни.

В районите на някои колежи властите са се опитали да спрат опасните обичаи, като предлагат алтернативната „Седмица за помощ“, представляваща работа в служба на обществото, или като контролират директно ритуалите за посвещаване. Братствата успяват хитро да заобиколят тези опити за контрол, а когато това не става, оказват открита физическа съпротива. Така например вследствие на шокиращата смърт на Ричард Свенсон, ръководството на Университета на Южна Калифорния изисква прилагането на нови правила в дейностите по посвещаването, според които, преди да бъдат проведени, тези дейности трябва да бъдат одобрени от управителния съвет и по време на ритуала трябва да присъстват негови представители. Според свидетелства от едно списание: „Новият „подход“ възпламенил толкова ожесточена съпротива, че градската полиция и пожарната охрана се страхували да влязат в района на университета.“ Примирявайки се с неизбежното, представители на други колежи изоставят опитите да се преборят с „адската седмица“. „Ако преминаването през изпитания е всеобщо разпространено явление, присъщо на цялата човешка култура, а това го потвърждават дори най- дребни доказателства, по всяка вероятност е . невъзможно да го забраните ефективно. Ако откажете да го приемете открито, то ще продължи да съществува тайно. Както не можете да забраните нито секса, нито алкохола, така най-вероятно не можете да забраните и издевателствата.“36

Какво толкова има в това, да подложиш някого на издевателства, че тези общества така да държат на тази процедура? Кое кара групите да избягват, да подкопават и да противодействат на всеки опит да се забрани унизителната и опасна страна на ритуалите по посвещаването? Според някои тези групи се състоят от психологически или социално непълноценни хора, чийто извратени нужди се задоволяват от нараняването и унижаването на другите. Доказателствата обаче не подкрепят това гледище. Изследванията на характера на членуващите в братствата показват, че ако изобщо има някакво различие, то е, че техните членове са дори малко по-здрави психически в сравнение с останалите колежани. Освен това братствата са известни със своята готовност да извършват различни социално значими дейности в служба на обществото. Онова, което не искат да направят обаче, е да заместят изцяло церемониите по посвещава- нето с този вид дейности. Проучване, проведено във Вашингтонския университет, установява, че традиции от типа на „Седмица за помощ“ са доста разпространени сред изследваните братства, но този вид дейност в полза на обществото е само допълнение към „Адската седмица“. Само в един-единствен случай тази дейност била свързана непосредствено с процедурите по посвещаването.37

Оказва се, че извършителите на подобни сурови изпитания са нормални хора, които са психологически стабилни и социално отговорни, но като група стават ненормално безчувствени в определена ситуация - непосредствено преди приемането на нови членове в обществото. Така свидетелствата водят до един възможен виновник за това поведение - церемонията. В нея трябва да има тръпка, която е от жизнена важност за групата. Грубостта и безчувствието на тези церемонии трябва да имат някаква функция, за да се държи толкова много на тях. Но каква е тази функция?

Според мен отговорът на този въпрос се появява през 1959 г. в резултат от изследване, което е останало малко известно извън средите на специалистите по социална психология. Двама млади изследователи, Елиот Арънсън и Джъдсън Милс, решили да проверят своето наблюдение, че „човек, който се пребори с много трудности или болка, за да постигне нещо, започва да цени повече, отколкото онзи, който е постигнал същото нещо с минимални усилия".

Изключително удачен е техният избор на церемониите за посвещаване като най подходящи за проучването на тази възможност. Те установяват, че момичетата а колежа, които преминали през сурови и неприятни изпитания по време на церемония за посвещаване, за да получат право да се включат в група за обсъждане на секса, били убедени, че тази група и разговорите, които се провеждат там са изключително ценни, въпреки че Арънсьн и Милс предварително подучили членовете па групата да бъдат възможно „най-безполезни и неинтересни“. Други от новоприетите, които преминали през доста по-щадяща церемония на посвещаване или били приети изобщо без церемония, се изказали далеч по-критично за „безполезната" група, към която се би ли присъединили. Допълнително изследване показали същите резултати при новоприети, които трябвало да преминат през изпитания, свързани с болка и съответна доза унижение, за да влязат в групата. Колкото по-силен бил шокът от церемонията за посвещаване, толкова повече момичетата убеждавали себе си, че групата и заниманията в нея са интересни, интелигентни и желани.

Сега, в светлината на тези разкрития, мъките, усилията, та дори и побоят при церемониите за посвещаване, добиват смисъл. Мъжът от племето тонга, който със сълзи на очи гледа своя десетгодишен син да мръзне в „двора на тайните“, второкурсникът от колежа, който с изблици на нервен смях налага в „адската нощ“ новия „малък брат“ - всичко това не са прояви на садизъм. Това са действия, които засягат оцеляването на групата. Колкото и да е странно, тяхната функция е да стимулират нейните членовете да я възприемат като по-привлекателна и стойностна. И доколкото е вярно, че хората харесват и вярват повече в онова, за което са се борили, дотолкова и тези групи ще продължават да поддържат трудните и неприятни ритуали за посвещаване. Верността и всеотдайността на онези, които успеят, увеличава в огромна степен сплотеността на групата и нейните шансове за оцеляване. Всъщност според едно изследване на 54 племенни култури, онези от тях, които имат най-драстични и строги церемонии за посвещаване, се отличават и с най-голяма групова солидарност.

Предвид констатациите на Арънсън и Милс, че суровостта на церемониите за инициация значително увеличава всеотдайността на новите членове на групата, едва ли изглежда странно, че групата противодейства на всеки опит да се спре тази артерия, която захранва нейната бъдеща жизнена сила.

Военните формирования и организации в никакъв случай не правят изключение. Посвещаването на новобранците във войските е пословично. В разказа на писателя Уилям Стайрън, бивш морски пехотинец, за собствените му преживявания, лесно можем да припознаем случващото се в племето тонга (или, да речем, в университетските братства): „Безмилостната строева подготовка часове наред под палещото слънце, моралните и физическите извратения, униженията, садизмът на по-старште, всички клаустрофобични и вдъхващи ужас оскърбления за духа, [са неща] които могат да превърнат места като Куонтико и Парне Айланд в същински подобия на концентрационен лагер.“ Но разказът на Стайрън е нещо повече от представяне на несгодите в „кошмара на тренировките“. В него той говори и за резултата, който целенасочено постигат: „Не познавам мъж, който да е бил някога морски пехотинец, без значение какво е правил след това, който да не смята, че тренировките във военния лагер са били решаващият фактор той да стане по-жилав или просто по-смел и по-достоен за униформата.“

Но защо изобщо трябва да обръщаме внимание на думите на Уилям Стайрън, на един писател? В крайна сметка, при професионалните разказвачи границата между истината и измислицата често се губи. Защо всъщност да му вярваме, когато той твърди, че „адският“ характер на неговото военно обучение не само е дал добри резултати, но е бил и нарочно замислен, целта му е била в определена степен да породи гордост и другарско чувство между всички онези, които преминават през него и успяват да оцелеят? Има поне една причина да приемем неговите твърдения и тя идва от неподправената реалност.

Това е случаят с кадета Джон Едуарде от академията „Уест Пойнт“. Той е изгонен от Военната академия на Съединените щати през 1988 г. поради обвинения, свързани с разпространеното насилие спрямо кадетите първокурсници от страна на по-старшите кадри. То се прилага с цел новите военнослужещи да бъдат изпитани дали ще издържат на напрежението на тренировките в „Уест Пойнт“. Но причината за изгонването на Едуарде, който е един от първите по успех във випуск от близо 1100 души, не е, че не може да понесе изпитанията, на които са го подложили. Нито пък - че се е отнасял твърде грубо към по-новите кадети. Неговото престъпление е, че не желае да подлага новопостъпилите на това, което смята за „абсурдно и нечовешко“ отношение.

Още веднъж намира потвърждение правилото, че за групите, които целят да изградят трайно чувство за солидарност и собствена изключителност, трудностите на посвещаването осигуряват изключително ценно предимство, от което те не биха се отказали лесно - нито заради онези, които искат да се присъединят, но не желаят да се подложат на изпитанията, нито път заради тези, които не искат да упражняват насилие върху другите.