За падането на ерусалим йосиф флавий

Ерусалим става пустиня

1. Така нещастията на Ерусалим ставаха все по-големи и по-големи със всеки ден, и бунтовни-ците бяха все повече разгневени заради бедствията върху тях самите, дори когато гладът ги нападна, след като беше нападнал народа. И наистина множеството от трупове, които лежаха едни връз други на купове, беше ужасна гледка и издаваше противна воня, която беше пречка за онези, които желаеха да правят набези извън града и да се бият с римляните: но колкото до хората, които излизаха в боен ред, които вече бяха свикнали на десет хиляди убийства, и трябваше да тъпчат върху тези мъртви тела, докато маршируваха, те не бяха уплашени, нито съжалиха хората, докато маршируваха върху тях; нито счетоха това оскърбление към умрелите за някаква зла поличба за себе си; но тъй като десниците им вече бяха замърсени с убийството на техните собствени сънародници, и в това състояние излизаха да се бият с чужденци, според мен те оскърбиха самия Бог, като че ли е твърде муден да ги накаже; защото войната не се развиваше така, като че ли имат някаква надежда за победа; защото те дивашки тържествуваха в това безнадеждно отчаяние, в което вече се намираха.

И сега римляните, макар да бяха силно затруднени при събирането на своите материали, издигнаха своите валове за двадесет и един дена след като отсякоха всички дървета в страната около града, и това в радиус от около деветдесет стадии, както вече казах. И наистина, самата гледка на страната беше печално нещо; защото онези места, които преди бяха украсени с дървета и приятни градини, сега станаха пустош по всякакъв начин, и дърветата бяха отсечени: нито можеше някой чужденец, който преди е виждал Юдея и най-красивите предградия на града, и сега го виждаше като пустиня, да прави друго освен да плаче и тъжно да ридае при тази огромна промяна; защото войната унищожи всякаква красота; дори ако някой, който е познавал това място отпреди, би дошъл тук сега, нямаше да го познае отново; дори вече да достига града, все още щеше да се оглежда за него.

“Бог беше Този, Който причини този огън”

1. И сега Тит нареди на своите войници, които бяха с него, да подкопаят основите на кулата Антония, и да приготвят проход за неговата армия да се изкачи; докато сам нареди Йосиф да му бъде доведен (защото беше уведомен, че в същия ден, който беше седемнадесетият ден на Панем [Тамуз], жертвата, наречена “Всекидневната Жертва,” е прекъсната, и не е принесена на Бога поради липса на хора, които да я принесат, и че хората бяха силно разтревожени заради това,) и му заповяда да каже същите неща, които беше казал преди, на Йоан, че ако има някаква злонамерена склонност да се бие, може да излезе с колкото иска мъже от своите да се бие, без опасност да разрушат нито града или храма; но не желае да осквернява храма, нито по този начин да обижда Бога. Да принесе, ако благоволи, жертвите, които сега са преустановени, чрез някой от юдеите, когото той би посочил. При което Йосиф се изправи на такова място, откъдето да може да бъде чут не само от Йоан, но и от много други, и тогава им обяви каквото му е заръчал Цезар, и това на еврейски език. Така той усърдно ги умоляваше да пощадят своя собствен град и да предотвратят този пожар, който вече обхващаше храма, и да принесат своите обичайни жертвоприношения към Бога в него. При тези негови думи голяма тъга и тишина настана сред народа. Но самия тиранин отправи много обиди към Йосиф, заедно с проклятия; и накрая добави и това, че никога не се е страхувал от превземането на града, защото това е Божият собствен град.

В отговор на това Йосиф каза така, със силен глас: – “Наистина, ти си пазил този град прекрас-но чист заради Бога! Храмът също продължава да бъде напълно неосквернен! Нито си виновен за някакво нечестие срещу Него, на Чиято помощ се надяваш! Той все още приема своите обичайни жертвоприношения! Какъв долен негодник си ти! Ако някой те лиши от всекидневната ти храна, ти ще го счетеш за свой враг; но се надяваш да имаш за свой поддръжник в тази война Бога, Когото си лишил от неговото вечно поклонение! И приписваш тези грехове на римляните, които и сега се грижат да спазват нашите собствени закони, и почти заставят да бъдат все още принасяни на Бога тези жертви, които заради теб са преустановени! Кой може да се въздържи от стенанията и плача от грозната промяна, която е направена в този град? След като самите чужденци и врагове сега поправят това нечестие, което ти си причинил; докато ти, който си юдеин и си бил обучен в нашите закони, си станал по-голям враг на тях, отколкото другите! Но въпреки това, Йоане, никога не е непочтено да се покаем и да поправим сгрешено-то, дори в най-крайните случаи. Ако имаш намерение да спасиш този град, имаш пред себе си случая на Ехония, юдейския цар, който, когато царя на Вавилон воюва против него, сам излезе от този град преди да бъде превзет, и така се подложи на доброволен плен със своето семейство, за да не бъде предадено светилището на врага, и за да не види Божия дом опожарен; поради което е чествуван сред всичките юдеи в техните свещени възпоменания, и неговата памет стана безсмъртна, и ще бъде предадена свежа на нашето потомство през всички времена. Това, Йоане, е превъзходен пример в такова опасно време; и аз смея да ти обещая, че римляните все още ще ти простят.

И забележи, че аз, който те увещавам така, съм човек от твоя собствен народ; аз, който съм юдеин, ти обещавам това. И ще ти подобава да размислиш кой съм аз, дето ти давам този съвет, и откъде съм аз; защото докато съм жив никога няма да бъда в такова робство, че да се откажа от своя собствен род, или да забравя законите на нашите предци. Ти пак се възмуща-ваш на мен, и вдигаш голяма врява заради мен, и ме обиждаш; наистина не мога да отрека, че съм достоен за по-лошо отношение от това, защото противно на съдбата отправям тази покана към теб, и смея да налагам освобождение върху онези, които Бог е осъдил.

И има ли някой, който да не знае какво съдържат в себе си писанията на древните пророци – особено това пророчество, което точно сега ще бъде изпълнено върху този нещастен град – защото те предсказаха, че този град ще бъде превзет, когато някой започне клането на своите собствени сънародници! И не са ли сега градът и целият храм пълни с мъртвите тела на твоите сънародници? Следователно именно Бог е Този, Който предизвика този пожар, да изчисти този град и храма чрез римляните, и да изкорени този град, който е пълен с вашите осквернявания.”

Една майка става човекоядец¹

(vi:iii:3-4)

3. Така броят на онези, които погинаха от глада в града, беше огромен, и нещастията, които преживяха, не могат да се изкажат; защото ако някъде се появеше и сянка на някаква храна, избухваше война, и най-близките приятели се впускаха в бой един с друг за нея, отнемайки един от друг най-мизерните средства за живота. Хората не вярваха, че умиращите нямат храна; но разбойниците ги претърсваха докато издъхват, да не би някой да е скрил храна в пазвата си и да се преструва на умиращ: дори самите разбойници зееха от глад и се скитаха олюляващи се и залитащи като бесни кучета, и облягайки се на вратите на къщите като пияници; те също се втурваха в същите тези къщи заради голямата нужда, в която бяха, два или три пъти за един и същи ден. Нещо повече, техният глад беше толкова нетърпим, че ги принуждаваше да дъвчат всичко, докато събираха такива неща, каквито и най-гнусните животни не биха докоснали, и ги ядяха; нито се въздържаха накрая от пояси и обувки; и самата кожа по щитовете извадиха и изгризаха: дори стиските старо сено станаха храна за някои; а други събираха коренчета и продаваха много малко тегло от тях за четири атика [драхми].

Но защо описвам срамното безочие, до което гладът доведе хората да ядат неодушевени неща, като смятам да разкажа един факт, какъвто никоя история не разказва, нито сред гърците, нито сред варварите! Ужасно е да говоря за това, и невероятно, когато то е чуто. Дори умишлено пропуснах това наше бедствие, за да не предавам на потомството това, което е толкова злокобно, но понеже имам безброй свидетели за него в моето собствено време; и освен това, моята страна не би ми била благодарна, ако скривам нещастията, които тя е преживяла през това време.

4. Имаше една жена, която живееше отвъд Йордан, нейното име беше Мария; баща й беше Елеазар, от селото Ветезув, което означава Домът на Исоп. Тя беше известна със своя род и своето богатство, и беше избягала в Ерусалим с останалата част от множеството, и заедно с тях беше обсадена там по това време. Другите вещи на тази жена вече бяха ограбени; имам предвид тези, които донесе заедно със себе си от Перес и пренесе в града. Това, което беше събрала освен другото, както и храната, която успя да спести, също беше отнесено от грабливите стражи, които идваха всеки ден в нейната къща с това намерение. Това постави бедната жена в много голямо страдание, и с честите обиди и клетви, които тя отправи към тези грабливи разбойници предизвика техния гняв към себе си, но никой от тях, или от възмущението, което беше породила срещу себе си, или от съжаление към нейната участ, не я уби; и ако имаше някаква храна, тя разбра, че нейният труд ще е за други, а не за нея; и сега за нея стана невъзможно да намери по някакъв начин повече храна, докато гладът пронизваше дори вътрешностите й и мозъка на костите й, когато нейното страдание беше пламнало до степен отвъд самия глад; нито тя взе предвид друго нещо, освен своето страдание и нуждата, в която беше.

Тогава тя предприе най-неестественото нещо; и като сграбчи сина си, който беше дете, сучещо от гърдите й, тя каза, “О, ти нещастно дете! За кого ще те запазя в тази война, този глад и този бунт? Колкото до войната с римляните, ако те запазят нашия живот, ще бъдем роби! Този глад също ще ни погуби дори преди робството да дойде върху нас; – а тези бунтовни разбойници са по-страшни отколкото двете предишни злини. Ела; бъди моя храна, и бъди гняв за тези разбойнически негодници и пословица за света, довършване на нещастията за нас, юдеите.” И като каза това, тя уби своя син; и след това го изпече, и изяде едната половина от него, и скри другата половина при себе си.

При това бунтовниците дойдоха веднага, и намирисвайки ужасната миризма на тази храна я заплашиха, че ще прережат гърлото й веднага, ако не им покаже каква храна е приготвила. Тя отговори, че е запазила най-добрата порция за тях; и при това открила това, което останало от нейния син. При което те били обхванати от ужас и смайване, и стояли замръзнали при гледката; когато им казала, “Това е моят собствен син; и това, което стана, е мое собствено дело! Елате, яжте от тази храна; защото и аз съм яла от нея! Не се преструвайте на по-чувствителни от една жена или на по-състрадателни от една майка; но ако вие имате такива задръжки и се отвращавате от тази моя жертва, понеже съм изяла едната половина, нека останалата да бъде запазена за мен.” След което, онези мъже излезли потресени, уплашени от това както никога досега, и с известна трудност оставили останалото от това месо на майката.

При което целият град бил обсебен от това чудовищно действие; и докато всеки си представял пред собствените очи този нещастен случай, треперел, като че ли това нечувано действие било направено от самите тях. Така онези, които били така утеснени от глада, искали силно да умрат; а онези, които били вече мъртви, били считани за щастливи, защото не доживели нито да чуят, нито да видят такива нещастия.