Западна част.Звинишка кръгова структура (ЗКС). Строеж и развитие.С отчасти елиптичен характер структурата е установена и описана от Йорданов (1996ф).
По отношение на размерите си ЗКС е от мезоструктурен порядък и представлява почти идеален кръг с диаметър около 15 km, централна симетрия и концентрично-радиален строеж. Тя има добре оформено позитивно, удължено в И–З посока овално ядро с размери 7 х 5 km, разположено между сeлата Звиница и Кладенец; една вътрешна, слабо наклонена към него преходна зона и много добре очертана външна зона на най-активна тектонска преработка, в която са установени значителни денивелации. Последните са резултат на комбинирано действие на радиални и концентрични разломявания с противоположен знак, извеждащи на повърхността дори геометрично оформени блокове от кристалинната подложка (с. Бащино, Горно Войводино). Отново по периферията и особено в нейния ЮЗ и южен отрязък са установени разкъсани и надхлъзнати нееднократно на ЮЗ и юг блокове от рифогенни плочи на варовиково-пирокластичната задруга (Чифлишки вулкански подкомплекс). Някои от тях са със стръмни до субвертикални наклони, локално вергиращи към центъра на структурата (напр. източно от с. Кокиче).
Елементи на ЗКС са магмопроводящите крипторуптури с дълбоко заложение, разположени южно от ядрените участъци и маркирани последователно от броеницоподобно подредени тела на Поповецкия и Зимовинския вулкан южно от указания център, както и внушителното риолитово тяло („голямата дайка” – В. Георгиев и др., 1997ф) от известните, но считани за млади Силенски риолити (Силенски линеен вулкан – Янев, 1981).
Поради линейното разположение на среднокисели вулканити по субекваториална контролна зона, неприсъща за факторите, осъществяващи контрола на приабонския вулканизъм в областта, считаме, че развитието на структурата започва още в късния еоцен, а вулканските прояви в нейните рамки са продукт на поне два вулкано-тектонски стадия от нейното развитие.
Предполагаемият фуниевиден строеж на Звинишката кръгова структура и позитивните блокови движения по вътрешни концентрични разломи с елиптична конфигурация, обточващи интензивно преработените ядрени участъци, са вероятната причина и определят механизма за възсед-навлачните взаимоотношения със скалите на Вълчеполска свита по нейната западна и южна периферия (Йорданов в: Саров и др., 2002ф). Тези взаимоотношения са установени от Вапцаров (1970).
Основните периферни или външни оконтурващи разломи с концентрично разположение са Черньовско-Лясковецката дъговидна дислокационна зона със сложен строеж, опасваща структурата от юг и запад; Маслиновската разломна зона с Горновойводиновския дъговиден моноклинален блок като продължение на последната в северна и северозападна посока; Стамболовската зона и Голямоизворският разлом.
Към централните части на структурата се наблюдава серия от субпаралелни концентрични, издържани в различна степен, фиксирани на повърхността, покрити или предполагаеми разломи, които, в комбинация с радиално разположените зони, обуславят нейния сложен блоков строеж.
Особено показателни за разноденивелачните амплитуди на тези движения са Горновойводиновският и особено Бащинският блок. Много важен факт за изясняване на характера и относителната амплитуда на движенията от вътрешната зона на Звинишката структура е тоталната липса на пирокластика или рифогенни асоцииращи постройки от указаните външни периферни зони и същевременно появата им в горните нива от пълнежа на моноклинално западащия на североизток Кралевски блок.
Това указание за позитивни като цяло, радиални движения (емерзия) във вътрешните зони на структурата и последвала интензивна ерозия.
Важен елемент за определянето на времето на финалните етапи от доразвитието на постройката е установеният от Йорданов (в: Саров и др., 2002ф) Малкоизворски блок от западната периферия на Лозенското понижение, запълнен от плиоцен-плейстоценски алувиални наслаги и заключен между Кралевския блок и кристалинната рамка.
Звинишката кръгова структура е дългоживуща, заложена на един средно-късноилирски етап и дооформена в сегашния си вид на постплиоцен-плейстоценския етап. Тя има собствен облик, генезис и белези на развитие, които я отличават от разположената в съседство от изток част на ЗИКС. На един още по-късен етап се оформя окончателно Ибреджекският хорст, чийто западен фланг е отново с отчетливо (полу) кръгов характер и се налага върху- (деформира) източната периферия на Звинишката структура.
Вулкански структури. Киселите вулкански апарати от пиренейския стадий в рамките на западната част на ЗИКС са обект на изследване още в най-ранните и фундаментални проучвания за региона. Р. Иванов (1960) описва „по северната окрайнина на Ардинската вулканска ивица” локализирани по нея, според същия автор, „последни прояви на кисел вулканизъм” – Силенски, Лясковецки, Ефремски, Малкоградищенски и Белишки вулкан. Всички те са отнесени към „хоризонт на III кисел вулканизъм (О24).
Горанов (1960) счита, че Силенския вулкан е по-млад от „моласовия хоризонт”. Йосифов, Янев (1967 – по сондажни данни край с. Воденци) и Янев и др. (1983) поддържат това мнение и отнасят продуктите на вулкана към проявите на „IV кисел кисел вулканизъм”. Динков и др. (1967ф) отнасят всички прояви на киселия вулканизъм в района към „петия хоризонт на олигоцена”, т. е. преди отлагането на Вълчеполска свита. Янев (1981) предлага наименованието „Силенски линеен кисел вулкан”, обусловен от субекваториален магмопроводящ разлом. Изтъква се, че Силенските риолити са най-младите скали в изследваната площ.
На геоложката карта на България в М 1:100 000 – к. л. Хасково скалите на Лясковецкия и Силенския вулкан са означени като „Силенски риолити, перлити и агломератови туфи” с палеоген-неогенска възраст, разположени над „задругата на Вълчеполската моласа” (Вълчеполска свита – б. а.).
В. Георгиев и др. (1997ф) отделят Зимовинския риолит–риодацитов комплекс към състава на „Белипласткия риодацитов комплекс”. За основен център се приема Лясковецкият вулкан. Силенският линеен вулкан (s.s.) се описва като „голямата дайка” (синхронно внедрена по Златоустовската дислокация), а като Силенски вулкан, изграден от „риолитите на Перперешкия комплекс” (Чифлишки вулкански подкомплекс в настоящия текст – б. а.) се описват само телата западно и СЗ от с. Силен, обтечени или частично покрити от плиоцен-плейстоценски наслаги. Описаният за първи път тук Зимовински линеен вулкан се характеризира като „риолитова дайка със сложна и причудлива форма и дължина 3–4 km” (В. Георгиев и др., 1997ф).
