Обяснителна записка към геоложката карта на република българия м 1: 50 000 картен лист

Изтегляне 1.67 Mb.

страница	7/15
Дата	12.06.2017
Размер	1.67 Mb.
	#23315
Тип	Задача

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 ... 15

4.2.6. Боровишки вулкански комплекс

Единицата се въвежда в Обяснителната записка към к. л. Комунига – М 1:50 000 (Йорданов и др., 2008а). В пределите на картния лист скалите на комплекса имат широко развитие. Представени са от четири от съставящите я вулкански подкомплекса – Драгойненски, Брястовски, Новаковски и Тримогилски, както и една неофициална литостратиграфска единица – туфозна задруга. Всички тези съставни единици са с рупелска възраст.

4.2.6.1. Драгойненски вулкански подкомплекс

Като „Драгойновски латитов комплекс” скалите от единицата са описани от В. Георгиев, Милованов (2006a). Промяната в географското име на единицата цели избягването на омонимията с Драгойновската свита, като се запазва топонимът – вр. Драгойна. В настоящото изследване се прави и ревизия на ранга и обема на единицата. От състава и са извадени скалите, причислени от нас към Брястовския, Новаковския и Сусамския (на изток от изследваната площ) вулкански подкомплекс. На Геоложката карта на България в М 1:100 000 (к. л. Искра) скалите на подкомплекса са отнесени към „задругата на първи среднокисел вулканизъм”.

Разглежданите скали заемат широки площи, разположени между селата Новаково и Леново на изток към с. Искра, вр. Драгойна, с. Драгойново и на изток от изследваната площ. Изграждат Драгойненския вулкан и неговите сателитни центрове.

В рамките на картния лист Драгойненският вулкански подкомплекс се разполага с размив върху седиментите от конгломератно-пясъчниковата задруга и Пъдарската свита. На границата с разположените отдолу лави на Буковския вулкански комплекс се наблюдават изолирани разкрития от органогенни варовици с приабонска възраст. Над тази граница липсват данни за наличие на морски басейн и формирането на скалите от Драгойненския вулкански подкомплекс вероятно се осъществява в субареални условия. Единицата се покрива от ултракалиеви латити на Брястовския вулкански подкомплекс и се просича от дайки на Тримогилския вулкански подкомплекс. Покрива се трансресивно от скалите на Бряговския вулкански комплекс и с размив от седиментите на Драгойновската свита.

Общата дебелина на скалите на подкомплекса надхвърля 750 m.

Единицата е изградена предимно от среднокисели вулкански продукти (латити до кварцлатити и трахидацити) – лави, лавобрекчи, пепелни до лапилни туфи и епикластити.

Възрастта на скалите по стратиграфска позиция и K-Ar датировки се приема за рупелска.

Туфозна пачка (1DrOl₁). Скалите от пачката се разкриват южно и югозападно от с. Драгойново.

Туфозната пачка се разполага в основата от разреза на Драгойненския вулкански подкомплекс, като части от нея се зацепват с налагащите се във височина потоци от лави и лавобрекчи. Покрива се с размив от скалите на Бряговския вулкански подкомплекс и Драгойновска свита.

Пачката е изградена предимно от пепелни до грубопепелни туфи в незакономерна алтернация с лавобрекчи и епикластити.
Среднокисели вулканити (2DrλOl₁). Тези скали изграждат преобладаващата част от подкомплекса.

На границата с отдолулежащите лави от Буковския вулкански подкомплекс се разполагат изолирани лещовидни постройки от органогенни варовици с приабонска възраст. Процепват се и се покриват от ултракалиеви латити на Брястовския вулкански подкомплекс. Просичат се от дайки на Тримогилския вулкански подкомплекс.

Скалите от единицата са представени от вулкански продукти с преобладаващо латитов състав – лави и лавобрекчи с редки прослои от пепелни до агломератови туфи и епикластити.

В основата на разреза на единицата и на рaзлични места всред нея се разкриват среднопорфирни латитови лавобрекчи (lb) с прослои от пепелни до агломератови туфи. По състав скалите са сходни с лавите от подкомплекса.

Дребно- до среднопорфирните латити до кварцлатити са рязко доминиращи разновидности в състава на единицата. Представени са от секущи тела и поредица от лавови потоци с тънки, неиздържани прослойки от среднокисели туфи, епикластити, както и лавобрекчи в основата и периферните им участъци.

В повечето случаи лавите са зелени, сиви до розово-кафяви. Южно от с. Брягово до към вр. Калето някои от скалите са преобладаващо тъмно оцветени до черни и са описвани от Нафтали и др. (1994ф) като „мелалатити”, но по състав и петрографски харакеристики са относително сходни с останалите лави от единицата. Текстурата на лавите е масивна, рядко и в отделни участъци – флудална. Първичните минерали изграждат 10–40% от обема на скалата. Представени са от зонални плагиоклази (андезин, рядко до лабрадор), клинопироксен, рядко ортопироксен, опацитизиран биотит (понякога с тънки иглести сагенитови кристали). Акцесорни минерали са кафяв апатит и магнетит. Основната маса е съставена от голямо количество плагиоклазови и биотитови микролити, ксеноморфен К-фелдшпат и финопрашести рудни минерали. В някои случаи скалите са хидротермално променени и превърнати във вторични кварцити и аргилизити.

Вр. Драгойна е изграден от тъмносиви, с кафеникав оттенък средно- до едропорфирни латити. Лавите изграждат купол и разположен южно от него лавов поток. Първичните минерали съставят до 35 % от обема на скалата. Плагиоклазите (андезин) са преобладаващи, като се наблюдават и плочести санидинови порфири (1–2,5 mm). Мафичните минерали са представени от клинопироксен и биотит. Основната маса е съставена от голямо количество ксеноморфен К-фелдшпат, плагиоклазови микролити, редки, напълно опацитизирани биотитови люспи, апатит и рудни минерали. Тези характеристики (порфирен санидин), както и химичният им състав (K2O – 5,22), показват относително сходство с ултракалиевите латити от Брястовския вулкански подкомплекс.

Гърловите лавобрекчи запълват паразитен канал (взривна тръба) на Драгойненския вулкан. Разкриват се на вр. Къзларъ. Скалите са сходни с лавите от подкомплекса, а размерите на късовете в лавобрекчите достигат до блокови.

K-Ar датировки за вулканити от подкомплекса – 30–31 Ма (Лилов, Харковска, 1992) и 32 Ма (Harkovska et al., 1989) определят рупелската им възраст.

4.2.6.2. Брястовски вулкански подкомплекс

Скалите на подкомплекса се разкриват в централната част на картния лист, образувайки една ивица, простираща се между селата Душка на изток и Новаково на запад. Това са ултракалиеви латити, изграждащи западния склон и подножието на Брястовския вулкан (Yanev, Pecskay, 1997). Останалите съставни единици на подкомплекса не се разкриват на картния лист.
Ултракалиеви латити (1BsOl₁). До сега тези скали са отнасяни към: долноолигоценската „долна латитово-андезитова ефузия на І среднокисел вулканизъм” (Р. Иванов, 1960), приабонската „долна ефузия на андезитите и латитите” (Боянов, Маврудчиев, 1961), „член” (Р. Иванов, 1972; Yanev, Pecskay, 1997), съответно „задруга на ІІ среднокисел вулканизъм” (Геоложката карта на България М 1:100 000, к. л. Искра) или към „Драгойновски латитов комплекс” (Milovanov et al., 2005). Отнасянето им към последния не е възприето от нас поради различния им химически, а оттам различен минерален състав на скалите и друг тип на вулканската дейност.

На описвания картен лист подложката на тези вулканити е представена от среднокиселите вулканити на Буковския комплекс. От север част от разкритията им са оградени с разломи, по които са внедрени дайките на Тримогилския подкомплекс. Върху ултракалиевите латити трансгресивно лежат пиро- и епикластитите на туфозната задруга, както и дребно- до среднопорфирни латити на Новаковския вулкански подкомплекс. Скалите на описвания подкомплекс са пресечени и от Йончевските трахириолити.

Ултракалиевите латити са средно- до едропорфирни по санидина скали със сиво-черен до сиво-зелен, а в горната част на единицата – виолетов цвят. Те съставят вероятно няколко дебели лавови покрова, състоящи се от множество потоци, образувани бързо един след друг. Не са установени продукти на експлозивна дейност. Между някои от потоците (напр. на 3,5 km ЮИ от с. Новаково, на шосето за с. Паничково) се разкрива неколкометрова леща от варовици с червено-кафяви водорасли от отдел Rhodophyta (Бакалова, 1983). Те говорят за наличие на морски басейн с дълбочина до 50 m в тази част на Брястовския вулкан, въпреки че централната му част на к. л. Сусам (Yanev, Pecskay, 1997) е била субаерална.

Ултракалиевите латити са изградени от порфирни минерали във вариращо количество (до 40–50%) и основна маса с пилотаксична, по-рядко хиалопилитова до микропоикилитова структура. Порфирите (Yanev, Pecskay, 1997) са от плагиоклаз, понякога зонален (ядро – битовнит, периферия – андезин), санидин (по неговото присъствие тези скали се отличават от нормалните латити), богат на Na диопсид-авгит, богат на Mg биотит до флогопит. Акцесори са Ti-магнетит, апатит и рядко циркон. Битовнитовите ядра на плагиоклазите говорят за смесване с базична магма. Основната маса е изградена от микролити на изброените по-горе минерали, както и анортоклаз. На места в основната маса се появява ксеноморфен кварц (включващ фелдшпатовити микролити), както и редки кварцови субпорфири.

Няма данни за изотопната възраст на тези вулканите на описвания картен лист. Според Ar–Ar и K-Ar датировки от к.л. Искра – М 1:50 000 тя е съответно 32,72±0,32 Ма (Singer, Marchev, 2000) и 33,4±1,3 Ма (Yanev, Pecskay, 1997), т.е. раннорупелска.

4.2.6.3. Новаковски вулкански подкомплекс

Като официална литостратиграфска единица с ранг на вулкански подкомплекс се въвежда в настоящата записка. Наименован е на с. Новаково. В предишни изследвания скалите са обединявани към „задруга на втори среднокисел вулканизъм” – Геоложката карта на България в М 1:100 000 (к. л. Искра) или към „Драгойновски латитвов комлекс” (В. Георгиев, Милованов, 2006a).

Скалите от единицата се разкриват в югозападната част от картния лист, в района на Гарванов връх, на изток към с. Новаково, вр. Камилата до западно от с. Жълт камък. Изграждат Новаковския вулкан.

Вулканитите от подкомплекса се разполагат с размив върху седиментите на конгломератно-пясъчниковата задруга и съгласно върху ултракалиевите латити от Брястовския вулкански подкомплекс. Просичат се от дайки на Тримогилския вулкански подкомплекс. Покриват се с размив и се зацепват с долните нива на туфозната задруга.

Новаковският вулкански подкомплекс е изграден от среднокисели вулкански продукти с преобладаващо латитов състав – лави, лавобрекчи, пепелни и агломератови туфи и епикластити. Наблюдават се лавови потоци, секущи и субвулкански тела, дайки и силове. Скалите са често хидротемално променени.

Възрастта на скалите,определена по стратиграфска позиция, е рупелска.

Новаковският вулкански подкомплекс се подразделя на две основни единици, обединяващи слоестите и секущи тела от състава му: среднокисели вулканити и среднокисели вулканити – субвулкански фациес.

Среднокисели вулканити. Скалите от единицата изграждат основната част от състава на подкомплекса. Представени са от среднокисели пирокластити и епикластити на различни места в разреза, секущи тела и поредица от потоци от латитови лави и лавобрекчи.

Пирокластитите и епикластитите се наблюдават като малки разкрития южно и югоизточно от с. Тополово, на различни нива всред лавовите потоци. В някои случаи разкритията са извънмащабни и скалите не са отделени на картата. Представени са от пепелни до грубопепелни и агломератови туфи, по-рядко епикластити.

Латитовите лави и лавобрекчи (1NvλOl₁) изграждат поредица от лавови потоци, прослояващи се с неиздържани пачки и лещи от среднокисели туфи. В района на Гарванов връх се разкрива линейно издължен в ЮЮЗ–ССИ посока проводящ канал, маркиран от стръмнозатъващи слоеве на течение. Скалите са зелени, сиви до тъмносиви на свежа повъхност до червено-кафяви на изветряла, масивни, дребно- до среднопорфирни латити. Първичните минерали изграждат до 35% от обема на скалата. Представени са от плагиоклаз, пироксен, амфибол и биотит. Акцесорни са кафяв апатит и руден минерал. Основната маса е микролитова. Установяват се различни по големина миндали с неправилна форма. Скалите често са хидротермално променени, главно с пропилитов тип изменения. Вторичните минерали са епидот, хлорит, кварц и албит.

Лавобрекчите – гърлов фациес изграждат един, открояващ се в релефа нек югоизточно от Гарванов връх, вместен всред лавите и пирокластитите от подкомплекса. Свързващата маса и късовете в лавобрекчите (1–40 cm) са сходни по състав и петрографски особености с лавите от подкомплекса. Върху скалите са наложени пропилитов тип изменения.

Среднокисели вулканити – субвулкански фациес (2NvλOl₁). Скалите от единицата се разкриват южно от с. Тополово (по Чинардере), западно и източно от с. Новаково.

Скалите просичат и са вместени в седименти на конгломератно-пясъчниковата задруга.

Единицата е представена от преобладаващо дребнопорфирни латити, изграждащи неправилни и силоподобни тела, силове и дайки. При някои от по-малките силове (по Чинардере) се наблюдава призматична напуканост, напречно на повърхностите на застиване, като в крайните им участъци е разположена ветриловидно. Скалите са масивни, сиви, сиво-черни до сиво-зелени, с дребнопорфирна структура. Първичните минерали са представени от плагиоклаз, пироксен и биотит. Основната маса с микролитова структура е изградена от плагиоклазови микролити със субпаралелна ориентировка, които обтичат порфирите; кварцови и рудни зърна, апатитови игли и малко вулканско стъкло. Наблюдават се миндали с различна големина, някои от които с амебовидна форма, запълнени с радиалнолъчест хлорит, а в периферните части от зърнест кварц и карбонат. Често скалите са хидротермално променени.

Възрастта на склите, определена по взаимоотношенията им с другите единици, е рупелска.

4.2.6.4. Туфозна задруга (tOl₁)

Скалите на тази задруга са отнасяни към: „хоризонт”, съответно „задруга на ІІ кисел вулканизъм” (Р. Иванов, 1960; Геоложка карта на България 1:100 000, к. л. Искра), „риолитова свита” (Р. Иванов, 1972), „хоризонт на белите туфи, туфобрекчи и туфогенно-седиментните скали” от „долната ефузия на дацититe, риодацитите, риолитите и техните пирокластити” (Боянов, Маврудчиев, 1961) или „Боровишки риолитов комплекс” (В. Георгиев, Милованов, 2006b).

В източната и централна част на картния лист задругата се състои от многократно редуване на масивни слабо- до средноспечени игнимбрити, среднослоести въздушноотложени туфи и епикластити, а в югозападната му част – от силноспечени игнимбрити, придружени също от туфи и епикластити (Янев, 1990). В района на с. Йончево се наблюдава ъглово несъгласие между отделни игнимбритови пачки и/или въздушноотложени туфи.

Туфозната задруга не е поделена по-детайлно и включва всички кисели пиро- и епикластични скали в Боровишката калдера от началото до края на киселата вулканска дейност. Тя лежи върху вулканитите на Новаковския и на Брястовския подкомплекс, последните изграждащи западния склон и подножието на едноименния вулкан. В основата ù (напр. на 4,5 km ЮИ от с. Новаково, по шосето за с. Паничково) се разполага пачка с дебелина няколко метра, състояща се от (от долу на горе): пласт от груби епикластити със заоблени латитови късове (размери до 0,4 m); среднослоести гравийни латитови епикластити с кисела пепелна спойка; дебелослоести грубопсамитови кисели епикластити; финослоести пепелни туфи; леща с дебелина 1,5 m от игнимбрити със сплеснати пемзи (размер до 5–7 сm) и латитови ксенокласти (размер до 15–20 сm); ко-игнимбритови пепелни туфи с дебелина 15–20 сm. Тази пачка е аналог на брекчоконгломератната пачка от същата задруга на к. л. Комунига (М 1:50 000), но за разлика от нея според Янев (1990) не съдържа лещи от варовици. На 2,5 km ЮИ от с. Новаково на няколко десетки метра от основата на туфозната задруга сред кисели туфи се разполага малък латитов поток с дебелина десетина метра.

Слабо- до средноспечените игнимбрити (продукти на пирокластични потоци) са масивни, сиви до бели, рядко розови или бледозелени скали с дебелина на отделните потоци най-често няколко метра. Те са съставени от дребни (до няколко cm) слабо до напълно сплеснати пемзови късчета, малко кристалокласти от кварц, фелдшпати и биотит, както и редки риолитови класти. Пемзовите късове са с обратна сортировка (като по-леки те се концентрират в горната част на пластовете), а риолитовите класти – в долната. Контактът им с туфите най-често е рязък, като в основата им се наблюдават щриховки, образувани при движението на наситени с късове тежки потоци (напр. по шосето с. Врата – с. Три могили на к. л. Комунига – М 1:50 000).

Туфите между слабо- до средноспечените игнимбрити са със същия цвят като тях. Те са средно- до дебелопластови, кристалолитокластични, най-често дребно- до едролапилни, рядко дребноблокови. Литокластите са пемзови, перлитови (някои адуларизирани) и риолитови (сферолитови или фелзитови), а кристалокластите са като тези в игнимбритите. Дребноблоковите литокластични туфи, съставени главно от разнообразни риолитови късове (размери най-често до 10 cm), могат да се интерпретират или като проксимални вулкански брекчи, отложени в близост до центъра на изригване (lаg breccia по Druitt, Sparks, 1982), или като епикластити. На места сред тях се наблюдават акреционни лапили (напр. източно от с. Йончево), както и в най-горната част на разреза на задругата (кариерите на 1 km СЗ от с. Жълт камък), които са указание за субаерален вулканизъм. В последното находище тези лапили са с размери до 0,5 сm и образуват слоеве от 1–2 реда лапили, издържани десетки метри.

Стъклените съставки в пирокластитите (пемзовите и перлитовите късове, както и пепелта на основната маса) са напълно променени. Те са заместени от кварц, адулар и различни глинести минерали (предимно смесенослоести илит/смектитови, по-рядко и каолинит). Най-богатите на адулар зони са с виолетов или зелен цвят. Кристалокластите – предимно фелдшпатите и биотита, са частично променени, съответно аргилизирани или заместени от кварц.

Силноспечените игнимбрити (dwt), разкриващи се в ЮЗ част на картния лист, са отделени като такива за първи път от Янев (1990), докато всички предидущи автори, цитирани по-горе, ги описват като риолити до риодацити. Те са масивни, червено-кафяви на цвят и изграждат две (от общо 4 в Боровишкия комплекс) единици на изстиване, всяка с дебелина от 200–250 m до 450–550 m. Тези единици са съставени от множество образувани бързо един след друг пирокластични потоци, които са изстинали и съответно спечени едновременно, заличавайки особеностите на отделните потоци (Fisher, Schminke, 1984). Под, между и върху тях конкордатно, с постепенен, но бърз преход (на разстояние 0,5–1,5 m) се разполагат въздушноотложени туфи, на места с акреционни лапили.

Игнимбритите са изградени от голямо количество порфирни минерали и фиаме всред микрокристален матрикс с единични лито- и ксенокласти. Порфирните минерали (Янев, 1990; Yanev, 1998) са от богат на барий санидин, зонален плагиоклаз (ядро от андезин, периферия – олигоклаз), на места с включения от клинопироксенови микролити, биотит, еденит и единични кварцови кристали (предимно в най-горните игнимбритови тела). Счита се, че обогатяването с порфирни минерали се дължи на еолова сепарация на фината пепелна фаза при сухоземни пирокластични потоци (Walker, 1972). Фиаметата, на места с перлитови пукнатини, са със сив или бледозелен цвят и размери от няколко до 30 cm в диаметър, със сплеснатост 1:10 (напр. северния склон на Сини връх). Краищата им са най-често разнищени. Те са били изградени от стъкло, образувано от спичането на пемзовите класти, сега заместено от кварц-фелдшпатов агрегат, често със сферолитова структура. Съдържат газови кухини, запълнени с кварц и адулар, продукти на газовата фаза на потоците. Матриксът е също от кварц-фелдшпатов агрегати с аксиолитова структура, обтичащи фиаметата и порфирите. Тази кристализация е заличила всички следи от спичането на витрокластите. Единичните литокласти са от пемзи, сферолитови риолити, игнимбрити, а ксенокластите – от латити и от кристалинния фундамент.

Туфите между телата от силноспечени игнимбрити са идентични на описаните по-горе. Те образуват издържани пачки с дебелина от няколко метра до няколко десетки метри или изолирани лещи. Прослояват се със седименти и епикластити.

Единствените изотопни датировки по K-Ar метод на валови проби са от най-горните нива на силноспечените игнимбрити и дават раннорупелска възраст – 33,5–34 Ма (определения на П. Лилов с точност ± 2 Ма в: Янев и др., 1988ф). Възрастта на останалата част от задругата също се приема за рупелска по геоложки взаимоотношения (лежи върху ултракалиевите латити на Брястовския подкомплекс с доказана раннорупелска възраст и се пресича от множество куполи от Йончевските трахириолити също с рупелска възраст).

4.2.6.5. Мурговски трахириолити (MτρOl₁)

Под това название си отделят за първи път в настоящата записка по името на мах. Мурга. За първи път са описани като „лещови вулканити” от Янев (1990), докато от другите автори са определяни като риолити (Боянов, Маврудчиев, 1961; Боянов и др., 1963ф; Р. Иванов, 1972) или „Гьомдъшки високосилициеви риолити” (Марчев, Фекелджиев, 1981; Марчев, 1985). От В. Георгиев, Милованов (2006) са обединени заедно с част от туфозната задруга (силноспечените игнимбрити) и Шаренноските трахидацити под името „Мургeнски трахириолитов комплекс”.

На описвания картен лист те се разкриват в южната му част, между Узунмахла и с. Йончево. Тук те представляват северната дъга на голямо пръстеновидно тяло с диаметър 5–7 km, разпространено главно на к. л. Комунига (М 1:50 000). То вероятно е внедрено в бордовия разлом на Мурговската калдера (Янев, 1990; Yanev et al., 2005; Dhont et al., 2008), доказана и по геофизичните данни (Д. Йосифов и др., 1990). Лещовите трахириолити са процепени от множество тела от черни перлити.

Пръстеновидното тяло се състои от секуща и покровна част. На описвания картен лист първата се наблюдава между селата Йончево и Паничково, където образува ивица с меридионална посока и широчина 2,5 km. Ерозията го разкрива до дълбочина 400 m. Тялото има субвертикални контакти, които процепват пирокластитите на туфозната задруга. В най-горната си част, в района на с. Йончево то постепенно преминава в къс поток с дължина 1 km и дебелина 100–150 m, а в района на с. Паничково се свързва с разкритията на други потоци, които образуват И–З ивица (6 х 1,5 km), достигаща на запад до Узунмахла. Тяхната дебелина е до 250–300 m, завършвайки клиновидно. Те вероятно са свързани с нек (диаметър 0,3 km), разкриващ се на 0,7 km южно от с. Жълт камък. Под и над тях с рязък контакт се разполагат пирокластити от туфозната задруга. В югозападния край на с. Паничково в отдолулежащите туфи се наблюдават едроблокови хаотични брекчи с късове (до 1 m) и единични блокове с размери до 10–15 m от сиви риолити.

Лещовите трахириолити (до риолити) и в двете части на тялото имат еднакъв състав, подобна структура, но различия в размерите на градивните елементи (Янев, 1990). Скалите са червено-кафяви на цвят, плочесто напукани, рядко образуващи правоъгълни призми. Те са изградени от порфирни минерали, сиво-зелени (на места кафяви) лещи, които са най-характерния белег на тези вулканити и матрикс. Порфирните минерали (20–30%) са от кварц, санидин (частично адуларизиран и аргилизиран), албитизиран плагиоклаз, биотит, рядко еденит и диопсид; акцесори – магнетит, циркон, апатит, титанит и рядко илменит. Лещите, по морфология подобни на фияме, са паралелни на контактите на тялото. Само в участъците, където секущото тяло преминава в покровно, лещите са безразборно ориентирани, поради което скалата тук има емулсионна структура. Те имат различни размери и форма в двете части на тялото: в секущата са много удължени (размери до 4–5 х 0,1–0,2 сm); в покровната част са със средни размери 5–6 х 0,5–1 cm, максимални 25–30 х 2–3 cm. Малките лещички, особено в покровната част имат назъбени граници и амебовидна форма, по което се отличават от типичното фиаме. Лещите са с неизвестен първичен състав, защото повсеместно са заместени от ксеноморфен, на места влакнест кварц и сферични до розетковидни агрегати от късопризматичен албит. Албитът образува и ивици по периферията на лещите. В някои лещи е кристализирал аметист, а в покровната част – ломонтит и/или илит. Матриксът е от микрозърнеста маса, в която изобилстват неправилни, често остроъгълни, звездо- и Y-образни форми, подобни на витрокласти. Той е изцяло заместен от кварц и адулар.

Некът южно от с. Жълт камък е изграден от същия тип скали, но с вертикално разположение на лещите и много богати на шупли (до 30% от обема на скалата), запълнени с карбонат от анкеритов тип.

Черните перлити, които процепват лещовите трахилриолити от двете части на тялото образуват множество тела с размери до 15 х 100 m. Те са масивни, без призматично напукване и са съставени от същите като на трахириолитите, но непроменени порфири и акцесорни минерали (Yanev, 1998). Разположени са всред матрикс с емулсионна структура, обусловена от наличието на два вида стъкло (Марчев, Фекелджиев, 1981). Единият вид стъкло образува силно огънати лещички с разнищени краища, черупчести и Y-образни форми с микропотоци от рудни кристалити в тях (обуславящи черния им цвят), а другият, сега напълно клиноптилолитизиран, изпълнява ролята на „спойка” между тях. Последният е оцветен розово от изобилните хематитови микролити. Перлитите често съдържат отделни червено-кафяви „жилни” (с дебелина до 30–40 cm) и сферични (с диаметър до 10 cm) образувания, наречени от някои автори риолитови (Горанов и др., 1960). На места те образуват гъста правоъгълна мрежа. Тези образувания имат същата структура като перлитите, но са изцяло заместени от кварц и адулар, а по периферията – от клиноптилолит.

Генезисът на лещовите трахириолити и перлити, които се срещат и по други места в света (наричани често „интрузивни игнимбрити”), е спорен. Според едни автори (Sparks et al., 1999) те се образуват при резорбция на флуидната фаза и последваща компресия на пирокластични потоци. Това обаче не обяснява техните секущи контакти, нито различията на променителните продукти на съставящите ги елементи (лещи и матрикс). Според други автори (Иншин, 1972 с пълна библиография; Янев, 1990) това са продукти на ликвирала лава, от която застиват две стъклени фази с различно разпределение на алкалиите, желязото и флуидите. Лещовите трахириолити и перлитите са продукти на две порции от такъв вид лава. Това обяснява посочените по-горе особености на вулканитите, но пълната промяна на стъклото в лещовите трахириолити (и зеолитизацията на едната стъклена фаза в черните перлити) не позволява да се изследва първичния им химически състав и докаже разлика между предполагаемите две стъклени фази.

Данните за изотопната възраст на вулканитите са силно повлияни от хидротермалната им промяна – Ar-Ar датиране на санидин (вероятно частично или напълно променен) дава 31,8±0,22 Ма (Singer, Marchev, 2000). Геоложките взаимоотношения сочат, че тяхното внедряване е след това на калдерните дайки и преди Шаренноското субвулкански тяло (двете на к. л. Комунига – М 1:50 000). В с. Паничково те се секат от едно голямо тяло на Йончевските трахириолити. Тези взаимоотношения и изотопната им възраст (вероятно подмладена) свидетелстват за рупелската възраст на скалите.

4.2.6.6. Йончевски трахириолити (YτρOl₁)

Като официална неслоеста литостратиграфска единица се въвежда в настоящата записка. Наименувана е на с. Йончево като типовият локалитет се намира на изток от селото (к. л. Сусам – М 1:50 000).

Тези вулканити са отнасяни от цитираните за предходната единица автори към същите единици като туфозната задруга. Lilov et al. (1987) и Янев (1990) ги отнасят към „ІІ-ІІІ кисел вулканизъм”, а В. Георгиев, Милованов (2006b) – към „Паничковски трахириодацитов комплекс”.

Йончевските трахириолити (по състав достигат до риолити) съставят клъстер (група) от десетки куполи на изстискване и криптокуполи (Янев, 1990), разпръснати на площ от 70 km², между с. Йончево на юг, с. Душка на север, с. Жълт камък на запад и Сърнишкия калдерен разлом на изток (на к. л. Сусам). Всеки един от тях представлява отделен моногенен вулкански център. Те са денудирани на различно ниво, вкл. и неково. Не се наблюдава образуващата се на повърхността на куполите околокуполна (мантийна) брекча – тя може да е еродирана или телата да се разглеждат като застинали близо до повърхността криптокуполи. Куполите имат овална или удължена форма; размери – от няколко десетки метра до 2 km (северно от с. Йончево). Към тези куполи се отнася и едно голямо трахириолитово тяло (4 х 1,8 km), разкриващо се в с. Паничково и източно от него.

Предполага се (Yanev et al., 2005; Dhont et al., 2008), че куполите са използвали като проводящи канали И–СИ разломи, каквато посока имат и слоевете на течение в куполите. Тези разломи представляват част от една система тип „конска опашка”, възникнала вследствие на отседни движения по Сърнишкия калдерен разлом (к. л. Сусам – М 1:50 000).

Куполите често имат зонален строеж (Yanev et al., 1986), съставени от централно, кристализирало трахириолитово ядро, преходна перлит-трахириолитова зона и перлитна периферия, понякога с перлитни брекчи на контакта с вместващите скали. Перлитите най-често образуват сърпо- или лещообразни тела, изчезващи на дълбочина няколко десетки метра.

Трахириолитите (до риолити) са високосилициеви по състав, на цвят розови до сиви (в дълбочина), на места с изразени плоскостни структури. Те са изградени от порфирни минерали (10–15%) и сферолитова или фелзитова основна маса. Порфирите (Yanev, 1998) са от кородиран кварц, зонален санидин и плагиоклаз, малко биотит и амфибол; акцесори – магнетит, апатит, циркон и титанит. Плагиоклазите са с олигоклазова периферия и андезинови ядра. Понякога са с разядени (тип „пчелна пита”) лабрадорови ядра, указващо за смесване с по-базчна магма. Основната маса съдържа микролити от плагиоклаз, биотит и санидин.

Голямото трахириолитово тяло при с. Паничково е с розово-виолетов до сив цвят. По петрографска характеристика то е подобно на описаните куполи, като основната му маса е фелзитова, а по периферията му само на места се наблюдават редуващи се милиметрови ивици перлити и трахириолити. Последното говори за дълбок ерозионен срез на това тяло. В северната му част, в Енчова махала се разкрива нек с размери 0,5 х 0,3 km. Периферията на нека, с дебелина до 10 m е от плочести трахириолити, богати на сантиметрови шупли и с ясно изразени слоеве на течение.

Перлитите са масивни, без изразени плоскостни структури, бледозелени до кафяви (рядко сиви и черни), което е указание за окислителна, т.е. субаерална обстановка на застиване (Yanev, 1987). Изградени са от същите порфирни минерали като трахириолитите, но със стъклена основна маса с микрослоеве на течение, с или без перлитово напукване. Преходната зона (Yanev, 1987) с дебелина няколко метра е от два типа: а) от изолирани (диаметър до 1 сm) или сраснали риолитови сферолити всред перлитна основна маса; количеството на сферолитите намалява към перлитната периферия до пълното им изчезване и обратно – увеличава се към кристализиралото ядро до пълно изчезване на стъклото между тях; б) редуване на трахириолитови и перлитови ивици; дебелината на трахириолитовите ивици намалява към перлитната периферия до пълното им изчезване и обратно – увеличава се към кристализиралото ядро до пълно изчезване на стъклените ивици между тях. Вторият тип е най-чест в по-дълбоко еродираните, некови части на куполите.

Куполите са засегнати в различна степен от хидротермална промяна, описана в к. л. Сусам.

K-Ar датировка на валови проби от два слабопроменени трахириолитови купола северно от с. Жълт камък сочи рупелска възраст: 31–32 Ма, а на нека в Енчова махала – 30 Ма (непубликувани данни на П. Лилов и Й. Янев). Поради това Йончевските трахириолити са разглеждани като последен продукт от еволюцията на киселия магматизъм на Боровишката калдера (Янев, 1990). По-късни от тях са дайките от Тримогилския подкомплекс – риолитова дайка от източния край на Новаково-Пилашевския дайков сноп сече купола, източно от вр. Калето.

4.2.6.7. Тримогилски вулкански подкомплекс

Подкомплексът съвпада с едноименния комплекс на В. Георгиев, Милованов (2006b), но тук е променен рангът му, т. к. в настоящата записка той е приет за част от Боровишкия вулкански комплекс и се разглежда като финален етап на еволюцията на този магматизъм. Вулканитите на подкомплекса са отнесени от Боянов, Маврудчиев (1961) към „горна ефузия на андезитите и латитите” и „горна ефузия на едропорфирните риодацити и риолити”; от Маврудчиев (1965) – към „субсеквентен комагматичен дайков магматизъм”; от Р. Иванов (1972) – към „ІІІ кисел и ІІІ среднокисел вулканизъм” и към „комплекс на фелзитовите риолити”, а на Геоложката карта на България 1:100 000 (к. л. Искра) – към „дайков тензионен комплекс” (Боянов и др.,1990).

Тримогилският подкомплекс се състои от дайки и субвулкански тела с риолитов, трахидацитов, латитов, рядко и шошонитов състав. Те образуват дайкови снопове (Р. Иванов, 1972) с екваториална (Новаково-Пилашевският и Шаренприпекският) и субмеридионална (Равенборският) посока. Дължината им е от няколко до 25 km.

Кисели вулканити. Според състава и размера на порфирните минерали те се поделят на: дребно- до среднопорфирни трахириодацити – силиподобни и секущи субвулкански тела (4ТζOl₁); едропорфирни риодацити до трахириодацити – субвулканско тяло (5ТζOl₁); средно- до едропорфирни трахириодацити до трахириолити – линейно удължени секущи тела и дайки (6ТζOl₁) и дребнопорфирни риолити до трахириолити – дайки (7ТOl₁),

Дайките с кисел състав и по-специално тези с трахириодацитов до трахириолитов състав са главните елементи на Тримогилския подкомплекс. Последните са описвани като едропорфирни риодацити (Боянов, Маврудчиев, 1961) или кварцтрахити (Иванов, 1972 и др.). Те са с дължина от няколко десетки m до 10 km (напр. между с. Новаково и вр. Св. Петър) и дебелина от 4 до 50 m. Скалите са богати на порфирни минерали (до 50%) – едри няколко сантиметра санидинови кристали, кисел плагиоклаз, малко биотит и кварц, рядко амфибол и клинопироксен всред сферолитова или гранобластова кварц–фелдшпатова основна маса. Много често порфирите и основната маса са карбонатизирани и/или аргилизирани, а фемичните минерали – заместени от кварц. Голямото силоподобно субвулканското тяло южно от с. Ночево (4ТζOl₁) е с едри порфири от зонален санидин (с различно бариево съдържание), кисел олигоклаз, малко кварц и биотит сред дребнозърнеста до гранобластова основна маса.

Трахириолитови до риолитови дайки се разкриват само в Шаренприпекския и Новаково-Пилашевския сноп. Те са с дължина от няколко десетки m до 1,5 km и дебелина от 2 до 10 m. На цвят са розови, някои от тях с добре изразени слоеве на течение. Изградени са от малко порфирни минерали (кварц, санидин, кисел плагиоклаз, малко биотит, рядко и амфибол) всред фелзитова основна маса. Наблюдават се и едропорфирни риолитови дайки със същите минерали, но в по-голямо количество, разположени сред микрогранофирова основна маса, съставена от взаимно прораснали кварц и фелдшпати.
Среднокисели вулканити. Според състава и размера на порфирните минерали те се поделят на: дребно- до среднопорфирни шошонити до латити (1ТOl₁); дребно- до среднопорфирни латити (2ТOl₁) и едропорфирни латити (3ТOl₁).

Дайките с латитов състав се разкриват предимно в Новаково-Пилашевския сноп, където достигат дължина 1,3 km. Съдържат плагиоклазови, биотитови и клинопироксенови порфири. Шошонитовите дайки се разкриват в Равенборския сноп. Те са пропилитизирани (вторични минерали кварц, епидот, хлорит, серицит, карбонат и глини).

Изотопните данни за възрастта на дайките от Тримогилския подкомплекс са противоречиви. К-Ar определение на валова проба (Lilov et al., 1987) от шошонитова дайка ЮЗ от Сини връх сочи 29,5 Ма, а на субвулканското тяло от трахириодацити южно от с. Ночево – 25 Ма (непубликувани данни на Лилов и Янев), т.е. рупел-хат. Вероятно резултатите са повлияни от описаните по-горе промени, които засягат дайките и субвулканските тела. Изотопните данни за дайки от същите снопове на к. л. Комунига (М 1:50 000) сочат по-стара възраст.