Oснови на будизма

И все пак какво е будизмът, песимизъм или оптимизъм? Отговорът е нито едното нито другото. Будизмът е реализъм, основан на здравия разум – реализъм, основан на рационализма. Един лекар-песимист би се отказал да лекува болния, защото не вижда надежда за него; един лекар-оптимист би се отказал да лекува болния, защото не вижда опасност за него; но лекар, който е реалист, ще предпише на болния правилното лечение.

Отново, цитирайки Радхакришнан, ще кажем: “Ако песимизъм означава, че животът на земята не си заслужава да се живее освен ако не е живян чисто, хармонично, без болезне­на привързаност, тогава Будизмът е песимизъм.” Будизмът учи, че светогледът на обикновения човек, неговото отношение към света е такова, че предизвиква страда­ние в него. За обикновения човек всичко е страдание, всичко е мъка. Будизмът учи как човек да про­мени своето отношение към света и как това ново отношение, този нов начин на контактуване със света да му носи удовлетворение и да изпълва ума му с мир и спокойствие. Неслучайно всички изображения на Буда го показват с ведро и спокойно лице, с типичната усмивка (Михита-пубамгама), усмивка на тотална непривързаност и съвършенство. Досега не е открито дори и едно изображение, на което той да е намръщен, сърдит или мрачен. Радостта Пити е един от седемте фактора – необходимо условие за просветлението.

Но Буда казва, че удоволствието също е страдание. Не е ли това песимистично изказване? Според Буда трябва да се имат предвид три неща, когато се разглеждат удоволствията, които животът предлага:

1. Привлекателност на всяко удоволствие – Асада.

2. Нежелани последствия след като обектът на удоволствие е бил постигнат – Адинава. Те могат да са резултат от незадоволено желание, обектът не отговаря на очакванията, страх от загуба на обекта, загуба на обекта и т.н.

3. Освобождение от страданието – Нисарана. То е резултат от прекратяване на привързаността към обекта на удоволствие.

Погледнато от една такава позиция е видно, че всяко удоволствие води до страдание, ако е придружено с привързаност.
Но каква е концепцията на будизма за страданието? Отново се разглеждат три основни положения:

1. Дукха като обикновено страдание (Дукха-дукхата). Тук спадат всички форми на болка и страдание на тялото или ума – нараняване на тялото, раждане, смърт, болест, мъка, депресия, завист, омраза и т.н.

2. Дукха като нещо, получено вследствие на промяна (Випаринама-дукха). Тук спадат онези страдания, които са предизвикани в следствие на загубата на обекта на удоволствие. Първоначално има изпитване на удоволствие, но нищо на този свят не е трайно, всичко си има своя неизбежен край, а краят на удоволствието предизвиква тъга и оттам - страдание.

3. Дукха на обусловените състояния (Самкхара-дукха). Докато горните две схва­ща­ния за дукха са лесни за разбиране, то третият вид страдание изисква специално пояснение. Това е ключът за разбиране на първата благородна истина. За нейното обяснение е нужно първо да се разбере концепцията за петте агрегата.

Всичко онова, което е познато като Карма, се включва в този агрегат. Буда определя карма като казва: “Четана хам бхикхаве камам вадами. Четя-итва камам кароти кайена вача манаса.” - “О, Бхикшу, съзнателната преднамереност (Четана) е това, което аз наричам Карма (Кама). След като се прояви съзнателна преднамереност, се действа посредством тяло, говор и ум.”

Съгласно будизма само волевите действия водят до кармични последици. Действие, което не е волево, което не е извършено с някакво намерение не води до формиране на но­ва карма. Така че, вторият и третият агрегати - усещанията и възприятията, не спадат към волевите действия и поради това нямат кармичен ефект. Само волеви или преднамерени действия като внимание (Манасикара), воля (Чханда), решителност (Адхимокха), увереност (Садха), концентрация (Самадхи), мъдрост (Пана), енергичност (Вирия), харесване (Рага), нехаресване (Патигха), невежество (Авиджа), самонадеяност (Мана), идея за аз-а (Сакая-дитхи) и т.н. могат да предизвикат кармичен ефект.
5.Агрегат на съзнание (Винана-кханда на санскрит Виджнана-Скханда). Съзнанието е онова, с което знаем, че знаем за някакъв обект, било то външен (физически) или вътрешен (умствен). То е в основата на всички наши ответни реакции, нашето реагиране на вътрешни и външни обекти. То отново се разделя на шест вида в зависимост от това към кое сетиво се отнася. Трябва излишно да се подчертае, че съзнанието – Винана-кханда, не е онова, с което осезаваме, нито пък е онова, с което формираме възприятията. Със съзнанието не се чувства какви се качествата на даден обект, нито пък с него се разпознава какъв е обектът. Тези неща се отнасят до първия, втория и третия агрегати. Нито пък със съзнанието се вземат решения как или на какво да реагираме. Тези функции се поемат от четвъртия агрегат. Съзнанието е само един вид будност по отношение на съществуването на усещания, възприятия и менталните волеви формации.

То е в основата на погрешната идея за съществуване на аз-а. Но то не е идеята за Аз. Идеята за “АЗ” принадлежи на четвъртия агрегат! В будизма се отрича не само съществуването на низшия “аз” - егото, но и на висшия Аз – Атман. Така че, за петия агрегат не трябва да се разбира, че той е “душата” в нас като нещо съществуващо и противоположно на материята. В будизма се отрича съществуването на такава неизменна субстанция, която съществува в нас от самото раждане до смъртта и след това се преражда от едно тяло в друго.

Когато Сати споделил този свой възглед с Буда, учителят го попитал: “Сати, какво разбираш под “съзнание” (Винана-кханда)?

Отговорът на Сати е класическа грешка, правена от хиляди така наречени псевдо-специалисти по будизъм: “Това, чрез което се изразява, чрез което се осезава, чрез което се изпитват опитностите на добрите и лошите дела.”

“Но кога си ме чул, глупако, – отвърнал сразяващо Буда – да обяснявам учението по този начин? Не съм ли обяснявал толкова пъти, че съзнанието се проявява само при наличието на условия? Съзнанието (Винана-кханда) се наименува (тоест класифицира) според това от какво условие е възникнало. Поради съществуването на очите и визуалните форми съществува визуално съзнание. Поради съществуването на ушите и звука съществува звуково (аудиално) съзнание. Поради съществуването на носа и миризмата съществува мирисно (олфакторно) съзнание. Поради съществуването на езика и вкуса съществува вкусово (густаторно) съзнание. Поради съществуването на кожата и допира съществува допирно (тактилно) съзнание. Поради съществуването на ума и умствените обекти съществува ментално (умствено) съзнание.”

После Буда обяснява, че така както огънят се нарича “дървен”, защото възниква от горенето на дърва, или “тревен” защото възниква от горене на трева (на български няма такива изрази, но идеята се разбира), по същия начин съзнанието се наименува въз основа на условието, от което е възникнало. Съзнани­е­то може да възникне въз основа на всеки един от първите четири агрегата и може да съществува само при наличието на един от тези агрегати. Според будизма, съзнанието не може да съществува само по себе си, така както се твърди в Йога и Веданта.

“... Когато някой казва, че Съзнанието (Винана-кханда) може да идва или да си отива, да се заражда, развива, расте и преминава без да зависи от материята, осезанията, възприятията, менталните формации (тоест четирите агрегата), той говори за нещо, което не съществува ...”

Ако се анализира страданието на много дълбоко ниво, ще се окаже че то представлява болезнена неконтролирана привързаност, която всеки един от нас развива по отношение на тялото и ума заедно с техните процеси на усещане, възприятие, съждения, реакция и т.н. Хората се вкопчват здраво към своята самоличност, към идеята, която имат за тяхното собствено, правилно умствено и физическо съществуване като за нещо постоянно и непроменливо, пълно с идеи от рода на “това трябва да бъде така” и “това не тряб­ва да бъде така”. Те пропускат да видят, че това са временни процеси и явления, непрестанно развиващи се и изменящи се, движещи се в един безкраен поток от взаимно свързани и обусловени събития. Това вкопчване към нереални идеи и концепции, към някакво илюзорно “аз”, като че ли това е нещо вечно, когато всъщност всичко това е постоянно променящо се, това е истинското страдание. Изброяват се пет основни вида неконтролирана привързаност:

1. Привързаност към навика да се търсят сетивни удоволствия и да се избягват неприятни сетивни усещания. Наркоман, който се е пристрастил към даден наркотик, продължава да взема наркотика дори след като е осъзнал неговата вреда, и знае че повтарящото вземане на наркотик само засилва и утвърждава в него вредния навик. В него има пристрастяване към вредния навик и той не спира, дори ако наркотикът вече не носи очакваното удоволствие на сетивата му. По същия начин ние се пристрастяваме към някакво условие, някоя идея и формираме навик на привързаност. В момента в който нашето желание към предмета на привързаност е задоволено, ние формираме ново желание. Обектът на желание вече не е толкова важен – за нас по-важно е да поддържаме постоянно в ума някакво силно желание, някакъв копнеж. Това състояние на ума, този копнеж е това, което донася удоволствието. Ние сме се пристрастили към него без дори да осъзнаваме това. Колкото и да се опитваме да задоволим сетивата с желания обект, никога не ще можем да постигнем спокойствие на ума, докато не се освободим от пристрастяването към навика да поддържаме ума в състояние на копнеж.

2. Привързаност към идеята за “Аз-а”, към егото, към онзи образ, който сме из­градили за себе си. За всеки един от нас това “аз” е най-важната личност в света. Дори когато някой казва, че се жертва заради другите или заради някоя идея, той прави това защото неговото “аз” се чувства по-щастливо по този начин. Ние се държим така, както магнит поставен сред метални и разни други дребни стърготини. Магнитът веднага привлича само железните стърготини, които се нареждат около него в определен ред и форма. По същия начин ние привличаме само определен кръг от хора и почти подсъзнателно се стараем да подредим света около нас според това какво ни харесва и какво не. Но ние не сме сами на този свят; един “аз” неминуемо ще срещне друг “аз” с който ще възникне конфликт. Начинът, по който сме подредили света около нас, неминуемо ще попадне под магнитното поле на някой друг “аз”, чиято подредба е различна от нашата. Сблъсъкът на идеи и схващания е неизбежен и резултатът е страдание.

3. Неконтролираната привързаност не се ограничава само към идеята за “аз”, но се разпростира нататък като развива идеята за собственост, идеята за “мое”. Така се получава парадокс: от една страна “аз” не съществува, от друга страна това “аз” си позволява да притежава неща, предмети и дори други “аз”. Ние всички развиваме огромна привързаност към това, което притежаваме, защото тези предмети задоволяват желанията на фиктивното “аз”, което сме създали за себе си. Тези предмети, които определяме като “мои”, се асоциират с “аз”, защото подкрепят образа, който сме изградили за “себе” си. Подобна привързаност не би била проблем, ако това, което наричаме “мое”, беше вечно; ако никой не може да отнеме “моето” от “аз”; ако този “аз” беше вечен, непроменлив и можеше да се наслаждава вечно на това, което е “мое”. Но реалността е различна от това, което ние предполагаме. Рано или късно това “мое” бива отделено от “аз” и резултатът е болка и страдание. Колкото по-голяма е била привързаността, толкова по-голяма е болката и страданието при раздялата.

4. Неконтролираната привързаност се разпростира и по-нататък - не само към материалните обекти, но и към нашите идеи, схващания, разбирания, позиции, вярвания. Няма значение какво е тяхното съдържание – дали това е някаква глупост или възвишена идея. Няма значение дали сме прави или не, ако сме привързани към тях, това ще ни направи нещастни. Всеки един от нас е убеден, че нашите собствени разбирания за традиция, за добро и зло, за истина и неистина, за правилно и неправилно и т.н. са най-добри­те. Ние се разстройваме много, когато някой критикува тези позиции. Ако се опитаме да обясним нашите позиции на другите и те не ги възприемат, това отново ни разстройва. Ако се наложи да ги променим, правим това с най-голямо нежелание и съпротива, защото те са част от това фиктивно “аз”, което ние толкова много обичаме. Много трудно е за нас да признаем, че всеки човек има толкова право на свои собствени позиции, колкото и ние на наши, и много често отказваме да видим нещата от друга гледна точка. Ако двете страни се откажат от привързаността си към идеи и разбирания, и заедно решат да погледнат на нещата обективно и реално – такива, каквито са е възможно много по-лесно да се разрешат проблема. За съжаление привързаността към собствените убеждения ни прави твърде субективни и резултатът отново е болка и страдание.

5. Накрая неконтролираната привързаност обхваща нашите религиозни вярвания и религиозни церемонии. Ние сме склонни да придаваме по-голямо значение на външната изява на религиозност, отколкото на истинското значение на обредите и церемониите, отказваме да видим техния символизъм, скрития съвет и поука зад външната страна на ритуала. Мислим, че всеки, който не изпълнява церемониите, не може да бъде наистина религиозен човек. Забравяме, че без неговия символизъм, без поучението и съвета, ритуалът губи своята ценност и религията, на която служи става празна от съдържание и смисъл, превръща се в безполезна обредност. Благочестивото повтаряне на молитвите и изпълняване на ритуалите не води до духовно развитие, ако умът продължава да е обхванат от гняв, страст и зломислие. За да бъдем наистина религиозни, ние трябва да схванем есенцията на ритуалите, да постигнем чистота на сърцето, любов и състрадание към всички, а не само към тези, които ни обичат и служат. Но нашата привързаност към определена религия, към ритуалната и обредната страна ни кара да обръщаме повече внимание на нейните външни форми и изяви, отколкото на вътрешния дух. Ние пропускаме есенцията на религиозността и поради това страдаме.

Урокът на Буда е ясен - съзнанието (Винана-кханда), петият агрегат, няма самостоятелно съществуване и може да се прояви само при наличието на “условие”, тоест то съществува само при наличието на някой от останалите четири агрегата.

Така се обясняват петте агрегата. Сега да се върнем на първата благородна истина. Това, което се нарича “аз” или индивид, личност, его, истинско Аз, Атман, и т.н. е само етикет, с който се означават петте агрегата, взети заедно във взаимодействие. Всички те са непостоянни, вечно променливи. А всичко, което е променливо, е страдание – “Яд Аничам Там Дукхам”. Това е истинското значение на думите на Буда: “Накратко, петте агрегата на пристрастие са Дукха.” Страданието не може да съществува отделно от петте агрегата, то няма самостоятелно съществуване. Докато петте агрегата формират неправилната идея за съществуването на някакъв фиктивен “аз”, страданието продължава да съществува. Светът е основан на страдание (Дукхе Локо Патитхито). Всички икономически, социални, политически, психологически и дори религиозни проблеми в крайна сметка се коренят във фиктивното съществуване на този въображаем “АЗ”, създаден от взаимодействието на петте агрегата.

“Танха (тришна - санскр.) (вкопчване, зацикляне, жажда, ламтене, копнеж) е това, което предизвиква Поно-бхавика (връщане отново към съществуване) на аз-а или на дадено състояние; онова, което е придружено от Нандира-агасахагата (от страстна лакомия и алчност), онова, което намира Татра-татра-абхинандини (ново удоволствие тук и там), и което се проявява като:

В тази дефиниция са дадени трите форми на Танха. След известно самонаблюдение човек може да установи, че желанието, което се проявява по различен начин и в различни степени, жажда, ламтене, копнеж и т.н. е в основата на всяко страдание. Това е обаче само най-очевидната причина, която най-лесно се вижда. Танха не трябва да се взема като първопричина за страданието! Според Будизма първопричина не съществува. Всичко е вътрешно зависимо, всичко е относително, един непрестанен поток от промени, причини и следствия в един безкраен кръговрат. Дори и Танха, която се смята за основна причина на Дукха, е само едно звено от тази безкрайна верига. Тя е само най-осезаемата и непосредствена причина.

За да се обясни как Танха е в основата на Поно-бхавика (връщане отново към съществуване) – на аз-а или на дадено състояние, е необходимо преди това да се спомене за теорията на Карма. Има четири подхранващи елемента (Ахара), които са така да се каже необходимото и достатъчно условие за продължаване на съществуването на индивидите и за тяхното прераждане:

1. Подхранване с обикновената материална храна – Кабалинкара-ахара.

2. Подхранване с контакт на органите за осезание с обектите на осезание – Пхаса-ахара.

3. Подхранване със съзнание – Винана-ахара. Това е петият агрегат.

4. Подхранване (със Самскари) с ментална волева формация – Маносанчетана-ахара. Това е волята за живот, която е основата на четвъртия агрегат.

Тази воля за живот е вид желание да се живее, да се съществува, да се продължава съществуването, да се идва отново към съществуване (тоест прераждане), да се утвърждава съществуването, да се разраства и разпростира, да обхваща и подчинява, да господства и владее. Буда казва: “Когато се разбере Маносанчетана-ахара, тогава ще могат да се разберат и трите форми на Танха (споменати по-горе)”.

Така се вижда, че Танха се намира във волята за живот, която пък се намира в четвъртия агрегат, а агрегатите пък са съставните части на страданието - Дукха. Тоест причината за Дукха се намира в самата Дукха. Това е важен и съществен извод в учението на Буда. Трябва да се запомни, че причината за възникването на Дукха е в самата Дукха, причината за съществу­ването на Дукха е в самата Дукха, а също така пътят и способите за премахване на Дукха се намират пак в Дукха. Този основен принцип на Будизма се отнася не само до страданието, но и до всяко нещо, било то предмет, живо същество, система, идея, разбиране, общество и т.н. “Това, което е в природата на възникването, то е и в природата на прекратяването.” – “Ям кинчи самудая дамам сабам там ниродха мам.”

Веднъж, когато Буда бил в Раджагаха и отишъл да събира милостиня, към него се приближил един странствуващ аскет, садху, който поискал да зададе няколко въпроса. Буда обяснил, че това не е подходящо време и място, но аскетът настоявал. Тогава Учителят казал:

- Питай Кашапа каквото пожелаеш.

- Уважаеми Готама, само създава ли се страданието (Дукха)?

- Не, Кашапа, истина ти казвам, не.

- Тогава, уважаеми Готама, може ли да се каже, че страданието е създадено от някой друг?

- Не, Кашапа, истина ти казвам, не.

- Тогава, уважаеми Готама, може ли да се каже, че страданието е резултат от двете: създадено от някой друг и че се е само създало?

- Не, Кашапа, истина ти казвам, не.

- Тогава, уважаеми Готама, може ли да се каже, че страданието нито е създадено от някой друг, нито само се е създало, а е резултат от случайно стечение на обстоятелствата (Адхича Самупана)?

- Не, Кашапа, истина ти казвам, не.

- Добре тогава, уважаеми Готама, може ли да се каже, че страданието не съществува?

- Истина ти казвам Кашапа, страданието не е несъществуващо. Страданието съществува.

- Тогава навярно уважаемият Готама, нито знае какво е страдание, нито може да вижда страданието?

- Не, Кашапа, аз не съм някой, който не знае какво е страдание и който не може да вижда страданието. Аз съм този, който знае какво е страдание и който може да вижда страданието.

- Уважаеми Готама, вие отговорихте с “Не, Кашапа” на всички мои въпроси. В същото време Вие потвърдихте, че страданието съществува, че знаете и виждате страданието. Бихте ли ме поучили, уважаеми Готама, какво е това страдание?

- Твърдението, Кашапа, че един и същ човек сам си създава и сам си изпитва страдание, е равносилно да се придържаме към “теорията за вечното” – Сасата-вада (това е теорията на Веданта). Ако се каже, че един човек е причина и създава страдание, а друг човек изпитва това страдание, е равносилно да се придържаме към анихилационната теория – Учхеда-вада. Татхагата-та (така Буда нарича себе си, думата е обяснена по-долу), Кашапа, избягва тези две крайности и учи на Дама (доктрината на Правдата) посредством Средния Път.”

И след това Буда продължил обяснението за Дукха като дал цикъла на дванадесетте взаимозависимости. Те се наричат още Обусловения Генезис (Патича-самупада), защото всички членове на тази верига са свързани по закона за причина и следствие:
(1 и 2) Авиджа – Пачая – Самкхара – благодарение на невежеството или от Авиджа (Авидя –санскр.) (невежество за това каква е истинската природа на обектите, тоест абсолютната реалност), възникват волеви (или кармични) формации (Самскара - санскр. – това е четвъртият агрегат).
(2 и 3) Самкхара – Пачая – Винанам – благодарение на (волевите формации) или от Самкхара (кармични формации) (Самскара - санскр. – тоест на четвъртият агрегат), възниква съзнание (Виджнана – санскр. – това е петият агрегат).
(3 и 4) Винана – Пачая – Нама Рупам – благодарение на съзнанието или от Винана (Винана – тоест дължащо се на петият агрегат), възниква Нама-Рупа (имената и формите) (тоест възниква материалният физически свят).
(4 и 5) Нама-Рупа –Пачая – Салаятанам – благодарение на имената и формите или от (Нама-Рупа) (тоест дължащо се на материалния физически свят) възниква Областта на Шестте (Салаятана) (петте физически органа за осезание и ума – манас). (Нама-Рупа и Салаятана заедно образуват първия агрегат)
(5 и 6) Салаятана – Пачая – Пхасо – благодарение на “областта на шестте” или от Салаятана, (петте физически органа за осезание и ума – манас), възниква контакт (Пхаса) (контакт на шестте органа за възприятие със съответните им обекти на възприятие – физически и умствени обекти).

(6 и 7) Пхаса –Пачая – Ведана – благодарение на контакта или от Пхаса (контакта на шестте органа на възприятие със съответните им обекти на възприятие – физически и умствени обекти) възниква усещане (Ведана) (приятно, неприятно или неутрално – тоест втория агрегат)

От началния разговор с Кашапа е видно, че Буда се разграничава от двете крайни тенденции, даващи отговор за произхода на страданието. Според него е неправилно да се каже, че страданието е резултат само на действията на индивида (Саям-кара). И също така според него е еднакво неправилно да се твърди, че страданието е само резултат от външните условия (Пара-кара).

Тук ще обясним накратко две понятия, които често се срещат в будистката лите­ратура – Бодхисатва и Арахат. Арахат е някой, който полага всички усилия да постигне Нирвана, и след като е успял, напълно забравя за “всички останали заблудени души”, които пипнешком се лутат в тъмнината на своето невежество да намерят изход от страда­нието. За него всичко е илюзорно, празно и безсмислено (Суня). Дори да се действа с убеждението че всичко е безсмисленно е също безсмислено. Дори да се действа и работи в света от такава духовна висота като съчувствие към тези, които страдат, за него не е нищо друго освен привързаност и невежество. Според Арахатството не е възмож­но да се помогне на никой с нищо и единственият начин да се излезе от страданието, това е човек сам да помогне на себе си. Това не означава че арахатите биха отказалли да дават знание на другите хора. Те са като високопланинско езеро пълно с вода. Ако някой поради своето собствено желание взема во­да от неговото езеро (тоест иска да вземе знание), той дава с готовност. Но човек трябва да прояви усилие, да се изкачи сам високо в планината да отиде при езерото за да пие вода от там. Но Арахат-а никога няма да покани другите да дойдат да пият от неговата вода. Бодхи­сатва от друга страна е някой, който е изпълнен със състрадание към другите хора и не желае да влезе в Нирвана, докато не помогне на всички останали същества също да постигнат висшата мъдрост. Той е като пълноводна река която тече и отива при хората, за да им донесе животворната вода. Обикновените хора, които нямат в себе си развита висша мъдрост (Пана) вярват, че страданието им се дължи на външните обстоятелства или на техния “вътрешен” свят на мисли и чувства. За Арахатите и Бод­хисатвите обаче страданието на хората се дължи на тяхното невежество, на тяхното незнание как да интерпретират тези обстоятелства или тези умствени състояния. Истин­ското състрадание е състрада­ни­ето към невежеството на страдащите. За Бодхисатвите това състрадание е причина да продължават да работят в този свят и да разпространяват учението на Буда.

Според едно от многобройните предания Цар Бимбисара получил от един приятел ценен подарък. За да се отблагодари, той също решил да направи подарък. Неговият приятел обаче бил толкова богат, че не се нуждаел от никакви материални неща. Царят се обърнал към Буда за съвет какво да подари на приятеля си и Буда го посъветвал да му изпрати една картина, дал инструкции как да бъде нарисувана (Колелото на Живота) и съчинил малък стих, който да бъде написан отдолу:

Влез в Будхадарма (учението на Буда).

Елиминирай бога на смъртта,

Така, както слонът разрушава колиба от трева.”

В
центъра на диаграмата са изобразени три животни: прасе, гълъб (в други случаи петел или паун) и змия. Има два начина за изобразяване на животните. Единият начин е в кръг като всяко едно от животните излиза от устата на другото. Вторият начин е гълъбът и змията да излизат от устата на прасето. Трите животни символизират трите умствени отрови: прасето е символ на невежеството и заблудата, гълъбът е символ на похотта, привързаността и пристрастието, а змията е символ на омразата и завистта. Така двата начина на изображение показват двете основни интерпретации. От една страна невежеството е основната причина и от него възникват похотта и омразата, и от друга страна невежеството е причина за похот, похотта е причина за омраза, а самата омраза се явява като начало на ново невежество.

Малкият кръг е обграден от един по-голям кръг, който е наполовина черен и наполовина бял. С него се показва, че след смъртта има два възможни пътя. Белият е пътят на праведните и води към прераждане в други човешки същества или богове. На него са изобразени три Бардо (това е съществото, в което се превръща в човек след смъртта, непосредствено преди следващото прераждане) - бардо на човек, бардо на полу-бог и бардо на бог. В черния кръг са изобразени три бардо на грешниците - бардо на животно, бардо на гладен дух и бардо на същество от ада. В белия кръг съществата са изобразени с главите на горе, което символизира тяхното развитие към съвършенство. В черния кръг са изобразени с главите на долу, което символизира падението им. В някой случай броят на Бардо е 12, по шест от всяка страна – което съответства по един бардо за всеки един от шестте светове, които ще изброим по-долу. В други случаи са дадени в различен брой бардо, по четири, по осем.

- Сега се отварят вратите на Ада.

Генералът веднага разбрал грешката си и смирено помолил за извинение. Нансен отвърнал:

- Сега се отварят вратите на Рая.

С тази кратка история искаме да подчертаем, че е изключително важно, за да има правилно разбиране на диаграмата а и на будизма като цяло, шестте области да се схващат като шест различни състояния на обусловеното съзнание, които са характерни за всеки човек. Това не са географски местоположения! Обикновено във всяка област е изобразена по една фигура на Буда. Това показва, че учението на Буда е достъпно за всички, и във всички светове то може да се практикува.



1. Пъкъл с адски същества, където се мъчат най-големите грешници – това е в най-долната част на колелото; Адът в будистката традиция е изобразен като място пълно с болка, интензивни и непрестанни мъчения, предизвикани от демони и дяволи. Огън е обхванал абсолютно всичко, но също има и места на вковаващ студ. Описанието на адските мъчения съответствува на психическото състояние на ума когато в него се подхранва омраза, вместо състрадание и разбиране. Дяволите и демоните съответствуват на нашите неправилни желания, на нашата омраза към даден човек или даден обект или състояние. Те са причината за страданията които изпитваме, в дадено положение, или в дадена ситуация. Тогава когато човек е обхванат от гняв, ревност, завист, омраза, и други подобни отрицателни емоции, тогава се казва че такъв човек се намира във ада.

Адът не е място където човек пребивава вечно. Всяко нещо има своето начало и своят край. След като кармичните енергии се изразходват човек излиза от това умствено състояние. Но писанията предупреждават че понякога това може да трае през много прераждания, и изключително дълго време.

Според друга интерпретация титаните са същества които не знаят нищо друго освен непрекъсната война. Те не са задоволени с това което вече притежават и искат все повече и повече. Дървото което е изобразено на картината има магическата способност да изпълнява всички желания. Така титаните се опитват да вземат това дърво за себе си. Те искат да притежават материални неща, не само от алчност, но също защото не обичат другите хора да притежават богатства. Действително някой хора са щастливи и доволни не от това което имат и притежават, а от това което липсва на другите (Както ние на български обичаме да се шегуваме – важно е не на мен да ми е добре, ами на комшията да му е по зле!) Хора които имат такава степен на съзнание обикновено са успели бизнесмени, които за разлика от по-горе споменатите три вида, започват да разбират ценността на учението на Буда. Все пак те се стремят да извлекът лична полза и облага от това учение. Такива хора не са скъперници и дори могат да бъдат големи филантропи. Това са хора за които е важно да имат власт, да бъдат на почит, да притежават слава.

5. Светът на хората, които се занимават със светски дейности - от лявата горна страна. Със такова съзнание, човек се ангажира във дейности свързани със поддържане на обществото и семейството, и отдава на това целият си живот, без да има дори представа че всичко е преходно и непостоянно, носещо болка и страдание в крайна сметка.

Според друга интерпретация, тук е най-благоприятното място за да се прероди човек. Само от тук може да се постигне нирвана и освобождение. Причината за това е че човешкият живот е изпълнен с двете противоположности, удоволствието и болката. Познавайки двете крайности, човек най-добре разбира необходимостта от постигане на Нирвана. Дори и боговете трябва да се преродят във този свят. На тази степен на съзнание, човек може да разбере напълно учението на Буда и да го следва неотклонно.

6. Светът на боговете – тези които са ангажирани директно в служба на Учителя - в горната част на диаграмата. В някой диаграми светът на боговете и на полубоговете са дадени в едно или са свързани, или нямат точно определена граница между тях. Според будистките вярвания има безброй много светове с безброй много обитатели, но всички те спадат към едно от шестте сфери на съществуване.

Според друга интерпретация, световете на боговете или раят се състои от няколко различни сфери, където попадат съществата след като са получили добра карма. Техният престой е ограничен там и когато заслугите им свършат те отново се връщат във сферата на хората. Това са хора които са извършили добродетелни дела, и тяхното съзнание е спокойно и уравновесено, поне за определен период от време. Те обаче не бива да се успокояват със това и трябва да полагат усилие да следват неотклонно пътя който е предписал Будът.
Около този кръг има друг външен кръг, в който се дават Дванадесетте Взаимозависимости или Обусловения Генезис.

Цялото колело е сграбчено в ноктите на Яма – бога на смъртта, на ужаса и страха. От страхът възниква гняв, а от гневът възниква омраза, от омразата възниква страдание. С това се напомня, че нищо не е вечно на този свят - нито добруването на боговете, нито страданието на съществата от ада. Бог Яма е известен и под името Мара – богът на желанието и изкушението. Така се загатва, че желанието и изкушението е това което води до страдание.

Всичко се върти в безкраен цикъл. Единствено Буда е изобразен отвъд колелото и далеч от него. Той стои на облак, тоест високо над житейските проблеми, и показва пътя към светлината и знанието, тоест към освобождението от страданията на безкрайно повтарящия се цикъл. Понякога е изобразена и Тара – будистката майка покровителка, която ще помогне на всеки който се доближи със искреност към учението на Буда.

Ето как са изобразени и обяснени Дванадесетте Взаимозависимости:

1. Първата е Авидя – невежеството. Невежеството се отнася преди всичко към учението на Буда, за четирите благородни истини, тоест невъзможност да се види страданието и неговия произход. Невежеството или незнанието е изобразено на диаграмата като стара сляпа стара жена. (или стар мъж.). Очите му са втренчени безцелно, на човека му се струва че всичко което е около него му е познато, струва му се че вече е бил тук, той се движи пипнешката и се опитва на налучка правилният път но напразно. Това което той си представя, това което е в неговото въображение е съвсем различно от това което е в действителност. Той никога не е стъпвал тук на това място, и никога повече няма да стъпи. Отново и отново той се спъва и пада, и става отново и продължава да се движи напред, без да знае от къде идва и на къде отива. Онова което е във неговото въображение е съвсем различно от това което става в действителност.

Тук ще се отклоним, за да дадем описание на едно от най-основните понятия в Будизма – Суня. Разкриването на природата на един предмет е разкриване същността на предмета, какво представлява той сам по себе си. Според Будизма истинската природа на всяко едно нещо е Шунята – празнотата (Суня – на пали, Шуня – санскрит). Идеята за Шунята е една от най-трудните категории за разбиране в Будизма и Зен. Шунята, това е не-утвърждаването отсъствието на негативен феномен, който отрича вътрешно при­също съществуване на обект взет сам по себе си, а също и не-утвърждаването наличието на какъвто и да е позитивен феномен, който да потвърждава вътрешно присъщо съществуване на обекта. Ако запишем това като математическа формула, ще бъде по-лесно за разбиране. Нека означим даден обект с буквата Х. Нека приемем, че твърдението А е негативно, тоест отрича наличието на каквото и да е, т.е. на всякакво качество на предмета Х. Нека приемем, че твърдението Б е позитивно, тоест потвърждава съществуването на някакво качество на предмета Х. Тогава Шунята е нито да се приемат, нито да се отричат твърденията А и Б по отношение на този предмет.

Казано приблизително с други думи: Идеята, която имаме за даден обект, каквато и да е тя, няма самостоятелно съществуване в обекта. Само интелектуалното разбиране на това не е достатъчно, за да се схване идеята за Шунята, но е важно да се живее и действа с това разбиране и то да стане наше вътрешно убеждение.

За да се разбере “празнотата” на даден обект, се препоръчват ЧЕТИРИ СТЪПКИ ИЛИ ЕТАПА НА МЕДИТАЦИЯ И АНАЛИЗ:

І. Установяване на обекта, на който ще се търси “отричане съществуването”. На този етап се установява какво точно представлява обектът, който ще анализираме. Установяват се феноменалните общи и родови признаци на обекта - какви качества притежава той и какви качества не притежава.

Например ако вземем като обект един механичен часовник, ние трябва да имаме точна представа за това какво е това “часовник”, преди да започнем да анализираме неговата илюзорност, (относителност, празнота, липса на самостойно съществуване – това са все думи, с които може да се преведе думата суня). Това е механизъм, който показва времето и може да се носи на ръката или да бъде поставен на стена, и т.н. Но в същото време това не е механизъм, който може да бъде използван като кафемелачка например. Едва когато знаем какво точно ще отричаме можем да започнем да анализираме неговата илюзорност, относителност, празнота.

ІІ. Установяване на проникване. На този етап се търси къде съществуват тези фено­менални качества на обекта. Дали те се намират вътре в него или се намират извън него. Установява се кои от съществените качества на обекта принадлежат на самия обект и кои от качествата на обекта принадлежат на нещо друго, което е извън обекта.

Едно от качествата на часовника е да се въртят стрелките на циферблата. Това ка­­чество се отнася към вътрешните части на часовника. Друго качество на часов­ника е да показва времето. Това качество се отнася към обекти и явления, ко­ито стоят извън физическото тяло на часовника.

ІІІ. Установяване на липсата на единност. На този етап се установява липса на единност на характерните присъщи качества на обекта, взет като цяло сам по себе си, с качествата на неговите съставни части, или с обектите, които са извън него. Въртенето на стрелките на часовника не принадлежи на самите стрелки нито пък принадлежи на пружината му или на зъбчатите колела. Нито пък времето, което е извън часовника, е зависимо от самия часовник. Дори ако часовникът спре напълно, то времето ще продължи да тече.

ІV. Установяване на липсата на разлика. На този етап се установява, че качествата на обекта нямат самостоятелно съществуване отделно от това на неговите съставни части или външните обекти, които са свързани с него.

Въртенето на стрелките на часовника е непосредствено зависимо от останалите съставни части на часовника. И второ, часовникът, ако е верен, показва фактически реалното време. Така че, ако знам, че влакът ще ме откара на желаната гара след два часа, то часовникът ще покаже това.
Така всеки обект, взет като цяло, се състои от множество части, всяка една от които може да се вземе като отделно цяло. Самият обект обаче не е просто сбор от своите съставни части, а нещо повече от това. Тоест, неговата същност не може да се опише от неговите съставни части. Примерът с часовника. Той се състои от множество различни колелца, пружинки, циферблат, стрелки и т.н. Всяка една от тези части е недостатъчна да даде представа какво е това часовник само по себе си. Но дори и да се вземат като сборно цяло всички тези части, заедно с тяхното взаимодействие, ние не можем да имаме представа за това какво е часовник. Ние трябва да знаем и как този предмет се отнася към другите предмети. Как часовникът се отнася към другите предмети, за какво служи, как можем да го използваме. Тоест, за да знаем нещо за обекта трябва да знаем как този обект взаимодействува с другите обекти.

Но когато се вземе предвид взаимодействието на обекта с други обекти, това прави обекта част от едно друго по-голямо цяло и не разкрива неговата същина. Ние искаме да разберем какво представлява обектът сам по себе си. Правейки анализ по подобен начин, достигаме до извода, че същността на предметите, взети сами по себе си, е една илюзорност. Така в заключение трябва да се каже, че природата на обекта